Робърт Хайнлайн
Пътят на славата (3)

Глава трета

Останах на плажа до залез слънце и я чаках да се върне. После вечерях набързо хляб и сирене, вино, сложих си препаската и отидох в селището да я търся. Обиколих баровете и ресторантите, но не я намерих. Тогава започнах да надзъртам през прозорците на къщите. Когато започнаха да затварят и бистрата се отказах, върнах се в къмпинга, проклех се хиляди пъти за допуснатата глупост… (защо не я бях попитал как се казва и къде живее?)… вмъкнах се в палатката и легнах да спя.

Станах още на зазоряване и проверих плажа, изядох си закуската и отново проверих плажа. „Облякох се“ и отидох в селището, обходих магазините, проверих в пощата и си купих „Хералд-триб“.

Тогава се изправих пред едно от най-трудните решения, които ми се е налагало да правя през живота си. Бях-спечелил кон!

Отначало не бях сигурен, тъй като не бях запомнил номерата на всичките петдесет и три билета. Трябваше да изтичам до палатката, да измъкна бележката с номерата на билетите и да проверя. Бях спечелил! Бях запомнил правилно номера, защото беше много особен: XDY 34555. Имах кон!

Това означаваше няколко хиляди долара… не знаех точно колко. Във всеки случай достатъчно, за да се издържам в Хайделберг… ако веднага осребря билета. „Хералд-триб“ пристигаше с един ден закъснение, което означаваше, че тиражирането е било най-малко преди два дни — а междувременно тази кранта може да си е счупила крак или да се е наранила по девет други начина. Моят билет щеше да ми донесе пари само ако Лъки Стар^[1] бъде включена в списъка на конете, които ще стартират.

Трябваше бързо да отида в Ница и да разбера къде и по какъв начин мога да получа най-висока цена за Лъки Стар. След това да взема билета от трезора и да го продам.

Ами какво да правя с „Елена от Троя“?

Дори Шайлок^[2] с неговия драматичен вик: „О, моята дъщеря! О, моите дукати!“ не е бил толкова силно раздвоен, колкото бях аз.

Направих компромис. Написах едно мъчително писмо, в което й обясних, че неочаквано съм бил извикан и я молех или да ме почака до утре, когато ще се върна, или поне да ми остави бележка, в която да посочи как да я намеря. Писмото предадох на пощаджийката, като й описах колко е висока, какъв цвят има косата й и какви великолепни poitrine^[3] има… плюс една банкнота от двайсет франка, с обещание за два пъти по толкоз, ако получа отговор. Пощаджийката каза, че никога не я е виждала, но че ако cette grand blonde^[4] някога се появи в селото, писмото ще бъде предадено.

След като свърших тази работа ми остана време колкото да изтичам до палатката, да си облека дрехите, които носех извън острова, да предам кухненските принадлежности на мадам Александра и да хвана корабчето. След това имах три часа за пътуване и тревоги.

Проблемът се състоеше в това, че Лъки Стар всъщност не беше кранта. Този кон се класираше на пето или шесто място, независимо кой извършваше класацията. Тогава дали да не заложа на него или да продам билета.

Не беше лесно да се реши. Да предположим, че успея да продам билета за 10 000 долара. Дори и да не използвам никаква хитрост, за да избягна данъка, ще получа по-голямата част от тази сума и с нея ще мога да завърша образованието си.

Но образованието си така или иначе щях да го завърша… пък и дали наистина исках да следвам в Хайделберг? Онзи студент с белезите от дуелиране беше такъв един мърляч с неговата фалшива гордост и белези, получени при измислена опасност.

От друга страна да предположим, че запазех билета и спечелех някоя голяма награда от 50 000 или 140 000 долара…

Знаете ли какъв данък трябва да плати един ерген за 140 000 долара в страната на храбрите и родината на хонорара?

Цели 103 000 долара.

Тогава на мен ще ми останат 37 000 долара.

Имах ли желание да заложа 10 000 долара, за да спечеля 37 000, при шанс да загубя най-малко 15 срещу едно?

Братче, това направо променя нещата. Принципът е един и същ, независимо дали се отнася за 37 хилядарки или за игра на ротативка.

