Робърт Хайнлайн
Пътят на славата (6)

Глава шеста

Пеещите птици са по-добри от будилниците и в Барсъм такива никога не се използуват. Протегнах се доволен, усетих миризмата на кафе и си помислих дали не е време за едно гмуркане преди закуска. Денят отново беше чудесен, — ведър и безоблачен, слънцето току-що беше изгряло. Изпитвах желание да се бия с дракони преди обяд. С малки дракончета, не с големи дракони.

Потиснах една прозявка и станах. Възхитителният павилион беше изчезнал, а черната кутия почти беше опакована; не беше по-голяма от кашон за пиано. Стар беше коленичила пред огъня и приготвяше кафето. Тачи сутрин тя беше пещерна жена, облечена в кожа от животно, която беше чудесна, но не толкова, колкото собствената й кожа. Беше може би от оселот. Или от Дю Пон.

— Как си, принцесо — попитах я аз. — Какво има за закуска? И къде е шефът ти?

— Закуската по-късно — отговори ми тя. — Сега за теб има само чаша кафе, много горещо и много силно… най-доброто, което може да те настърви. Руфо разгова ря с Игли. — Тя ми сервира кафето в хартиена чаша.

Изпих половин чашка, изгорих си устата и го изплюх. Има пет категории кафе, които в низходяща степен са следните: кофи, ява, ямоук, джоу и саждоочистител. Това, което пиех не беше по-добро от четвърта степен.

После съгледах Руфо и спрях да пия. Около него имаше голяма компания. До края на нашата тераса някой беше разтоварил истински Ноев ковчег. Там имаше всичко — от аардварк^[1] до зебу, повечето с дълги жълти зъби.

Руфо беше изправен пред този отряд, дълъг десет фута, а в средата, точно срещу него, се намираше един особено голям и странен индивид. В този момент хартиената чаша се проби и ми изгори пръстите.

— Искаш ли още малко? — попита Стар. Задухах изгорените си пръсти.

— Не, благодаря. Това ли е Игли!

— Онзи в средата, с който разговаря Руфо. Останалите са дошли да гледат сеир, те не влизат в сметката.

— Някои от тях изглеждат гладни.

— Повечето от големите са като дявола на Къливер, тревопасни. Онези грамадни лъвове ще ни изядат… ако Игли спечели спора. Но само тогава. Проблемът е Игли.

Разгледах по-внимателно Игли. Приличаше ми на потомък на човек от Дъндий^[2], само бузи без чело, съчетаващ в себе си по малко от привлекателните черти на гиганти и огри^[3] от Ред Феъри Бук. Никога не съм харесвал особено много тази книга.

Игли беше далечно подобие на човек, ако използвам това понятие в доста широк смисъл. Беше с две стъпки по-висок от мен и с три или четири фунта по-тежък, но аз пък бях много no-хубав. По него косата растеше на туфи, като в неподдържана морава и човек веднага разбираше, че никога не е използвал дезодорант. Големите му мускули бяха възлести, а ноктите на краката му не бяха изрязани.

— Стар — казах аз, — какъв е характерът на спора, който имаме с него?

— Ти трябва да го убиеш, милорд.

Отново го погледнах.

— Не можем ли да се споразумеем за мирно съвместно съществуване? Взаимен контрол, културен обмен и прочие?

Тя поклати глава.

— Не е достатъчно умен за такова споразумение. Той е тук, за да ни попречи да отидем в долината… или той, или ние трябва да умрем.

Поех дълбоко дъх.

— Принцесо, намерих решение. Човек, който винаги спазва законите, очевидно е по-голям глупак от онзи, който ги нарушава винаги, когато има възможност. Сега не е време да се тревожим за местния закон Съливан.

Трябват ми огнехвъргачка, миномет, няколко гранати и най-тежкокалибрения пистолет, който има в онзи арсенал. Можеш ли да ми покажеш как да ги измъкна от там?

Тя разрови огъня.

— Герое мой — каза Стар бавно, — искрено съжалявам… но не е толкова просто. Забеляза ли миналата нощ, когато пушехме, че Руфо ни запали цигарите от свещите? Не използува дори джобна запалка.

— Е…не. Не се замислих.

— Тази разпоредба срещу огнестрелни оръжия и експлозиви не представлява закон като онези на Земята. Тя е нещо повече; тук е невъзможно да се използват такива неща.

— Искаш да кажеш, че няма да действат.

— Няма да действат. Може би точната дума е „омагьосани“.

