Ради Царев
Впрягът на оръдието

Пехотинците лежаха в окопа на турците, който току-що бяха превзели с атака на нож и не можеха да вдигнат глави от бръснещото свистене на шрапнелите и острия писък на куршумите. Трополенето на тежки копита ги накара да обърнат погледи назад. На петстотин крачки от тях в гъсталаците пристигнаха двете шнайдерови оръдия, които имаха задача да ги подкрепят отблизо. В процепите на оръдията бяха впрегнати по четири едри артилерийски коня. Водачите на впряговете, седнали по двама на процепите, завиха наляво, направиха полукръг и дулата на оръдията се насочиха към позициите на турците пред най-близкия форт на Одрин. Започваше вторият ден от атаката на мощната крепост, която според чуждестранните военни инженери беше непревземаема.

Силите на българите бяха пред изчерпване, но никой не мислеше за отстъпление, за прекратяване на гигантската битка, защото и последният войник долавяше значението на победата тук. И сега видът на оръдията накара сърцата на войниците да потръпнат от облекчение. Познаваха взводния командир — пъргаво и младо момче, неговите напети артилеристи. Сега и турците насреща щяха да нагълтат кал и шрапнелни парчета метал. Разчетите на оръдията откачиха лафетите от процепите, забиха рилните лопати в меката пръст, нагласиха прицела и проеча гласът на подпоручика — младежки, висок, звънлив:

— Огън!

Дулата на оръдията се запалиха, грохотът на изстрелите мина като буря над окопите, по стените на форта избухнаха гейзери от пръст и дим. Артилеристите пълнеха втори път оръдията и ги закачваха пак на процепите, когато пристигна ответът на неприятеля. Едното оръдие се катурна, големите му колела се завъртяха във въздуха. И разчетът на другото оръдие се пръсна, поразен от картеча. Пехотинците извикаха болезнено, стиснаха зъби, сякаш парчетата желязо улучваха сърцата им. Свършено беше с взвода на подпоручик Петров. Сигурно позицията на оръдията му е била престрелвана предварително от форта и данните за стрелба бяха известни на турците.

После най-неочаквано оцелялата гаубица помръдна, потегли и започна да прави кръг почти на едно място. Конете от впряга се бяха раздвижили, макар че не се виждаше човек на капрата на процепа. Едрият петнист кон, който беше впрегнат пръв отляво, завиваше, навел упорито глава, а другите го следваха крачка по крачка. Осиротелият впряг не се втурна в безпорядъчен бяг назад или настрани, далеч от шрапнелите и куршумите, а застана пак лице срещу лице с турските позиции и четирите коня се спуснаха напред в отмерен галоп.

Впрягът премина триста крачки към окопа, в който бяха българските войници, след това намали плавно хода си и петнистият кон с цялата мощ на едрото си тяло зави наляво. Никой не опъваше поводите, които бяха останали закачени за облегалото на процепа. Оръдието направи маневрата, дулото се насочи пак към Одринския форт. На войниците им се струваше, че сънуват. Дулото му гледаше застрашително към турците, но не се чуваше нито звук в мартенското утро. Изминаха минута, две. Откъм форта долетяха снаряди, дочуха се тежки гърмежи. Снарядите паднаха на петдесетина метра пред конете, но те не скочиха на задните си крака, не се замятаха насам-натам, обезумели от взривовете.

Когато влажната пръст улегна и на поляната останаха да се чернеят дълбоки ями, конете пак тръгнаха да правят завой. След като се изправиха с глави към Одрин, втурнаха се и бързо стигнаха до превзетата позиция. Пехотинците се отдръпнаха настрани, за да им сторят място за преминаване. Хората видяха животните да прехвърлят земленото препятствие — големите копита се врязваха в земята, мускулите на бедрата, коремите и гърбовете се напрягаха мощно, опъваха дебелите ремъци на палдъмите и на тегличите. Огромните колела на процепа и на оръдието преодоляваха наведнъж окопа едни след други. Широките цяла педя железни шини ту лъсваха, ту угасваха на изгряващото слънце. Когато преминаваше раздвоеният железен лафет на седемдесет и пет милиметровото оръдие, от двете му страни проечаха високи, удивени възгласи.

— Човек!

