Робърт Хайнлайн
Пътят на славата (21)

Глава двадесет и първа

О’кей, ето ме. Не заминах след една седмица, но все пак скоро след това. Преди да замина, със Стар прекарахме страхотна, славна нощ. Тя плачеше, когато ме целуна, и ми каза „Au voir“ (не „Довиждане“). Аз обаче знаех, че сълзите й ще изсъхнат, още щом се изгубя от погледа й. Макар че аз също плаках.

„Пан Американ“ не е толкова бърза, както са бързи коридорите. Смених три самолета.

Слязох на Земята, облечен в лондонски костюм, със сабя, прибрана в калъф, който ни най-малко не приличаше на ножница на сабя, с паспорт и с документи в единия джоб, а в другия с чекове, срещу които можех да получа много златни монети, защото установих, че нямам нищо против да взема хонорара, който се полага на един герой. Пристигнах в Цюрих, но не знаех адресите на банките. Трябваше да изпратя съобщения.

Скоро тези чекове се превърнаха в сметки в три швейцарски банки. На няколко места купих пътнически чекове, някои изпратих по пощата, други взех със себе си, защото нямах никакво намерение да платя на чичо Шугар 91 процента.

Човек губи представа за времето, когато се сменя продължителността на деня. Бяха останали една или две седмици от правото ми на безплатно пътуване с войнишките ордери. Изглеждаше разумно да ги използвам, пък и беше по-малко подозрително. Така и направих. Тръгнах с един четиримоторен транспортен самолет от Престуик до Гандер и от там до Ню Йорк.

Улиците изглеждаха по-мръсни отпреди, сградите не бяха толкова високи, вестникарските заглавия — по-противни от когато и да било. Но въпреки всичко смятах за свой „дом“ Калифорния. Телефонирах на мама; тя ме упрекна, че толкова дълго не съм се обадил, а аз обещах при първа възможност да я посетя в Аляска. Как бяха? (Имах предвид, че доведените ми братя и сестри може би се нуждаеха от помощ, за да постъпят някой ден в колеж.)

Бяха здрави. Пастрокът ми бил на летателна служба, повишили го. Помолих я да изпраща пощата за мен до леля ми.

Калифорния изглеждаше по-приветлива от Ню Йорк. Но не беше Невя. Дори не беше и Центъра. Хората бяха повече, отколкото съм запомнил. Единственото, което може да се каже за калифорнийските градове, е, че не са толкова лоши, колкото другите. Посетих леля и вуйчо, защото те винаги са били добри към мен и възнамерявах да използвам част от златото си в Швейцария, за да заплатя за развода на вуйчо с първата му жена. Тя обаче беше умряла и двамата с леля бяха решили да си построят плувен басейн.

Не казах нищо за първоначалното си намерение. Бях почти опустошен от толкова много пари, те ме бяха направили малко по-зрял. Следвах правилото на Техни Мъдрости: От добрия добро не търси.

Общежитието ми изглеждаше по-малко, а студентите — много млади. Предполагам, че за тях нещата изглеждаха обратно. Излизах от павилиона за бира срещу администрацията, когато пред мен се изпречиха две гърдести момичета и ме избутаха настрана. Втората каза: „Внимавай, дядка!“

Не им обърнах внимание.

Футболът отново бе станал на мода: нов треньор, нови тоалетни, прясно боядисани трибуни. Говореше се дори за построяване на нов стадион. Треньорът знаеше кой съм; знаеше моите успехи и възнамеряваше да ме привлече в отбора.

— Връщаш се, нали?

Отговорих му:

— Нямам такова намерение.

— Глупости! — възкликна той. — Трябва да получиш онази диплома. Най-глупавото нещо на земята е да се оставиш военната служба да попречи на амбициите ти. Сега виж… — Гласът му загуби предишната си напористост. — Никакви глупости като „метене на гимназията“, онези от Съвета не желаят. Но едно момче трябва да живее със семейство… и такова може да се намери. Тихо — като собственик на погребално бюро… Тогава военната издръжка ще ти остане за джобни пари.

— Нямам такава издръжка.

— Човече, не четеш ли вестници? — Той редовно ги следял и докато ме нямало, бил приет закон за отпускане на военна издръжка на участниците в спасителната мисия.

