Метаданни
Данни
- Включено в книгата
- Оригинално заглавие
- Glory Road, 1963 (Пълни авторски права)
- Превод отанглийски
- Георги Стоянов, 1994 (Пълни авторски права)
- Форма
- Роман
- Жанр
- Характеристика
- Оценка
- 4,6 (× 28гласа)
- Вашата оценка:
Информация
Издание:
РОБЪРТ ХАЙНЛАЙН
ПЪТЯТ НА СЛАВАТА
Английска, I издание
Превод Георги Стоянов
Редактор Балчо Балчев
Коректор Белчо Цанев
Художествено оформление на корица „Megachrom“ — Петър Христов
Компютърна обработка ИК „Бард“ — ООД — Линче Шопова
Формат 84/108/32 Печатни коли 18
ИК „БАРД“ — ООД, София, ул. „Княз Борис I“ 60 А, тел. 52 01 95
© „Megachrom“ — Петър Христов, оформление на корица, 1994
© ИК „Бард“, 1994
История
- —Добавяне
Глава двадесет и втора
През деня стоях пред старата чертожна дъска, през нощта седях наведен над книгите, през почивните дни се дуелирах.
И продължавах да сънувам този сън…
За първи път ми се случи когато започнах тази работа и от тогава го сънувам всяка нощ…
Вървя по онзи много дълъг път, минавам един завой и виждам в далечината един красив замък. На кулите му се веят вимпели и до подвижния мост се вие пътека. Но аз зная, аз просто зная, че в неговата тъмница е затворена една принцеса.
Тази част от съня е винаги една и съща.
Подробностите се менят. Последния път малкият учтив човек от службата Фискални приходи излезе на пътя и ми каза, че тук всеки си плаща данъка…
Друг път това е полицай, който се навежда към моя кон (понякога конят ми е с четири крака, друг път с осем) и пише акт за нарушаване на правилата за движение, за яздене с изтекъл срок на книжката за езда, за неспазване на знака „стоп“ и неподчинение. Той иска да знае дали имам разрешение да нося онази пика?… и ми казва, че правилата на играта изискват да декларирам всеки убит от мен дракон.
Друг път успявам да избегна този завой и пред мен се изпречва една магистрала с пет платна, плътно натоварена. Този случай е най-лошият.
Захванах да записвам всичко това, след като започнаха сънищата. Не можех да отида на психотерапевт и да му кажа: „Виж, докторе, аз съм герой по професия и моята жена е императрица в друга вселена…“ Още по-малко ми се искаше да лежа на кушетката и да го лъжа, че като дете родителите ми се отнасяли лошо с мен (не беше вярно) и как съм разбрал лъжата за щъркелите (това не ми беше работа).
Реших да разкажа всичко на пишещата си машина. Почувствах се по-добре, но сънищата не престанаха. Научих обаче една нова дума: „акултуриран“[1]. Това става, когато член от една култура се премества в друга, при което има един тежък период на адаптиране. Онези индианци, които виждате в градовете на Аризона, които не вършат нищо, зяпат по витрините на магазините или просто си стоят, са акултурирани, те не са се адаптирали.
Пътувах с автобуса към центъра на града, където трябваше да отида на лекар-специалист по уши-нос-гърло… Стар ми беше обещала, че нейната терапия плюс тази в Центъра ще ме спасят завинаги от обикновената простуда… и наистина беше така; нищо не ме хващаше. Но дори и терапевтите, които извършват подготовката за дълъг живот, не могат да защитят човешката плът от замърсен въздух; смогът на Лос Анжелис ми беше подействал. Очите ми горяха, носът ми се запуши… два пъти седмично ходех да изваждат от него ужасни неща. Паркирах колата си в покрайнините и отивах до Уилтшайър с автобус, тъй като там беше невъзможно да се паркира.
В автобуса веднъж дочух две дами да си говорят: „…много ги презирам, човек не може да направи парти с коктейл без да покани Силвестрови“.
Прозвуча ми като чужд език. После си го повторих и разбрах думите.
Но защо трябва да покани Силвестрови? Ако ги презира, да не ги кани или пък да ги удари по главите с някой по-голям камък?
За Бога, защо дава „парти с коктейл“? Хората, които не се обичат особено много, стоят прави (никога столовете не достигат), говорят за неща, които не ги интересуват, наливат се с питиета, които не желаят (защо трябва да се определя време за пиене?) и така се гипсират, че не разбират дали изобщо им е било приятно. Защо?
Разбрах, че акултурацията ме е засегнала. Не бях се адаптирал.
След това започнах да избягвам автобусите и пътувах с колата си, платих пет глоби и смачках единия калник. Изоставих и учението. Книгите ми изглеждаха безсмислени. Не приличаше на ученето в скъпия ми стар Център.
Но продължих да работя като чертожник. Чертането винаги ми се е отдавало и скоро бях повишен.
