Робърт Хайнлайн
Пътят на славата (11)

Глава единадесета

Дългият кон на Руфо ни последва на тревната ивица, избрана от Стар за хранене. Руфо все още седеше, отпуснат като мокър чорап, и хъркаше. Исках да го оставя да си доспи, но Стар го сръга.

Руфо бързо се разсъни, пресегна се за сабята си и извика: „A moi! M’aiddez! Les vaches!“^[1] За щастие някакъв приятел беше сложил сабята му по-назад в багажника, заедно с лъка, колчана и новата ни сгъваема кутия.

После той поклати глава и попита:

— Колко бяха?

— Събуди се, стари приятелю — каза Стар весело.

Спряхме за вечеря.

— Ядене! — Руфо преглътна и потрепери. — Моля, миледи, без сквернословия. — Той се изхлузи от обезопасителния си колан и падна от седлото. Изправих го.

Стар ровеше в чантичката си. Тя извади едно мускалче и го предложи на Руфо. Той го хвърли.

— Миледи!

— Трябва ли да го навра в носа ти — каза тя мило.

— Добре. Само почакай, малко почакай, ей сега ще го сторя.

— Разбира се, че е добре. Да помоля ли милорд да ти държи ръцете?

Руфо ме погледна умолително. Стар отвори малкото мускалче. От него се чу съскане и се разнесоха изпарения.

— Сега!

Руфо потрепери, хвана носа си и се хвърли на земята.

Не бих казал, че от ушите му излезе пушек, но той се строполи като раздрано корабно платно при буря и нададе ужасен вой.

После неочаквано излезе от пушека като телевизионен образ. Изглеждаше по-тежък и с два инча по-висок и стоеше здраво на краката си. Кожата му беше загубила мъртвешката бледност и имаше розов оттенък.

— Благодаря ти, миледи — каза той весело, с бодър и мъжествен глас. — Надявам се някой ден да ти върна услугата.

— Когато гърците преизчислят времето по календарите си — съгласи се тя.

Руфо отведе настрана дългите коне и ги нахрани с кървави бутове месо, които извади от сгъваемата кутия. Арс Лонга изяде стотина килограма, Вита Бревис и Мор Профунда — повече. По време на път тези животни се нуждаят от високопротеинова диета. Като свърши с храненето, подсвирвайки си, той се зае да подрежда масата и да нарежда столовете за мен и Стар.

— Ей — обърнах се аз към Стар, — каква беше тази вкусотия?

— Стара семейна рецепта:

„Рибица от блатен смок,

остро жило на слепок,

мъх от прилеп, клюн на сова,

от усойница отрова,

кълка на дъждовник гаден,

пух от бухал кръвожаден…“^[2]

— Шекспир — казах аз. — Макбет.

— „С кръв маймунска изстуди я…“ Не, не е от него, той го взе от мен. При писателите тия работи така стават; откраднат нещо, регистрират серийните номера и претендират, че е тяхно. Аз взех рецептата от леля ми… друга леля… която беше професор по вътрешни болести. Римата е мнемонична заради истинските съставки, които са много по-сложни… никога не може да се каже кога ще потрябва лек против махмурлук. Направих го миналата нощ, защото знаех, че днес Руфо ще трябва да бъде кукуряк. Но ти ме изненада, любов моя; ти показа благородство от времето на рицарството.

— Семейна слабост. Не можех да не го направя.

— Обядът е сервиран, миледи.

Подадох ръка на Стар. Топлите ястия бяха горещи, а студените ледени. Тази нова сгъваема кутия в маслинено зелен цвят, украсена с герба Дорал, беше по-добра от изгубената ни кутия. Всичко беше много вкусно, а вината бяха превъзходни.

Руфо набиваше охотно на сервитьорския си тезгях и следеше дали не се нуждаем от нещо. Тъкмо беше дошъл да ни налее вино, когато му съобщих новината:

— Руфо, стари приятелю, миледи Стар и аз ще се женим днес. Искам да си ми главен свидетел и да ми помогнеш при ритуала.