Обещах му да помисля по въпроса.

Нямах обаче такова намерение. Наистина бях решил да завърша инженерното си образование, исках да докарам нещата докрай. Но не дотам.

Същата вечер потърсих Джоан, момичето, което навремето ми беше направило такова страхотно изпращане, а после ми писа, че се е омъжила. Имах намерение само й се обадя, на нея и на мъжа й. Все още не знаех името й по мъж, но тя се била отбила при леля ми, на път за пазара, и по-късно ми позвъни.

— Ийзи! — приветства тя и изглеждаше доволна.

— Кой… Една минутка. Джоан!

Трябвало да отида на вечеря. Отговорих й: „Чудесно!“ и че искам да се запозная с щастливия смотаняк, за когото се е омъжила.

Джоан изглеждаше сладка, както винаги, прегърна ме сърдечно и ме целуна за добре дошъл. После ми показа децата, едното пеленаче, другото едва проходило.

Съпругът й бил в Лос Анжелис.

Трябваше да си взема шапката и да си отида. Но тя ми каза, че няма защо да се притеснявам, Джим се обадил по телефона, след като тя била говорила с него, да каже да остана и че се налагало да се забави с един ден, и, разбира се, било съвсем естествено да я заведа на вечеря, и че ме бил гледал да играя футбол и питал бих ли могъл да намина утре вечер, защото тя нямало да може да намери някой да седи при бебето но сестра й и зет й щели да прескочат тази вечер да пийнат по едно, но не можели да останат за вечеря защото били ангажирани, и в края на краищата отдавна не сме се виждали… „О, ти сигурно си спомняш сестра ми, чувам колата им да спира, а децата още не са си легнали…“

Сестра й и зет й останаха за по едно питие; Джоан и сестра й сложиха децата да спят, докато зет й остана с мен и ме попита как са нещата в Европа, понеже разбрал, че току-що съм се върнал оттам, а после ми каза как той вижда нещата в Европа и какво трябва да се направи там.

— Ти знаеш, мистър Гордън — каза ми той, като ме потупа по коляното, — човек, който е в бизнеса с недвижимо имущество, както съм аз, трябва много добре да познава човешката природа и докато ти беше там, някой трябваше да остане тук и да плаща данъци, и да следи как вървят нещата, докато вие щастливите млади хора опознавахте света, но човешката природа навсякъде е еднаква и ако ние пуснем само една малка бомба върху Минск или Пинск, или върху някое от онези места, те ще видят вълк по пладне и ще престанат с техните шашми, които правят трудна работата на бизнесмена. Прав ли съм?

Отговорих му, че е прав. Отидоха си и той ми каза, че ще ми звънне на другия ден и ще ми покаже някои парцели, които е готов да продаде почти на безценица, защото скоро тук ще бъде построен завод за ракети.

— Приятно ми е да слушам за твоите преживявания, мистър Гордън, истинско удоволствие беше. Някой ден трябва да ти разкажа нещо, което ми се случи в Теъуана^[1], когато жена ми не беше с мен, ха-ха!

Джоан ми каза:

— Не мога да разбера защо сестра ми се омъжи за него. Сини ми още едно питие, мили, двойно, необходимо ми е. Тази вечер ще си пийна, вечерята може да почака.

И двамата пихме по едно двойно, после по още едно и вечеряхме около единайсет. Джоан се разплака, когато около три след полунощ, настоях да се прибера у дома. Каза ми, че съм страхливец и аз се съгласих; каза ми още, че нещата щяха да са съвсем различни, ако не бях настоявал да постъпя в армията и аз отново се съгласих; каза ми да си вървя, да не паля лампите и повече да не й се мяркам пред очите и че Джим заминава за Сосалито на седемнайсети.

На следващия ден взех самолета за Лос Анжелис. Вижте… не обвинявам Джоан. Обичам Джоан. Уважавам я и винаги ще й бъда благодарен. Тя е чудесен човек. С предимствата на своята младост — да речем в Невя — тя би имала огромен ycnex. Тя е почти момиче, дори си е момиче. Къщата й беше чиста. Великодушна е, разумна е и има добър характер. Но и аз не се чувствах виновен.

