Робърт Хайнлайн
Пътят на славата (14)

Глава четиринадесета

Руфо ме разтърсваше по рамото.

— Закуска, шефе! — Той пъхна в едната ми ръка сандвич и халба бира в другата. — Това е достатъчно, за да се биеш, а обедът вече е опакован. Извадил съм ти чисти дрехи и оръжията. Щом закусиш, ще те облека. Но побързай. След няколко минути тръгваме. — Той вече беше облечен и препасан.

Прозинах се и отхапах от сандвича (аншоа, шунка и майонеза с нещо, което не приличаше нито на домат, нито на лист от салата)… и се огледах. Мястото до мен беше празно. Стар току-що беше станала и още не се беше облякла. Седеше, коленичила в центъра на стаята и чертаеше на пода някаква голяма скица.

— Добро утро, кречетало — казах аз. — Магическа фигура ли чертаеш?

Наведох се над нея и погледнах скицата. Не можах да разбера какво представлява, но не беше магическа фигура. Имаше три главни центъра, на места с бележки… Не можах да разпозная нито езика, нито пък почерка. Единственото смислено нещо, което можах да разбера от скицата беше, че прилича на хиперкуб, гледан отгоре.

— Закуси ли, мила?

— Тази сутрин нямам време.

— Виж се каква си измършавяла. Това тезеракт ли е^[1]?

— Престани!

После тя отметна назад коси, вдигна очи и тъжно се усмихна.

— Съжалявам, скъпи. Всяка магьосница е развратница, това е сигурно. Но моля те не надничай над рамото ми. Трябва да го начертая по памет; загубих си книгите в тресавището… и сега ми е трудно. И повече не ме питай, много те моля. Можеш да разколебаеш увереността ми… а аз трябва да бъда абсолютно уверена.

Подгънах крак назад и се поклоних.

— Моля за извинение, миледи.

— Не се дръж така, скъпи. Целуни ме бързо… след това ме остави на спокойствие.

Наведох се над нея, лепнах й една висококалорична целувка с майонеза и я оставих на спокойствие. Докато довършвах сандвича и бирата, успях да се облека. После се отправих към една естествена ниша, малко встрани от преградата в коридора, която беше предназначена да служи за мъжка тоалетна. Когато се върнах, Руфо вече ме чакаше с меча и колана ми.

— Шефе, ще закъснееш за собствената си екзекуция.

— Надявам се.

Минута по-късно стояхме неподвижно, стъпили върху скицата. Стар — върху купчина павета, Руфо и аз — върху първото и третото стъпало. Двамата бяхме окичени с доста неща: аз с две манерки и с колана за сабята на Стар (закопчан на последната дупка), както и с моя; Руфо, провесил през рамо лъка на Стар и с два колчана, плюс санитарната й чанта и обяда. И двамата носехме под мишница големи лъкове; и двамата държахме в ръка извадени саби. Трикото на Стар висеше на колана ми отзад като рошава опашка, жилетката й издуваше корема на Руфо, а полуботушите и шапката й беше натъпкал по джобовете си… Имахме вид на хора, които се връщат от разпродажба на намерени вещи.

Макар и накичени, левите ни ръце, на мен и на Руфо, бяха свободни. Стиснали саби, обхващахме с поглед цялото пространство, а Стар ни държеше здраво за ръцете. Тя стоеше точно в центъра, разкрачена, стъпила здраво, облечена според изискванията на професионална магьосница. Не носеше дори и фуркет за коса. Изглеждаше великолепно с разпуснати коси, блестящи очи и румено лице. С мъка откъснах очи от нея.

— Готови ли сте, кавалери мои? — попита тя и в гласа й прозвуча възбуда.

— Готови! — потвърдих аз.

Aveq Imperstrix, nos morituri te^[2]… — промърмори Руфо.

— Спри, Руфо! Тишина! — Тя започна да припява на непознат език. Настръхнах.

Стар спря, стисна още по-силно ръцете ни и извика:

— Сега!

Изведнъж се видях като герой на Буут Таркингтън в ситуацията на Мики Спилей.

Нямах време да изохкам. Пред мен беше онова нещо, което се канеше да ме посече, така че забих сабята си в корема му, след това я издърпах докато то се чудеше на коя страна да падне. После сервирах същото на приятелчето му. Друго едно беше клекнало и се опитваше да се прицели в краката ми. Нямах време да се усмихна и едва усетих леко подръпване на колана ми, когато Стар измъкна сабята си.

