Робърт Хайнлайн
Пътят на славата (16)

Глава шестнадесета

Някой ме разтърсваше за рамото.

— Събуди се!

— Остави ме на мира!

— Трябва да се събудиш. Шефе, моля те събуди се!

— Да, мили мой… моля те!

Отворих очи, усмихнах й се, после се огледах. Каква касапница! По средата, близко до мен, имаше черен стъклен стълб, дебел и около пет фута висок. Отгоре на него се намираше яйцето.

— Това ли е?

— Да! — отговори Руфо. — Това е! — Изглеждаше уморен, но весел.

— Да, мой шампионе — потвърди Стар, — това е истинското яйце на Феникс. Проверих го.

— Хм… — огледах се. — Тогава къде е старият Душегубец?

— Ти го уби. Преди да дойдем тук. Ти беше със сабя в ръка и стискаше под лявата си мишница яйцето. Така здраво го стискаше, че трябваше малко да те обработя, за да го измъкнем.

Погледнах надолу пред себе си и разбрах какво имаше предвид. Отместих поглед встрани. Не обичам червения цвят. Попитах Руфо:

— Защо се забавихте толкова много? Стар отговори:

— Мислех, че никога няма да те намерим.

— Как ме намерихте?

Намеси се Руфо:

— Шефе, не можехме да не те намерим. Просто тръгнахме по кървавата следа… дори когато тя стигна до задънени стени. Тя е упорита.

— Хм… видяхте ли един мъртъв?

— Трима или четирима. Непознати, не ни интересуват. Най-вероятно конструкции. Не можехме да си губим времето с тях. — После той добави: — И няма да се бавим, веднага ще се махаме оттук, след като бъдеш достатъчно закърпен, за да можеш да ходиш. Времето ни е кът.

Прегънах внимателно дясното си коляно. Все още ме болеше там, където бях наръган, под капачето, но онова, което Стар направи, съвсем премахна болката.

— Краката ми са добре. Щом Стар свърши, ще мога да ходя. Но… — намръщих се аз — …не ми харесва идеята отново да се промъквам през онзи тунел за плъхове. Тези гадинки са ми противни.

— Какви плъхове, шефе? В кой тунел?

Разказах му.

Стар мълчаливо продължи да ми слага лепенки и да ме превързва. Руфо каза:

— Шефе, ти беше паднал на колене и пълзеше… в прохода. Не виждах никакъв смисъл в това, но ти каза, че знаеш какво вършиш, така че без да ти възразяваме последвахме примера ти. Когато ни каза да те чакаме, докато ти разузнаеш, ние също те послушахме… докато не мина твърде много време и тя реши, че е по-добре да се опитаме да те намерим.

Отказах се повече да разпитвам.

Почти веднага тръгнахме, излизайки през главния проход без никакъв проблем, без никакви илюзии и никакви засади. Нищо, освен факта, че „истинският път“ беше дълъг и скучен. Руфо и аз бяхме охрана, а Стар в средата носеше яйцето.

Нито Стар, нито пък Руфо знаеха дали има вероятност отново да бъдем атакувани, нито пък можехме да отблъснем друг противник, освен малолетни скаути. Само Руфо можеше все още да опъва лък, докато аз не бях в състояние дори да държа сабята. От нас се искаше единствено да осигурим на Стар достатъчно време, за да унищожи яйцето, ако е необходимо, но да не допусне, то да бъде взето.

— Но за това не трябва да се тревожим — успокои ме Руфо. — Почти същото е като да си на кота нула с атомно оръжие. Никога няма да го забележиш.

След като излязохме, вървяхме дълго, докато достигнем до Грото Хилс и другия коридор. Обядвахме вървешком… бях ужасно гладен… разделихме си коняка на Руфо и водата на Стар, която не беше много. Когато достигнахме пещерата на нашия коридор, вече се чувствах доста добре; дори не ме интересуваше, че онова небе не беше небе, а някакъв покрив, нито пък ме безпокояха необичайните промени на гравитацията.

В пещерата още стоеше онази диаграма или „Магическа фигура“. Стар само трябваше да я освежи, после малко почакахме… а след това се разбързахме да влезем в нея, докато онзи „коридор“ все още можеше да се отвори. По-късно нямаше да е достъпен в продължение на седмици, а може би дори и на месеци… твърде дълго, за да може някое човешко същество да остане живо в Карт-Хокеш.

