Робърт Хайнлайн
Пътят на славата (15)

Глава петнадесета

— Шефе — каза Руфо, — погледни равнината.

— Какво има?

— Нищо — отговори той. — Онези тела са изчезнали. Повече от сигурно е, че трябва да се виждат на фона на черния пясък. Няма никакви шубраци, които да ги скриват.

Не погледнах.

— Това е проблем на моосите^[1], по дяволите! Нас ни чака работа. Стар, можеш ли да стреляш с лявата ръка? С един от онези пистолети?

— Разбира се, милорд.

— Дръж се на десет стъпки зад мен и стреляй по всичко, което се движи. Руфо, ти ще вървиш след Стар с готов лък и поставена стрела. Проверявай всичко, което видиш. Окачи през рамо една от онези пушки… вържи я с парче въже. — Намръщих се. — Ще трябва да оставим по-голямата част от тези неща. Стар, ти няма да можеш да опъваш лък, така че го остави, колкото и да е хубав; остави и колчана. Руфо може да закачи моя колчан до неговия, ние използваме еднакви стрели. Не ми се ще да оставям лъка си, върши ми добра работа. Но трябва, по дяволите.

— Аз ще го нося, мили мой.

— Не, всяко нещо, което не можем да използваме, трябва да оставим. — Развързах манерката си, пих до насита, а сетне им я подадох. — Допийте водата и я хвърлете.

Докато Руфо пиеше, Стар разхлаби тетивата и метна лъка през рамо.

— Милорд-съпруже! Така никак не тежи и не ми пречи да стрелям. Какво ще кажеш?

— Е… ако ти пречи срежи тетивата и забрави за него. Сега пий, колкото ти се пие и да тръгваме, — Погледнах надолу по прохода, в който бяхме… Широк петнайсет фута и още толкова висок, осветен незнайно откъде и завиващ надясно, което съвпадаше със запомненото от мен. — Готови ли сте? Дръжте се един до друг. Ако не можете да съсечете противника, застреляйте го, пронижете го със стрела. Това ще бъде вместо поздрав. — Измъкнах сабята и се понесохме напред.

Бях разпределил оръжията и силите по добре обмислен план. Руфо вървеше отзад със запас от стрели, можеше да ги използва, ако се наложи, а положението му осигуряваше време да смени лъка или със сабя, или с пушка „Бък Роджърс“.

Така че бях си осигурил тила с далекобойни оръжия — и древни, и модерни, в ръцете на хора, които знаеха как да си служат с тях и които притежаваха дух… последното беше най-важно. (Знаете ли колко души в една рота наистина стрелят по време на бой? Може би шест. По-вероятно дори само трима. Останалите се вцепеняват.)

И все пак защо да не сложа сабята в ножницата и да взема едно от онези чудни оръжия?

За близък бой добре балансираната сабя е най-гъвкавото оръжие от всички оръжия, създадени до днес. Пистолетите и пушките са отбранителни, не са нападателни. Насочи се бързо към един противник с пистолет и той ще трябва да те застреля, да те спре, преди да си стигнал до него. Приближи се до човек със сабя и той ще те разсече като печена гъска… освен ако и ти не си със сабя и умееш да си служи с нея по-добре от него.

Сабята никога не прави засечка, никога не трябва да се презарежда, винаги е готова. Най-големият й недостатък е, че изисква голямо умение, търпение и желание за овладяване на това умение. Новобранците не могат да се научат за седмици, дори за месеци.

Но преди всичко (и това беше истинската причина) исках да държа в ръката си Лейди Вивамъс, да чувствам нейната способност да поразява. Бях уплашен до смърт и тя ми даваше кураж.

Те (кои ли бяха тези „те“?) можеха да стрелят по нас от засада, да ни обгазяват, да поставят пред нас мини, да правят много неща. Но те можеха да сторят всичко това, дори и да държах в ръката си един от тези странни пистолети. Със сабя в ръка бях спокоен, не чувствах страх… и това правеше моя „мъничък“ отряд по-уверен. Ако един командир има нужда да носи като талисман заешки крак, той трябва да го носи… а тази сладка сабя беше по-голям талисман от заешките крачета на цял Канзас.