— Стар. Погледни ме. Ти може би вярваш в магии. Аз обаче не вярвам. Залагам седем към едно, че автоматите Томпсън също не вярват. Искам да проверя. Ще ми помогнеш ли да ги разопаковам?

За първи път тя изглеждаше истински разтревожена.

— О, милорд, моля те недей!

— Защо?

— Дори самият опит ще бъде гибелен за нас. Повярвай ми, зная повече от теб за рисковете и опасностите… и за законите… на този свят. Повярвай ми, че не искам да умреш. Моят живот и сигурност зависят от твоя. Моля те!

Невъзможно е да не повярваш на Стар, щом представя нищата по такъв начин. Отговорих й замислено:

— Може би си права… може би онзи тип отсреща крие под ръката си шестинчова гаубица. Хм, Стар, имам още по-добра идея. Защо не се върнем бързо по пътя, по който дойдохме, и се заселим на онова място, където ловихме риба? След пет години Ще имаме хубава малка ферма. След десет, когато се заселят и други наоколо, ще имаме и хубав малък мотел с плувен ба сейн и игрище за голф.

Тя нежно се усмихна.

— Милорд Оскар, няма връщане назад.

— Защо да няма? Мога да намеря пътя със затворени очи.

— Но те ще ни намерят. Не точно Игли, но много като него ще бъдат изпратени да ни измъчват и убият.

Отново въздъхнах.

— Както кажеш. Освен това съм чувал, че мотелите, които не са на магистрали, са доста рисковани. Всред нещата ни има и една бойна брадва. Може би ще мога да му отсека краката, преди да ни е видял.

Тя отново поклати глава. Тогава я попитах:

— Сега пък какво има? Да не би да трябва да се бия с него с вързани ръце? Мислех че всяко оръжие, което реже или промушва… и при което трябва да използвам собствена мускулна сила… е допустимо?

— Наистина е така, милорд. Но няма да помогне.

— Защо?

— Игли не може да бъде убит. Виждаш ли, той всъщност не е живо същество. Той е неуязвим. Саби или ножове, или дори брадви не могат да го наранят; те просто отскачат от него. Виждала съм с очите си.

— Да не би да искаш да кажеш, че е робот?

— Не, ако имаш предвид механизми, колела и печатни платки. По-скоро е голем^[4]. Игли представлява имитация на живот — добави Стар, — в някои отношения по-добра от живота, тъй като няма начин… поне доколкото на мен ми е известно… да бъде убит. Но по-лошото е, че Игли не е достатъчно интелигентен, нито достатъчно уравновесен. Той не може да преценява какви могат да бъдат последствията от едно или друго действие. Сега Руфо работи над него, загрява го за теб, опитва се така да го раздразни, че да не може да разсъждава разумно.

— Така ли? Ха! Сигурно трябва да благодаря за това на Руфо. Много да му благодаря. Така мисля. Е, принцесо, сега какво се очаква от мен?

Тя разпери ръце, сякаш това е очевидно.

— Когато си готов, ще освободя охраната… тогава ти ще го убиеш.

— Но ти току-що каза…

Спрях. Когато премахнаха Чуждестранния легион, за такива романтични типове като мен останаха малко добре платени работи. С това същество би могъл да се справи Амбопа. Конан… сигурно. Или Хок Каре. Или дори Дон Кихот, защото то беше голямо колкото вятърна мелница.

— Добре, принцесо, хайде да се захващаме. Възнамерявам да си плюя на ръцете. Или ще кажеш, че и това е нечестно?

Тя се усмихна тъжно.

— Милорд Оскар, всички трябва да си плюем на ръцете, двамата с Руфо ще се бием заедно с теб. Ние или ще победим… или ще умрем.

Отидохме нататък и се присъединихме към Руфо. Той дразнеше Игли и му крещеше:

— Кой е твоя баща, Игли? Майка ти е стара консервена кутия, взета от сметището, но кой е баща ти? Погледнете го! Няма пъп! Ха, ха, ха!

Игли му отговаряше в същия дух:

— Твоята майка лае като куче! — Беше ясно, че онази забележка за пъпа го беше потресла… той наистина нямаше пъп. Съвсем основателно, предполагам.

Бих желал да мога да ви представя в оригинал обидите, които си разменяха, защото в невиянския език обидата е такова върховно изкуство, което може да се сравнява само с поезията. Всъщност върхът на литературното майсторство е да се обърнеш към противника (публично) с някоя трудна поетична форма, например сестина, и от всяка дума да капе витриол. Руфо весело се нахили.