Пристигнахме няколко минути по-рано. Аз приличах на военен диктатор от Марс… гол, препасан с колан, с ножница и затъкната в нея сабя. Всички се бяхме постарали да намалим колкото се може повече товара, тъй като Стар беше уморена и пренасянето на вещи щеше да бъде много изтощително за нея. Стар искаше да запази любимия ми дълъг лък, но аз не се съгласих. Тя настояваше също да запазя Лейди Вивамъс, на което не се съпротивлявах много. Не ми се щеше да се разделям със сабята си. Тя я пипна и каза, че сабята вече не е мъртъв метал, а част от мен.

Руфо „носеше“ само грозната си розова кожа плюс превръзките по раните. Според него сабята си била сабя и той имал една по-добра от тази вкъщи. Стар, поради професионални причини, не носеше сабя.

— Колко дълго? — попита Руфо, когато се хванахме около Стар.

— Колкото преди, минус две минути — отговори тя.

Часовникът в главата на Стар е така прецизен, както моето чувство за ориентация. Тя никога не използваше друг часовник.

— Каза ли му? — попита Руфо.

— Не.

— Не те ли е срам? — укори я Руфо. — Не мислиш ли, че достатъчно дълго го командваш? — Говореше учудващо грубо и аз реших да му направя забележка, че не може да й държи такъв език.

Но Стар го прекъсна:

— ЗАМЪЛЧИ!

Тя започна да напява. После рязко изрече:

— Сега!

Неочаквано разбрах, че пещерата е различна.

— Къде сме? — попитах аз. Почувствах се по-тежък.

— На планетата Невя — отговори Руфо. — Другата страна на Вечните върхове…Много ми се искаше да сляза и да видя Джоко…

— Направи го — каза гневно Стар. — Прекалено много приказваш.

— Само ако моето другарче Оскар дойде с мен. Искаш ли, стари приятелю? Мога да те заведа там, да прекараме една седмица. Няма да има дракони. Ще се радват да те видят… особено Мъри.

— Никаква Мъри! — изкрещя Стар раздразнено.

— Не ти харесва, а? — каза той намусено. — По-млада жена е и прочие.

— Знаеш, че не е това!

— О, много добре зная — отвърна той. — И колко дълго смяташ, че ще можеш да го задържиш? Не е честно, никога не е било. Това…

— Замълчи! Почвай да отброяваш до старта! — Хванахме се отново за ръце и се озовахме на едно друго място, в друга пещера. Въздухът беше много разреден и хапливо студен от снежинките, които се носеха в него. Диаграмата беше издълбана в скалата със самородно злато.

— Къде сме? — поисках да узная аз.

— На твоята планета — отговори Стар. — На едно място наречено Тибет.

— Тук можеш да смениш влаковете — добави Руфо, — ако тя не беше толкова упорита. А можеш и да тръгнеш пеша… макар че ще е продължително и трудно. Веднъж го направих.

Не бях навит. Последното, което бях научил в армията беше, че Тибет е в ръцете на неприятелски пацифисти.

— Дълго ли ще останем тук? — попитах аз. — Това място се нуждае от централно отопление. — Исках да чуя нещо, но не и контрааргументи. Стар беше моята любима и не можех да стоя и да слушам как някой разговаря грубо с нея… но Руфо беше мой кръвен брат поради многото съвместно пролята кръв. На няколко пъти ми спасяваш живота.

— Няма да е за дълго — отговори Стар. Изглеждаше измъчена и уморена.

— Но достатъчно дълго, за да оправим това — добави Руфо, — така че можеш сам да решиш и да не бъдеш разнасян като котка в чувал. Тя отдавна трябваше да ти каже. Тя…

— Пригответе се! — извика Стар. — Почвай да броиш, излитаме. Руфо, ако не млъкнеш, ще те оставя тук и ще трябва отново да вървиш пеша… бос в снега, който стига чак до брадата ти.

— Тръгвай! — каза той. — Заплахите ме правят упорит като теб. В което, впрочем, няма нищо чудно. Оскар, Тя е…

— ТИШИНА!

… императрица на двайсет вселени…