Робърт Хайнлайн
Пътят на славата (19)

Глава деветнадесета

Легнахме си. След малко тя каза:

— Оскар, ти си недоволен.

— Не съм казал такова нещо.

— Чувствам го. И то не е само от тази вечер и от снощните скучни клоуни. Затворил си се в себе си, не си щастлив. — Замълча в очакване.

— Нищо няма.

— Оскар, онова, което те безпокои, за мен никога не може да бъде „нищо“. Макар че не мога да разбера какво е то, преди да ми кажеш.

— Е… чувствам се адски безполезен!

Тя сложи нежната си, силна ръка, върху гърдите ми.

— За мен ти не си безполезен. Защо се чувстваш безполезен за себе си?

— Виж… погледни това легло! — Беше такова разкошно легло, за каквото никой американец не може да мечтае; можеше да върши всичко, освен да ти пожелае лека нощ с целувка… — В моята страна то ще струва повече… ако някой може да си го позволи… от най-хубавата къща, за която някога е мечтала майка ми.

Тя се замисли над казаното.

— Искаш ли да изпратим пари на майка ти? — Стар се обърна към комуникатора до леглото: — Достатъчно ли е да пишем „Американска военно-въздушна база, Елмендорф“?

(Не си спомнях да съм й казвал къде живее майка ми.)

— Не, не! — Махнах с ръка към апарата и го изключих. — Не желая да изпращам пари на майка си. Нейният съпруг я издържа. Той няма да приеме пари от мен. Не в това е работата.

— Тогава в какво? На леглото му е безразлично кой лежи в него. Скъпи, ако това легло не ти харесва, можем да вземем друго. Или пък да спим на пода. Леглата изобщо са без значение.

— Леглото си е добро. Единствения проблем е, че аз не съм го платил. Ти си тази, която си платила всичко вместо мен. И тази къща. И дрехите ми. И храната, която ям. И моите… моите играчки! Всяко проклето нещо, което имам, ти си ми го дала. Знаеш ли какво представлявам, Стар? Едно жиголо! Разбираш ли какво значи жиголо? Мъжка проститутка.

Един от навиците на моята жена, който най-много ме вбесяваше, беше, че не ме туряше на мястото ми, когато знаеше, че съзнателно предизвиквам кавга. Тя ме погледна замислено.

— В Америка хората са заети, нали? През цялото време работят, особено мъжете.

— Ами… да.

— Но това не е така навсякъде, дори и на Земята. Един французин не се чувства нещастен, ако лентяйства; той си поръчва още едно cafe au lait^[1] и оставя неизмитите чинии да се трупат в мивката. Аз също не обичам работата. Оскар, тази вечер също я провалих от мързел, защото никак не ми се щеше утре отново да подхващам онази досадна задача. Повече няма да до пускам такава грешка.

— Стар, това няма значение. С това е свършено.

— Зная. Първият проблем рядко се оказва ключов. Нито втория. Не, понякога това може да е двайсет и втория. Оскар, ти не си жиголо.

— А ти как ще го наречеш? Когато нещо прилича на патка, и кряка като патка, и се клати като патка аз го наричам патка. Можеш да го наречеш букет от рози, но то ще продължи да кряка.

— Не. Всичко това около нас… — Тя махна с ръка — … леглото, тази хубава стая. Храната, която ядем. Моите дрехи и твоите. Нощният иконом, който следи дали няма да поискаме някоя пойна птичка да ни попее или зрял пъпеш. Нашите пленителни градини. Всичко, което виждаме или до което се докосваме, или използваме, целият лукс… и хиляди пъти по толкова, всичко това ти спечели със силните си ръце; те са твои по право.

Изпъшках.

— Така е — настоя тя. — Такъв беше договорът помежду ни. Аз ти обещах голямо приключение, по-голямо богатство и още по-голяма опасност. И ти се съгласи. Ти ми рече: „Принцесо, ти си нае момче.“ — Тя се усмихна. — Такова голямо момче. Скъпи, аз мисля, че опасностите бяха много по-големи, отколкото предполагаше… така че бях доволна, до този момент, че богатството е по-голямо, отколкото вероятно си очаквал. Моля те, не се притеснявай да го приемеш. Ти си го заслужил и дори повече…

— Хм… Дори и да си права, много е голямо. Плувам в шербет.

— Но, Оскар, не си длъжен да приемаш нещо, ако не го желаеш. Можеш да живееш просто. В една стая със походно легло, ако това те задоволява.

— Това не е решение.

— Може би желаеш ергенска квартира в града?