Ала да предположим, че измисля някоя хитрост да не платя данъка и заложа 10 000 долара с надеждата да спечеля 140 000. За такава печалба си струва да се рискува… 140 000 долара не само щяха да ми стигнат да завърша колежа. Тази сума представлява състояние, което щеше да ми носи четири или пет хиляди долара годишна лихва докато съм жив.

Аз нямаше да „измамя“ чичо Сам; САЩ имат толкова морално право върху тези пари (ако спечеля), колкото и аз върху Свещената римска империя. Какво е направил чичо Сам за мен? Той съсипа живота на баща ми с две войни, едната от които нарочно трябваше да загубим… затрудни образованието ми, да не говорим за това, че ме лиши от духовните ценности, които един син получава от своя баща (не зная какви са те и никога няма да узная!)… после ме откъсна от колежа и ме изпрати да се бия в една война, която уж не била война, а спасителна мисия, но в която едва не бях убит и бях лишен от сладкия смях на моето момиче.

Така че откъде-накъде чичо Сам ще има право да вземе 103 000 долара данък и да остави по-малката част на мен? Моите пари той сигурно ще даде „назаем“ на Полша. Или ще ги подари на Бразилия? О, паричките ми!

Съществуваше законен начин да запазя всичките пари за себе си (ако спечеля), като се оженя. После ще отида да живея една година в малката държавица Монако, където не се плащат никакви данъци. След това мога да се пръждосам нанякъде. В Нова Зеландия, може би.

В „Хералд-триб“ вървяха все същите заглавия, само че повече. Изглежда че момчетата (големите закачливи момчета!), които управляват тази планета, всеки момент щяха да започнат една тотална война с междуконтинентални балистични ракети и водородни бомби.

Ако човек отиде чак в Нова Зеландия тогава там може би пак ще може да се живее, след като се уталожат радиоактивните частици и прахта от водородните бомби.

Преобладаващото мнение е, че Нова Зеландия е много красива страна. Казват, че тамошните рибари, когато хванат пъстърва от пет фунта, смятат, че е много малка, за да я носят вкъщи.

Аз веднъж хванах една пъстърва от два фунта.

После изведнъж направих едно страхотно откритие: аз не желаех да уча в колеж, да спечеля, да загубя или да пътувам някъде. Повече не копнеех за проклетия гараж с три коли и плувен басейни, нито за някой друг атрибут на общественото положение. На този свят нямаше никаква сигурност и само проклетите глупаци и мишките вярваха, че има.

Някъде там, в джунглата, се отърсих от всякакви амбиции от този род. По мен стреляха много пъти и аз изгубих интерес към супермаркетите и материалното благополучие и към напомняния от рода: „Нали няма да забравиш, скъпи, че ми обеща тази вечер да отидеш на заседанието на родителско-учителския комитет“.

Разбира се, нямах и намерение да живея като аскет. Все още исках…

Какво исках?

Исках яйцето от рок^[5]. Желаех харем, пълен с прекрасни одалиски, желаех никога ръжда да не покрие сабята ми. Мечтаех за късове червено самородно злато с размер на юмрук и за храна, която да хвърлям на ескимоските кучета. Жадувах да се събудя сутрин бодър и пълен с енергия, да изляза навън и да счупя няколко пики, после да взема една проститутка, ползвайки моето droit du senior^[6]. Мечтаех да чуя как великолепната вода ромоли по кожата на Нанси Лий в тишината на прохладната утрин, когато не се чува никакъв друг шум и няма никакво друго движение, освен самотния размах на крилата на албатроса, определял темпото ни през последните няколко хиляди мили.

Желаех залязващите луни на Барсум. Копнеех Сторисенд и Поиктесм, и Холмс да ме разтърсят и събудят, да ми кажат: „Играта започна!“. Мечтаех да плувам със сал по Мисисипи и да се изплъзвам от тълпата заедно с херцога на Билгеуотър и изгубения Дофин.

Исках пастор Джон и Ескалибур, поднесен към мен от огряна от лунна светлина бяла ръка, показваща се от водите на смълчаното езеро. Мечтаех да пътувам с Одисей и Трос от Самотраки, да ям лотос в страна, където винаги е само следобед. Копнеех за чувството на романтика и почуда, което помнех от детските си години. Исках светът да бъде такъв, какъвто ми бяха обещали, а не тази безинтересна, противна и мръсна гадост, каквато беше.