Пред нас се простираше проходът, без никаква чупка, без никакъв шум, без никаква заплаха. Скоро отворът се изгуби зад нас. Голямата кула изглеждаше празна, но не и мъртва. Беше жива, така както е жив един музей нощем, с вцепенено настояще и злокобно минало. Стиснах здраво сабята, после я поотпуснах и раздвижих пръстите.

Стигнахме до един остър завой наляво. Неочаквано спрях.

— Стар, на твоята скица това го нямаше. Не ми отговори. Повторих:

— Е, нямаше ли го? Или греша?

— Не съм сигурна, милорд.

— Аз пък съм. Хм…

— Шефе — каза Руфо, — напълно сигурен ли си, че влязохме точно където трябва?

— Сигурен съм. Може да не съм прав, но не съм несигурен… а ако съм сбъркал, ще погинем като пилци. Хм… Руфо, вземи лъка, сложи шапката си на него и точно когато надзърна я покажи ниско зад ъгъла. — Легнах по корем.

— Готов… сега! — Хвърлих бърз поглед, шест инча над пода.

Нищо не се виждаше, само гол проход.

— О’кей, следвайте ме! Излязохме иззад ъгъла и забързахме по коридора.

След няколко крачки спрях.

— Какво има? — запита Стар.

— Нещо лошо ли, шефе?

— Да. — Обърнах се и задуших. — По-лошо не може да бъде. Яйцето се пада горе — казах аз и посочих с пръст, — може би на двеста ярда… според чертежа.

— Това лошо ли е?

— Не съм сигурен. Беше в същата посока и ъгъл, когато тръгнахме, преди да завием по този проход. Значи сега трябва да е в дясно.

Руфо каза:

— Виж, шефе, защо просто не следваме проходите, които си запомнил? Може би не си запомнил всяко малко…

— Млъкни! Наблюдавай напред по прохода. Стар, застани в ъгъла и гледай мен. Ще опитам нещо.

Отидох в първата част на прохода, после се върнах. Малко преди завоя продължих напред със затворени очи.

След като направих десетина стъпки спрях и отворих очи.

— Потвърждава се — казах на Руфо.

— Какво се потвърждава?

— Че в прохода няма завой. — Посочих към завоя.

Руфо изглеждаше разтревожен.

— Добре ли си, шефе? — Опита се да сложи ръка на челото ми.

Отдръпнах се.

— Нямам температура. Елате и двамата. — Върнахме се около петдесет фута зад онзи прав ъгъл и спряхме. — Руфо, пусни една стрела покрай онази стена пред нас към завоя. Изстреляй я така, че да удари отсрещната стена на височина десет фута.

Руфо въздъхна, но направи както му казах. Стрелата излетя и изчезна в стената. Руфо вдигна рамене:

— Трябва да е много мека тази стена. Изгубихме една стрела, шефе.

— Може би. Моля те да ме следваш. — Отново завихме и намерихме изстреляната стрела на пода, малко по-нататък от мястото, където беше извивката. Казах на Руфо да я вземе, той я огледа внимателно, после я сложи в колчана. Не каза нищо. Продължихме да вървим.

Стигнахме до едно място, където стъпалата водеха надолу.

— Внимавайте с първото стъпало, — извиках аз. — Най-напред го опипайте и внимавайте да не паднете.

Стъпалата бяха нормални… с изключение на това, че според вроденото ми чувство за ориентация ние се изкачвахме. Затворих очи за една бърза проверка и установих, че наистина се изкачвах, само дето имах оптическа измама за слизане. Беше като в онези зали с „криви огледала“ в парковете за развлечение, където „равният“ под е всичко друго, но не и равен…

Престанах да поставям под съмнение скицата на Стар и проследих мислено пътя независимо от зрителните възприятия. Когато коридорът се раздели на четири, докато според онова, което бях запомнил, трябваше да се раздели само на две, без да се колебая затворих очи и се оставих да ме води обонянието… и в ума ми яйцето стоеше там, където си му беше мястото.

Ние обаче не приближавахме непременно яйцето с всяка извивка и с всеки избегнат завой; в смисъл, че правата линия не е най-късото разстояние между две точки… не винаги. Пътят беше усукан като черва; архитектът беше използвал за изграждане на прави ъгли не винкел, а осморка. Още по-лошо беше, че всеки път, когато се „качвахме“ по стълби… според скицата… попадахме в гравитационна аномалия, която напълно ни обръщаше и най-неочаквано се оказваше, че се плъзгаме по тавана.