— Изхвърляш ми обувките, а?

Тя отговори спокойно:

— Съпруже мой, ако някой някога ти изхвърли обувките това ще бъдеш самият ти. Аз прескочих сабята ти. Обратно няма да я прескачам.

— Успокой се! — казах аз. — Това беще твое предложение. Ако нещо съм сбъркал, съжалявам. Зная, че не си вземаш обратно думите. Но може би съжаляваш.

— Не съжалявам. А ти?

— Не, Стар, и аз не съжалявам! Но…

— Много дълга пауза за такава кратка дума — каза тя тъжно. — Ще ми кажеш ли какво те тревожи?

— Хм… работата е в това. Защо ти не ми каза?

— Какво да ти кажа, Оскар? Има толкова много неща за казване.

— Е, да ми кажеш многото неща. В какво се забърквам. За това, че си императрица на толкова светове и особено… преди да прескоча сабята, заедно с теб.

Лицето й не се промени, но бузите й започнаха да се стичат сълзи.

— Щях да ти кажа, ако ме беше попитал…

— Не знаех какво да питам!

Вярно е. Но мога да потвърдя честно, че ако ме беше попитал, щях да ти отговоря. — Тя премина на невиянски. Много се страхувах, че ако не се подчиня на твоята воля, ти ще ме оставиш.

— Миледи съпруго, наистина ли си допускала, че твоят шампион ще те изостави в беда? — Продължих на английски. — Виж, това вече не е вярно. Ти се ожени за мен, защото проклетото яйце трябваше да бъде върнато и Твоя Мъдрост, ти каза, че аз съм този, който ще свърши тази работа… и че ще се откажа, ако не съм женен за теб. Е, Твоя Мъдрост, по този пункт не беше достатъчно проницателна. Не се отказах. Глупаво от моя страна, но съм упорит. — Надигнах се от леглото.

— Моя любов! — Сега вече тя открито плачеше.

— Извинявай. Трябва да си намеря обувките. Да видя колко далеч ще мога да ги хвърля. — Бях зъл, така както може да бъде зъл един мъж с наранена гордост.

— Моля те, Оскар, моля те! Най-напред ме изслушай. Въздъхнах.

— Слушам те.

Тя сграбчи ръката ми така силно, че ако се бях опитал да я издърпам, сигурно щях да остана без пръсти.

— Изслушай ме. Любими мой, съвсем не беше тази причината. Знаех, че няма да се откажеш от търсенето. Знаех го! Аз не само получавах доклади за теб години наред, още преди да те бях срещнала. Ние заедно споделихме радости, опасности и трудности; опознах характера ти. Но, ако беше необходимо, щях да те обвържа с мрежа от приказки, да те убедя да се съгласиш на годеж само… докато свърши търсенето. Ти си романтичен, щеше да се съгласиш. Но, скъпи, скъпи! Аз желаех да се оженя за теб… да те привържа към себе си според твоите правила, така че… — тя спря да избърше сълзите си… — така че когато видиш това и това, и това, и нещата, които наричаш „твои играчки“, въпреки всичко, да останеш с мен. Това не беше политика, беше любов… романтична и не по сметка.

— Иди и донеси сабята си, развратнице. Бъркотията отдавна е надхвърлила всякакви граници.

Неочаквано тя се усмихна, истинска мъжкарана.

— Но, скъпи, сабята ми е в Карт-Хокеш. Не си ли спомняш?

— Този път няма да ти се размине. — Сграбчих я.

Стар е жилава, гъвкава, със яки мускули. Но аз съм по-голям, пък и тя не се съпротивляваше така, както й позволяваха силите. И въпреки това одра от мен парче кожа и ме изподраска, преди да успея да я прикова към леглото с ръка извита зад гърба й. Ударих я силно няколко пъти, но не толкова силно, че да се отпечатат пръстите ми по бузите й. После загубих интерес. — Сега ми кажи, тези думи искрени ли бяха… или просто постъпи като най-умната жена от двайсет вселени? По-късно Стар каза:

— Радвам се, че гърдите ти не дращят както рогозка, като на някои мъже, красавецо мой.

— Бях и добър, нали? Впрочем, колко мъжки гърди си опитала?

— Не много. Скъпи, реши ли да ме задържиш?

— За известно време. И ще се държа добре, разбираш какво искам да кажа.

— Предпочитам да се държиш лошо. Но… докато се държиш добре… ако е така… най-добре ще бъде да ти кажа нещо друго… и ако трябва пак да ме нашибаш.

