Робърт Хайнлайн
Пътят на славата (10)

Глава десета

Три дни по-късно бяхме отново на път. Този път закуската беше богата и ни изпращаха с музика. Този път Дорал яздеше заедно с нас.

А Руфо залиташе към коня си, прегърнал с всяка ръка по една слугиня и стиснал но една бутилка, последван от още цяла дузина други слугини. Когато стигна до коня си, те го качиха на седалката, наклониха я назад и го завързаха с обезопасителния колан. Преди още да бяхме тръгнали, той заспа и захърка.

Целунаха ме за довиждане повече пъти, отколкото можех да броя и от хора, които нямаше защо да са толкова внимателни към мен… защото всъщност още чиракувах в геройския занаят, още не го бях усвоил както трябва.

Този занаят не е лош, въпреки дългите часове изтощителен труд, въпреки професионалните рискове и пълната липса на сигурност. Той дава допълнителни благинки и много изгоди за бързо напредване на човек, който има вродено желание да се учи. Дорал изглеждаше много доволен от мен.

На закуска той изпя хиляда стиха за последните ми геройства. Аз обаче бях трезвен и не допуснах хвалбите му да ми завъртят главата; бях достатъчно наясно. Очевидно една малка птичка му беше докладвала редовно… но тази птичка го беше излъгала. Дори и ковачът Джон Хенри не би могъл да стори всичко онова, което ми приписваше Джоко.

Аз обаче приех спокойно и невъзмутимо приписания ми геройски образ, станах и изпях „Кейзи бухалката“ като особено подчертавах на „Силния Кейзи чукна и излезе“.

Стар направи свободен превод. Бил съм оценил високо дамите на Дорал и идеите, някога свързани с мадам Помпадур, Нел Гуайн, Теодора, Нино дел Енкло и Ранги Лил. Всъщност тя не спомена тези прочути дами; вместо това тя използува такива невиянски хвалебствия, от които би се стреснал дори Франсоа Вийлон^[1].

Така че трябваше още да пея. Изпях им „Дъщерята па Рейли“, после „Джаберуоки“, като жестикулирах.

Стар интерпретира смисъла на казаното от мен; тя обясни, онова, което бих казал, ако можех да импровизирам поезия. По-късно, през втория ден, срещнах случайно Стар в сауната на помешчика. В продължение на един час лежахме на две съседни плочи, увити в чаршафи, потяхме се и възстановявахме изтощените си телеса. Тогава аз изтърсих пред нея колко изненадан… и доволен… бях. Постъпката ми беше глупава, но Стар беше човекът, пред който можех да разкрия душата си.

Тя мълчаливо ме изслуша. Когато свърших, каза тихо:

— Герое мой, както знаеш, аз не познавам Америка. Но от онова, което ми е разказвал Руфо, зная, че вашата култура е уникална сред вселените.

— Е, аз разбирам, че САЩ не са така префинени в тези неща, както е Франция.

— Франция! — Тя вдигна рамене. — Латините са противни любовници. Чух това някъде и съм готова да го потвърдя. Оскар, доколкото зная, вашата култура е единствената полуцивилизована култура, в която не се счита любовта за висше изкуство и не я изучава така сериозно, както заслужава.

— Искаш да кажеш така, както се отнасят с нея тук. Ау!

— Не, не искам да кажа това. — Тя говореше на английски. — Макар че много обичам приятелите си тук, културата им все пак е варварска и изкуствата им също са варварски. Но тяхното отношение е честно… Ако останем живи, след като свършат твоите проблеми… искам да попътуваш по вселените. Тогава ще разбереш какво искам да кажа. — Тя стана и уви чаршафа около себе си като тога. — Радвам се, че си доволен, герое мой. Гордея се с теб.

Полежах още малко като мислех върху онова, което беше казала.

Защо трябва „любовта“ да се класифицира като „инстинкт“?

Вярно, че желанието за любов е инстинкт… но нима апетитът прави от лакомника гастроном, от обикновения готвач Кордън Блю? По дяволите, човек трябва да учи, за да стане дори и най-обикновен готвач.

Излязох от сауната и си подсвирквах „Най-хубавите неща в живота са безплатни“… после млъкнах натъжен заради моите бедни, нещастни съотечественици, измамени още от рождението си с най-голямата лъжа в историята на човечеството.

След като минахме една миля Дорал ни пожела добър път, прегърна ме, целуна Стар и разроши косата й. После той и неговият ескорт извадиха саби и ги вдигнаха за поздрав. Стояха така, докато стигнахме до следващото възвишение. Двамата със Стар яздехме един до друг, а Руфо хъркаше зад нас.

Погледнах към Стар и тя изви глава. Погледна ме в очите и каза сдържано:

— Добро утро, милорд.

— Добро утро, миледи. Добре ли спа?

— Много добре, благодаря, милорд. А ти?

— Също, благодаря.

— Е, и какво беше онова необичайно нещо, което направило кучето през нощта?

— Странното е, че кучето не направи нищо през нощта, — отговорих аз невъзмутимо.

— Наистина ли? Такова весело куче? Тогава кой беше онзи рицар, когото видях с една дама?

— Това не беше през нощта, беше призори.