Всъщност нямаше нищо страшно, с изключение на това, че по-късно бивахме изхвърляни от тавана на пода. Облещил очи, аз помагах на Руфо да събере стрелите, след което отново тръгвахме. Все повече се приближавахме към бърлогата на Неродения… и яйцето.

Проходите започнаха да стават по-тесни и каменисти, фалшивите извивки — малки и трудни за преодоляване… а светлината започна да намалява.

Това не беше най-лошото. Не се страхувам от тъмни и тесни места, освен само от един асансьор в универсалния магазин „Всичко за един долар“, от който изпитвам клаустрофобия. Започнах обаче да усещам плъхове.

Плъхове, много плъхове, които тичаха и писукаха по стените около нас, под нас, над нас. Започнах да се потя и съжалих, че бях пил толкова много вода. Тъмнината и теснотията ставаха все по-лоши, докато накрая се наложи да пълзим през един неравен тунел, издълбан в скала, после да се влачим по корем в пълна тъмнина, сякаш се промъквахме през тунела на Chateau d’if^[2]… a плъховете се промушваха покрай нас, писукаха и ни дращеха.

Не, аз не пищях. Стар беше зад мен и също не пищеше, нито се оплакваше от раната в ръката. Тя ме потупваше по крака всеки път, когато се промъкнеше напред, за да ми каже, че е добре и че Руфо също е добре. Не губехме сили за говорене.

Видях нещо неясно, нещо като два светли духа. Спрях, вперих взор, примигах и отново ги загледах. После прошепнах на Стар:

— Виждам нещо. Остани тук докато се промъкна и разбера какво е. Чуваш ли ме?

— Да, милорд.

— Кажи и на Руфо.

После извърших единственото си геройство, което съм вършил през живота си: промъкнах се напред. Храбростта идва по някакъв необясним начин, когато човек е така изплашен, че свинктерите^[3] му не държат и не може да диша, и има опасност сърцето му да спре. Точно такова беше състоянието в този момент на Е. С. Гордън, бивш редник първи клас и по професия герой. Бях съвсем сигурен какво представляваха онези две слаби светлини и колкото повече се доближавах до тях, толкова повече растеше моята увереност… можех да помириша проклетото нещо и да видя очертанията му.

Плъх! Не от ония плъхове, които живеят в градските сметища и понякога ядат бебета. Гигантски плъх, достатъчно голям, за да запуши тесния тунел, за да няма никакво място за маневриране, когато ме нападне. Най-доброто, което можех да направя, беше да се промъкна към него с изнесена напред сабя, насочена така, че да мога да го накарам да яде стомана… защото ако той се промушеше покрай това острие, нямаше да разполагам с нищо, освен с голите си ръце, без дори да имам необходимото ми пространство да ги използвам.

Преглътнах тежко и се промъкнах няколко инча напред. Стори ми се, че огромният плъх беше свел малко очите си надолу, сякаш се готвеше за атака.

Не последва атака. Светлината стана по-определена и се раздалечи и когато се придвижих един-два фута напред, разбрах с облекчение, че не бяха очи на плъх, а нещо друго… няма значение какво, важното, че не беше плъх.

Продължих бавно да се придвижвам. Предчувствах, че яйцето беше в тази посока, но все още не знаех какво представлява то и най-добре щеше да е по-напред да го видя, а след това да кажа на Стар да ме последва.

„Очите“ се оказаха две дупки върху гоблен, който покриваше края на тесния проход. Виждах конците, с които беше избродиран и когато изпълзях до него открих, че мога да погледна през една от дупките.

Зад него се простираше голяма стая, подът на която беше няколко фута по-нисък от мястото, на което стоях. В далечния край, на около петдесет фута, до една маса стоеше мъж и четеше книга. Докато го гледах той вдигна очи от книгата и се взря право в мен. Изглежда се колебаеше.

Аз обаче не се поколебах. Гобленът висеше доста хлабаво, така че успях да пъхна единия си крак под него и се хвърлих напред, смъквайки го със сабята си. Препънах се, но се задържах на крака, готов да посрещна евентуално нападение.