— Прекалено голямо е желанието ти за това. Най-много един път дневно, чуваш ли?

— Както желаеш, сър. Още сутринта ще ми донесат сабята и ти ще можеш да ме потупваш с нея през свободното си време. Ако мислиш, че ще можеш да ме хванеш. Но трябва да ти кажа това, да смъкна от гърдите си този товар.

— На гърдите ти няма нищо, което можеш да смъкнеш. Освен ако не броиш…

— Моля те! Ходиш ли на лекар?.

— Веднъж седмично. — Първото нещо, което нареди Стар, беше да ме прегледат така основно, че прегледът за постъпване в армията изглеждаше като детска игра. — Главният хирург твърди, че раните ми още не са заздравели напълно, но не му вярвам. Никога не съм се чувствал по-добре.

— Лекарят хитрува, Оскар… но мое нареждане. Ти си напълно здрав, аз също съм квалифициран лечител и положих много грижи. Но… скъпи, направих го от егоистични съображения и сега ти трябва да ми кажеш дали отново не съм постъпила жестоко и несправедливо към теб. Признавам, че не бях съвсем честна. Но намеренията ми бяха добри. Зная обаче, че добрите намерения са източник на повече безразсъдства от всичко друго.

— Стар, за какво дърдориш? Всички жени са източник на безразсъдства.

— Да, скъпи. Защото те винаги действат с добри намерения… Мъжете в повечето случаи влагат рационален егоизъм, което е по-безопасно. Но не е често.

— Това се дължи на факта, че единият от родителите е жена. Защо настояваш за тези лекарски прегледи, след като не са ми нужни?

— Не съм казала, че не са ти нужни. Но може би ти не мислиш така. Оскар, докъде стигна с процедурите за дълъг живот. — Гледаше ме така, сякаш беше готова да ме удари.

— Е, по дяволите!

— Възразяваш ли? Все още не е късно да бъдат отменени.

— Не съм мислил по въпроса. — Знаех, че на Центъра имаше дълъг живот, но знаех също така, че той е строго ограничен. Всеки може да го получи, но само ако му предстои да емигрира на някоя рядко населена планета. Постоянните жители трябваше да остаряват и да умират. По този въпрос един от предшествениците на Стар се беше намесил в местното управление. Центърът, където болестите практически бяха премахнати, бил много пренаселен, особено когато дългият живот направил средната продължителност изключително голяма.

Тази строга наредба понамалила населението. Някои хора, които рано получили дълъг живот, напуснали през коридора и потърсили щастието си на слабо населени планети. Повечето обаче чакали да почувстват онова първо пробождане, което е предвестник на смъртта, но тогава пък си казвали, че вече е много късно да търсят някаква промяна. А имало и такива, които чисто и просто си живеели и умрели, когато им дошло времето.

Познавах това бодване; бях го изпитал в джунглата, когато жългокожнят брат ме намунш с мачете. Струва ми се, че нямам нищо против.

Тя въздъхна облекчено.

Така е по-добре, иначе щях да ти го сипвам и кафето. Заслужавам ли да ме натупаш за това?

— Ще ти го пиша на сметката и ще си го получиш наведнъж. Стар, колко дълъг е „дългият живот“?

Трудно е да се каже. Малко от онези, които са го имали, са умрели в леглото си. Ако живееш така активно, както може да се съди… от твоя темперамент, малко вероятно е да умреш от старост. Нито пък от болест.

— И никога няма да стана стар? — Трябва време, за да може човек да свикне с това.

— О, да, ти можеш да остаряваш. Дори по-лошо, можеш и да изкуфяваш, ако държиш на това. Обаче… скъпи, на колко ти изглеждам аз? Кажи ми искрено, така както го чувстваш, а не както го виждаш с очите си. По стандартите на Земята. Бъди откровен, аз лично зная отговора.

Винаги ми е било приятно да гледам Стар, но сега се опитах да я видя безпристрастно, да потърся някакви белези, свидетелствуващи за нейната възраст… в ъгъл четата на очите, в ръцете; някаква промяна на кожата…, по дяволите, не можах да открия дори белег от одраскано, но въпреки това знаех, че е баба.

— Стар, когато те видях първия път предположих че си осемнайсетгодишна. После те видях в профил и малко ти наддадох. Сега като те оглеждам внимателно, без да се опитвам да ти правя никакъв комплимент… не повече от двайсет и пет.