Бях имал един шанс… за десет минути, вчера следобед. Елена от Троя, без значение как се казваше… Знаех го… и допуснах този шанс да ми се изплъзне.

Може би през живота си човек има само един шанс.

Влакът пристигна в Ница.

В офиса на „Америкън експрес“ отворих трезора си, намерих билета и проверих номера в „Хералд-триб“ — XDY 34555. Нямаше грешка. За да престана да треперя проверих останалите билети, но както предполагах, те се оказаха ненужни хартийки. Пъхнах ги обратно в трезора и поисках да видя мениджъра.

Имах проблем с парите, а „Америкън експрес“ е не само туристическо бюро, но и банка. Бях въведен в офиса на мениджъра и се запознахме.

— Нуждая се от съвет — казах аз. — Виждате ли, имам един от печелившите билети от лотарийното залагане.

Той се усмихна.

— Поздравявам ви! Вие сте първият човек от доста време, който идва тук с добри новини, вместо да се оплаква.

— Благодаря. Хм, проблемът е в това, че не зная дали билетът, на който се е паднал кон, има достатъчно висока стойност преди състезанието. Разбира се, това зависи и от коня.

— Разбира се — съгласи се той. — Кой кон ви се падна?

— Доста добър. Лъки Стар… точно това ме затруднява. Не зная дали да го продам или да го задържа за надбягването.

— Мистър Гордън, „Америкън експрес“ не дава съвети по конни състезания, нито пък е брокер за препродажба на билети за лотарийно залагане. Обаче… във вас ли е билетът?

Извадих билета и му го подадох. Беше омачкан и със следи от пот, понеже беше разиграван на покер. Ала печелившият номер ясно личеше.

Погледна го.

— Имате ли квитанция за него?

— Не е в мен.

Започнах да го баламосвам, че съм дал адреса на пастрока си и че пощата ми е заминала за Аляска. Той ме прекъсна:

— Това е добре. — Мениджърът натисна един звънец. — Алис, ще бъдеш ли така добра да помолиш мосю Рено да дойде?

Чудех се дали наистина това е добре. Бях получил билетите от първопритежателите и всеки бе обещал веднага, щом получи квитанцията, да ми я изпрати, но все още никой нищо не ми бе изпратил. Може би бяха наистина препратени за Аляска… Специално за този билет проверих, когато отворих трезора. Бях го купил от един сержант, който сега беше в Щутгард. Може би трябваше да му бутна нещо или пък да го попритисна, за да ми даде квитанцията.

Мосю Рено имаше вид на уморен учител.

— Мосю Рено е нашият експерт по тези въпроси — обясни мениджърът. — Бихте ли му дали билета да го прегледа, моля.

Французинът погледна билета и в очите му проблесна пламъче. Бръкна в джоба си, извади една бижутерска луна и присви очи.

— Превъзходно! — възкликна той одобрително. — Един от най-добрите. Може би е от Хонконг?

— Купих го в Сингапур. Той кимна и се усмихна.

— Естествено.

Мениджърът остана сериозен. Той се пресегна към писалището си, извади един билет за лотарийно залагане и ми го подаде.

— Мистър Гордън, този билет го купих в Монте Карло. Бихте ли ги сравнили?

За мен двата билета изглеждаха съвсем еднакви, с изключение на серийните номера и това, че този беше чист и нов.

— Какво трябва да видя?

— Може би това ще ви помогне. — Той ми предложи една лупа за четене.

Билетът за лотарийно залагане се печата на специална хартия и на него има гравиран портрет в няколко цвята. Изработката му е по-добра от тази на банкнотите в някои страни.

Много отдавна бях разбрал, че ако вторачиш поглед в попа, той няма да се превърне асо. Върнах билета.

— Моят е фалшив, така ли?

— Не съм казал такова нещо, мистър Гордън. Предполагам, че ще потърсите и друго мнение. Например в офиса на Банк ъв Франс.

— Сам мога да видя. На моя билет линиите на гравюрата не са еднакво плътни и равни. На места са накъсани. Под лупа отпечатъкът изглежда размазан. — Обърнах се. — Има ли смисъл, мосю Рено?

Експертът вдигна безучастно рамене.

— Изкусна изработка.

Благодарих му и излязох. Проверих билета в Банк ъв Франс, не защото се съмнявах в експертизата, а защото човек не се съгласява да му отрежат крак или да загуби 140 000 долара без да чуе и друго мнение. Там експертът дори не си направи труд да погледне с лупа. „Фалшив — заяви той. — Безполезен“.