— И твоята сабя се кикотеше! Мое лъчезарно момче!

— Не се опитвай да ми пробутваш глупости, закачливо слугинче — срязах я аз. — Намерих добри приятели, мога… имам алиби. Освен това „силата ми е колкото за десет, понеже сърцето ми е чисто“.

— А другите преди тях? Да, зная. Твоите приятели ми казаха, милорд. — Неочаквано тя се усмихна и ме удари по бедрото, а после затананика „Дъщерята на Рейли“. — Вита Бревис изпръхтя, Арс Лонга наостри уши и ни погледна укорително.

— Спри — казах аз. — Плашиш конете.

— Това не са коне и не могат да се изплашат. Виждал ли си как го правят те, милорд, въпреки многото си крака? Най-напред…

— Престани! Арс Лонга е дама, макар че ти не си.

— Предупредих те, че съм развратница. Най-напред се промъкват боязливо…

— Виждал съм. Мъри мислеше, че ще ме развесели. Вместо това ми създаде комплекс за малоценност, който не ме напусна през целия следобед.

— Позволявам си да се съмнявам, че е било целия следобед, милорд. Хайде тогаз да запеем „Дъщерята на Рейли“. Ти ще пееш, а аз ще ти пригласям.

— Добре… Не толкова силно, ще събудим Руфо.

— Няма да то събудим, той е балсамиран.

— Тогава ще събудиш мен, което е още по-лошо. Скъпа Стар, кога и къде Руфо е бил гробар? И как след това се е включил в твоя бизнес? Да не би да са го изгонили от града?

Въпросът ми я смути.

— Гробар? Руфо! Не, не е възможно.

— Беше много обстоятелствен, когато ми разказа за това.

— Така ли? Милорд, Руфо има много недостатъци. Но не и да казва истината. Освен това, нашите хора нямат нужда от гробари.

— Така ли? Тогава какво правите с мъртъвците? Не можете да ги оставите да стоят във всекидневната.

— И аз така мисля, но нашите хора постъпват точно така: държат ги във всекидневната. Поне няколко години. Много сантиментален обичай; ние сме сантиментални хора. Но въпреки това с обичая не може да се прекалява. Една моя пралеля държеше всичките си бивши съпрузи в спалнята… ужасен безпорядък… и непрекъснато разказваше за тях все едно и също, преувеличаваше. Престанах да ходя у нея.

— Браво. Поне забърсваше ли ги от праха?

— О, да. Беше голяма чистница.

— Хм… Колко бяха?

— Седем или осем, никога не съм ги броила.

— Разбирам. Стар? Да не би във вашата фамилия да тече кръв от отровен женски паяк?

— Какво? О! Но, скъпи, кръв от такъв паяк има във всяка жена. — Тя се усмихна, на бузите й се появиха трапчинки. Пресегна се и ме потупа по коляното. — Но лелка ми не ги беше убила. Повярвай ми, герое мой, жените в моята фамилия са прекалено много привързани към мъжете си, за да ги убиват. Не, лелка просто не искаше да се раздели с тях. Мисля, че това е глупаво. Човек трябва да гледа напред, не назад.

— Виж, ако твоите хора оставят мъртвите си в къщи, вие също трябва да имате гробари. Най-малкото, за да ги балсамират. В противен случай въздухът ще стане тежък.

— Балсамиране? О, не! Просто ги довеждат в стаза^[2] след като са сигурни, че са умрели. Това може да стори всеки ученик. — После добави. — Може да греша за Руфо. Той прекара много време на вашата Земя… мястото му хареса, очарова го… и може да е работил в този бизнес. Но ми се струва, че работата е прекалено честна и почтена, за да го привлече.

— Никога не си ми казвала какво правят вашите хора с един мъртвец.

— Не го заравят. Това би ги шокирало до смърт. — Стар потрепери. — Дори и мен, а аз съм посетила много вселени и съм свикнала да приемам спокойно различни обичаи.

— Тогава какво?

— Нещо като онова, което ти направи с Игли. Прилагат геометрична опция и се освобождават от мъртвеца.

— Стар, къде отиде Игли?

— Не мога да кажа, милорд. Не съм имала възможност да пресметна. Може би знаят онези, които го направиха. Но ми се струва, че те бяха изненадани повече от мен.

— Предполагам, че съм тъп, Стар. Ти го наричаш геометрия, а Джоко каза, че съм „математик“. Но аз сторих онова, което бях принуден да направя при дадените обстоятелства, без сам да го разбирам.

— Какво според теб става, когато приложиш прекомерно налягане върху една маса, а тя няма възможност ца реагира? Това е ученическа задача по метафизическа геометрия. Това е и най-древният основен парадокс, този за непреодолимата сила и неподвижното тяло. Получава се имплозия^[3].

Масата преминава от собствения си свят в някой друг. Често пъти това е начинът, по който хората от една вселена откриват други вселени… но обикновено е катастрофален, така както стана с Игли. Може би ще минат хилядолетия преди да стане възможно този процес да се контролира. Дълго време той ще се счита за „магия“, понякога ще действа, понякога не. А от време на време ще рефлектира върху самия магьосник.

— И ти наричаш това математика?

