Робърт Хайнлайн
Пътят на славата (20)

Глава двадесета

Пуснах скъпоценните камъни да се изнижат между пръстите ми, после равнодушно ги отместих настрана. Защо не бях поне сто години по-стар…

Но Стар беше права. Тя не можеше да напусне поста си, без да се погрижи за всичко. А аз не можех да остана още, дълго в този добре обзаведен затвор, без да полудея.

И все пак и двамата желаехме да сме заедно. Но истински отвратителното нещо беше, че аз, както и тя, знаехме, че всеки от нас ще забрави това свое желание. Или поне един от нас. Достатъчно щеше да бъде да има други обувки, други мъже и тя отново щеше весело да се смее. Същото щеше да бъде и с мен… Тя беше разбрала това и ми бе казала много фино и деликатно, че не трябва да се чувствам виновен, ако си намеря друга приятелка в някоя друга страна, някъде другаде.

Тогава защо изживявах всичко така болезнено?

Така се бях забъркал, та сега трябваше да избирам дали да нараня чувствата на моята любима, или да остана в тази златна клетка.

Някога бях чел за някакъв мъж, който живеел на една висока планина заради своята астма, която така го задушавала, че можел да умре в ниското, докато неговата жена живеела на морския бряг, под планината, защото сърцето й не можело да издържи височината. Гледали се през телескопи.

Сутринта не говорихме за заминаването на Стар. Неизказаното quid-pro-quo^[1], че ако планираме да заминем заедно, аз ще трябва да чакам трийсет години!, когато и тя ще може да замине, не се коментираше повече. Нейна Мъдрост беше заключила, че не бих могъл и не желая да говоря за това. Имахме богата закуска и бяхме весели, всеки със своите скрити мисли.

Не споменахме нищо за децата. О, аз можех да направя необходимите клинични манипулации. Ако тя желаеше да смеси своето царствено потекло с моята плебейска кръв, можеше да стори това утре или сто години по-късно. Или пък да ми се усмихне нежно и да изхвърли оставеното семе заедно с другия боклук. Никой от моя род не е бил кмет на Подънк, а един товарен кон не се избира за ирландски състезания. Ако Стар се съгласи на едно дете с гени от двама ни, това ще бъде само от сантименталност. Един жив любовник… един млад пудел, с когото може да се забавлява, преди да го изгони. Защото империята не би признала такова незаконнородено потомство.

Погледнах сабята си, която висеше на стената срещу мен. Не я бях докосвал от онова парти, когато Стар реши да се облече като за Пътя на славата. Свалих я, препасах колана и я измъкнах… Почувствах приятна тръпка. Изведнъж си представих път и замък на един хълм.

— Какво дължи един герой на своята дама, когато мисията му е изпълнена?

Престани да шикалкавиш, Гордън! Какво дължи един съпруг на своята жена? Само тази сабя…

„Скачай мошенико, рипай принцесо, моя жена си ти и никога няма да те оставя… — за по-богата, за по-бедна, за по-добра, за по-лоша… ще те обичам и уважавам, докато смъртта ни раздели“. Това имах предвид, когато произнасях онези тъпи стихове, и Стар го знаеше, и аз го знаех. Зная го и сега. Когато дадохме обет, и на двамата ни се струваше, че само смъртта може да ни раздели. Но раздялата не намаляваше стойността на обета, нито неговото значение за мен. Аз не бях прескочил сабята само за да вкарам една жена в леглото си, преди да умра. Не, аз исках да я имам и да се грижа за нея, да я обичам и уважавам, докато смъртта ни раздели! Стар беше удържала на обета до последната му запетая. Защо не можех и аз да сторя същото?

Мислено зачеркнах героя и се вгледах в лентяя. Един оттеглил се герой беше толкова нелеп, колкото и онези безработни крале, които населяват Европа.

Затръшнах зад гърба си вратата на нашия „апартамент“, препасал сабята, и без да давам пет пари на любопитните погледи се телепортирах при нашия терапевт. Казах на шефа биотехник да съобщи на Нейна Мъдрост за стореното и му затворих устата, когато се опита да ми задава въпроси. После отидох до най-близката кабина за телепортиране, но се подвоумих… Имах нужда от другар, така както един алкохолик се нуждае от опората на нечия ръка. Но нямах никакви близки. За съпруг на една императрица не е лесно да има приятели.