— Миличка осемнайсетгодишна девойка — добави тя. — Двайсет и пет земни години… по темповете на остаряване на Земята… точно толкова, колкото исках. Възрастта, при която жената престава да расте и започва да старее. Оскар, тук видимата възраст на човек при дълъг живот е въпрос на личен избор. Вземи чичо ми Джоузеф… онзи, който понякога нарича себе си „граф Калиостро“. Той си е избрал тридесет и пет години, защото според него всяка друга възраст е момчешка. Руфо предпочита да изглежда по-възрастен. Той казва, че това му осигурява по-почтително отношение, предпазва го от скандали с млади мъже… и все пак му позволява да постави на мястото всеки по-млад човек, ако дръзне да налети на бой.

— Или да услужи на някоя млада жена с нещо — подхвърлих аз.

Мили, още не съм свършила да ти разказвам. Част от процедурата е насочена към приучване на тялото към самолечение. Част от видимата възраст е козметична терапия… Руфо не е необходимо да бъде плешив… но по-голямата част се контролира от ума. Когато решиш каква възраст желаеш да имаш, ще започнеш да я въплътяваш.

— Ще помисля по въпроса. Не искам да изглеждам много по-стар от теб.

Стар изглеждаше доволна.

— Благодаря ти, скъпи! Виждаш ли каква съм егоистка.

— Пропуснах да забележа.

Тя сложи ръката си на моята.

— Не искам да остарееш… и да умреш… докато аз съм млада.

Запримигах.

— Оо, мадам, това е егоистично, нали? Но ти би могла да ме лакираш и да ме пазиш в спалнята си. Като твоята леля.

Тя се намуси.

— Ти си злобен човек, Остар. Не ги е лакирала.

— Стар, тук не видях никой от тези трупове за спомен.

Погледна ме изненадана.

— Но това е на планетата, на която съм родена. На тази вселена е, но на друга звезда. Много хубаво място. Не съм ли ти казвала?

— Стар, скъпа, много малко си ми казала.

— Съжалявам. Оскар, не исках да ти сервирам изненади. Питай ме. Довечера. За всичко.

Замислих се. Особено ме учудваше липсата на едно нещо. А може би жените от нейната раса имаха друг цикъл. Не се решавах да попитам поради факта, че се бях оженил за баба… на неизвестно каква възраст?

— Стар, бременна ли си? — изцепих се ни в клин, ни в ръкав.

— Защо? Не, скъпи. Оо! Искаш ли да съм? Искаш ли да си имаме деца?

Смутих се, опитах се да й обясня, че не съм се надявал, това да е възможно… или може би беше. Стар изглеждаше смутена.

— Отново ще те разстроя. Най-добре е да ти кажа всичко. Оскар, аз не съм израснала в по-голям разкош от теб. Имах приятно детство, родителите ми бяха фермери. Ожених се млада и бях обикновена учителка по математика, а хобито ми беше дискриптивна и аналитична геометрия. Магия, искам да кажа. Имах три деца. С мъжа си се разбирахме добре… докато бях предложена, не избрана… просто предложена за кандидат и за евентуална подготовка. Мъжът ми знаеше, че бях генетична кандидатка, още когато се ожени за мен… но такива са много милиони хора. Това изглеждаше без значение.

Искаше да откажа. Почти отказах. Но когато все пак приех, той… е, той „изхвърли обувките ми“. Тук вършим това официално; той публикува съобщение, че повече не съм негова жена.

— И го направи, а? Имаш ли нещо против, ако го намеря и му счупя ръцете?

— Мой мили! Това беше много отдавна и много далеч. Той от дълго време вече не е между живите. Пък и това няма значение.

— Във всеки случай е мъртъв. Трите ти деца… едно от тях е баща на Руфо? Или майка?

— О, не! Това беше по-късно.

— Нима?

Стар пое дълбоко дъх.

— Оскар, имам около петдесет деца.

Това вече беше много. Прекалено много ми дойде и предполагам, че ми е проличало, защото на лицето на Стар се изписа дълбока загриженост. Тя започна подробно да ми обяснява.

Когато била избрана за наследница, в нея били извършени промени — хирургически, биохимически и ендокринни. Резултатът бил, че около двеста малки плодоносни частици от Стар… били съхранени при температура, близка до абсолютната нула.

Около петдесет били оплодени, главно от отдавна умрели императори, със съхранено от тях семе… генетичен хазарт за създаване на един или повече бъдещи императори.

Повечето от тях тя никога не е виждала; изключение бил само бащата на Руфо. Тя не каза, но мисля, че Стар обичаше да има около себе си дете, с което да играе и което да обича… докато настъпили уморителните първи години на царуването и търсенето на яйцето, когато не й оставало никакво свободно време.

