Ради Царев
Дъхът на арената

Тържествените празнични акорди на цирковия оркестър достигаха до конюшнята, омекотени от стените, от таваните и от ъглите на коридорите. Старият кон стоеше навел глава към яслата, но ушите му бяха наострени. Пред слепите му очи се мяркаха разноцветни светлини, оградата на манежа и тъмните редове от хора по-нагоре, броениците от бели лица, които от време на време надаваха възторжени възгласи или пък затаяваха дъх и в огромната зала настъпваше необикновена тишина. Тогава се чуваха само преливащите плавни звуци на валса, които се носеха като мек вихър над манежа. После избухваше взрив от ръкопляскания и възхитени възгласи, които по някакъв странен начин успокояваха възбудата му от играта на арената и му ставаше хубаво и спокойно. Сякаш заспиваше след дълго бягане.

Цялото още силно и стегнато тяло на Брилянт потръпваше, краката му се преместваха по дървения под в познатия такт, но скоро го объркваше, защото в помещението, преградено на боксове за всеки кон, беше тихо, полутъмно. И все пак животното знаеше, че след малко конете, участвували в представлението, ще се върнат. Ето го тропотът на копитата им, острият мирис на пот, на пресен талаш от пода на манежа и на оня гъст, примесен с различни дъхове въздух на голямата зала. По-младите му събратя бързо намериха познатите боксове. Гледачите се повъртяха насам-натам, донесоха прясно сено, сложиха го в яслите. Стигнаха и до неговата килия. Ръката на възрастния мъж премина по врата му, лъхна го мирисът на тютюн. Той проговори със съжаление:

— Е, как си, Брилянт? Дръж главата си по-високо, старче! Заслужил си сеното… Хайде, хапни си.

Слепият кон пое стиска от сеното, но не дъвчеше, а я държеше с бърните си, сякаш се колебаеше какво да стори. Полека-лека конюшнята утихваше. Слабата светлина на крушката при входа достигаше до ъглите подобна на неясна мъглявина, но слепият кон не виждаше нито нейните отблясъци, нито удължените сенки на подпорните стълбове. Подир малко всичко щеше да заспи и щеше да започне безкрайна нощ — мъчителна, дълга, самотна…

От прозорците на съседната къща неочаквано долетяха плавните звуци на валс. Мелодията беше едва доловима, но настойчива, плътна и красива. Най-хубавата, която беше чувал конят от шест месеца насам. Може би другите коне не долавяха звуците, защото нямаха изострения слух на слепеца, станал почти единствената му връзка с външния свят. И сега се наслаждаваше сам на тях.

По тялото на животното преминаваха продължителни тръпки. Мускулите му се напрягаха, после се отпускаше, както беше свикнал да почива напоследък, но музиката беше прекалено властна. Брилянт не издържа, поиска да се вдигне на задните си крака, да направи прочутия си до неотдавна поклон пред публиката. Главата му се удари болезнено в напречната греда. Съседите му изпръхтяха сепнато, пристъпиха от крак на крак и затихнаха отново. И тогава цирковият кон, тласкан от неосъзнатото усещане за нещо хубаво, за нещо желано, което трябва да постигне на всяка цена, се дръпна назад, бутна подвижната вратичка и излезе на пътеката между боксовете.

Той не виждаше, копитата му чукаха по бетонния под неуверено. След това стъпи в разбитата ивица, стояща от години наред в конюшнята и сякаш видя по-нататъшния път към целта си. Стигна до вратата, ноздрите му надушиха нейната дръжка. Тя беше запазила дъха на човешка пот и тютюн. Натисна я с муцуната си. Вратата се отвори безшумно и веднага го лъхна по-осезаемо мирисът на цирка. Конят пристъпи по коридора, направи четиридесет крачки и зави наляво точно на време, за да не се блъсне в стената, която се препречваше пред него.

След още двадесет крачки слепият кон избягна сблъскването с високите гардероби отдясно, в които държаха реквизитите на еквилибристите и най-сетне копитата му стъпиха на грубия плъстен килим. Сега вече беше лесно — пътеката щеше да го изведе към входа на арената. Животното обърна глава наляво, пристъпи крачка напред и изведнъж се преобрази. Високото му тяло, което досега беше поотпуснато, устремено да намери пътя, се изправи, стегна се, главата му се вирна гордо.

Брилянт просто очакваше помощникът на дресьора да метне на главата му оглавника, на който беше закрепено снопче паунови пера. Той постоя тъй, дебнещ нечии стъпки, но никой не приближи, не преметна кожените ремъци, не сложи ръка на врата му, не прошепна думи с мека, ласкава интонация:

— Хайде и тая вечер, Брилянт… Хайде, бъди юнак, синко!…

Слепият кон, който постепенно беше свел глава, се изпъна отново, шията му се изви, опашката се изправи на нивото на гърба, дългите лъскави косми увиснаха като ветрило, подобни на малък водопад. Краката му се раздвижиха плавно и той пристъпи с танцуваща стъпка към плюшената завеса, която отделяше огромната зала на цирка от коридора. Животното досегна меката тъкан с муцуната си, пъхна решително глава в нея, усети гъвкавите ръбове на завесата да преминават по козината му. И веднага потъна в затопления, пропит с познати дъхове въздух на залата. Слепият кон ги пое с целите си дробове, усети леко замайване, стори му се, че подът на манежа се изкривява.