Трябваше да се обадя на Руфо. През всичките месеци, които прекарах на Центъра, никога не бях ходил в дома на Руфо. В Центъра не съществува варварският навик да се ходи на гости и аз бях виждал Руфо само в резиденцията или на партита, а и Руфо никога не ме беше канил в дома си. Не че това беше израз на студенина; ние всъщност често се виждахме, но винаги той идваше у нас.

Потърсих го в адресите за телепортиране… не открих нищо. Не беше по-голям късметът ми в списъците за аудиовръзка. Избрах резиденцията на Нейна Мъдрост и се свързах със завеждащия комуникациите. Той ми отговори, че няма презиме „Руфо“ и се опита да ми затвори телефона. Казах му: „Не затваряй, скъпоплатен чиновнико! Само ме изключи и след един час вече ще си на остров Тумбукту и ще осъществяваш комуникации с димни сигнали. А сега ме чуй добре. Този човек е възрастен, плешив, едно от имената му, според мен, е Руфо и е известен сравнителен културолог. Внук е на Нейна Мъдрост. Мисля, че знаеш кой е и всичките въртели, които ми правиш, са от бюрократична арогантност. Давам ти пет минути. След това се обаждам на Нейна Мъдрост и ще я помоля незабавно да те изпрати!“

(Спри! Опасен си! Друг стар плешив Руфо (?) известен сравнителен културолог. Мъдрост яйце-сперма-яйце. Само пет минутки. Лъжец и/или глупак. Мъдрост? Катастрофа!)

За по-малко от пет минути образът на Руфо изпълни холобокса.

— Е? — каза той. — Чудех се кой ли ще е този, кой то се е осмелил да нарушава моето спокойствие.

— Руфо, мога ли да дойда и те видя?

Челото му се сбърчи.

— Затруднен ли си, синко? Лицето ти ми напомня за времето, когато чичо ми…

— Моля те, Руфо!

— Да, синко — каза той любезно. — Ще отпратя танцьорките. А може би желаеш да останат?

— Не ми е до тях. Как да те намеря?

Каза ми, перфорирах неговия код, добавих номера на кредитната ми карта и пристигнах — три хиляди мили отвъд хоризонта. Руфо живееше в богато обзаведен замък, какъвто беше и на Джоко, но този беше хиляди пъти по-модерен. Останах с впечатление, че Руфо има най-големия персонал в целия Център и всички жени. Естествено, че грешах. Но всички слугини, посетителки, братовчедки, дъщери бяха направили един Комитет по посрещането, за да видят какво представлява човекът, който споделя леглото на Нейна Мъдрост. Руфо ги отпрати и ме въведе в кабинета си. Една танцьорка (очевидно секретарка) се суетеше над някакви книжа и ленти. Руфо я плесна по бедрото, подаде ми удобен стол, сервира ми питие, сложи до мен цигари, седна и замълча.

Пушенето не е популярно в Центъра, вместо тютюн те използват аргументи. Взех си цигара. „Честърфийлд! Боже Милостиви!“

— Контрабанда са — каза Руфо. — Вече не се произвеждат като онези „Суийт Капс“. Сено. Не бях пушил от месеци. Стар ми беше казала, че мога да забравя за рака и други подобни страхотии. Така че запалих… и се разкашлях като невиянски дракон. Порокът трябва редовно да се практикува. Какво ново за Риалто? — попита Руфо и погледна сабята ми.

— О, нищо.

След като вече бях прекъснал работата на Руфо, ме беше срам да му разкривам семейните си неприятности.

Руфо седеше, пушеше и чакаше. Трябваше да кажа нещо. Американската цигара ми припомни един инцидент, който беше спомогнал за моето нестабилно състояние. На едно парти преди седмица срещнах един човек на вид трийсет и пет годишен, спокоен, учтив и надменен, който каза:

— Дюкянът ти е разкопчан, старче, но съм прекалено учтив, за да ти го кажа.