После видях как тя ръгна приятелчето, което се канеше да стреля в мен. Стар беше едновременно навсякъде, гола като жаба и два пъти по-подвижна. Изпитвах чувството, че сме в Спускащ се асансьор и неочаквано намалената гравитация сигурно щеше да ме разтревожи, ако имах време да й обърна внимание.

Стар се възползва от нея. След като промуши онзи приятел, който се опитваше да стреля в мен, тя прелетя над главата ми и и бодна във врата един нов натрапник, профучавайки над него.

Мислех, че помага на Руфо, но не можех да спра, за да погледна. Чух зад гърба си неговото грухтене и разбрах, че е на зор.

Изведнъж той извика: „Лягай“ нещо ме удари отзад по прегъвката на крака и аз се строполих… Така ме заболя, че едва не изревах, но разбрах, че е работа на Руфо. Беше легнал по корем до мен и стреляше по движеща се в равнината цел с нещо, което приличаше на пушка.

Стар също беше легнала, но не стреляше. Нещо беше пробило дупка в дясната й ръка, между лакета и рамото.

Около мен изглежда нямаше жива душа, но на четиристотин-петстотин фута виждам множество цели и един бързо разширяващ се отвор. Видях как нещо падна, чух едно „з-з-з-т“, и усетих миризма на изгоряло до мен. Една от онези пушки лежеше върху някакво тяло от лявата ми страна. Грабнах я и се опитах да разбера как се стреля. Имаше каишка за през рамото и тръба, която трябваше да бъде цев, нищо друго не ми беше познато.

— Стреля се ей така, мили мой. — Стар се сви до мен, влачейки ранената си ръка, а след нея оставаше кървава следа. — Хвани я като пушка и се прицели. Под левия ти палец има спусък. Натисни го. Това е всичко… никаква деривация, никакъв мерник.

И никакво ритане, както установих, когато се прицелих но една от тичащите фигури и натиснах спусъка. Появи се само едно малко облаче и целта падна. „Смъртоносен лъч“ или лазерен лъч, или кой знае какво… примерваш се, натискаш спусъка и някой там в далечината напуска играта с дупка в тялото.

Свалих още двама, избирайки целите отляво надясно когато видях, че Руфо вече се беше справил. Нищо вече не се движеше, доколкото можех да видя.

Руфо огледа наоколо.

— По-добре не се надигай, шефе. — Той се претърколи до Стар, отвори санитарната чанта, закачена на колана му, и набързо постави един компрес върху ранената й ръка.

После се обърна към мен:

— Много ли те боли, шефе?

— Мен? Дори не съм одраскан.

— А това на туниката ти какво е? Кетчуп? Някой ден ще ти подпалят гащите и нищо няма да усетиш.

Позволих му да отвори якето ми. Някой беше ме намушкал с трион от лявата страна под ребрата. Не бях го забелязал, а и нищо не бях почувствал… докато не видях раната. Тогава ме заболя и се почувствах отмалял. Възмутих се силно от стореното. Докато Руфо превързваше раната, обърнах глава настрана, за да не я гледам.

Бяхме натръшкали наоколо почти една дузина, а може би още половин дузина смъртно ранени бяха успели да избягат… Мисля че пристигнахме точно когато сменяха стражата на онова място, известно като коридор… и ако не бяхме с извадени саби сигурно щяхме да бъдем избити. Сега обаче бяхме избили много от тях, преди още да разберат, че боят беше започнал. Повечето бяха прогонени, деморализирани, а останалите избихме, включително и онези, които се бяха опитали да ни наблюдават тайно. Каратета и много други сериозни форми на бой (боксът не е сериозен, както и никоя друга бойна форма, подчинена на определени правила)… всичките използваха един и същи прийом: действай с изненада, хвърляй се в атака без да губиш време. Въпросът не е толкова на умение, колкото на висок дух.

Имах възможност да разгледам убитите си противници. Един беше обърнат с лице към мен, с разпран стомах. Приличаха на Игли, само че по-малки. Никаква красота и никакви пъпове, нито пък много ум… вероятно конструирани само с една цел: да се бият и да се стремят да останат живи. Което можеше да се каже и за нас… само че ние бяхме по-бързи.