— Направи си пъп, Игли! Пъхни си пръста и си го направи. Забравили са да те довършат. На това нещо ти нос ли му казваш? — Обърна се към мен и ми каза на английски: — Как ти харесва, шефе?

— Занимавай го докато го проуча. Той разбира ли английски?

— Нито думичка.

— Добре. Колко мога да го приближа, без да ме сграбчи?

— Колкото искаш, докато охраната е тук. Виж, шефе… нямам право да те съветвам… но когато започнем битката, не му позволявай да те гепи за топките.

— Ще се постарая.

— Бъди внимателен. — Руфо обърна глава и извика: — Ха-ха-ха! Игли хваща носа си и го изяжда! — После добави на английски: — Тя е добър лекар, най-добрият, но все пак внимавай.

— Ще внимавам. — Пристъпих по-близко до невидимата бариера и вдигнах глава към това създание. То ме погледна и изръмжа, а аз запуших носа си и му отправих дружелюбен манхатънски поздрав. Бях срещу вятъра и ми се струваше, че това чудо не се е къпало трийсет или четирийсет години. Вонеше по-лошо от развален хладилник.

Вонята ме наведе на една мисъл.

— Стар, това чудо може ли да плува?

Тя ме погледна учудено.

— Всъщност не зная.

— Може би са забравили да го програмират да плува. Ти, Руфо, можеш ли да плуваш?

Руфо ме погледна самодоволно.

— Провери, просто провери. Мога да уча на плуване и рибите.

Стар можеше да плува като делфин. Моят стил приличаше повече на ферибот, но щях да се справя.

— Стар, това нещо може би не може да бъде убито, но то диша. В него се извършва кислороден метаболизъм, дори и да работи с керосин. Ако държим главата му под водата за известно време… толкова, колкото е необходимо… бас държа, че огънят в него ще угасне. Тя ме погледна с широко отворени очи.

— Милорд Оскар… шампионе мой… не съм се излъгала в теб.

— Ще трябва да направим нещо. Играл ли си някога водно поло, Руфо?

— Аз съм го измислил.

Надявах се да е вярно. Бях играл… веднъж. Сякаш си прикован към железопътна линия, интересно изживяване… но по-добре да не ти става навик.

— Руфо, можеш ли да примамиш нашия приятел да отиде към брега? Смятам, че бариерата следва тази линия от космати и пернати приятели. Ако е така, ще можем да го закараме почти до онзи висок бряг с дълбок вир под него…

— Нищо по-лесно от това — каза Руфо. — Ако ние отидем натам, той ще ни последва.

— Искам да го накараме да тича. Стар, колко време ти трябва да изключиш твоята бариера?

— Един миг, милорд.

— О’кей, тогава ето плана. Руфо, искам да накараш Игли да те гони, колкото се може по-бързо… ти тръгваш напряко и се насочваш към високия бряг точно преди да достигнеш потока. Стар, когато Руфо направи това, ти премахваш бариерата… и освобождаваш охраната… моментално. Не чакай да те подканям. Руфо, ти се хвърляш във водата и плуваш с всички сили, не позволявай да те хване. С малко щастие, ако Игли се движи достатъчно бързо, какъвто е голям и тромав, той също ще падне във водата, независимо дали му се иска или не. Аз също ще тичам, ще бъда отстрани и малко зад теб. Ако Игли успее да спре, ще го бутна във водата. После всички ще играем водно поло.

— Никога не съм виждала как се играе водно поло — каза Стар колебливо.

— Няма да има никакви правила. Този път играта ще се състои в това тримата да скочим върху него, да напъхаме главата му под водата и да я държим там… и да си помагаме, за да не може той да натопи нашите глави. Какъвто е голям, ако не може да плува по-бързо от нас, ще бъде в много неизгодно положение. Ще го държим под вода и няма да му позволяваме да си поеме въздух, докато не се отпусне. После, след като се уверим, че е омаломощен, ще вържем за него камъни… няма значение дали наистина е мъртъв или не. Има ли въпроси?

Руфо се усмихна като водоливник.

— Ще бъде много весело!

Тези двама песимисти изглежда повярваха, че планът ще успее. Ето защо се заехме с неговото изпълнение. Руфо започна да отправя към Игли такива отвратителни думички, че дори Олимпия прес би ги цензорирала. После предложи на Игли да го гони и му обеща като облог отвратителни сквернословия.