— А как да го нарека?

— Аз бих го нарекъл магия.

— Да, разбира се. Както казах на Джоко, ти си природно интелигентен. От теб би могло да стане велик магьосник.

Вдигнах рамене смутен.

— Аз не вярвам в магии.

— Аз също — отговори тя — в смисъла, който ти им придаваш. Аз вярвам в онова, което е.

— Точно това имах предвид, Стар. Аз не вярвам във фокус-мокус. Онова, което стана с Игли… искам да кажа, което на пръв поглед стана… не може да бъде, защото е в противоречие със закона за съхранение на материята и енергията. Трябва да има някакво друго обяснение.

Тя деликатно замълча.

— Виж, Стар, не мога да повярвам, че това е възможно само защото съм бил там. Трябва да се съгласиш, че природните закони са универсални.

Минахме двайсетина метра преди тя да ми отговори.

— Ако позволиш да отбележа, милорде-герой, светът не е такъв, какъвто ни се иска. Той е такъв, какъвто си е. Не, не е точно така. Може би той наистина е това, което желаем да бъде. Но и в двете посоки е такъв, какъвто е. Le voila!^[4] Виж го, сам се демонстрира. Das Ding an sich^[5]. Вкуси го. Такъв е. Ai-je raison?^[6] Права ли съм?

— Точно това казах и аз! Вселената е такава, каквато е и не може да се промени с фокус-мокус. Тя се подчинява на строги закони, като машина. (Поколебах се, спомняйки си за една наша кола, която беше хипохондрична. Тя „се разболяваше“, а после щом я пипнеше механик, „оздравяваше“.) Продължих твърдо: — Природният закон няма почивен ден, той е винаги в сила. Неизменността на природния закон е крайъгълният камък на науката.

— Така е.

— Е? — попитах аз.

— Толкова по-зле за науката.

— Но… — Млъкнах и продължих да яздя намусен.

След малко усетих една нежна ръка да ме докосва по лакета и да го гали.

— Каква силна ръка на боец — каза тя тихо. — Милорде-герой, мога ли да ти обясня.

— Давай — казах аз. — Ако успееш да ме преметнеш, ще можеш да покръстиш папата в мормонизъм^[7]. Аз съм упорит.

— Иначе бих ли те избрала измежду стотици милиарди хора да бъдеш мой шампион?

— Стотици милиарди? Искаше да кажеш милиони, нали?

— Виж какво, милорд. Направи ми това удоволствие. Нека да направим като Сократ. Аз ще ти поставям остроумни въпроси, а ти ще даваш глупави отговори… и ще разберем къде е истината. После ще се сменим. Съгласен ли си?

— Добре, започвай.

— Много добре. Въпрос: Обичаите в дома на Дорал същите ли са като тези в твоята родина?

— Какво? Знаеш, че не са. Никога не съм бил така сащисан от времето, когато дъщерята на проповедника ми заведе на камбанарията, за да ми покаже Светия дух. — Засмях се глупаво. — Щях да се изчервя, ако не ми бяха изгорели бушоните.

— И все пак различието между невиянските обичаи и вашите е само в един постулат. Милорд, има светове, където мъжките убиват женските веднага щом снесат яйца… и други, в които женските изяждат мъжките още по време на оплождането… подобно на черния отровен женски паяк, с който ме сроди преди малко.

— Не исках да кажа това, Стар.

— Не се обиждам, любов моя. Обидата е като питието; действа само, когато се приеме. А за моето пътуване гордостта е прекалено тежко бреме; нямам гордост. Оскар, можеш ли да ми покажеш по-странни светове от този?

— Говориш за паяци и други подобни. Не за хора.

— Говоря за хора, господстващата раса на този свят.

— Уф!

— Няма да кажеш „уф“ когато ги видиш. Те са толкова различни, че техният семеен живот няма никакво значение за нас. Тази планета много прилича на твоята Земя… и въпреки това вашите обичаи така ще шокират Джоко, че ще онемее. Мили, твоят свят има един обичай, който е уникален във вселените. Имам предвид двайсетте вселени, които познавам, измежду хиляди или милиони, или гоогълси^[8] на брой вселени. Всред известните ми двайсет вселени този поразяващ обичай го има само на Земята.

— Имаш предвид „войната“?

— О, не! Войни има на повечето от световете. Невя е една от малкото планети, където убийството се извършва поединично, вместо масово. Тук това се извършва от герои. Това е свят на любов и отмъщение, и двете извършвани със страст. Не, имам предвид нещо много по-поразяващо. Можеш ли да се досетиш какво е?

— Хм… телевизионните реклами?

— Близко е по дух, но е далеч по значение. Вие имате един израз „най-старата професия“. Тук… и на всички други известни светове… тази професия не съществува. Никой не е чувал за нея. Малкото от нас, които са посетили Земята, не говорят за нея. Не че би имало някакво значение, защото повечето хора не вярват на легендите, разказвани от пътешественици.

— Стар, да не би да искаш да кажеш, че никъде във Вселената няма проституция?

— Във вселените, скъпи. Никъде.

— И мислиш — казах замислено аз, — че това ще шокира първия ми сержант? Никога!