От гледката взе да ми се повдига, затова погледнах към небето. Нямаше никакво подобрение… не беше красиво небе; виждаше се като през мъгла. Цветовете му не бяха сполучливи, също като при абстрактна живопис. Погледнах отново нашите жертви, които сега ми се сториха по-поносима гледка, в сравнение с това „небе“.

Докато Руфо ме превързваше, Стар си беше обула трикото и полуботушите.

— Ще мога ли да седна и да си облекла жакета? — попита тя.

— Не — отговорих аз. — Може би мислят, че сме умрели. — Двамата с Руфо й помогнахме да завърши обличането си без да се надига над барикадата от тела. Сигурен съм, че ръката я заболя, но единственото, което каза, беше:

— Подайте ми сабята в лявата ръка. А сега какво, Оскар?

— Къде са жартиерите?

— Взех ги. Но не съм сигурна, че ще действат. Мястото е странно.

— Увереност — казах й аз. — Нали само преди няколко минути така ми каза. Включи малкия си прелестен ум в действие, вярвай, че ще успееш. — Подредихме се. Плячката ни се беше увеличила с три „пушки“ плюс допълнителни бойни средства от същия вид. После ориентирахме дъбовата стрела към върха на кулата, висока една миля. Кулата — черна и зловеща, доминираше над целия пейзаж и приличаше повече на планина, отколкото на постройка.

— Готова ли си? — попитах Стар.

— Сега ти вярваш! Тя надраска нещо с пръст в пясъка.

— Тръгваме!

Полетяхме. Във въздуха разбрах каква добра мишена представляваме… но такава мишена, дори и по-добра, щяхме да бъдем за всеки от кулата, ако ходехме пеша.

— По-бързо! — изкрещях в ухото на Стар. — Направи да летим по-бързо!

Полетяхме по-бързо. Въздухът свистеше в ушите ни. Подскачахме нагоре и пропадахме, обръщахме се настрани при преминаването над различни гравитационни полета, за които ме беше предупредила Стар… и това ни спаси. Бяхме станали неуловима цел. Може би никой в кулата не забеляза, че бяхме пристигнали.

Земята под нас представляваше сиво-черна пустош, заобиколена от отвесна планинска стена, като лунен кратер, центърът на който се изпълваше от кулата. Рискувах и погледнах още един път небето, а после се опитах да проумея видяното. Никакво слънце. Никакви звезди. Никакво небе, нито синьо… светлината идваше отвсякъде и „небето“ представляваше ленти от непрекъснато променящи се форми и сенчести дупки въя всички възможни цветове.

— За Бога, що за планета е тази? — попитах аз.

— Това не е планета — извика тя в отговор. — Това е едно място от различен вид вселена. На него не може да се живее.

— Но някой живее тук. — Посочих към кулата.

— Не, никой не живее тук. Кулата е построена само за охраняване на яйцето.

Не можах веднага да възприема чудовищността на тази идея. Изведнъж си спомних, че тук нищо не можеше да се яде, нито да се пие… и започнах да се чудя как щяхме да дишаме въздуха, след като химическите елементи бяха отровни за нас. Почувствах как гърдите ми се стегнаха и белите ми дробове започнаха да горят. Попитах Стар и Руфо изпъшка. (Един-два пъти, но не повърна. Мисля, че не повърна.)

— О, може да се диша най-малко дванайсет часа — каза тя. — Не мисли за това. Не е важно.

После гърдите ми отново ме заболяха и аз също изпъшках.

Веднага след това просто бяхме изсипани отгоре на кулата. Стар едва успя да каже навреме „Амех!“, за да не отминем кулата.

Покривът беше плосък, като че ли направен от черно стъкло, голям близо двеста квадратни ярда. Нямаше нищо, на което да можем да вържем въже. Много бях разчитал на някакъв вентилаторен отдушник.

Яйцето на Феникс се намираше на около сто ярда право надолу. Бях си съставил два плана, в случай че достигнем до кулата. Имаше три верни отвора (от няколко стотин), от които тръгваха истинските пътища към яйцето… и към Неродения, Душегубеца; военният полицай, който го пазеше. Единият отвор беше на кота нула и него никога не съм го имал в сметките си. Вторият беше на двеста фута от земята и го бях разглеждал като най-подходящ: смятах, че може да се изстреля една стрела с вързана за нея тънка корда, която да се забие в някакъв перваз над този отвор; после с нея да се изтегли дебелото въже… Тогава за един опитен алпинист, какъвто не бях, но Руфо беше, не съществуваше никакъв проблем да се изкачи по въжето.