Войниците бяха видели върху лафета да лежи човек, облечен в офицерски дрехи. Бледото му лице показваше, че е ранен.

— Подпоручикът!

Може би неколцина от най-близките войници се готвеха да скочат от окопа, да поемат момъка, но конете вече бяха отишли далече. Те летяха с развети гриви срещу форта, срещу смъртта с някакво необикновено спокойствие, сякаш не се плашеха от свистящите куршуми. И като по чудо оловните зърна все още не ги улучваха, минаваха покрай главите им, забиваха се с трясък в ламаринените стени на процепа, рикошираха от бронята на оръдието.

На сто крачки пред окопа, до самите прегради от бодлива тел, под носа на турците от форта, конете завиха и насочиха оръдието в упор към укреплението. Пехотинците гледаха как петнистият кон спря точно с глава към тях, заби копитата си в меката земя и зачака. Мястото се намираше в мъртва зона, куршумите на неприятеля прелитаха и правеха дупки на тридесетина метра зад конете. Тогава нещо помръдна върху лафета. Раненият се вдигаше мъчително бавно, кракът му се прехвърляше дълго към земята. Поне така се струваше на войниците, впили очи в неговата болезнено свита фигура. Подпоручикът застана на колене върху тревата. В щита на оръдието прозвънтяха няколко куршума. Четирима турци бяха изпълзели върху бруствера на форта и стреляха отгоре надолу.

Пушките на пехотинците от окопа се вдигнаха като една и във въздуха проеча гръмотевичен залп. Земята на фортовия насип закипя и стрелците останаха на място. Подпоручикът, без да обръща особено внимание на вихрушката куршуми над главата му, се изправи криво-ляво, пристъпи към процепа, освободи клина на лафета. Тежината на стоманата го повлече надолу, повали го върху рилните лопати, които се забиха в земята.

Раненият лежа миг-два, изправи се бавно, тръгна към затвора на оръдието, посегна, хвана халката на спусъка и дръпна. Дулото на оръдието, напълнено още подир вървите изстрели, се възпламени мигновено. И над земления насип на форта се метна валмо жълт пламък. Земята се разтресе, стените на окопа се срутиха тук-там. Снарядът на оръдието беше попаднал в барутния погреб на турците.

Раненият подпоручик се изправи с целия си ръст, вероятно добил сила при вида на взривения форт, размаха ръце и падна пак върху лафета. Петнистият кон навири глава, мощните му гърди се напрегнаха, той тръгна да завива, но сега четворката влачеше подир себе си само лекия процеп. Животното вероятно долови нещо нередно, защото спря, обърна се към изостаналото оръдие, протегна глава и процвили. Тежкият му десен крак се вдигна и започна да рови влажната пръст. И може би защото не получи ответ от човека, конят повлече впряга към него, наведе глава и подуши лицето му. Горе на фортовия насип се показаха главите на турци, по вала се търкулнаха няколко гранати, които избухнаха тежко. Необходима беше само една ръчна граната да прехвърли щита на оръдието, за да погуби и ранения, и животните.

Ротният барабанчик, който стоеше до командира си, изкочи от окопа. Момъкът се изправи, изпъчи гърди и във въздуха се понесе остър, възбуждащ барабанен бой. Палките удряха ритмично опънатата до скъсване кожа. И всяко тяло изтръпваше, гърлата се свиваха, ръцете стисваха пушките, краката се напрягаха за скок, гърдите се пронизваха от болката на спотаен възторг. Барабанчикът направи крачка, направи втора и тръгна с парадна стъпка към оръдието и конете.

— На нож! Напред!

По цялата дължина на окопа лъснаха широките лезвиета на ножовете. Студените им сиви остриета направиха вълнообразно движение над насипа и се понесоха над земята. Отначало войниците, забравили и куршумите, и шрапнелите, вървяха в такт с равномерния барабанен бой, после се засилиха, втурнаха се като лавина и от гърдите им се изтръгна такова страшно, такова бурно „ура“, че то заглуши и изстрелите, и барабана, и всеки друг звук.