— Имам предвид — продължи тя безцеремонно, — че проституирането изглежда е творение само на хората от Земята… Самата идея така ще шокира Джоко, че ще стане импотентен. Той е много строг моралист.

— Проклет да съм! Ние на Земята трябва да сме сбирщина от глупаци.

— Не исках да те обиждам, Оскар. Просто ти съобщавам факти. Но тази извратеност на Земята не е странна сама по себе си. Всяка една стока трябва да се продаде… купи, пак да се продаде, да се наеме, да се вземе за временно ползване, да се смени с друга, да й се намали цената, да й се стабилизира цената, да се контрабандира, да се узакони… И женската „стока“, както се е наричала тя в по-ранни времена, когато нещата са били назовавани със собствените им имена, не прави изключение. Единственото чудно нещо е самата дива идеяда се мисли за жената като за стока. Това някога толкова ме слиса, че дори… няма значение. Всичко може да бъде стока. Някой ден ще ти покажа култури, които живеят в пространството, не на планети… нито пък върху някакво твърдо тяло; не всички вселени имат планети… култури, където самият живот се продава на килограм като маслото в Прованса. Други места пък са така гъсто заселени, че привилегията да се живее се облага с данък… а нарушителите незабавно се убиват от човек от Департамента на вечния баланс и съседите не само че не се намесват, ами дори са доволни.

— Боже Господи! Защо?

— Така е, милорд, и повечето от тях не са склонни да емигрират, въпреки безкрайно многото планети. Но ние говорехме за Земята. Проституирането не само че не е познато никъде, но и никъде не са познати и неговите производни… зестра, купуване на булка, издръжка на съпругата при развод, както и разните модификации, които характеризират всички институции на Земята… всяка една практическа дейност, свързана макар и най-слабо с налудничавата идея, че онова, което жената може да дарява неограничено, трябва да се пести и продава на търг.

Арс Лонга изпръхтя от възмущение. Тя наистина разбираше малко невиянски, но Стар говореше на английски, защото в невиянския език няма такава лексика.

— Дори вторичните ви обичаи — продължи тя — са повлияни от тази уникална глупост. Облеклото… ти видя, че тук няма разлика в облеклото между двата пола. Тази сутрин аз съм в трико, а ти с шорти, но ако беше обратно това, на никого нямаше да направи впечатление.

— Никак не си права! Твоето трико ще ми е малко.

— Еластично е. Освен това тук голотата не е неприлична, както беше и на онзи хубав малък остров, където те срещнах. Напълно обезкосмените хора понякога носят дрехи и всички хора, независимо колко са окосмени, понякога носят украшения… но голотата е табу само там, където плътта е стока… искам да кажа, на Земята. Ако за едно нещо никога не е имало спор, не се налага то да се забулва в мистерии.

— Значи ако се освободим от дрехите, ще се отървем и от проституцията, така ли?

— Боже, не! Тъкмо обратното. — Тя се намръщи. — Не виждам как Земята някога ще може да се отърве от проституирането. То е станало съставна част от всичко, което вършите.

— Стар, фактите ти са неверни. В Америка почти няма проституция.

Тя ме погледна изненадана.

— Наистина ли? Но… изразът „издръжка на съпругата при развода“ не е ли американски? И „брак по сметка“? И „доставка на стока“?

— Да, но проституцията у нас почти отмря. Дявол да го вземе, та аз не мога да намеря публичен дом дори в един войнишки град. Не искам да кажа, че не го правим в сеното. Но то е друго. Стар, дори едно американско момиче, което лесно се навива, ако му предложиш пет долара… или двайсет… повече от сигурно е, че ще те зашлеви.

— Тогава как го правите?

— С ухажване. Завеждаме я на вечеря или на шоу. Купуваме й цветя, жените са луди по цветята. След това деликатно преминаваме към въпроса.

— Оскар, но тази вечеря и шоу, и може би цветята, да струват повече от пет долара? Или двайсет? Разбрах, че цените в Америка на са по-ниски от тези във Франция.

— Е, да, но човек не може просто да си накриви шапката и да очаква, че някое момиче ще легне с него. Един скъперник…

— Нека да спрем дотук. Исках само да илюстрирам, че обичаите могат да бъдат коренно различни в различните светове.

— Това е вярно дори и на Земята. Но…

— Моля те, милорд. Няма да оспорвам добродетелите на американските жени. Ако бях израснала в Америка, мисля, че не бих предпочела смарагдова гривна пред една вечеря и шоу. Но аз говорех за „природния закон“, все пак твоето допускане за постоянството на природния закон не се ли опровергава? Дори и на Земята?

— Е… не подходи честно. Беше само предположение. Но никога не е имало случай, в който то да не се потвърди.

— Нима няма черни лебеди? Или онзи, който е видял някое изключение, не ще да повярва на очите си? Точно както ти не искаш да повярваш, че Игли се самоизяде, макар че ти, герое мой, го принуди. Няма значение. Да оставим Сократ на Ксантипа. Природният закон може да бъде неизменен в една цяла вселена… и изглежда, че това е така в стабилните вселени. Но е сигурно, че природните закони са различни за различните вселени… и ти трябва да ми повярваш, милорд, иначе няма да оцелеем дълго!