Той изпусна бутилката и ме заля.

После се захвана да ме подсушава и да бърше масата. Когато най-после проговори, Руфо се обърна към Стар:

— Миледи — произнесе той с труд, — изтърпях много неща без да се оплаквам по причини, които не е необходимо да посочвам. Но това вече е прекалено. Аз няма да допусна…

— Дръж си езика!

— Да — съгласих се аз, — задръж го, докато го отрежа. Как ще го искаш: пържен или варен?

Руфо ме погледна. Дишаше тежко. Той стана енергично, оттегли се зад тезгяха.

Стар каза тихо:

— Моя любов, съжалявам.

— Защо той се впрегна така? — попитах недоумяващо. После изведнъж ми дойде на ум.

— Стар! Да не би Руфо да ревнува?

Тя ме погледна изненадана, започна да се смее и отсече:

— Не, не, скъпи! Съвсем не е това. Руфо… Е, Руфо си има слабости, но, когато е необходимо, е съвсем надежден. А той ще ни е необходим. Забрави за случката. Моля те, милорд.

— Както кажеш. Ще е необходимо нещо повече от случилото се, за да ме направи нещастен днес.

Руфо се върна и мълчаливо привърши със сервирането. Той опакова всичко без думичка да промълви и ние тръгнахме.

Пътят минаваше досами зеленото село. Ние оставихме Руфо и тръгнахме да търсим клюкаря. Магазинът му, разположен в една странична уличка, се виждаше отдалеч. Пред него един чирак биеше барабан и лееше пред местните жители водопад от клюки. Пробихме си път през тълпата и влязохме вътре.

Главният клюкар четеше нещо, хванал във всяка ръка по един свитък, а трети свитък беше разтворил върху краката си, които беше качил на една маса. Той ни погледна, свали краката си от масата, изправи се и се поклони. После ни махна с ръка да седнем.

— Влезте, влезте високоблагородни! — пропя той. — Това е голяма чест за мен, денят ми е осмислен! И все пак, ако мога така да се изразя, вие сте дошли точно където трябва, какъвто и да е проблемът ви, каквато и да е вашата нужда. Съобщете само онова, което имате да кажете, и цялата работа е гарантирана от най-реноми раната новинарска агенция в Невя, внедрена във всички светове и във всички вселени. Милорд Гордън, несъмнено твоята слава трябва да бъде разгласена, и за мен ще бъде чест, ако ми дадеш биографията си да осветли твоите приказни геройства, допълнена от старата ти дойка, която си спомня с тънкия си и така убедителен глас знаците и поличбите при твоето раждане… Стар го прекъсна.

— Искаме да се оженим.

Той млъкна, огледа талията на Стар и едва не си изпроси един в зъбите.

— Приятно е да се работи с клиенти, които знаят какво искат. Трябва да кажа, че много ценя такъв обществено ориентиран проект. Цялото това модерно правене на любов, флиртуване и офейкване, преди да са изказани дори три поздравления, е дълбоко порочна. Бих желал и аз да имах време да се оженя, както много пъти съм казвал на жена си. Сега относно плановете ви, ако ми разрешите да изкажа скромното си мнение…

— Искаме да се оженим според обичаите на Земята.

— А, да, разбира се. — Той се приближи до бюрото си и започна да върти телефонната шайба. След малко каза:

— Извинете, високоблагородни, но главата ми е препълнена с милиарди факти, големи и малки, и…

Стар отиде до бюрото, погледна шайбата и набра номера.

Клюкарят примига.

— Онази вселена? Рядко говорим с нея. Често ми се е искало да пътувам, но бизнес, бизнес, бизнес…

— Да, майсторе? — отговори един глас.