С това оплождане се преследвали две цели: да се получат няколко стотици деца по линия на Стар същевременно майката да не бъде ангажирана. Посредством някакъв вид ендокринен контрол Стар била освободена от цикъла на Ева, но във всяко друго отношение останала млада… никакви таблетки или хормонални инжекции. Тя била просто здрава жена, която никога нямала „лоши дни“. Това не било за нейно удобство, а за да е сигурно, че присъдите, издавани от нея като главен съдия никога няма да бъдат повлияни от жлезите с вътрешна секреция.

— Това е разумно — каза ми тя сериозно. — Спомням си, че имах дни, в които безпричинно ми се искаше да откъсна главата на най-добрия си приятел, а после горчиво съжалявах. При такова състояние човек не може да бъде справедлив съдник.

— Хм, това отразява ли се на твоите интереси? Искам да кажа на желанието ти за…

Тя ми се усмихна мило.

— Как мислиш? — После добави сериозно: — Единственото нещо, което се отразява на моето либидо… искам да кажа променя го към по-лошо, са… Е-е?… Английският език има най-странната структура… е-са тези проклети въплътявания. Понякога го променят повече, друг път по-малко… Сигурно помниш колко стръвнишки ми се отрази онази жена, че не се решавах да се доближа до теб, докато не успях да прогоня черната й душа! Едно прясно въплътяване се отразява и на моята способност да съдя, така че никога не се заемам със съдебно дело, докато не премине последното ми въплътяване. Ще бъда истински щастлива, когато свърша с всички тях.

— Аз също.

— Не толкова щастлив, колкото аз. Но, като се изключи това, скъпи, не се различавам много от която и да било друга жена и ти много добре го знаеш. Различно е само моето безсрамно аз, което яде млади момчета за закуска и ги съблазнява да прескачат саби.

— Колко саби?

Тя ме погледна свирепо.

— Откакто ме изрита първият ми съпруг, ти си първият, за когото се ожених, мистър Гордън. Мисля, че няма да се сърдиш за онова, което се е случило преди да си бил роден. Ако ли пък искаш подробности от тогава, ще задоволя любопитството ти, патологичното любопитство, бих казала.

— Развратнице, искаш да се похвалиш, но те глезя.

— Не искам да се хваля! Няма много неща, с които мога да се похваля. Кризата с яйцето почти не ми остави време, през което да бъда жена, проклето да е! Докато не пристигна Оскар Петела. Благодаря ти, сър.

— Внимавай какви ги дрънкаш.

— Да, сър. Добър Петел! Но ние се отклонихме от темата. Ако искаш деца, скъпи… Останали са двеста и трийсет яйца и те ми принадлежат. Не са на потомството. Не са на скъпи на мен хора, Бог да благослови малките им алчни сърца. Не са на онези генетични манипулатори, които се месят в божиите дела. На мен! Това е всичко, което притежавам. Всичко останало е ех officio^[2]. Те са мои… и ако ги поискаш, ще бъдат и твои, единствен мой.

Трябваше да кажа „да!“ и да я целуна. Вместо това обаче казах:

— Хм, нека да не бързаме. Лицето й помръкна.

— Както желае милорд герой-съпругът.

— Виж какво, не преминавай на невиянски и не ставай официална. Необходимо е време човек да свикне с мисълта за спринцовки и други неща, за бърникане от специалисти. И, докато проумея, че нямаш време за собствено дете…

Опитвах се да кажа, че откакто научих истината за щъркела, смятах изкуственото осеменяване за долна работа дори когато се извършваше на крава и че тази работа, договорирана от двете страни, ми прилича на монетните автомати Хорн & Хардарт или на поръчка на костюм по пощата. Но след време ще свикна. Точно както тя беше свикнала с онези проклети въплъщения.

Стар стисна ръцете ми.

— Скъпи, това не е необходимо!

— Какво не е необходимо?

— Бърникане от специалисти. Аз ще си осигуря време да имам бебе от теб. Ако нямаш нищо против да гледаш тялото ми пълно и едро… ще стане, ще стане. Ще го направя с удоволствие. Всичко ще бъде както при другите хора. Никакви спринцовки. Никакви специалисти. Нищо, което да засегне гордостта ти. Аз ще съм тази, която ще понесе всичко. Но аз съм свикнала да бъда обработвана като крава за мен това няма да е повече от обикновено сапунисване на косата.