Човекът се оказа не по-малко бърз. Хвърли книгата на масата, измъкна сабята си и тръгна към мен. После спря, приклекна леко, изнесе китката си напред, обърна лявото си рамо назад и насочи рапирата си към мен… първокласен фехтовач… огледа ме от горе до долу, докато между нас имаше все още три или четири фута.

Не се втурнах към него. Има си тактика за спечелване на боя, за поразяване на „целта“, преподавана от най-добрите фехтовачи, и тя се състои в бързото изнасяне на ръката напред, китката и острието като едно цяло… цялостна атака, а не е опит за париране. Но тази атака е успешна само при идеално подбиране на момента, когато видиш, че противникът за момент се е отпуснал. В противен случай си е чисто самоубийство.

Този път сигурно щеше да бъде самоубийство. Той беше готов като настръхнал котарак. Това ми позволи да го видя в пълен ръст. Беше мъничък, чист човек, с дълги ръце за неговия ръст. Може би щях да достигна до него, а може и да не можех, особено като се вземе предвид, че неговата рапира беше от стария модел, по-дълга от Лейди Вивамъс (но поради това по-бавна, освен ако той не беше с много силна китка). И беше облечен повече като парижанин от времето на Ришельо.

Всъщност той беше един грозен, нахален малък мъж, с весела усмивка и с най-големият нос западно от Дюранте. Напомни ми за носа на първия ми сержант, който беше много чувствителен и го бяхме кръстили „Шнозола“. Но приликата свършваше дотук; първият ми сержант никога не се усмихваше и имаше малки, свински очички. Очите на този човек бяха весели и горди.

— Християнин ли си? — попита ме той.

— Теб какво те засяга?

— Нищо. Кръвта си е кръв, какъвто и да си. Ако си християнин, изповядай се. Ако си езичник, помоли се на фалшивите си богове. Няма да ти разреша да кажеш повече от три строфи. Аз обаче съм сантиментален, обичам да зная кого убивам.

— Американец съм.

— Това окръг ли е? Или пък е болест? Какво правиш в Хокс?

— Хокс или Хокеш?

Той вдигна нагоре очи, а върхът на рапирата му дори не потрепна.

— Хокс, Хокеш… въпрос на география и на акцент.

Този chateau^[4] едно време беше в Карпатите, така че е Хокеш, ако това ще направи смъртта ти по-лека. Ела сега, хайде да попеем.

Той се премести бързо и плавно напред, а сабите ни иззвънтяха, когато парирах атаката му в шеста позиция и нанесох контраудар. После той контрира… отстъпих и се върнах на първоначална позиция. Фразата^[5] беше толкова гладка, толкова дълга и комбинативна, че един зрител би могъл да си помисли, че се провежда състезание за златната шпага.

Но аз знаех! Първото мушване трябваше да ме убие и такава беше мисълта му през всеки един ход по време на цялата фраза. В същото време той ме разучаваше, проверяваше силата на моята китка, търсеше слабите ми места, разузнаваше дали се плаша от ниската линия и внезапното връщане към висока. Опитваше по най-различни начини да ме обезоръжи. Не нанесох удар, нямах такава възможност. Всяка част на фразата ми беше наложена, аз просто отговарях, опитвах се да остана жив.

Бяха ми достатъчни три секунди, за да разбера, че насреща си имах изключителен фехтовач, с китка като стомана и въпреки това достатъчно гъвкава, за да удря като змия. Той беше единствения фехтовчик, който някога съм срещал, използващ първа и осма позиция така леко, както шеста и четвърта. Всеки ги изучава и всичките ми учители са ме карали да ги практикувам толкова, колкото и останалите… но повечето фехтовачи не ги използват. А когато са принудени, го правят несръчно и обикновено губят една точка.

Щях да загубя не точка, а живота си… разбрах това много преди края на тази дълга първа фраза.

Обаче след първия сблъсък идиотът започна да пее!

„Мушкай, контрирай, забивай!“ —

пей ми логиката на стоманата.

Кажи ми, сър, как се чувстваш?

Нанасяй контраудар и отстъпвай, ако трябва.