Но голямата кула се оказа без никакви первази, истинска модерна архитектурна линия… отишла твърде далеч.

Третият план беше, ако можем да достигнем до върха, да се спуснем по въже до третия истински вход, почти на нивото на яйцето. И ето, че бяхме горе. Но нямаше нищо, за което да можем да закачим въжето.

Защо не казах на Стар да ни закара направо в отвора на стената?

Е, щяхме да сме чудесна картинка ако бяхме вкарали онази глупава дъбова стрела в някой от фалшивите отвори в стената. Важното е обаче, че въобще не ми дойде на ум за това.

Стар седеше и се занимаваше с ранената си ръка. Казах й:

— Мила, можеш ли да ни откараш, бавно и спокойно, няколко етажа по-долу, в онзи отвор, който ни е необходим?

Тя ме погледна с помръкнало лице.

— Не.

— Е, много лошо.

— Не ми се ще да ти казвам… но изгорих жартиерите при това бясно летене. Вече за нищо не стават, докато не ги презаредя. Тук обаче няма това, което ми е необходимо. Зелен див пелин, кръв от заек… неща от този род.

— Шефе — каза Руфо, — какво ще кажеш ако използваме цялата горна част на кулата като стълб за връзване?

— Какво имаш предвид?

Идеята не беше за пренебрегване… въжето да се прокара около върха, докато някой държи свободния край, после да се върже и да се пусне да виси надолу. Вързахме го… От цели сто ярда дълго въже, свободния му край остана да виси сто фута над отвора.

Стар ни наблюдаваше. Бях принуден да призная, че сто ярда по-късо въже е толкова лошо, колкото и изобщо без въже. Тя каза замислено:

— Чудя се дали няма да помогне прътът на Аарон?^[3]

— Разбира се, ако беше забит върху тази извисила се до възбог маса за пингпонг. Какво представлява прътът на Аарон?

— Той прави твърдите неща меки, а меките твърди. Не, не е така. Е, и това, но онова, което имах предвид, е да го поставим напреко на покрива и десет фута от него да провесим над далечната страна. После да направим този край и кръстосаната част на въжето твърди като стомана… нещо като ченгел.

— Можеш ли да направиш това?

— Не зная. Това е от „Ключът на Соломон“ и представлява магия. Зависи дали ще мога да си я спомня… и дали ще действа в тази вселена.

— Увереност, увереност! Разбира се, че можеш.

— Не мога да си спомня дори как да започна. Скъпи, можеш ли да хипнотизираш? Руфо не може… поне не и мен.

— Нищо не разбирам от тези работи.

— Прави се точно така, както аз направих с теб, когато трябваше да учиш езика. Гледаш ме в очите, говориш тихо и ми казваш да запомня думите. Може би ще е по-добре най-напред да сложим въжето.

Сложихме въжето и аз оставих сто фута, вместо десет, за ченгела, според принципа: „колкото повече, толкова по-добре“. Стар легна и аз започнах да й говоря, тихо и напевно.

Стар затвори очи и като че ли заспа. Изведнъж тя започна нещо да шепти.

— Хей, шефе! Това проклето нещо стана твърдо като скала и непреклонно като доживотна присъда!

Казах на Стар да се събуди и бързо се придвижихме до ръба, като се молехме въжето да не омекне. Не го преместихме, само казах на Стар да втвърди още малко от него, после се спуснах. Проверих дали съм на отвора, който ни трябваше: три реда отгоре надолу и четиринайсет отдолу нагоре. След това се спусна Стар и аз я поех в ръцете си. Руфо пусна багажа, главно оръжия, и сетне и той се спусна. Бяхме в кулата, бяхме на планетата… пардон, „мястото“… бяхме на мястото, наречено Карт-Хокеш.

Спрях, сравних това, което виждах, със скицата от тефтера, определих посоката и местоположението на яйцето и „червената линия“ на пътя до него.

О’кей, изминаваме неколкостотин ядра, вземаме яйцето на Феникс и напускаме! Престанах да усещам болка в гърдите.