Замислих се. По дяволите, къде отиде Игли?

— Много обезпокоително.

— Никак не е обезпокоително, след като свикнеш с това. Във всеки случай не е по-обезпокоително от различните езици и обичаи, с които се сблъскваме при пътуване от една страна в друга. Колко химически елементи има на Земята?

— Хм, деветдесет и два и още цял куп новооткрити. Сто и шест или седем.

— Повечето от тях ги има и тук. Въпреки това един химик от Земята ще бъде шокиран. Елементите не са съвсем същите, нито пък се подчиняват на същите закони. Тук водородната бомба няма да се взриви, нито пък динамитът ще експлодира.

Реагирах остро.

— Почакай! Да не би да искаш да кажеш, че електроните и протоните, които стоят в основата на материята, тук не са същите?

Тя вдигна рамене.

— Може да са, а може и да не са. Нима електронът не е само една математическа концепция? Напоследък опитвал ли си какъв вкус има? Нима това е важно?

— Адски важно е. Човек може да умре от липса на минерали, така както може да умре и от липса на храна.

— Вярно. Трябва да си носим храна, когато посещаваме някои вселени… Но тук, и на всяка от познатите и безбройните планети, на които живеят хора няма нужда да се тревожим за това. Местната храна доставя всичко необходимо. Разбира се, ако си живял на някой друг свят дълго и се върнеш на Земята, наскоро след това умреш, и се извърши аутопсия с най-прецизен микроанализ лекарят може да не повярва на резултатите. Но това обаче няма никакво значение за стомаха ти.

Замислих се върху казаното. Стомахът ми бе натъпкан с чудесна храна, а въздухът наоколо беше чист и ароматен… За тялото ми беше без значение дали наистина съществуват някакви разлики.

Тя ме погледна невинно.

— Тревожи ли те това, милорд? Смятах, че през тези три дни мислеше само как да ми помогнеш. Доволен от задачата си, разбирам… ти се възползва от случая.

— По дяволите, престани да ме дразниш! Направих го, за да ти помогна. Но човек не може да престане да се учудва.

Тя ме плесна по бедрото и се засмя.

— О, миличък! Престани да се учудваш. Човешките раси във вселените са кръстосани. В някои светове, макар и рядко, правят кръстоски на плодове, а в други на мулета. Но с хората случаят не е такъв. Ти ще живееш вечно тук, дори и никога да не се завърнеш. Ти не си стерилен; това беше едно от нещата, които проверих, когато оглеждах хубавото ти тяло в Ница. Човек никога не знае какво може да стане, но… мисля, че Дорал няма да бъде разочарован.

Тя се наведе към мен.

— Би ли ми казал по-подробно физическите си данни. Бих могла да ти съобщя статистическата вероятност. Бих могла да имам дори прозрение.

— Не, няма да ти кажа! Любопитка.

— Искаш да кажеш, че си пъхам носа в чужди работи, така ли? Както желаеш, милорд. В не толкова личен план, фактът на човешките кръстоски между различните вселени… и някои животински, като например между кучета и котки… е много интересен въпрос. Единствено сигурно е, че човешките същества могат да живеят само в онези вселени, които имат толкова еднакви химически структури, че елементите, които влизат в дезоксирибонуклеиновите киселини, са без значение. Колкото до останалото, всеки учен си има своя теория. Някои се придържат към теологическото обяснение, твърдейки, че по същество човек се развива по един и същи начин във всяка вселена, на която може да живее, защото е плод на божествен промисъл… или на сляпа необходимост, зависи дали ученият приема своята религия буквално или гледа на нея по-философски.

— Някои смятат, че ние сме се развили някога… или сме били създадени, …а после сме се разпространили и в други вселени. Сега някои учени спорят на коя вселена е станало това.

— Как може да се спори по това? — възкликнах аз.

— На Земята има изкопаеми, доказателство за всеки етап от еволюцията на човека. Другите планети или имат такива доказателства, или ги нямат, и с това спорът се решава.

— Сигурен ли си, милорд? Аз мислех, че на Земята, в родословното дърво на човека има толкова бели петна, колкото са незаконородените деца в европейските кралски родове.

Замълчах, просто бях чел някои популярни книги. Може би тя беше права; една раса, която не може да постигне споразумение по въпроса кой какво и на кого е сторил в една война само отпреди двайсет години, едва ли би могла да знае, какво е сторил Али Ууп на камериерката от горния етаж преди милиони години, когато доказателството за това са само разпръснати кости. Дали в това няма някаква измама? Човекът от Пилтдаун^[9] или нещо подобно.

Стар продължи:

— Каквато и да е истината, между световете има обмен. На твоята собствена планета изчезват стотици хиляди хора и не всички се крият от съда или бягат от жените си. Погледни в която и да е полицейска картотека. Едно обичайно място за това е бойното поле. Там напрежението става много голямо и някой се промъква през една дупка, за която не е знаел, че съществува, а после го обявяват за „безследно изчезнал при сражение“. Понякога… рядко… дори се вижда как изчезва някой човек. Един от вашите американски писатели, Бийрс^[10] или Пийрс, се заинтересувал и проучил такива случаи. Събрал толкова много доказателства, че накрая и той самият бил прибавен към тях. Но на вашата Земя има и обратно проникване. Лицата като „Каспар Хойзер“, дошли отникъде, не говорещи никой от познатите езици, които не могат да кажат нищо за себе си.