Но спазвай логиката на стоманата.

Ще спорим, ще отричаме и ще се опровергаваме ли

в силогизъм ясен като твоите очи?

Кажи ми, сър, защо въздишаш?

Ти es fatigue, sans doutel^[6]

Спи тогава, докато броя плячката си.

Горното продължи достатъчно дълго, за да мога да направя най-малко почти трийсет успешни опита да спася живота си. При последната строфа той се отскубна така плавно и неочаквано, както беше атакувал.

— Хайде, хайде, момче! — каза той. — Подемай! Сам ли ще ме оставиш да пея? Да не искаш да умреш като клоун пред очите на дамите? Пей… кажи довиждане с последната си рима, която ще изпревари предсмъртното ти хъркане. — Той удари с десния си ботуш една стъпка на фламенко^[7]. — Опитай! И в двата случая цената е еднаква.

Не сведох очи, за да видя кракът, който отмери стъпката. Това е стар номер, някои фехтовачи правят танцови стъпки при всяко придвижване напред, при всяка маневра, с надеждата, че този шум ще стресне противника, ще нарущи ритъма му или ще го накара да отскочи назад и по този начин ще спечелят точка. Ако бях отклонил погледа си само за миг, щях да падна прободен, преди дори да успея да кажа копче.

По-лошото беше, че всеки момент Стар щеше да се подаде зад мен от онази миша дупка и с появяването си можеше да бъде убита, дори и да успеех в същия момент да го намушкам. Но все пак можех да го накарам да се обърне… Моята любима беше практична жена; никакво „спортменство“ няма да й попречи да забие смъртоносното си жило в гърба му.

Не можех обаче да си позволя да се протегна много напред, защото вече ме беше мушнал над лакета. Само кървава драскотина, която Стар ще излекува за броени минути… но не след дълго китката ми ще отмалее и това щеше да се окаже неблагоприятно за ниските удари. От кръвта дръжката на сабята става хлъзгава.

— Първата строфа — казах аз, пристъпвайки напред почти без да атакувам, по-скоро като за поздрав. Той я уважи, не атакува, играейки си с края на моята сабя, симулирайки малки атаки и контраатаки.

Точно това исках. Започнах да го заобикалям отдясно, като рецитирах… и той ме пусна:

Туидълдум и Туидълди решили

конекрадци че ще стават.

„Новото седло ще взема“ — казал

Туидълдум на Туидълди.

— Хайде, хайде, старче! — скара ми се той. — Без кражби. Преди всичко честта. Пък и римата ти понакуцва. Нека твоят Карол^[8] се лее свободно.

— Ще се опитам — съгласих се аз, като продължавах да се движа надясно. — Втората строфа…

Пях на две девойки в Бирмингам,

ще ли плачем за скандала,

в който се забъркаха?

…И го нападнах.

Не можах да постигна голям успех. Както очаквах, той се беше отпуснал съвсем малко, очевидно очаквайки, че ще прибягна до някаква хитрост.

Едва ли го изненадах и той не можа да падне, но силно парира удара и неочаквано се оказахме в една невероятна позиция, в близък бой, почти очи в очи. Той се изсмя в лицето ми и отскочи назад, както и аз, при което и двамата застанахме en garde^[9]. Ho аз все пак малко спечелих. Биехме се само с върховете. Върхът е по-опасен от ръба, но моето оръжие освен връх имаше и режещ ръб, а човек свикнал да се бие само с върха, понякога става лесна жертва, когато бъде атакуван с острия ръб на оръжието. Когато се отделихме, ударих с острото на сабята си противника по главата.

Имах намерение да я разцепя на две. Ударът не беше достатъчно силен, но сабята се вряза в челото му почти до веждата.

— Touche!^[10] — извика той. — Добър удар. И добра песен. Хайде да изпеем заедно останалата част.

— Добре — съгласих се аз като продължавах да се дуелирам внимателно и очаквах по лицето му да шурне кръв. Раните по черепа кървят най-силно и много разчитах на това. Боят със сабя е странно нещо. Човек не разсъждава какво прави, всичко става много бързо. Китката е тази, която мисли и казва на краката и на тялото какво да правят, шунтирайки мозъка. Мисленето идва по-късно, в съответствие със запаметените инструкции.