— Стар, ти ще прекараш девет тежки месеца, а може и да се случи нещо при раждането… И това само за да ми спестиш няколко минути раздразнение?

— Няма да умра. Родила съм три деца, забрави ли? Нормални раждания, без усложнения.

— Но както каза ти самата, това е било „преди много години“.

— Няма значение.

— Впрочем, преди колко години? („На колко си години, женичке?“ Въпросът, който никога не се реших да й задам.)

Тя ме погледна разстроено.

— Има ли значение, Оскар?

— Хм, предполагам, че няма. Ти разбираш повече от медицина, отколкото аз…

Тя каза бавно:

— Искаш да знаеш на колко съм години, нали?

Не казах нищо. Тя почака малко, а после продължи:

— Според една стара поговорка от вашия свят жената е на толкова години, на колкото се чувства. А аз се чувствам млада и съм млада, имам желание за живот и мога да родя едно бебе… или много бебета… в собствената си утроба. Но аз зная… о, аз зная! … че твоето безпокойство не е от голямото ми богатство и от това, че заемам пост, който е тежък дори за мъж. Да, първият ми мъж ме отхвърли точно заради това. Но все пак той беше на моята възраст. Най-жестокото и несправедли во нещо, което съм направила, е, че знаех, че моята възраст ще има значение за теб… и я премълчах. Затова Руфо беше толкова разгневен, онази нощ, когато ти заспа в пещерата в Гората на Драконите. Направо ми каза, че знае за навика ми да съблазнявам млади момчета, но никога не си е помислял, че ще падна толкова ниско, че да вържа някого в оковите на брака, без преди това да му кажа възрастта си. Каза ми, че никога не е имал високо мнение за старата си баба, но този път…

— Млъкни, Стар!

— Да, милорд.

— Това с нищо не променя нещата! — казах аз толкова спокойно, че чак си повярвах… — Нито пък има значение сега. Руфо не знае какво мисля. Ти си по-млада от утринна зора… и винаги ще бъдеш. Това е единственото, което искам да кажа по въпроса.

— Да, милорд.

— И престани с това, чуваш ли. Кажи просто „О’кей, Оскар“.

— Да, Оскар! О’кей!

— Така е по-добре. Освен ако не искаш да си изпросиш друго нашибване. Но съм много уморен. — Промених темата. — Ами какво ще кажеш по другия въпрос… Не е необходимо да ти се издува коремът, щом съществуват и други методи. Аз съм си прост селянин и затова не мога да свикна с модерните методи. Когато предложи да го родиш, някаква модерна техника ли имаше предвид?

— Не. Аз ще бъда и майка-родилка и генетична майка. — Тя ми се усмихна и разбрах, че съм постигнал успех. — Спестявай парите, които не се налага да харчиш. Онези здрави, яки жени, които се грижат за чуждите бебета, взимат много. За гледане на четири бебета могат да си изкарат и пенсия… а за десет — цяло състояние.

— Трябваше да допусна, че взимат много! Стар, нямам нищо против да дадем тези пари, но ще приема само ако ти смяташ, че съм спечелил повече, отколкото съм похарчил от работата си като професионален герой.

— Ти наистина си ги спечелил.

— Тази градска мода за раждане на бебета! Можеш ли да го избереш? Момче или момиче?

— Разбира се. Семената, които дават момчета са по-подвижни. Затова именно МЪДРОСТИТЕ са обикновено мъже… Аз бях кандидат, който не беше планиран. Ти ще имаш син, Оскар.

— Предпочитам момиче. Имам слабост към малките момиченца.

— Момче, момиче… или и двете. Или толкова, колкото желаеш.

— Стар, нека да си помисля. Има много възможности, а аз не мога да решавам бързо като теб.

— Глупости!

— Ако не си по-съобразителна от мен, тогава мамиш клиентите, които плащат в брой. М-м-м, може ли мъжкото семе да се съхранява така лесно, както яйцата?

— Много по-лесно.

— Това е май единственото решение, което ни трябва сега. Спринцовките не ме невротизират толкова много; в армията са ме дупчили много. Ще отида в клиниката, или каквото е там, а после спокойно ще уредим всичко. Когато решим — вдигнах рамене — изпращаме картичка по пощата и щом пристигне — щрак!… и ставаме родители. Или нещо такова. Оттам нататък специалистите и онези яки момичета могат да се занимават с детето.

— Да, мило… О’кей, скъпи!

Малкото й лице беше почти момичешко — шестнайсетгодишно момиченце, пременено с нови дрехи за парти и за треперещи от възбуда момчета.