— Почакай малко. Защо само хора?

— Не съм казала „само хора“. Никога ли не си чувал да валят жаби? Или камъни? Или кръв? Кой проследява произхода на една бездомна котка? Нима всички летящи линии са оптическа измама? Уверявам те, че не са; в някои от тях има бедни изгубени астронавти, които се опитват да намерят път към своята страна. Моите хора много рядко използват космически полети, тъй като полетът със свръхсветлинна скорост е най-лесния начин да се загубиш между вселените. Ние предпочитаме по-сигурния метод на метафизическите геометрии… или „магията“, както вулгарно го наричат. Стар погледна многозначително.

— Милорд, твоята Земя може би наистина е люлка на човечеството. Някои учени мислят така.

— Защо?

— Земята се допира до много други светове. Тя е начело в списъка за пунктове за прехвърляне. Ако нейното население я направи негодна за живот… малко вероятно, но възможно… това ще затрудни трафика между цяла дузина вселени. Всяка от тях от векове си има своите най-благоприятни посоки за излитане, коридори и мостове Бифрост^[11]. Онзи, който използвахме в Ница, съществува там отпреди римското нашествие.

— Стар, как можеш да говориш за точки от Земята, които са се „допирали“ до други планети… в продължение на столетия? Земята се върти около Слънцето с около двайсет мили в секунда, също и около оста си, да не говорим за другите движения, които се прибавят и се получава една немислима скорост. Как може тя да се „допира“ до други светове?

Отново продължихме да яздим мълчаливо. Най-после Стар каза:

— Герое мой, колко време ти беше нужно, за да научиш висша математика?

— Защо, аз не съм я научил. Учих я само няколко години.

— Можеш ли да ми обясниш как една частица може да бъде вълна?

— Какво? Стар, това се обяснява от квантовата механика, не от висшата математика. Бих могъл да ти дам някакво обяснение, но то няма нищо да означава; аз не разбирам математиката. Тя не е нужна на един инженер.

— Най-лесно е — каза тя неуверено — да отговоря на твоя въпрос като употребя думата „магия“, така както ти отговори на моя с термина „квантова механика“. Но ти не харесваш тази дума, така че единственото, което ще кажа, е, че след като си изучавал висша геометрия, метафизика и, предполагам, топология и право… ако си се интересувал от тези науки… с удоволствие ще ти отговоря. Но не е необходимо да ме молиш.

(Винаги са ми казвали: „Почакай да пораснеш, скъпи; тогава ще разбереш“? Като малък този отговор на възрастните не ми харесваше. Когато пораснах още по-малко ми харесваше да го чувам от жената, която обичам.)

Стар не допусна да ми се развали настроението и смени темата.

— Някои кръстоски не са резултат нито на случайно проникнали хора, нито на планирано пътуване. Сигурно си чувал за инкуби^[12] и сукуби^[13]?

О, разбира се. Но никога не съм се интересувал от митология.

— Не е митология, скъпи, независимо колко често са използвани легенди, за да се обяснят свръхестествени ситуации. Вълшебниците и магьосниците не винаги са целомъдрени и някои от тях имат навика да изнасилват. Една личност, която се е научила как да отваря междунланетен коридор, може да си позволи този порок; той… или тя… могат да говорят на спящ човек… целомъдрена девойка или девствено момче… да го склонят и да изчезнат преди зазоряване. — Тя потрепери. — Най-отвратителният грях. Когато успеем да ги хванем, ги убиваме. Самата аз съм хванала и убила няколко.

— Стар, каква е твоята дефиниция за „грях“?

— Нима може да има само една дефиниция? Грях е жестокост и неправда, всичко друго е дребно провинение. О, за грях се смята и всяко нарушаване на обичаите на рода. Но нарушаването на обичая не е грях, дори и когато се смята за грях. Грях е да причиниш зло на другиго.

— Ами „грехът спрямо Бог“? — настоявах аз.

Тя ме погледна строго:

— Отново мистификация. Най-напред, милорд, кажи ми какво разбираш под „Бог“.

— Просто исках да видя дали го имаш предвид.

— Не съм го имала предвид много години. Аз на драго сърце бих повярвала в Бога, както и бих ходила с магическа фигура на дрехите. Като говорим за магически фигури, нашият маршрут вече не е такъв, какъвто беше преди три дена. Сега ние отиваме към коридор, който не съм очаквала да използваме. По-опасен е, но нищо не може да се направи.

— Грешката е моя! Съжалявам, Стар.

— Моя, милорд. Но не всичко е изгубено. При потъването на багажа бях разтревожена повече, отколкото си позволих да го покажа… макар че никога не съм спокойна, когато носим огнестрелни оръжия през страна, където те не могат да се използват. Но в нашата сгъваема кутия имаше не само оръжия; там имаше и неща, без които сме уязвими. Времето, което ти прекара в покоряване на женски сърца в чифлика на Дорал, аз използвах… отчасти… да склоня Дорал да ни даде нов комплект, почти всичко, което може да пожелае човек, освен огнестрелни оръжия. Така че не всичко е изгубено.