Един ден главният конструктор ме извика.
— Хей, Гордън, този възел ти ли…
Бях горд с тази си работа. Бях запомнил нещо, което видях в Центъра и го бях изчертал, като намалих триещите се части и олекотих конструкцията, от което се чувствах горд. Всичко беше изпипано много прецизно.
— Да?
Той ми върна чертежа.
— Преработи го. Направи го както трябва.
Обясних, че това е по-добър начин за…
Прекъсна ме.
— Не искаме по-добър начин, искаме да бъде направен по нашия начин.
— Това е ваше право — съгласих се аз и излязох.
Апартаментът ми се стори необичаен по това време на работния ден. Зачетох „Якост на материалите“… но оставих книгата настрана. После станах и погледнах към Лейди Вивамъс.
„Dum Vivimus, Vivamus!“ Засвирих с уста, препасах сабята, измъкнах я, почувствах как по ръката ми пробяга тръпка.
Пъхнах обратно сабята в ножницата, взех няколко неща, главно пътнически чекове и пари в брой и излязох. Не отивах никъде, просто се шляех!
Бях ходил може би двайсет минути, когато една патрулираща кола спря и ме закара до полицейския участък.
Защо съм носил онова нещо? Обясних, че джентълмените носят саби.
Ако им бях казал от коя театрална група съм, един телефонен разговор щеше да изясни въпроса. Или пък от телевизията?
Нямам право да крия оръжия.
Отговорих му, че не я крия. Казаха ми, че била … в ножница. Споменах конституцията; отговориха ми, че конституцията не разрешава да се ходи по улиците на града с такова отвратително остро оръжие. Едно ченге прошепна на сержанта: „Виж какво взехме от него, сержант. Острието е по-дълго от…“ Мисля, че беше три инча. Възникна проблем, когато се опитаха да изтръгнат Лейди Вивамъс от ръцете ми. На края ме затвориха заедно със сабята.
Два часа по-късно адвокатът ми успя да сведе инцидента до „непочтително поведение“ и след като изслушах едно назидателно слово, бях пуснат.
Платих на адвоката си, благодарих му и взех едно такси до летището, а малко по-късно вече седях в самолета за Сан Франциско. На летището купих един голям сак, в който можех да сложа напреко Лейди Вивамъс.
Същата нощ в Сан Франциско отидох на едно парти. Срещнах онзи тип в един бар и го почерпих едно питие, после той ми го върна, аз го задържах за вечеря, взехме един галон вино и отидохме на парти. Питах го какъв беше смисълът да се ходи на училище и да се учи нещо по един начин, когато вече съществуваше друг по-добър начин? Беше толкова глупаво, както и онези индианци, които се учеха как да примамват бизони! Всички бизони са в зоологическите градини! Акултурирани, това е обяснението.
Чарли каза, че е напълно съгласен и че на неговите приятели това обяснение също ще им хареса. Така че ние отидохме на партито и аз платих на шофьора да чака, но взех със себе си куфара.
Приятелите на Чарли не пожелаха да изслушат моите теории, но виното приеха и аз седнах на пода и се заслушах как пееха. Мъжете бяха с бради и не си решеха косите. Брадите много ми помогнаха, защото така можех да кажа кои са момчета и кои момичета. Една брада стана и рецитира някаква поема. Старият Джоко мъртво пиян щеше да я рецитира по-добре, но не им го казах.
Не приличаше на парти в Невя, и разбира се, още по-малко в Центъра, с изключение на едно: получих предложение. Може би щях да го приема, ако момичето не беше със сандали. Краката й бяха мръсни. Спомних си за Жай-ее-ван и за нейната изящна, чиста козина. Благодарих на момичето и му казах, че вече съм ангажиран.
Брадата, която беше рецитирала, дойде и застана пред мен.
— Човече, в каква тупаница си получил този белег?
Казах му, че съм бил в Югоизточна Азия. Той ме изгледа презрително.
— Наемник!
— Е, не винаги — отговорих му. — Понякога се бия за свободата. Точно както сега.
Блъснах го в стената, взех си куфара и отидох на летището… а после последваха Сиатъл и Анкъридж[2], Аляска и накрая военновъздушната база в Елмендорф, където пристигнах чист, трезвен и с Лейди Вивамъс.
Мама се зарадва, като ме видя, а и децата останаха доволни… бях купил подаръци, докато чаках на летището в Сиатъл… а с пастрока ей разменихме усмивки.
В Аляска извърших едно важно нещо: отлетях до нос Бароу. Там намерих част от онова, което търсих: никакво напрежение, никакво изпотяване, малко хора. Гледаш ледения простор и знаеш, че там някъде в далечината се намира единствено Северния полюс и малко ескимоси, и още по-малко бели хора. Ескимосите са си точно така мили, както ги изобразяват на картинките. Техните бебета никога не плачат, възрастните никога не се ядосват… само кучетата, легнали между къщите, са в лошо настроение.