После се окопити, измина десетина метра с лека танцуваща стъпка, стигна до средата, вдигна се на задните си крака, наклони глава наляво, надясно и направо пред себе си. Цирковият кон поздравяваше въображаемата публика. Празните редици мълчаха, но на него му се струваше, че чува изненаданите възгласи. Краката му трепереха от напрежение, не беше тренирал половин година. И все пак Брилянт се задържаше с върховно усилие на волята.

Разбира се, конят не можеше да се види отстрани. Поклоните му не бяха обърнати точно към публиката. Поздравът му наляво беше насочен повече към оркестъра, който мълчеше в полутъмната пуста зала. И могъщите му задни крака бяха прегънати съвсем не грациозно, както някога. Гривата и опашката не бяха разчесани и заплетени с яркоцветни ивици плат. И въпреки това странно мълчание на оркестъра и на публиката, отсъствието на дресьора с черния фрак и дългия гръмлив бич, слепият кон не падна на предните си крака, не тръгна унило по обратния път. В залата звуците на валса от съседната къща се бяха загубили съвсем, но Брилянт ги пазеше нейде дълбоко в потайните кътчета на съзнанието си и те звучаха в главата ясно, отчетливо.

Слепецът пристъпи на два крака и започна своя коронен номер — едно широко, волно валсиране по манежа. Цялото му огромно тяло тръпнеше в познатия ритъм, извиваше се, размахваше сдържано прегънатите си предни крака във въздуха. Силите на нетренираните му мускули се изчерпваха все по-бързо, но той не се поддаваше на слабостта, на неумолимото подсъзнателно желание да застане устойчива на четирите си крака, да отдъхне за миг, за два, три.

Да, не биваше да стори това, колкото и да треперят мускулите му, колкото и да се напрягат сухожилията му. Не заради заплахата от бича на дресьора, който можеше да изсвири остро пред муцуната му, не заради извънредно привлекателното парче захар, подадено набързо към бърните му като награда накрая на номера. Това бяха заплахи и поощрения за младите коне, които започваха пътя си на циркови артисти. Брилянт вършеше почти невъзможното на манежа заради играта, палеща кръвта му, заради взрива от ръкопляскания, заради онова неопределено, неясно, неосъзнато, но безкрайно привлекателно усещане, че всичко е минало добре, че всичко е наред, че всички са доволни от него. Тогава и сеното, и овесът бяха по-вкусни, а почивката по-сладка.

Старият сляп кон се въртеше на задните си крака с неуверени стъпки, сякаш играеше на сляпа баба с привързани очи. И все пак той танцуваше в такт. Приличаше на възрастен самотен мъж, който убива времето си в спомен за далечен, далечен валс от младостта. Разтрепераните крака доведоха Брилянт до перилата на манежа. При едно от завъртванията лявото му бедро се блъсна силно в дървената преграда. Ударът подсече едрото тяло, конят се олюля и падна тежко на дясната си страна върху пода…

Животното, оглушено от сгромолясването, лежа дълго без да помръдне. Върху неговата уморена глава се беше стоварил и грохотът от падането, и болката от натъртването. Брилянт не можеше да схване какво се бе случило. Дали циркът се е разлюлял от ръкопляскания, или пък е паднал високият, почти невидим купол на зданието. После разгорещената му кръв започна да се успокоява, дишането му се изравняваше бавно. Конят полежа няколко минути. Нямаше защо да бърза. Никой не го зовеше, нито пък пляскаше с бич до ушите му. Едрото тяло жадуваше за почивка и я получаваше в полутъмната зала, запазила дъха на хора, на пресен талаш, на прясна боя и на какви ли не други предмети… В хълбока му се беше впило някакво парченце дърво от пода. Без каквото и да е усилие кожата на това място се разтърси рязко и отхвърли дразнителя надалеч.

В края на краищата Брилянт се изправи на крака, поотърси се от полепените късчета талаш и се отправи бавно към изхода. Той се промъкна през завесата и тръгна към конюшнята по коридорите. Сега отмина първо гардеробите, намери завоя, стигна до вратата и влезе вътре безпрепятствено.

Слепият кон, поел си дъх, посегна към сеното и задъвка лакомо с още яките си зъби — апетитът му се беше възвърнал. И му се ядеше, и му се искаше да посегне през преградата с глава и да захапе гривата на кобилата от съседния бокс. Животното долавяше смътно, че пред него пак има някаква цел, някакво поле за действие, че са останали назад дните и нощите на самота, на очакване, на пустота…