— Планетата Земя, сватбени обичаи на… главно „3“ и накрая „я“. — Той каза някакъв петцифрен сериен номер. — Изпратете го горе!

Малко след това дотича един чирак с тънък свитък в ръка.

— Библиотекарят каза много да го пазим, майсторе. Каза, че е много крехък. Каза още…

— Млъкни. Извинете, високоблагородни. — Той пъхна свитъка в едно четящо устройство и започна да го преглежда.

Опули очи и възкликна:

— Невероятно… — После промърмори: — Забележително! Какво ги е накарало да помислят за това?

За няколко минути той сякаш забрави, че бяхме там и само възклицаваше: „Поразително! Фантастично!“ и други подобни.

Потупах го по рамото.

— Ние бързаме.

— А? Да, да милорде-герой Гордън… Миледи. — Той с нежелание се откъсна от скенера, събра молитвено длани и каза: — Дошли сте точно където трябва. Никой друг клюкар в Невя не би могъл да изпълни такъв голям проект. Сега според мен… само идеята в най-общи линии, която случайно ми хрумна… за ритуала ще трябва да съберем всички от околността макар че за гюрултията ще са ни достатъчни хората от града, ако желаете всичко да мине скромно в съответствие с вашата репутация… да речем един ден за ритуала и поне две нощи за гюрултия с гарантирано ниво на шума…

— Спри!

— Милорд? Нямам намерение да печеля от всичко това. Ще бъде артистично изпълнение, шедьовър… само колкото да си покрия разноските, плюс нещо за режийните. Според моята професионална преценка самоанската предварителна церемония ще бъде по-искрена и по-вълнуваща от допълнителната зулуска церемония. За придаване на комедиен нюанс… не се плаща допълнително. Една от моите архиварки тъкмо се върна от седеммесечна специализация. Тя ще бъде щастлива да изтича по пътеката и да прекъсне церемонията… Разбира се, съществува въпросът за свидетелите за акта на консумацията, но това не е необходимо да се уреди тази седмица. Най-напред трябва да помислим за улична та украса…

Хванах Стар за ръката.

— Отиваме си.

— Да, милорд, — съгласи се тя.

Той изтича след нас и крещеше нещо за неизпълнени договори и неустойки. Сложих ръка на сабята си и измъкнах шест инча от острието. Кряканията му тутакси спряха.

На Руфо изглежда му беше минало. Той ни поздрави учтиво, дори весело. Качихме се на конете си и тръгнахме. Бяхме изминали около една миля на юг, когато казах:

— Скъпа Стар…

— Моя любов?

— Онова прескачане на сабя… наистина ли е сватбена церемония?

— Много стара, скъпи. Мисля че датира от времето на кръстоносните походи.

— Измислих съвременен текст:

Скачай мошенико, рипай принцесо,

моя жена си ти и моя ще останеш!

— Харесва ли ти?

— Да, да!

— А след това ти ще кажеш:

Твоя жена ще бъда аз и твоя ще остана.

— Запомни ли го?

Стар отговори развълнувана:

— Да, любов моя!

Оставихме Руфо при конете без да му обясняваме нищо и се изкачихме по малкия горист хълм. По Невя никъде няма разхвърляни кутии от бира или Кленекс^[3], които да загрозяват нейната райска красота. Намерихме един храм на открито, построен на едно равно място, обрасло с трева и надвиснали над него дървета, едно очарователно светилище.

Извадих сабята си и я погледнах. Усетих изящната й красота и леките вълнички, оставени от чука на майстора-ковач. Подхвърлих я и я улових за острието.

— Прочети мотото, Стар!

— „Dum vivimus, vivamus!“… „Докато сме живи, нека да живеем!“ Да, любов моя, да! — Тя целуна сабята и ми я подаде. Сложих я на земята.

— Знаеш ли си стихчето? — попитах аз.

— Запечатало се е в сърцето ми. Хванах я за ръка.

— Скачай високо. Едно… две… три!