Толкова се зарадвах — говореше ми на английски! Мислех, че на Центъра английски говорим само Стар, Руфо и аз. Често използувахме този език — Стар заради мен, Руфо — защото обичаше да го практикува. Той говореше добре кокни, говореше и бостънски като човек от Бийкън Хил, дори знаеше и австралийски — Руфо знаеше всички английски езици.

Човекът пред мен говореше добър американски английски.

— Казвам се Наби — представи се той и се ръкува — нещо съвсем непривично за Центъра, — а ти си Гордън, нали. Приятно ми е да се запозная с теб.

— На мен също — отговорих аз. — Приятна изненада и удоволствие е да чуя някой да говори на родния ми език.

— Професионални знания, скъпи ми приятелю. Сравнителен културолог, лингвисто-историко-политически. Ти си американец, зная. Позволи ми да позная точно откъде си — далечния Юг, но не си роден там. Може би в Нова Англия. Имаш нещо общо и със Средния Запад, може би с Калифорния. Смесен произход — от средна и долна класа.

Този зализан глупак позна. С майка ми живяхме в Бостън малко след като баща ми замина — 1942–45. Никога няма да забравя тези зими — носех галоши от ноември до април. Бях живял в далечния Юг, Джорджия, Флорида и Калифорния, в Ла Джола по време на корейската спасителна мисия, а по-късно в колежа. „Средна-долна класа“? Майка ми не беше на същото мнение.

— Доста точно — съгласих се аз. — Познавам един твой колега.

— Зная кого имаш предвид — Лудия учен с чудно ирационалните теории. Но кажи ми какво беше положението, когато напусна Земята? Справят ли се Съединените щати с техния благороден експеримент?

— Благороден експеримент?

Трябваше да помисля за какво става въпрос. Сухият режим беше отменен още преди моето раждане.

— О, премахнаха го.

— Наистина ли? Трябва да отида отново и лично да видя. Казвах аз, че тази забавна идея е истинска глупост. Демокрация — любопитна илюзия… Сякаш от сборуването на много нули може да се получи число. Но в твоята страна опитът се провеждаше в грандиозен мащаб. Може би военните организации вече са разпуснати. — Той се усмихна. — Още ли се провеждат избори?

— Последния път, когато бях там, да.

— О, чудесно. Фантастично, просто фантастично. Е, трябва да се срещнем пак, искам да те поразпитам. От дълго време изследвам твоята планета, а на нея има най-невероятните патологии. Засега довиждане. Бъди щастлив, както казват твоите сънародници.

Разказах на Руфо за срещата си с този човек.

— Руфо, зная, че идвам от варварска планета. Но нима това оправдава неговите грубости? У него нямаше и помен от добри маниери.

Руфо се намръщи.

— Навсякъде се смята за липса на възпитание ровенето в родното място на някого, в племето, от което е, или в обичаите му. Можеш да го убиеш и нищо няма да ти се случи. Нейна Мъдрост може малко да се подразни, ако въобще може да се подразни от нещо.

— О, няма да го убия, не съм се обидил чак толкова.

— Тогава го забрави. Наби е сноб. Малко знае, не разбира нищо и мисли, че вселените щяха да са по-добри, ако той ги беше проектирал. Не му обръщай внимание.

— Ще се постарая. Виж, Руфо, моята страна не е съвършена. Но не искам това да ми го казва чужденец.

— Кой го казва? Аз харесвам твоята страна, тя има колорит. Но Наби е прав. А аз не съм чужденец, за да звучат думите ми като подигравка.

— Хм!

— Макар че той вижда само повърхността. Демокрацията наистина не може да даде желаните резултати. Математици, селяни и животни — това е всичко, което има там… Демокрация, теоретично основана на допускането, че математиците и селяните са равни, не може да има успех. Мъдростта не може да се сумира — нейният максимум е равен на максимума на най-мъдрия човек в дадена група.

— Но демократичната форма на правителство е добра, стига да се прилага успешно. Всяка организация на дадено общество дава добри резултати, ако не е прекалено догматична. Външната форма е без значение, щом тя е достатъчно гъвкава и позволява един човек от мнозинството да проявява своя гений. Болшинството от така наречените социални учени изглежда смятат, че организацията е всичко. Но всъщност тя е почти нищо освен когато играе ролята на усмирителна риза. От значение е сферата на действие на героите, не тяхната форма.