Все пак бях разстроен по целия път до Лос Анжелис. Не заради нейния съпруг, не го бях обидил. Не и заради Джоани, тя нито се страхуваше от семейни скандали, нито пък й пукаше от клюки. Джоани е добро дете и беше намерила нужния баланс между своята природа и невъзможното общество.

И все пак се чувствах разстроен.

Един мъж не трябва да критикува в една жена най-женското й качество. Трябва да поясня, че малката Джоани беше също толкова сладка и великодушна, като онази Джоани, която ме изпрати при постъпване в армията. Грешката беше в мен; аз се бях променил.

Оплакванията ми бяха срещу цялата култура, докато вината на отделния индивид ми се струваше по-малка от грахово зърно. Ще цитирам известният културолог и развратник д-р Руфо:

— Оскар, когато се върнеш у дома, не очаквай много от съотечественичките си. Сигурно ще бъдеш разочарован, но за това няма да са виновни бедните любими. Американските жени, които са възпитани да не дават изява на половите си инстинкти, компенсират това с натрапчив интерес към ритуали в рамките на еднообра зието… и всяка една е сигурна, че знае „интуитивно“ точния ритуал, с който да възбуди мъжа. Но освен това, което знае никой не й казва нещо друго… особено един мъж, който се чувства нещастен в леглото с нея. Ето защо не се и опитвай да й казваш нещо. С това ти или ще я накараш да побеснее, или ще й смачкаш самочувствието. Ще засегнеш най-неприкосновената страна от нейната личност: митът, че жените знаят всичко за секса, само поради това, че са жени.

Руфо се намръщи.

— Типичната американка е сигурна, че е гениална като дамска шивачка, като специалист по вътрешна архитектура, като готвачка и винаги, като любовница. Обикновено всичките й тези претенции са неверни. Но не се опитвай да й го кажеш.

След това добави:

— Освен ако не намериш някоя под дванайсетгодишна възраст и не я отделиш, специално от майка й… и дори тогава може да е вече късно. Но не ме разбирай погрешно; и мъжете не са по-добри. Американецът е убеден, че е най-безстрашния войник, великия държавник, най-добрия любовник. Проверките, направени на място, показват, че и той се заблуждава. Дори по-лошо. Казано историко-културно съществува силно доказателство, че мъжете в твоята страна са допринесли в по-голяма степен от жените за омаловажаването на секса.

— Какво мога аз да направя в това отношение?

— Да прескачаш от време на време във Франция. Френските жени са почти толкова невежи, колкото и американските, но не са самомнителни и често възприемат новото.

Когато самолетът се приземи, изоставих тези си мисли, защото бях решил известно време да живея като отшелник. В армията бях научил, че без секс се живее по-лесно, отколкото без хляб… пък и имах сериозни планове.

Казах си, че ще бъда решителен, какъвто съм си по природа и ще работя упорито за постигане на поставената цел. Бих могъл да използвам сметките в швейцарската банка и да живея като плейбой. Но вече бях опитал този живот и знаех, че не ми е по вкуса.

Бях участвувал в най-голямото пиршество в историята… такова, каквото никой не би повярвал, че може да съществува. Сега беше време да си седна на задника и да се присъединя към анонимните герои. Да си герой е добре. Но един пенсиониран герой… първо е скучен, а освен това е и безделник.

Първото място, където отидох, беше Калифорнийския технологически институт.

Деканът, който лично приемаше кандидатите, не ме обнадежди много.

— Мистър Гордън, знаете ли, че при нас изгонените са повече от приетите? А и на преписа, който ми представяте, не можем да имаме пълно доверие. Пък и лошата атестация от предишното ви училище… ние бихме желали да дадем шанс на един бивш военнослужещ… но стандартите в това учебно заведение са по-високи. Освен това животът в Пасадина е доста скъп.

Казах, че ще бъда доволен да заема в обществото положението, което заслужавам, и му показах банковата си сметка (една от тях) и му предложих чек за годишната такса. Отначало той не искаше да го приеме, но после отстъпи. Излязох с впечатлението, че за Е. С. „Оскар“ Гордън ще се намери място.

Отидох в търговската част на града и се заех да легализирам „Оскар“ вместо Евелин Сирил. После започнах да си търся работа.