Продължих:

Двамата сега на дока канят се да вземат…

Прободох го над лакътя, както той мен, само че по-лошо. Мислех, че съм го победил. Но той направи нещо, което никога нито бях чувал, нито бях виждал: оттегли се бързо назад и прехвърли рапирата си в другата ръка.

Това много ме затрудни… Един фехтовач, който се бие с дясната ръка, не обича да има за противник; това изцяло нарушава равновесието му, докато левичарът използва слабостите на противника си… а пък този кучи син беше също толкова силен и толкова ловък с лявата си ръка, колкото и с дясната. Нещо по-лошо; сега той ме гледаше с онова си око, което не беше заслепено от кръв.

Отново ме мушна, този път по капачето на коляното. Адски ме заболя и движенията ми се забавиха. Въпреки неговите рани, по-лоши от моите, знаех, че няма да издържа дълго. Продължихме ожесточено да се бием.

Има една контраатака във втора позиция на фехтовката, отчайващо опасна, но блестяща… ако я извършиш както трябва. С нея съм печелил няколко мача с epee^[11] без да има някакъв залог, освен отбелязване на точка. Започва се от шеста позиция; най-напред се контрира противника. Вместо контриране в четвърта позиция притискаш и усукваш рапирата на противника, принуждавайки я да се движи надолу и спираловидно докато твоята рапира докопа плът. Или пък можеш да удряш, да контрираш, усукваш, тръгвайки от шеста позиция и по този начин да отхвърлиш противника от себе си.

Недостатъкът на тази атака е, че ако не се проведе идеално, е твърде късно за париране и нанасяне на контраудар; гърдите ти се оказват срещу острието на противниковата рапира.

Не се опитах да я приложа, не и срещу този фехтовач; само си помислих за нея.

Продължихме да се бием, всеки от нас бе съвършен. После той леко отстъпи, докато контрираше и едва не се подхлъзна в собствената си кръв.

Китката ми атакува. Направих кръгова защита с идеално усукване във втора позиция… и сабята ми се заби в тялото му.

Погледна ме изненадан и се свлече на колене, а дръжката падна от ръката му. Политнах напред, повлечен от сабята, после се опитах да я измъкна.

Той хвана сабята ми.

— Не, не, приятелю, моля те остави я там. Служи като запушалка, да не се излее виното. Техниката ти е неотразима; сабята ти почти докосва сърцето ми. Как се казваш, сър?

— Оскар, от Гордън.

— Добро име. Човек не трябва да бъде убит от непознат. Кажи ми Оскар, от Гордън, бил ли си в Каркасън?^[12]

— Не.

— Иди там. Люби се с момиче, убий човек, напиши книга, лети до Луната… всичко това съм правил. — Започна да диша тежко, от устата му изби червена пяна. — Дори една къща падна отгоре ми. Какъв унищожителен ум! Каква висока чест, когато дънер падне върху главата ти? Глава? Дънер? Сиво-кафяво, лента… бръсната глава!… когато дънер падне върху бръснатата ти глава. Вие ще обръснете моята.

Спря, а после отново продължи:

— Става тъмно. Хайде да си разменим подаръци и да се разделим като приятели, искаш ли? Най-напред моят подарък в две части: Първа част: ти си щастлив и няма да умреш в леглото си.

— Предполагам.

— Втора част: Бръсначът на Фраър Джулом никога не е бръснал, много е тъп. А сега твоят подарък, стари ми… и побързай, необходим ми е. Но по-напред… как завършва онова хумористично петостишие?

Казах му го. Промълви, много тихо, почти шепнешком:

— Много добре. Не го забравяй. А сега ми дай подаръка си, вече съм напълно готов. — Опита се да ми даде знак.

Прочетох му една молитва. После се изправих уморено, отидох до пейката и се стоварих тежко. Заех се да почистя двете оръжия, първо избърсах малкия Солинген, след това по-грижливо почистих Лейди Вивамъс. Успях да се изправя и да го поздравя с чиста сабя. За мен беше чест, че се запознах с него.

Съжалявах, че не го попитах за името му. Изглежда си мислеше, че го зная.