Той добави:

— Твоята страна има достатъчно гъвкава система, която позволява на героите да работят в своята област. Тя ще се запази дълго време… освен ако нейната свобода не стане причина да се разруши отвътре.

— Надявам се, че си прав.

— Прав съм. Познавам този въпрос и не съм глупав, както мисли Наби. Той е прав относно несъстоятелността на „събирането на нули“, но не разбира, че самият той е нула.

Усмихнах се.

— Няма смисъл да се сърдя за това, че някой ме смята за нула.

— Никакъв смисъл. Особено като се има предвид, че не си. Където и да отидеш, ти ще се откроиш, няма да останеш един от многото. Аз те уважавам, а трябва да ти призная, че не са много хората, които уважавам. Никога не мога да уважавам хората като цяло, никога не мога да стана демократ по сърце. Да претендирам, че „уважавам“ и дори „обичам“ масата е признак на глупост, безкритичност, заслепеност, сантименталност, каквито има у някои здравни работници, у повечето шпаньоли и у всички мисионери. Вашата демокрация не е политическа система, това е болест. Но не унивай — вашите американски политици са имунизирани срещу това заболяване, а и вашите обичаи позволяват свобода на действие.

Руфо отново погледна сабята ми.

— Стари приятелю, ти не си дошъл тук да се оплакваш от Наби.

— Не… — Погледнах към нейното острие. — Донесох я да те обръсна, Руфо.

— А?

— Обещах да обръсна трупа ти. Дължа ти го за разкошната работа, която ми свърши. Така че ето ме тук да обръсна бръснаря.

Руфо каза бавно:

— Но аз съм още жив.

Той не помръдна. Очите му оценяваха разстоянието помежду ни. Очевидно не разчиташе на моето кавалерство; беше живял достатъчно дълго и познаваше живота.

— О, това може лесно да се уреди — отговорих весело аз, — ако не получа от теб честни отговори.

Той малко се поуспокои.

— Ще се опитам, Оскар.

— Необходимо е повече от опитване. Ти си последният ми шанс. Руфо, това трябва да бъде нашата тайна. За нея не трябва да знае дори Стар.

— Добре. Давам честната си дума.

— Но без да шикалкавиш, говоря ти съвсем сериозно. Искам съвет относно моя брак.

Руфо помръкна.

— Смятах днес да излизам. Съжалявам, че вместо това останах да работя. Оскар, много по-безопасно е да науча една акула да не хапе от това, което искаш от мене. Какво ще стане, ако откажа?

— Тогава ще те обръсна.

— И ще го направиш, без да ти трепне ръката, палач такъв! — Намръщи се. — Честни отговори… Ти не искаш честни отговори, на теб ти е нужно рамо, на което да поплачеш.

— Може и да си прав. Но искам честни отговори, не лъжи, които можеш да разказваш в съня си.

— Тогава губя и в двата случая. Да кажеш на един мъж истината за неговия брак е равнозначно на самоубийство. Нищо няма да ти кажа, да видим дали ще ти даде сърце да ме посечеш.

— О, Руфо, ще ти дам сабята си да я заключиш. Знаеш, че никога няма да я извадя срещу теб.

— Не зная — каза той раздразнен. — Негодниците са предсказуеми, но ти си почтен човек и това ме плаши. Не можем ли да уредим това друг път?

— Няма да стане, Руфо. Няма друг, към когото да се обърна. Искам да говориш но съвест. В името на пролятата от двама ни кръв искам съвет. Бъди откровен!

— Последния път, когато рискувах да бъда откровен, ти искаше да ми отрежеш езика. — Той ме погледна навъсено. — Но винаги съм бил глупак, когато става дума за другарство. Слушай, започвай да разказваш. Ти говори, а аз ще слушам… и ако стане така, че говориш толкова много, че старите ми бъбреци почнат да се оплакват от умора, тогава повече няма да говорим по въпроса. Съгласен ли си?

— О’кей.

— Сядай и започвай.

Започнах да разказвам. Разказах пред каква дилема съм поставен, без да щадя нито себе си, нито Стар (заради самата нея не казах нищо за най-интимните ни отношения, пък и не беше необходимо). Но разказах за нашите караници и трябваше да разкрия много неща, които обикновено не излизат вън от семейството.