Намерих една във Валей като младши чертожник в отдел към един филиал на корпорация за производство на автомобилни гуми, машини за хранителната промишленост и други неща… в случая ракети. Беше част от възстановителния план на Гордън. Няколко месеца над чертожната дъска щяха да ме върнат отново в живота; бях решил вечер да уча. Наех мебелиран апартамент в Сотел, а за придвижване си купих един употребяван „Форд“.

Тогава се почувствах облекчен; „милорд-героят“ беше погребан. Единствено, което беше останало от онова време, беше Лейди Вивамьс, окачена над телевизора. Взех я в ръката си и почувствах тръпката на миналите дни. Реших да намеря някоя salle d’armes и да се запиша там. Във Валей бях видял стрелбище; сигурно там имаше някое място, където членовете на Американската асоциация по стрелба се упражняват през неделните дни. Не трябваше да се отпускам.

Междувременно бях забравил за парите в Швейцария. Те се плащаха в злато, не в някакви смешни хартийки, и ако не ги теглех сигурно щяха да нараснат повече… може би много повече… от инфлацията, отколкото ако ги инвестирах. Някой ден щяха да представляват капитал, с който да отворя собствена фирма.

Това беше перспектива, в която виждах — шеф. Човек на заплата, дори там, където чичо Шугар взема повече от половината от спечеленото в бизнеса, си е просто роб. Но аз бях научил от Нейна Мъдрост, че един шеф трябва да се учи; „шеф“ не можеш да станеш само със злато.

И така установих се в града. Промених името си. В Калифорнийския технологически институт решиха, че бих могъл да се преместя в Пасадина… и пощата ми ме последва там.

Майка ми я препращаше на леля, тя пък на адреса на хотела, който й бях дал и накрая достигаше до моя апартамент. Някои писма бяха пуснати в Щатите преди една година, препратени в Югоизточна Азия, после в Германия, оттам в Аляска, след това бяха сменили още няколко адреса, преди да дойдат до мен в Сотел.

В едно ми се предлагаше отново инвеститорска работа; този път заплащането беше с 10 процента повече. Друго беше от треньора на колежа… на обикновена канцеларска хартия, нечетливо надраскано. Съобщаваше ми, че имало решение да започнат убедително сезона. Бих ли променил мнението си и да се включа в отбора срещу 250 долара на месец? Беше посочил домашния си телефон. Скъсах го.

Следващото беше от Администрацията на ветераните с дата точно след моето уволняване, в което ми съобщаваха, че като резултат от искането на Бартън е установено, че юридически съм „сирак от войната“ и имам право на 110 долара на месец за обучение до навършване на двайсет и три годишна възраст. Изсмях се така силно, че ме заболяха гърдите. Следваха няколко безинтересни писма, а после едно от някакъв конгресмен. Той имал честта да ме информира, че в сътрудничество с ветераните от войните е внесъл група от специални законопроекти за коригиране на несправедливостите, допуснати към сираците от войните, че законите са били приети със консенсус и че бил щастлив да ми съобщи, че един от тези закони, който бил от голямо значение специално за мен, ми давал право до двайсет и седемгодишна възраст да завърша образованието си, тъй като съм бил прехвърлил двайсет и три преди коригирането на тази несправедливост. Оставам, сър, искрено и т.н.

Не можех да не се засмея. Помислих си колко мърсотия можех да избегна, или… вие го наречете както ви хареса… през лятото, когато бях зачислен на военна служба, ако бях осигурен със 110 долара на месец. Написах на този конгресмен едно благодарствено писмо, най-доброто, на което бях способен.

Следващото писмо беше от Хоспиталс тръст — ООД, следователно с обява за някакво дарение или болнична застраховка… но не разбрах защо някой от Дъблин ще ми пише.

От Хоспиталс тръст питаха дали лотариен билет еди кой си номер и официалната разписка за него не са в мен. Този билет бил продаден на мистър Дж. Л. Уедърби. Номерът бил излязъл при второто тиражиране и билетът спечелил един от победилите коне. Дж. Л. Уедърби бил уведомен, но той съобщил на Хоспиталс тръст — ООД, че е предал билета на Е. С. Гордън и при получаване на квитанцията я е изпратил в неговото поделение.

Аз ли съм този „Е. С. Гордън“ и дали имам билета и квитанцията? Х.Т. — ООД ще благодарят за отговора.