Седнах тежко, погледнах гоблена, който покриваше дупката в края на стаята и се учудих защо не бяха дошли Стар и Руфо? След цялото това дрънкане на стомана и рецитации…

Помислих да се промъкна през дупката и да ги извикам. Но точно тогава се почувствах много уморен. Въздъхнах и затворих очи…

* * *

С възторжен момчешки дух (и безгрижие, за което бях гълчан много пъти) бях счупил дузина яйца. Майка ми погледна размазаните яйца и видях, че се готвеше да заплаче. Настроението ми се помрачи. Тя задържа сълзите си, хвана ме нежно за рамото и каза:

— Няма нищо, синко. Яйцата не са толкова важни. — Бях обаче засрамен, измъкнах се от ръцете й и избягах.

Тичах надолу по хълма с всичка сила и почти летях… после с ужас осъзнах, че седя зад волана и колата ми е загубила контрол. Потърсих спирачния педал, но не можах да го намеря и изпаднах в паника… после го намерих… натиснах го и той пропадна, което означаваше, че беше изтекла спирачната течност. Пред мен на пътя имаше нещо, но не можех да видя какво. Дори не можех да обърна глава, а очите ми бяха замъглени от нещо, което течеше от тях. Завъртях волана, но нищо не стана… беше се откъснал.

Чух писъци, когато се ударихме… събудих се в леглото, трепнах и писъците изчезнаха. Щях да закъснея за училище. Позор! По-добре да не се бях раждал. Никога да не се бях раждал, срамна агония, защото училищния двор беше празен. Другите деца бяха по местата си, а аз не можех да намеря класната си стая. Дори нямах време да отида в тоалетната и седнах на чина си със смъкнати панталони, така, както си бях, когато се канех да свърша онова нещо, преди да изляза от къщи. А всички други деца държаха ръцете си отгоре, но учителят извика мен. Не можех да се изправя и да рецитирам; гащите ми не само бяха смъкнати, ами бях въобще без гащи и ако станех, всички ще се видят, момчетата ще ми се смеят, а момичетата ще се кикотят, ще обърнат настрана глави и ще запушат носовете си с ръка. Истинският позор обаче беше, че не знаех отговора!

Ела, ела! — каза строго учителят. — Не губи времето на класа, Е. С. Не си си научил урока.

Е, не, не съм. Бях го учил, но той беше написал на черната дъска „Задачи 1-6“, а аз бях разбрал „1 и 6“… а сега ми беше дал четвърта задача. Но той никога нямаше да ми повярва; извинението беше много неубедително. Играехме на препитване, не на извинения.

— Ето как стои въпросът, Ийзи — продължи моят учител и гласът му беше изпълнен повече с тъга, отколкото с гняв. — Пробяганото разстояние е много добро, но няма никаква полза, ако не пресечеш онзи финал с яйцето под мишница. — Той посочи топката на катедрата. — Ето го. Позлатено е и в началото на сезона дадох да гравират името ти. Ти изглеждаш много добре и аз бях много сигурен в теб… предвиждаше се ти да бъдеш победител в края на сезона и да участваш в банкета по случай победата. — Той сбърчи чело и изглеждаше така, сякаш се опитваше да бъде честен. — Не искам да кажа, че сам можеш да успееш. Но ти постигаш всичко много леко, Ийзи… може би се нуждаеш от друго име. Когато пътят стане труден, ти ще трябва да се стараеш повече. — Той въздъхна. — Грешката ми е, че трябваше хубаво да те насоля. Вместо това аз се опитах да се държа с теб бащински. Но искам да знаеш, че не си само ти, който ще загуби от това… на моята възраст не е лесно да си намеря нова работа.

Издърпах завивките над главата си. Беше ми непоносимо да го гледам. Но не ме оставиха на мира; някой започна да ме разтърсва за рамото. „Гордън!“

— Остави ме на мира!

— Събуди се, Гордън, прибирай си задника вътре. В опасност си.

Наистина бях в опасност. Това разбрах веднага, щом влязох в офиса. В устата ми миришеше на бълвоч и се чувствах ужасно… сякаш цяло стадо мръсни водни биволи бяха минали през мен.

Първият сержант не ме погледна, когато влезе вътре. Остави ме да стоя прав и да се потя. Вдигна глава и ме огледа от горе до долу, преди да проговори.