Руфо слушаше. Скоро той стана и започна да се разхожда, изглеждаше разтревожен. От време на време коментираше това, което му разказвах.

— Не е трябвало да вика камериерките си. Но забрави за случая, момче. Тя никога не помни, че мъжете са свенливи. Жените просто си имат своите навици. Остави това.

По-късно той пак се вмъкна:

— Не трябва да ревнуваш от Джоко, синко. Той е грубиянин.

— Не ревнувам.

— Така е говорил и Менелай^[2]. Остави място и за малко изневяра. Всеки брак има нужда от това.

Накрая му казах за предсказанието на Стар, че ще си замина.

— Не я обвинявам в нищо и докато ти разказвах, започнах да се чувствам по-силен. Сега ми е по-лесно да понеса всичко, да се държа като мъж, да бъда добър съпруг. Тя прави ужасни жертви, за да върши работата, с която се е нагърбила… Малкото, което трябва да върша аз, е много по-леко. Тя е толкова мила, нежна и добра.

Руфо спря, застанал с гръб, на известно разстояние от писалището си.

— Така ли мислиш?

— Зная, че е така.

— Тя е дъртофелница!

Веднага скочих към него. Не го сграбчих. Дори и през ума не ми мина такова нещо, никога не бих го направил. Исках само да го накажа за онова, което каза за моята любима.

Той отскочи като топка и когато пресякох стаята, беше вече зад писалището. С едната си ръка се канеше да отвори едно чекмедже.

— Непристойно, непристойно — каза той. — Оскар, не желая да те обръсна.

— Измъкни се оттам и се бий като мъж!

— Никога, стари приятелю. Още една стъпка от твоя страна и ще станеш за храна на кучетата. Всичките ти добри обещания, всичките ти молби не струват пукната пара. „Не спестявай истината“, каза ти. „Бъди откровен“, каза ти. „Говори честно“, каза ти.

— Да говориш честно не означава да обиждаш.

— Кой е този, който ще отсъди? Мога ли да очаквам одобрение на забележките си, преди си ги чул. Не се оправдавай с детска нелогичност. Или ще ме принудиш да си купя нов килим? Никога не използвам килим, върху който е била пролята кръвта на приятел — петната ме потискат. Сега седни спокойно.

Седнах.

— Сега — каза Руфо, без да се премества от мястото си — ще ме слушаш, докато говоря. А ако искаш, можеш и да си тръгнеш. В този случай ще имам удоволствието за последен път да видя грозната ти мутра. Толкова се ядосвам, когато ме прекъсват, че обезателно ще се стовариш мъртъв на прага. Избирай.

— Казах — продължи той, — че баба ми е дъртофелница. Изразих се грубо, за да смъкна от теб напрежението… и сега трябва да ти кажа още много обидни неща. Тя е стара, ти знаеш това, макар че много лесно го забравяш. Аз самият забравям този факт, въпреки че тя беше стара още когато бях бебе и лазех по пода под нежния й поглед. Дъртофелница е, и ти знаеш това. Бих могъл да кажа „опитна жена“, но е толкова дърта, че ако те ударя с нея, бих могъл да ти избия зъбите. Та ти трепереше, когато ми разказваше колко добре я познаваш и как не ти пука, че е стара. Баба е дъртофелница, ще тръгнем от тази истина.

— Обикновено тя има две възможни удоволствия, но едното от тях не може да си позволи.

— Какво е то?

— Да взема лоши решения от садистична злоба, това тя не може да си позволи. Така че да бъдем благодарни, че нейното тяло е изградило в себе си един предпазен вентил, в противен случай всички щяхме да страдаме. Момче, мило момче, можеш ли да си представиш колко смъртно уморена може да бъде тя от целия си живот? Твоята собствена жажда за живот се вкисна само за три месеца. Помисли си, какво е да слушаш едни и същи отегчителни грешки години наред, без никаква надежда за отърваване… Така че можеш да бъдеш благодарен, че все още й доставя радост едно невинно удоволствие. Като казвам, че тя е дъртофелница, съвсем не искам да изразя някакво неуважение към нея — аз й се възхищавам за онова добро равновесие, което поддържа между двете неща, които трябва да бъде, за да се справя със задачата си. А и тя не е престанала да бъде онова, което бе, когато рецитира с теб глупавите рими онзи прекрасен ден, на върха на хълма. Мислиш, че оттогава си е взела ваканция, че принадлежи изцяло на теб? Може да е така само ако си я цитирал точно и ако аз съм прочел вярно думите; тя винаги казва истината.