— Стар, ти беше казал, че често не вторият случай, а може би двайсет и вторият има значение.

— Да.

— Аз зная какво ми е. Мога да ти кажа… я може би и Нейна Мъдрост знае отговора.

Тя примигна.

— Ако можеш да ми кажеш, любими… Нейна Мъдрост ще го реши, дори ако трябва да разруша това място и после да го построя наново… Ако ли не, ще се откажа от този си пост на Мъдрост!

— Тези приказки вече подхождат на моята Лъки Стар. Добре, работата не е в това, че съм жиголо. Най-малкото, изкарал съм за кафето и кифлите, които ям. Душегубец едва не погуби душата ми, той знаеше точната й форма… той… той… той знаеше за мен неща, които отдавна бях забравил. Беше толкова жестоко и отплатата трябваше да е голяма. Не е причината в твоята възраст, скъпа. Кой се интересува на каква възраст е Елена от Троя? Ти винаги си на добра възраст… Може ли един мъж да бъде по-щастлив, когато е с тебе? Не ти завиждам заради твоя пост. Не те ревнувам и от мъжете, които си имала през живота си! Не те ревнувам дори от мъжете, които имаш сега — нали не се налага да се разминавам с тях на вратата на банята.

— Сега в живота ми няма други мъже, милорд съпруже.

— Нямам основание да ти вярвам. Дори и ти не можеш да имаш прозрение за това, любима моя. Казваше ми, че бракът не е форма на смърт… и ти очевидно не си мъртва, ти, жизнена развратнице.

— Може би не трябва прозрение — призна тя. — а чувство.

— Четох доклада на Кинси.

— Какъв доклад?

Той не отрича теорията за сирените. За женените жени. Но забрави това. Ако Джоко посети Центъра, все още ли ще имаш същото чувство? Ще трябва да го поканим да спи тук.

— Дорал никога няма да напусне Невя.

— Не го обвинявам, Невя е чудесна. Аз казах само „ако“… Ако напусне, ще му предложиш ли „покрив, трапеза и легло“?

— Това — каза тя твърдо — е твое решение, милорд.

— Мога да перифразирам въпроса си: Ще очакваш ли аз да унижа Джоко, като не му върна гостоприемството? Галантният стар Джоко, който ни запази живота, когато трябваше да ни убие? Чиято щедрост стрели и много други неща, включително и нова санитарна чанта, ни спаси живота, когато се биехме за яйцето?

— Но невиянските обичаи за покрив, трапеза и легло, — упорстваше тя, — се решават от съпруга, милорд съпруже. — Тя се усмихна злобно. — Това твое „ако“ включва ли и Мъри? И Летва? Те са негови любимки и без тях той не би пътувал. А какво ще кажеш за малката — как й беше името? — нимфичка?

— Предавам се. Просто се опитвах да докажа, че прескачането на сабя не може да превърне една жизнена развратница в монахиня.

— Добре разбирам всичко, герое мой, — каза тя равнодушно. — Единственото, което имам да кажа, е, че имам намерение тази развратница никога да не създава дори за момент неприятности на героя. Аз обикновено изпълнявам намеренията си — не случайно съм „Нейна Мъдрост“.

— И съвсем справедливо. Дори не съм си и помислил, че ще ми създаваш неприятности. По дяволите, пак се отклонихме. Всъщност проблемът ми е, че се чувствам ненужен, безполезен.

— Защо, скъпи мой? Та ти си нужен на мен.

— Но не и на себе си. Стар, дори и да съм жиголо, аз не мога да бъда любимо кученце. Най-малкото за теб. Виж, ти си имаш своя задача. Тя те ангажира изцяло. А аз? Аз нямам какво да правя, нищо, което да е по-добро от проектирането на бижута, ти ми каза, че си герой по професия, ти ме привлече. Сега вече съм в оставка. Да познаваш във всичките двайсет вселени нещо по-безполезно от един герой в оставка?

Тя спомена едно-две неща. Казах:

— Шикалкавиш. Във всеки случай умееш да ласкаеш мъжката суета. Говоря сериозно, Стар. Това е проблемът, с който не мога да се помиря. Скъпа, моля те, напрегни целия си ум… използвай всички онези призрачни помощници. Занимай се с него така, както се занимаваш с проблемите на империята. Забрави, че съм твой съпруг. Разгледай цялостно положението ми, всичко, което знаеш за мен… и ми кажи какво мога да върша с ръцете и с главата си и какво време си заслужава да му отделям.