— Сега на друг свят ли отиваме.

— Не по-рано от утре призори, ако сме живи дотогава.

— По дяволите, Стар, вие с Руфо говорите така, сякаш всяко вдишване е последно.

— Може наистина и да бъде.

— Нали не очакваш тъкмо сега някаква засада; все още сме на землището на Дорал. Руфо непрекъснато има най-ужасни предчувствия, също като в евтина мелодрама.

— Съжалявам. Руфо наистина е ужасен… но той осигурява надеждна защита, щом има опасност. Колкото до мен, опитвам се да бъда честна, милорд, и да те предупреждавам за онова, което може да се случи.

— Вместо това непрекъснато ме объркваш. Не мислиш ли, че вече е време да сложиш картите на масата?

Тя ме погледна разтревожено.

— А ако най-отгоре се окаже екзекуторът?

— Не ми пука! Мога да посрещна всяко нещастие без да припадна…

— Зная че можеш, герое мой.

— Благодаря. Но се изнервям, когато съм в неведение. Ето защо, говори!

— Ще отговоря на всеки въпрос, милорд Оскар. Винаги съм била готова да отговоря.

— Но ти разбираш, че аз не знам какво да те питам. Затова започвай от самото начало.

— Както кажеш, милорд. Преди около седем хиляди Години… — Стар спря. — Оскар, искаш ли да знаеш… сега… всички взаимодействия между политици от безброй много светове и двайсет вселени в продължение на хилядолетия до възникването на сегашната криза? Ако искаш — ще се опитам, но дори да сторя това само в най-общи линии, ще ни трябва повече време от онова, което ни остава за преминаване през онзи коридор. Ти си моят истински шампион; животът ми зависи от твоя кураж и умение. Искаш ли да прескоча политиците и да се спра на тактическото положение.

(По дяволите! Искам цялата история.)

— Нека да се спрем на тактическото положение. Засега.

— Обещавам ти — каза тя тържествено, — че ако оцелеем, ще научиш всички подробности. Положението е следното: възнамерявах да прекося Невя с баржа, след това през планините да достигна до коридора отвъд вечните върхове. Този маршрут е по-сигурен, но по-дълъг. Но сега трябва да бързаме. Късно следобед ще напуснем пътя и ще премине през една пустинна местност, а след като се смрачи през още но-пустинна. Трябва да достигнем до коридора преди разсъмване; при късмет ще можем да поспим. Надявам се на това, защото онзи коридор ще ни отведе в друг свят през много по-опасен изход. След като стигнем там, в онзи свят… нарича се Хокеш, или Карт… в Карт-Хокеш ще бъдем близко, много близко до една кула, висока цяла миля, и ако се доберем до нея, ще започнат нашите трудности. В нея се намира Нероденият, Душегубецьт…

— Стар, да не би да искаш да ме изплашиш?

— Предпочитам сега да те изплаща, ако това е възможно, вместо по-късно. Имах намерение, милорд, да те предупредя за всички опасности, които ни очакват там, така че навреме да се подготвиш за тях. Но ти отхвърли това ми намерение.

— Може би ти беше права. Може би все пак ще е по-добре, ако подробно ме запознаеш с тях, когато възникнат, а сега разкажи само в най-общи линии. Значи ще трябва да се бия с Душегубеца, така ли? Името му не ме плаши. Ако се опита да погуби душата ми, той ще се нахвърли върху мен. С какво ще се бия с него? С плюнка?

— Това също е един от начините — отговори тя сериозно, — но ако имаме късмет, няма да се наложи да се бием… с него… изобщо. На нас ни трябва онова, което той пази.

— И какво е то?

— Яйцето на Феникс.

— Феникс не снася яйца!

— Зная, милорд. Това именно го прави необикновено ценно.

— Но…

Тя продължи припряно да разказва:

— Името му е такова. Това е малък черен предмет, малко по-голям от щраусово яйце. Ако не го вземем, ще ни се случат много лоши неща. Най-малкото от тях е, че ще умра. Споменавам го само защото за теб това може да е от значение… скъпи! А и по-лесно ми е да ти кажа тази малка истина, отколкото да ти обясня проблемите.

— О’кей. Ще откраднем яйцето. После какво?

— Ще го занесем у дома. В моята страна. След което ти можеш да се върнеш в твоята. Или да останеш в моята. Или да отидеш, където пожелаеш в двайсетте вселени и неизброимо многото светове. По избор ще получиш всякакво богатство, каквото пожелаеш; ще получиш дори и повече… защото сърцето ми знае да благодари, милорде-герой.

(Най-големият чек, който някога е подписван… Ако мога да го осребря.)

— Стар, изглежда ти не вярваш, че ще останем живи.

Тя пое дълбоко дъх.

— Малко вероятно, милорд. Казвам ти самата истина. Допуснатата от мен глупава грешка ни изправи пред най-безнадеждната алтернатива.

— Разбирам. Стар, ще се ожениш ли за мен? Днес?