Но никога цялата истина… Та кой ли би и могъл?… А тя е най-добрият лъжец в казване на „истината“, който някога ще срещнеш: Подозирам, че от паметта ти са се изличили някои невинни на пръв поглед думички, с които е завоалирала казаното и е успяла да запази чувствата ти. Ако е така, защо трябва да прави нещо повече, за да запази твоите чувства? Тя те обича, това е ясно… но трябва ли да бъде фанатично влюбена? Цялата й подготовка, специалната й наклонност е винаги да избягва фанатизма, да намира практически отговори. Макар че засега няма да смени обувките, ако останеш една седмица, една година или двайсет години, ще настъпи момент, когато ще изпита такова желание. Тя ще намери някакви начини, за да ти го покаже, за да не уязви своята съвест, въпреки че тя няма такава. Тя е просто мъдрост, безкрайно прагматична мъдрост.

Руфо се окашля.

— А сега опровержение и контрааргументи на казаното. Аз харесвам баба си и я обичам дотолкова, доколкото моята природа ми позволява, и я уважавам чак до нейната подла душа… Ще те убия, теб или който и да било друг, който застане на пътя й или й причини нещастия… Аз я разбирам, защото тя ми е предала нещо от своето собствено аз. Ако тя бъде предпазена от ножа на убиеца от засада, или от куршума, или от отровата и живее достатъчно дълго, тя ще влезе в историята като „Великата“. Ти говореше за нейните „ужасни жертви“. Това са глупости! Тя обича да бъде Нейна Мъдрост, да бъде центъра, около който всичко се върти. Аз дори не вярвам, че тя ще се откаже от всичко това заради теб и дори заради петдесет мъже, по-добри от теб. Тя е казала „ако“ c ясното съзнание, че много неща могат да се случат за трийсет години, като е почти сигурно, че ти няма да останеш толкова дълго.

— Но това е най-малката измама от нейна страна. Тя те управлява, води те за носа не от момента, в който я видя за първи път, а от много по-рано. Тя те изигра по два начина: подкокороса те да тръгнеш по един неизвестен Път на славата, охлади те, когато започна да ставаш подозрителен, затвърди твоята решителност да вървиш към предначертаната съдба… и те накара всичко това да ти харесва. Тя никога не се безпокои за избраните от нея методи и е в състояние да измами Светата Дева и да сключи договор със самия дявол, стига това да отговаря на нейните цели. О, ти получи своето възнаграждение, и то доста добро. Но е време да разбереше, че беше измамен. Не, аз не я критикувам, аз й се възхищавам. Дори й помагах, с изключение само на един кратък момент, когато почувствах съжаление към жертвата. Но ти беше така заблуден, че нямаше да ме послушаш, ако ще и всички светии да ме бяха подкрепили. Но тя беше по-находчива от мен. Винаги е била. Виж! Аз я харесвам. Аз я уважавам. Аз й се възхищавам. Аз дори я обичам малко. Обичам всичко у нея, не само добрите й страни, но и несъвършенствата й, които я правят твърда като стомана, каквато трябва да бъде. Какво мислиш сега, сър? Какво е твоето чувство към нея сега… когато знаеш, че тя те е измамила, когато знаеш каква е тя?

Продължавах да седя. Питието ми стоеше пред мен недокоснато през цялата тази дълга тирада.

Взех чашата и станах.

— За най-великата дъртофелница на двайсет вселени!

Руфо отново отскочи от писалището и хвана чашата си.

— Казвай го силно и често! И на нея, тя ще го хареса! Нека Бог я благослови, който и да е Той, и да я пази. Никога няма да имаме друга като нея, и това е много жалко!

Пихме до дъно и хвърлихме чашите на пода. Руфо донесе други, напълни ги, седна на стола и каза:

— А сега — сериозно. Казвал ли съм ти за времето…

— Казвал си ми. Руфо, искам да зная за измамата.