После започна бавно, осигурявайки ми време добре да възприема всяка дума.

— Закъснение от отпуск, тероризиране и обиждане на местни жени, неразрешено използуване на държавна собственост… скандално поведение… неподчинение и неприличен език… съпротива при опит за арестуване… удряне на военен полицай… Гордън, защо не открадна и кон? Крадците на коне ги бесим. Тогава всичко щеше да е много по-просто.

Засмя се на собственото си остроумие. Старото копеле винаги се мислеше за много остроумен. Беше прав, донякъде.

Не ми пукаше какво казва. Малко по малко разбрах, че всичко беше сън, просто един от онези сънища, които напоследък имах толкова често. Желаех да се махна от тази проклета джунгла. Дори тя не беше реална. Моята… как се казваше?… дори името й бях измислил. Стар. Моята Щастлива Звезда… О, Стар, скъпа, ти не си!

Той продължи:

— Виждам, че сам си свалил нашивките. Е, това спестява време. Това е единственото добро нещо в постъпката ти. Без униформа. Небръснат. И дрехите ти са мръсни! Гордън, ти си позор за армията на Съединените щати. Това ти е известно, нали! Няма да ти се размине. Без документи за самоличност, без паспорт, с чуждо име. Е, Евелин Сирил, момчето ми, сега ще използваме собственото ти име. Официално.

Той се обърна на въртящия се стол… не беше си вдигал задника от него, откакто го бяха изпратили в Азия.

— Само едно нещо ми е чудно. Откъде взе това? И какво ти даде право да се опиташ да го откраднеш? — Той кимна към картотечния шкаф зад бюрото.

Познах онова нещо там, въпреки че последния път, когато си спомням, че го видях, беше боядисано златно, докато сега беше покрито с онази черна лепкава мърсотия, каквато има в Югоизточна Азия. Тръгнах към него.

— Това е мое!

— Не, не! — каза той строго. — Гори, Гори, момче. — Той премести футболната топка назад. — Това, че си го откраднал, не означава, че е твое. Взех го като доказателство. За твое сведение, фалшиво геройче, докторите мислят, че той ще умре.

— Кой?

— Какво те интересува? Две парчета от човек, чието име дори не си знаел, когато си го напердашил. Не можеш да скиташ наоколо и да пердашиш местните жители, само защото се чувстваш много сърцат… те имат права, може би не си чул за това. Имаш право да ги биеш само когато и където ти се каже.

Неочаквано той се усмихна. От това не стана по-симпатичен. С дългия си остър нос и малки свински очички изведнъж разбрах, колко много прилича на плъх.

Но той продължи да се усмихва и каза:

— Евелин, момчето ми, може би си избързал, като си свалил нашивките.

— А?

— Да. Може би има начин да се измъкнеш от тази каша. Седни. — Той повтори строго. — Седни! — казах. — Ако успея, просто ще те изпратим в осмо отделение, ще забравим… всичко и ще се отървем от теб. Но командирът на ротата има друга идея… наистина блестяща, с която може да закрие цялото ти досие. За тази вечер се планира едно нападение. Така че… — той се наведе, извади от бюрото си бутилка „Четири рози“ и две чаши, и сипа. — Вземи едно питие.

Всички знаеха за тази бутилка… всички, освен командира на взвода, може би. Но никой не знаеше първият сержант някога да е предлагал на някого питие… освен един път, когато беше казал на жертвата си, че е докладвал за него във военния съд.

— Не, благодаря.

— Хайде, вземи. Клин клин избива. Ще ти трябва. После вземи един душ и се приведи в приличен вид, преди да се явиш при командира на ротата.

Станах. Искаше ми се това питие, нужно ми беше. Бих се съгласил и на най-долнокачествено уиски… а „Четири рози“ беше съвсем реномирано… бих се съгласил и на огнена вода… как й беше името?… която се използва да направиш бързо главата.

Не исках обаче да пия с него. Изобщо нищо не бих пил с него. Нито пък бих ял нещо.

Заплюх го в лицето.

Беше така шокиран, че започна да омеква. Извадих сабята си и го намушках.

С тъмни се, но аз продължавах да лежа, понякога идвайки на себе си, друг път не.