После допълних:

— Успокой се! Дръж се! — Нямаше опасност да падне; беше завързана здраво с обезопасителен колан. Тя се отпусна на него. Наведох се и обхванах с ръка раменете й. — Няма за какво да плачеш, скъпа. Само ми кажи „да“ или „не“… и аз ще се бия за теб. О, забравих да ти кажа. Обичам те. Във всеки случай мисля, че това е любов. Странно, вълнуващо усещане е винаги, когато те погледна или когато си мисля за теб…

— И аз те обичам, милорд — каза тя с дрезгав глас. — Обичам те от първия път, когато те видях. Да, странно, вълнуващо усещане е, сякаш всичко в мен се разтапя.

— Е, не е точно така — признах аз. — Но може би ти така го усещаш. Във всеки случай е вълнуващо. Мразове и светкавици. Как можем да се оженим тук?

— Но, милорд… любов моя… ти винаги ме изненадваш. Зная, че ме обичаш. Надявах се, че ще ми го кажеш… е, навреме. Кажи ми го още един път. Но не съм очаквала да ми предложиш да се ожениш за мен!

— Защо не? Аз съм мъж, ти си жена. Така е прието.

— Но… О, любов моя, вече ти казах. Не е необходимо да се жениш за мен. Според вашите норми… аз съм развратница.

— Развратница, вещица, римува се с нощница! Защо, по дяволите, скъпа? Това е твоят свят, не моят. Ти почти ме убеди, че нормите, на които съм възпитаван, са варварски, а вашите са истински. По-добре си издухай носа… ето, вземи моята носна кърпа.

Стар избърса сълзите си, издуха си носа, но вместо да каже „да скъпи“, което исках да чуя, се изправи, без да се усмихва. Тя каза официално:

— Милорде-герой, не би ли опитал виното преди да закупиш цялата бъчва?

Направих се, че не разбирам намека.

Моля те, моя любов — настоя тя. — Наистина го искам. Ей там има тревичка, отстрани на пътя пред нас. Можеш веднага да ме поведеш натам и аз с готовност ще тръгна.

Изправих се и си дадох вид, че се взирам.

— Прилича на пълзящ бурен. Бурен. Бодлив.

— Тогава из… из… избери ти тревата! Милорд… искам го, силно… но ти ще разбереш, че аз съм обикновена бояджиика в сравнение с художничките, които ще срещнеш един ден. Аз съм трудова жена. Никога не съм имала време да изуча любовта така, както трябва. Повярвай ми! Не, по-напред ме опитай. Без да си опитал, ти не можеш да знаеш за коя искаш да се ожениш.

— Искаш да кажеш, че си хладна и неопитна като слугиня, а?

— Е…не съм казала това. Не съм съвсем неопитна… не съм и хладна.

— Да, като лелка ти със задръстената спалня… това е ваша фамилна черта, така каза ти. Приеми, че въпреки очевидните ти недостатъци искам да се оженя за теб.

— Но…

— Стар, много приказваш.

— Да, милорд — каза тя тихо.

— Значи — ще се оженим. Как ще стане това? Местният помешчик има ли правата на мирови съдия? Ако е така, няма да има никакви droit de seigneur, нямаме време за глупости.

— Всеки помешчик е и мирови съдия и сключва бракове, макар че в Невя повечето не държат на това.

— Нито пък аз си представям така нашия меден месец. Стар… погледни ме. Нямам намерение да те държа затворена в клетка. Зная, че ти не си възпитана така. Но не можем да пренебрегнем помешчика. Кой се явява тук в ролята на свещеник?

— Но помешчикът е и свещеник. Не че в Невя се придава кой знае какво значение на религията. Тук държат на церемонията на оплождане. Любов моя, най-простия начин е да прескоча сабята ти.

— Там откъдето идваш, такава ли е брачната церемония?

— Не, такава е в твоя свят:

„Скачай мошенико, рипай развратнице, и нека бракът ви да бъде вечен…“ Това е много стара ваша песен.

— Ммм… Не ме интересуват сватбарските песни. Може и да съм мошеник, но зная какво мислиш за развратниците. Какви други възможности има тук?

— Чакай да помисля. В едно село, покрай което ще минем малко след пладне, има клюкар. Понякога сключва бракове между хора, които искат новината да се разнесе надлъж и нашир. При него тях обредът включва и разгласяване на новината.

— Какъв е обредът.

— Не зная. И не ме интересува, моя любов. Ще се оженим!

— Това вече е приказка на място! Няма да спираме за обяд.

— Не, милорд — каза тя твърдо, — ако ще ти бъда съпруга, искам да бъда добра съпруга и няма да допусна да пропуснеш храненето.

— Вече под чехъл! Мислех, че аз ще командвам.

— Както желаеш, милорд. Но ти трябва да се храниш, ще ти трябват сили…

— Наистина ще ми трябват!

— За битката… Сега вече съм десет пъти повече загрижена и двамата да оцелеем. Ето едно място, подходящо за обяд. — Тя свърна Вита Бревис от пътя, Арс Лонга я последва. Стар се обърна, засмя се и на бузите й се появиха трапчинки. — Казвала ли съм ти, че си красив… любов моя!