— За коя?

— Е, някои неща и сам разбрах. Да вземем онзи първи момент, когато летяхме…

Той вдигна рамене.

— По-добре да го оставим.

— Тогава не се учудих. Но ние можехме да избегнем Игли, рогатите духове, тресавището, времето, което изгубихме с Джоко…

— Изгубихме?

— С оглед на нейната цел. И плъховете, и прасетата, и може би драконите. Можехме да отлетим директно от първия коридор във втория. Така ли е?

Той поклати глава.

— Не, не е.

— Не разбирам защо.

— Предполагам, че тя можеше да ни пренесе директно — това е въпрос, който никога не съм й задавал, и би могла да отлети с нас до желания от нея проход. Какво щеше да правиш ти тогава? Ако беше прехвърлен почти направо от Ница в Карт-Хокеш? Веднага да бъдеш атакуван и да се биеш като росомах, както постъпи? Или щеше да кажеш: „Извинете, мис, направили сте грешка. Покажете ми изхода от тази лудница…“.

— Е… нямаше да се объркам.

— Но щеше ли да спечелиш? Щеше ли да проявиш такава готовност за действие?

— Разбирам. Тези първи рундове бяха практическа подготовка, упражнения, тренировка. А може би зареждане наживо? Беше ли това първата част от измамата? Може би е действала с хипноза, за да се чувствам добре? Бог ми е свидетел, че тя наистина е много добра. Може би не е съществувала никаква опасност до черната кула?

Той отново повдигна рамене.

— Не, не е вярно! Оскар, при всяко едно от тези премеждия можехме да загинем. Никога през живота си не съм се бил по-отчаяно, нито пък съм бил по-изплашен. Никое от тях не можеше да бъде избегнато. Не разбирам всичките й съображения, но тя никога не би рискувала себе си без нужда. По-скоро би рискувала живота на десет милиона храбри мъже, без да се замисли. Тя си знае цената. Но тя се би заедно с нас, с всичко, което имаше… сам видя.

— Все още не мога всичко да разбера.

— Нито пък ще можеш някога. Както и аз няма да мога да разбера. Ако това беше възможно, тя щеше да прати само теб. И ако при онази последна и най-голяма опасност — онова нещо, наречено Душегубец, ти беше загинал, тя и аз щяхме да се опитаме да си проправим път с бой. Ако успеехме да се измъкнем, което е малко вероятно, тя нямаше да пророни за теб дори и една сълза. Или, във всеки случай, не много. После, след като търси още двайсет, трийсет или сто години, щеше да намери, да излъже и да подготви друг шампион, и да се бие също толкова сериозно редом с него. Тя е много смела, тази плагиатка. Тя знаеше колко минимални бяха нашите шансове, докато ти не знаеше. Уплаши ли се тя?

— Не.

— Но ключът беше ти; най-напред трябваше да бъдеш намерен, след това да бъдеш подготвен. Ти самият беше деен, никога не стана марионетка, иначе нямаше да можеш да спечелиш. Тя беше онази, която можеше да насърчава и предумва един такъв мъж и да го постави там, където той би действувал; никоя друга личност освен нея не би могла да подбере такъв герой, какъвто й трябваше. Така че тя го търси, докато го намери, и го примами с ласкателства. Ти защо беше със сабя? В Америка това не е обичайно.

— Какво? — Трябваше да помисля. — Под влияние на книги като „Крал Артър“, „Тримата мускетари“ и „Чудните истории на Бъроус“… Всяко дете ги е чело. Когато се преместихме във Флорида бях скаут. В гимназията учител ни беше един французин. Той запали в някои от децата тази страст към рицарството. Харесваше ми, беше нещо, което ми се удаваше. После и в колежа…

— Някога да си се запитвал защо този емигрант е станал учител тъкмо в онзи град? А за доброволното ти участие в скаутската организация? Или защо в твоя колеж е имало група по фехтовка, докато в много други не е имало? Но ако беше отишъл другаде, и там щеше да има такава група. И не тренираше ли повече от другарите си от твоята категория?

— По дяволите, да!