Беше невъзможно тази нощ да се върна в Ил дьо Левант. Вечерях, а след това наминах при предишната си хазайка. Моят креват беше свободен и тя ми позволи да го наема за една нощ. Заспах бързо.

Не бях така подтиснат, както очаквах. Почти се чувствах облекчен. За известно време имах чудесното усещане, че съм богат… и предусетих неприятните грижи на богатите. И двете усещания бяха интересни, но не ми се щеше отново да ги изживявам, поне не веднага.

Сега нямах никакви грижи. Оставаше ми единствено да реша кога да се завърна в родината, но с този евтин живот на острова не се налагаше да бързам. Единственото, което ме безпокоеше, бе, че поради това припряно пътуване до Ница може да изпусна „Елена от Троя“, cette grand blonde! Si grande… si belle… so majestic!^[7] Заспах c мисълта за нея.

Смятах да хвана ранния влак, а след това първото параходче. Но предния ден бях изхарчил почти всичките си пари, а докато бях в Америкън експрес не се сетих да изтегля други. Освен това не бях проверил и пощата си. Не очаквах някой да ми пише, освен майка ми и, може би, леля ми. Единственият ми близък приятел в армията беше убит преди шест месеца. Пощата щях да взема докато чаках за парите.

Направих една богата закуска. Французите смятат, че човек може да посрещне деня с едно кафе от цикория и мляко с кроасан, което вероятно е причина за колебливата им политика. Влязох в едно кафе до един голям павилион, единственият в Ница, в който можеше да се прочете „Старс & Страйпс“ и където се продаваше „Хералд-триб“. Поръчах си пъпеш, cafe complet^[8] за двама и един omelette aux herbes fines^[9] и се почувствах доволен от живота.

Когато пристигна „Хералд-триб“, наруших сибаритското си удоволствие^[10]. Заглавията бяха по-лоши от друг път и ми напомниха, че все пак ми предстоеше да се устроя в този свят. Не можех вечно да остана на Ил дьо Левант.

Ала защо да не остана там, докато това е възможно? Още не ми се искаше да започна да уча, а мечтата ми за гараж с три коли беше така мъртва, както и билета от лотарийното залагане. Ако третата световна война беше неизбежна, нямаше никакъв смисъл да ставам инженер в Санта Моника със заплата от шест или осем хиляди долара.

По-добре беше да си изживея истински живота, да правя любов с млади момичета, да се радвам на настоящето, а после… Е, може би ще отида във Военноморския флот като баща ми.

Разгърнах вестника на страницата с „личните“.

Бяха доста добри. Освен обичайните предложения за психически сеанси и усвояване на йогизма имаше и няколко нови. Например:

НАГРАДА! Възнамерявате ли да се самоубиете? Припишете ми договора за наемане на апартамента ви и аз ще направя щастливи последните ви дни. Пощенска кутия 323, Н-Т.

Или: Джентълмен индус, невегетарианец, търси запознанство с културна дама от Европа, Африка или Азия, собственичка на спортна кола. Цел: Подобряване на международните отношения. Пощенска кутия 107.

Как ли може да стане това в спортна кола?

Едно беше много злокобно… Хермафродити от цял свят, ставайте! Вие нямате какво да губите, освен веригите си. Тел. Opera 5909

Следващото започваше така:

СТРАХЛИВЕЦ ЛИ СТЕ?

Е, да, разбира се. Ако е възможно. Ако имам право на избор. Продължих да чета:

СТРАХЛИВЕЦ ЛИ СТЕ? Тогава това не се отнася за вас.

Имаме голяма нужда от смел мъж: на 23 до 25 години, в отлично здраве, висок най-малко шест фута, тежък около 190 фунта, който да владее говоримо английски и да ползва френски, да умее да борави с всички видове оръжия, да има известни познания от техника, да е изучавал основите на математиката, да желае да пътува, да няма семейни или сантиментални връзки, да има несломима смелост, да е с красиво лице и добро телосложение. Постоянен ангажимент, много високо заплащане, незабравимо приключение, голяма опасност. Кандидатства се лично, 17, улица Данте, Ница, 2-ри етаж, ап.D.