Последва дълго мълчание. Лицето й беше професионално спокойно, такова, каквото беше, когато аз проверявах нейната работа.

— Прав си — каза най-сетне тя. — На тази планета няма нищо, което да заслужава твоите сили.

— Тогава какво да правя?

— Отговори ми беззвучно.

— Трябва да заминеш.

— А?

— Мислиш ли, че това ми харесва, съпруже мой? Мислиш ли, че повечето от отговорите, които давам ми харесват? Но ти ме помоли да разгледам проблема ти професионално и аз се подчиних. Това е отговорът. Ти трябва да напуснеш тази планета… и мен.

— Значи все пак обувките ми са захвърлени?

— Не се огорчавай, милорд. Това е отговорът. Мога да се измъкна и да се държа като обикновена, но не мога да лъжа, когато съм „Нейна Мъдрост“. Ти трябва да ме напуснеш. Но, не, не, не, обувките ти не са изхвърлени! Ти ще заминеш, защото така трябва, а не защото аз го искам. — Лицето й остана спокойно, но по бузите й отново потекоха сълзи. — Има неща, които не са по силите на никого, дори и на мен. Аз не мога да превърне един герой в пудел. Ти ще направиш онова, което трябва. Но обувките ти вечно ще останат до леглото ми, аз не те гоня! — Тя примигна през сълзи. — Не мога да те лъжа, че тук няма да има други обувки… Ако заминеш за дълго време ще се чувствам самотна. Нямам думи да ти изкажа колко самотна ме прави този пост. След като си отидеш, ще бъда по-самотна от когато и да било. Но когато се върнеш, ще намериш отново обувките си тук.

— Когато се върна? Имаш ли прозрение?

— Не, милорд герой. Имам предчувствие… че ако останеш жив… ще се върнеш. Може би ще се връщаш много пъти. Но героите не умират в леглото си. Отново примигна, сълзите спряха да текат, гласът й стана по-спокоен. — Сега, милорд-съпруже, ако нямаш нищо против, да изгасим осветлението и да спим?

В тъмнината тя сложи глава на рамото ми, но не плака. Не можахме да заспим. След продължително мълчание я попитах:

— Стар, чуваш ли онова, което чувам аз? Тя повдигна глава.

— Нищо не чувам.

— Града. Не го ли чуваш? Хора. Машини. Дори мислите проникват през костите, звучат в ушите.

— Да. Познат ми е този звук.

— Стар, харесва ли ти това тук?

— Не. Никога не е било необходимо да ми харесва.

— Виж, какво по дяволите — ти каза, че трябва да замина. Ела с мен!

— Не, Оскар!

— Какво им дължиш? Връщането на яйцето не е ли достатъчно? Нека си намерят друга жертва. Ела отново да минем по Пътя на славата! Там някъде трябва да има работа за мен.

— За героите винаги има работа.

— О’кей, захващаме се за работа, ти и аз. Геройството не е лоша професия. Вярно е, че храната не е гарантирана, а заплащането е несигурно… но никога не е скучно. Ще дадем обявление: „«Гордън & Гордън» извършват геройства. Няма невъзможна задача, няма маловажна задача. Избиване на дракони по договор, с гаранция — ако клиентът не е доволен, връщаме възнаграждението. Безплатна оценка на друга работа. Търсене, освобождаване на отвлечени девойки, откриване на златно руно^[3] денем или нощем“.

Опитвах се да я развеселя, но Стар оставаше тъжна.

— Оскар, ако се оттегля, най-напред ще трябва да си подготвя заместник. Вярно е, че никой не може да ми нареди да направя каквото и да било… но мое задължение е да подготвя заместник.

— Колко дълго ще трае това?

— Не много. Около трийсет години.

— Трийсет години?

— Мисля, че бих могла да го ускоря до двайсет и пет.

Въздъхнах.

— Стар, знаеш ли на колко години съм сега?

— Да. Още не си навършил двайсет и пет. Но ти повече няма да остаряваш!

— Но сега съм на тази възраст. Това е времето, което съм прекарал такъв, какъвто съм. Още двайсет и пет години като любимо куче и няма да съм никакъв герой, няма да съм нищо. Ще съм изкуфял.

Тя се замисли.

— Да. Прав си.

Тя се обърна, казахме си лека нощ и се направихме на заспали.

По-късно усетих раменете й да потръпват и разбрах, че плаче.

— Стар?

Не се обърна. Единственото, което чух, беше един задавен от плач глас:

— О, скъпи мой, скъпи мой! Защо не бях поне със сто години по-млада!