— Разбира се, при някоя тренировка би могъл да бъдеш убит и тогава тя щеше да потърси друг кандидат, когото да измами. Синко, не зная как си бил избран, нито пък как си бил превърнат от млад заек в герой. Нито пък ми е работа. Моята работа беше по-проста, но пък по-опасна — да ти бъда коняр и „очи отзад“. Огледай ме. Да виждаш в мен желание да съм слуга, а?

— Е, да. Почти бях забравил, че се предполагаше да ми бъдеш коняр.

— „Предполагаше“! По дяволите! Аз бях коняр. Три пъти ходих до Невя като неин слуга, подготвях се за такъв. Джоко и до ден днешен не знае това. Предполагам, че ако се върна отново, ще бъда отново добре дошъл. Но само в кухнята.

— Но защо? Тук вече нищо не разбирам.

— Така ли? Когато тя те впримчи, твоето его беше много слабо. То трябваше да бъде укрепено — и обръщението „шефе“, и сервирането на храната, докато аз стоях прав, а ти седеше с нея, беше част от укрепване. — Той хапеше кокалчето на ръката си и изглеждаше ядосан. — Аз и сега мисля, че тя омагьоса първите ти две стрели. Някой ден ще искам реванш… когато нея я няма.

— Мога да те излъжа. Тренирам.

— Е, да оставим това. Ние взехме яйцето, това е важно. И това шише също е важно. — Той отново напълни чашите. — Това ли е всичко, „шефе“?

— Дявол да те вземе, Руфо! Да, сладък стар негодник. Ти ми изясни всичко. Или отново ме измами, не зная кое е по-вярно от двете.

— Не съм те измамил, Оскар. В името на съвместно пролятата кръв, разказах ти истината такава, каквато я зная, макар че това много ме нарани. Не искам и теб да нарани, ти си ми приятел. Цял живот ще помня дружното преминаване през онзи труден път.

— Хм… да. И аз. Целия.

— Тогава защо се намръщи?

— Руфо, сега я разбирам, както може да я разбере един обикновен човек, и я уважавам безкрайно, и я обичам повече отвсякога. Но аз не мога да бъда нечий любовник. Дори и неин.

— Радвам се, че го казваш. Да. Тя е права. Тя винаги е права, дяволите да я вземат! Трябва да заминеш. Заради двама ви. О, тя няма да бъде много наранена, но ако останеш, след време ти ще бъдеш съсипан. Ще бъдеш опустошен.

— По-добре да се върна… и да хвърля обувките си. Щях да се чувствам по-добре, ако бях казал на хирурга: Хайде. Ампутирай.

— Не прави това!

— Какво?

— Защо трябва да го правиш? Ако един брак трае дълго, а твоят може да трае дори много дълго, тогава и добрите дни трябва да бъдат също дълги. И без задължения, синко, без дати за отчет и без обещания. Тя знае, че странствуващите рицари прекарват нощите си в греховни развлечения. Винаги това е било un droit de la vocation^[3]… Затова просто не се говори в детските приказки, които са ти чели в твоята страна. Така че върви и си оправи другите работи, а за това не бери грижа. Върни се след четири или четирийсет години, или след колкото искаш — това си е твое право. Героите винаги сядат най-отпред на масата, това е тяхно право. Те идват и си отиват, когато си пожелаят, и това също е тяхно право. Ти си нещо като нея, но в по-малък мащаб.

— Страшен комплимент!

— „В по-малък мащаб“, казах. Виж, Оскар, част от тебе изпитва желание да се върне у дома, в твоята родна страна. Да си осигури бъдеще и да разбере собственото си аз. Всички пътешественици изпитват това чувство, аз също го изпитвам от време на време. Когато ме обхване такова чувство, аз му се отдавам.

— Не съм почувствал носталгия. Но може и да си прав.

— Може би и тя го е разбрала. Може би затова те подканя да се върнеш. Аз самият си имам правило — давам на всяка моя жена ваканция, щом физиономията й ми стане прекалено позната, тъй като и моята сигурно й е омръзнала. Връщането на Земята не е като умиране. Скоро и аз ще отида там, затова слагам в ред бумагите си. Може да се случи да бъдем там по едно и също време… и да пийнем по едно или по десет, да се посмеем и да си разказваме истории. И да щипнем сервитьорката по задника, за да видим какво ще ни рече.

Защо пък не?