Но ескимосите сега са „цивилизовани“; старите начини на живот са отминали. Човек може да си купи малцов шоколад в Бароу, в небето ежедневно летят самолети, които утре могат да носят и ракети.
Но ескимосите все още ходят на лов за тюлени между ледените блокове. Селото е богато, когато хванат кит, и гладува, ако се върнат без улов. Те не държат сметка за времето и изглежда не се тревожат за нищо… ако попиташ някой човек на колко е години, той ще ти отговори: „О, доста съм възрастен“. Точно както отговаря старият Руфо. Вместо „довиждане“, те казват „Някой път пак“, но в неопределено време.
Разрешиха ми да танцувам заедно с тях. Човек трябва непременно да е с ръкавици (в това те са толкова безкомпромисни, колкото Дорал) и да тропа с крака, и да пее в такт с барабаните… и се усетих, че плача. Не зная защо.
Казах „Някой път пак!“… върнах се в Анкъридж и от там в Копенхаген. От 30 000 фута височина Северният полюс прилича на прерия, покрита със сняг, с изключение на черните линии, очертаващи незаледените води. Никога не съм очаквал, че ще видя Северния полюс.
От Копенхаген отидох в Стокхолм. Маржата не живееше при родителите си, но беше само през един квартал. Тя ми сготви обещаната шведска вечеря, а съпругът й никак не беше ревнив. От Стокхолм изпратих по телефона „лично“ съобщение до парижкото издание на Хералд трибюн, после заминах за Париж.
Държах в ръцете си вестника с обяви, седнал срещу „Ту Маготс“, пред натрупаните на масата чинийки и се опитвах да не се дразня. Наблюдавах мадмоазел и се чудех какво ли бих могъл да правя.
Ако един човек иска да се установи на едно място за около четирийсет години, дали Невя няма да е едно такова подходящо място? Вярно, там имаше дракони. Но нямаше мухи, нито комари, нито смог. Нямаше проблеми с паркирането, магистрални комплекси, които изглеждат като диаграми за коремна хирургия. И никъде нямаше светофарни уредби.
Мъри ще се радва да ме види. Бих могъл да се оженя за нея. И може би малката, как й беше името, сестричето й, също. Защо не? Сватбените обичаи не са навсякъде такива, каквито са в Падуа[3]. Стар ще бъде доволна; тя ще иска да се омъжи за Джоко.
Но първо ще отида да видя Стар, да изритам купчината чужди обувки. Няма да остана; ще кажа: „Някой път пак“, което ще се хареса на Стар. Това е фраза, една от малкото, която се превежда точно на жаргона на Центъра… и има почти същото значение.
„Някой път пак“, защото при нужда, в търсене на разтуха, навсякъде има момичета или приятни жени. А човек трябва да работи по своята специалност, което умните жени добре разбират.
Не мога да се откажа от пътуването; ще изживея живота си пълноценно. Един дълъг път, една пътека, един „Кралски скитник“, без да му е осигурено какво да яде, нито пък къде ще спи или с кого ще спи. Но някъде се намира Елена от Троя и нейните много сестри и там има още много работа за един джентълмен.
За един месец човек може да натрупа много чинийки. Започнах да изпадам в ярост, вместо да сънувам. Защо, по дяволите, Руфо никакъв го няма? От нерви пуснах още едно подробно съобщение. Дали Руфо не се беше върнал? Или пък е мъртъв?
А може би той „никога не е бил роден“? Може би съм мръднал и ще нося със себе си това бреме където и да отида? Сабята? Страхувам се да я погледна. Навремето срещнах един стар сержант, трийсетгодишен мъж, който беше убеден, че притежава всички диамантени мини в Африка. Той прекарваше вечерите, като си водеше счетоводни книги за тях. И аз ли се намирам в такава щастлива самоизмама? Това ли са авоарите, останали ми от моя месечен чек за инвалидност?
Усмихва ли се щастието някому повторно? Вратата в стената винаги ли изчезва, когато отново погледнеш към нея? Къде е кораба за Бригадуун? Братче, също като пощата в Бруклин: Оттук не можеш да отидеш там!
Ще дам на Руфо още две седмици…
Руфо ми се обади! Била му изпратена изрезка от моята обява, но имал малко затруднение. Не можел да ми каже по телефона, но предполагам, че се беше забъркал с месоядната Fraulein[4] и е преминал през границата почти sans culottes[5]. Щял да пристигне тази вечер. Каза, че е много приятно да се сменят планети и вселени и че има предвид нещо интересно за мен. Може би малко рисковано, но не скучно. Мисля, че и за двете е прав. Руфо може да ти открадне цигарите и прислужницата, но при него нещата не са скучни… и ще умре, но ще ти защити гърба.
Така че утре тръгваме по онзи Път на славата, каменист и прочие.
Да имате дракони за убиване?