Прочетох изискванията за лицето и телосложението с голямо облекчение. За момент ми се стори, че някой с извратено чувство за хумор си е направил жестока шега с мен. Някой, който познава навика ми да чета „Личните“.

Адресът се намираше на стотина ярда^[11] от мястото, на което се намирах. Прочетох отново съобщението.

Платих за ползването на вестника, оставих приличен бакшиш, купих си от павилиона „Старс & Страйпс“, отидох пеша до „Американ експрес“, изтеглих пари и си взех пощата, след което се отправих към железопътната гара. Следващият влак за Тулон заминаваше след час, така че влязох в бара, поръчах си бира и се заех с четене.

В писмото си майка ми изказваше своите съжаления, че не сме се видели във Висбаден. Тя описваше от какво са боледували децата, оплакваше се от високите цени в Аляска, окайваше се, че не са останали в Германия. Напъхах писмото в джоба си и разтворих „Старс & Страйпс“.

Зачетох: СТРАХЛИВЕЦ ЛИ СТЕ — съвсем същото съобщение, от началото до края.

Изръмжах и хвърлих вестника.

Имах още три писма. В едното ме приканваха да направя своя принос за атлетическата асоциация на бившия ми колеж. Във второто предлагаха да ме посъветват в избора на моите инвестиции срещу специална такса от само 48 долара на година. Последното беше чист плик без марка, очевидно донесен на ръка в „Американ експрес“.

В него имаше само изрезка от вестник, озаглавена: СТРАХЛИВЕЦ ЛИ СТЕ?

Беше същото съобщение, както останалите две, с тази разлика, че в последното изречение една дума беше подчертана: Кандидатства се лично…

Взех такси до улица „Данте“. Ако побързам, щях да имам време да разнищя тази загадка и да успея да хвана влака за Тулон. Наближих № 17, скочих от колата, изтичах до апартамент „D“ и срещнах един младеж, който тъкмо излизаше оттам. Беше висок шест фута, красив в лице и в тяло и приличаше на хермафродит.

На вратата имаше надпис на френски и английски:

Името ми звучеше познато и малко фалшиво, но не спрях да помисля. Отворих вратата и влязох.

Офисът беше претрупан с вещи по начин, достъпен само на френските адвокати и на плюшкиновците. Зад писалището, весело усмихнат, седеше един тип, приличащ на джудже, с проницателни очи, розово лице и теме, каквото никога не бях виждал, и врат обрасъл с невчесана бяла коса. Погледна ме и се изкиска.

— Привет! Значи вие сте герой?

Неочаквано той измъкна револвер, дълъг почти колкото него и също толкова тежък, и го насочи към мен. По цевта му можеш да караш фолксваген.

— Не съм герой — отвърнах навъсено. — Страхливец съм. Дойдох просто да разбера що за шега е това.

Отместих се настрана, избих от ръката му онова ужасно артилерийско оръдие и го взех. После му го върнах.

— Не си играйте с това нещо или ще ви го завра, знаете къде. Бързам. Вие ли сте доктор Балсамо? Вие ли пуснахте онова съобщение?

— Тюх, тюх. — възкликна той, без ни най-малко да се разсърди. — Ама че припрян младеж. Не, доктор Балсамо е хей там.

Той посочи с глава към двете врати вляво и натисна един звънец на писалището — единственото нещо в тази стая, което не беше от времето на Наполеон.

— Влезте. Тя ви очаква.

— Тя? През коя врата?

— А, дамата или тигърът? Има ли значение за крайната цел? Един герой ще знае. Страхливецът ще избере не тази врата, която трябва, мислейки че го лъжа. Allez-у!^[12] Vite, vite!^[13] Schnell!^[14] Заминавай, Мак.

Изръмжах и блъснах дясната врата.

Лекарката стоеше с гръб към мен пред някаква апаратура до стената и беше облечена в една от онези бели, с висока яка манти, така любими на здравните работници. Отляво имаше маса за хирургически прегледи, отдясно модерна шведска кушетка. Имаше и няколко шкафа от лъскава неръждаема стомана и стъкло и няколко дипломи в рамка. Цялата стая беше толкова модерна, колкото предната беше старомодна.

Когато затворих вратата, тя се обърна, погледна ме и тихо каза:

— Радвам се, че дойде. — После се усмихна и допълни гальовно: — Много си красив. — В следващия миг ме прегърна.