Последното писмо беше с клеймо „Армейска поща“ и съдържаше въпросната квитанция… на гърба с една бележка от издателя: Това ще ме научи никога повече да не играя на покер. Надявам се да спечелиш нещо… Дж. Л. Уедърби. Клеймото беше отпреди една година.

Гледах го замислен, после взех документите, които бях носил със себе си през вселените. Намерих билета. Беше зацапан с петна от кръв, но номерът ясно личеше.

Погледнах писмото. Второ тиражиране…

Заразглеждах билетите на силна светлина. Всички останали бяха фалшиви. Но отпечатъка на този билет и тази квитанция бяха така ясни, като на банкнотите. Не зная къде го купил Уедърби, но очевидно не и от същия крадец, от когото бях купил моите.

Второ тиражиране… не знаех, че има повече от едно тиражиране. Но тиражиранията зависеха от броя на продадените билети в партиди от 120 000 лири стерлинги. Бях прегледал номерата само от първото тиражиране.

Уедърби беше изпратил квитанцията на майка ми, във Висбаден, и квитанцията сигурно е била в Елмендорф, когато съм бил в Ница… след това е отишла в Ница и се е върнала в Елмендорф, защото Руфо беше оставил този адрес в „Американ експрес“; разбира се, Руфо е знаел всичко за мен и се погрижил да прикрие изчезването ми.

През тази сутрин преди една година, докато седях в кафето в Ница, аз съм имал в себе си печелившия билет, а квитанцията е пътувала по пощата. Ако бях разгледал другите страници на онзи брой на Хералд трибюн, вместо да чета „личните“ обяви, щях да видя номерата на печелившите билети от второто тиражиране и никога нямаше да отговоря на онази обява.

Щях да получа 140 000 долара и никога нямаше да видя втори път Стар…

Щеше ли да бъде затруднена Нейна Мъдрост?

Щях ли да откажа да последвам моята „Елена от Троя“ само защото джобовете ми щяха да са натъпкани с пари?

Позволих си да се съмнявам. Въпреки всичко щях да мина по Пътя на славата!

Най-малкото се надявах, че щях да постъпя така.

На следната сутрин телефонирах в завода, после отидох в една банка и извърших онази рутинна проверка, която вече бях правил два пъти в Ница.

Да, билетът беше истински. Питаха ме желая ли банката да извърши превода. Благодарих и излязох.

Един дребен човек от службата „Фискални приходи“ стоеше пред мен на входа…

Почти… Той говореше нещо по телефона, докато аз пишех писмо до Хоспитал тръст — ООД.

Малко по-късно му казах, че ще бъда последният глупак, ако се съглася банката да извърши това. По-скоро бих оставил парите в Европа. Той ми каза кротко, че не бива да имам такова отношение, че все пак ще трябва да се плащат данъци и се надява, че ще размисля, защото службата по фискални доходи не иска да плаща хонорари на информатори, но ще се наложи, ако се окаже, че с някои свои действия се мъча да избегна плащането на данъци.

Бяха ме спипали. Получих сумата от 140 000 долара и платих на чичо Шугар 103 000 долара данък. Кроткият дребен човечец ми посочи, че така е по-добре; много често хората не си плащат данъците, а после имат неприятности.

Ако бях в Европа, щях да имам 140 000 долара в злато… а сега имах само 37 000 долара в хартийки… защото свободните и суверенни американци не можеха да имат злато. Те можеха да започнат война, да унищожат комунизма или нещо друго. Не, аз не съм можел да оставя 37 000 долара в Европа като злато; това също било незаконно. Бяха много учтиви.

Преведох десет процента — 3700 долара на Уедърби и му разказах историята си. Взех 33 000 долара и основах фонд в колежа за моите братя и сестри, уредих нещата така, че семейството ми да не разбере, докато не станеше нужда. Надявах се, че новините за този билет не са достигнали Аляска. Вестниците от Лос Анжелис никога не отиваха там, но все пак новините се разнасяха. Оказах се в безкрайните списъци на мухльовците, получавах писма, предлагащи ми златни възможности, молещи за заеми, искащи подаръци.

Мина цял месец преди да разбера, че съм забравил да платя калифорнийските щатски данъци общ доход. Никога не съм бил длъжник.