На Игли му беше необходимо страшно много време да задвижи огромното си туловище, но когато тръгна, беше по-бърз от Руфо и остави след себе си диря от изпаднали в паника животни и птици. Аз съм доста бърз, но едва успявах да следвам гиганта, на няколко крачки встрани зад него, надявайки се, че Стар няма да вдигне защитата, ако Игли догони Руфо на сушата.

Стар вдигна защитата точно когато Руфо пресече бариерата, достигна брега и направи идеален скок, без да губи време, точно според плана.

Всичко останало обаче се различаваше от плана. Мислех, че Игли е твърде глупав и няма да разбере, че бариерата я няма. Той продължи няколко крачки след като Руфо беше скочил, после отведнъж спря и остана на сушата.

Ударих го, против правилата, за да скочи и той падна… но не във водата. И неочаквано се оказах сграбчил един борещ се и силно вонящ голям труп.

На помощ веднага ми дойде една дива котка, а скоро след това и Руфо, от който капеше вода.

Положението беше доста безнадеждно. Сигурно щяхме да изгубим битката. Игли беше по-силен и от трима ни, взети заедно. Беше целият мускули, воня, нокти и зъби. Бяхме изподрани, контузени, с рани по телата… докато на Игли му нямаше нищо. О, той крещеше като телевизионна реклама всеки път, когато някой от нас му извиеше ухо или пръст, но на практика не бяхме му направили нищо, докато той определено ни нараняваше. Нямаше никаква надежда да съборим тази грамада във водата.

Хванах с ръце краката му и останах така, докато Стар се мъчеше да държи едната му ръка, а Руфо другата. Положението обаче беше несигурно. Игли блъскаше като гърмяща змия с пречупен гръбнак и непрекъснато освобождаваше един или друг крайник и се опитваше да извади нечие око или да хапе. Бяхме в неизгодно положение и аз се намерих увиснал на мазолестия му крак, като се опитвах да го извия, и в същото време виждах отворената му уста, широка като капан за мечки и също толкова непривлекателна. Зъбите му имаха нужда От почистване.

Напъхах палеца на крака, който държах, в устата му.

Игли пищеше, но аз продължих да го напъхвам и много скоро той вече нямаше възможност да пиши. Когато вече беше нагълтал собствения си ляв крак до коляното, успях да сваля дясната му ръка от Стар и да я насоча към разчекнатата му уста.

— Помогни ми! — извиках аз. — Пъхай!

Тя веднага схвана идеята и започна да натиска заедно с мен. Тази ръка влезе в устата му до лакета, а кракът хлътна още по-навътре, чак до бедрото. Руфо също помагаше. Той насочи лявата му ръка покрай бузата и я бутна в устата. Игли вече не се съпротивляваше така силно, вероятно поради недостиг на въздух. Руфо дърпаше назад косматите му ноздри, аз натисках с коляно бузата му, а Стар натъкваше в устата му палеца на десния му крак.

Продължихме да го храним със собствената му плът, пъхайки инч подир инч, без да позволяваме нещо да излиза навън. Той все още потреперваше и се опитваше да се освободи, докато го навихме на руло чак до бедрата, после до миризливите подмишници и накрая тялото му почти изчезна.

Беше като правене на снежна топка, но в обратен ред; Колкото повече напъхвахме, толкова по-малък ставаше Игли и толкова повече се разчекваше устата му… най-Отвратителната гледка, която съм виждал някога. Скоро той стана колкото медицинска топка… после колкото футболна… след това колкото бейзболна, а аз го месех между дланите си и продължавах силно да напъхвам… Топка за голф, стъклено топче, грахово зърно… докато накрая не остана нищо, освен едно мазно петно по ръцете ми.

Руфо въздъхна дълбоко.

— Предполагам, че това ще го научи да не си пъха крака в устата, когато наоколо му има същества, по-съвършени от него. Готови ли сте за закуска?

— Искам най-напред да си измия ръцете — казах аз.

Всички се изкъпахме, като използвахме много сапун, после Стар се погрижи за раните ни. Стар беше превъзходен лекар. Лекарството, което използуваше, не щипеше, раните ни бързо се затвориха. Руфо беше ухапан много лошо; от лявото му бедро липсваше парче месо голямо, колкото хамбургер от четирийсет цента. Но когато Стар свърши с превръзката, той можеше да се движи и изглежда раната му не го болеше.

Руфо ни нахрани с хубави малки тиганички и големи немски наденички, пукащи от мазнина, и галони^[5] добро кафе. Беше почти пладне, когато Стар отново освободи защитата и ние започнахме да се спускаме по скалата.