Атакуващите достигнаха до оръдието, видяха ранения подпоручик, който лежеше безсилно напреки на лафета и спрелите коне. Минаха пред тях и вече можеха да ги защищават с телата си, с гърдите си. Санитарите, търчащи подир веригата, се спряха. Сложиха подпоручика на носилка, закрепиха я на процепа и един от тях препусна конете назад към полевата болница. Четирите животни, усетили поводите, се насочиха като хали по откритото поле, където вече не ги дебнеха снаряди от форта. Гарнизонът на земленото укрепление, което стоеше на пътя за Одрин пред българите, не дочака удара с нож. Аскерите, разстрелвани от своите офицери, които се стараеха да ги върнат на позицията, бягаха към града. Над полуразрушения форт се развя българското знаме.

Подпоручик Петров лежеше в болничната палатка, обзет от лошия огън на треската. От време на време се сепваше, сядаше несъзнателно на леглото и викаше със звънливия си момчешки глас:

— Огън! Огън!

След това се отпускаше в ръцете на възрастния войник, който го гледаше с навлажнени очи, и шепнеше грижовно:

— Недей, господин подпоручик… Ще ти олекне, скоро ще ти олекне… Ха така, легни си…

Раненият лягаше по гръб и изпадаше в тежък сън. Пред очите му заставаше възрастният артилерийски майор, загледан към сивите карета на пехотата, построени в подножието на хълмовете, които се издигаха на изток от река Тунджа. Батареите бяха разположени на около петстотин крачки зад щурмовите батальони. Силните подбрани коне, впрегнати в процепите, на които бяха закачени лафетите на оръдията и гаубиците, стояха непоклатимо на краката си. Разчетите на оръдията бяха готови за действие. Голямата река вляво правеше лъкатушни завои в равнината и нейните сиви води се стремяха към Марица. Светлият мартенски ден обещаваше да е топъл и тих. Само блясъкът на ножовете, подаващи се като върховете на честа гора над пехотинците, придаваше на панорамата напрегнат вид.

— Господа — обърна се майорът към батарейните и взводните командири, които следяха почтително движенията му. — Пред нас местността отговаря до голяма степен на участъка ни за атака към Одрин… С бели колове са отбелязани линиите на окопите от предната позиция и фортовете на противника. След обстрела на нашите оръдия пехотата ще атакува на нож. В това време батареите и взводовете на нашите части за поддръжка трябва да се придвижат подир нея. Когато пехотинците превземат окопите и залегнат в тях, ние трябва вече да сме заели новата позиция и да открием бърз огън с всички цеви по следващата отбранителна линия… Ясно ли е?

— Тъй вярно, господин майор!

Енергичното лице на командира просветна, когато огледа подчинените си. Офицерите бяха стегнати, сериозни, съсредоточени.

— Добре, по местата си, господа!

Раненият изпъшка мъчително, обърна се на другата страна, отхвърли одеялото от гърдите си. Възрастният войник смени компреса на челото му. Хладината поукроти младия мъж и той видя пак пред себе си полигона по склона на височината. Сивите вериги на пехотата вървяха с усилен ход, насочили ножовете напред. Стигнеха ли до отбелязаната с колове линия, те залягаха на земята, а артилерията правеше бърз преход подир тях и заемаше нови позиции. И конете, и войниците повтаряха атаките, докато капваха от умора. Той виждаше разпенените муцуни на животните, мокрите от пот дрехи на артилеристите, напрегнатите им лица, но никой не гледаше накриво офицерите. Всички знаеха, че атаката ще бъде съдбовна и колкото по-добре изиграят репетицията на сражението, толкова по-леко ще им бъде под куршумите и снарядите.

И когато другите взводове спираха „играта“, подпоручик Петров даваше кратък отдих, отдалечаваше се настрани с двете си оръдия и отново атакуваше склоновете на хълма до стъмняване. Конете напрягаха яките си крака, артилеристите тичаха, водачите завиваха впряговете наляво, оръдията се насочваха към „врага“ за стрелба. И тъй до последния ден преди щурма.

Изминала се бе цяла седмица от превземането на Одрин, когато подпоручик Петров за пръв път отвори очите си със смислен израз на лицето.

— Господин подпоручик — обади се с надежда в гласа възрастният мъж. — Събудихте ли се?

Мъглявината, която заобикаляше ранения, се разпръсна бавно и той видя мустакатия войник до леглото си.

— Бай Иване, къде съм?

— В болницата, господин подпоручик… Ама вече сте по-добре, щом ме познахте… Да донеса ли нещо за ядене?

— Чакай, как така съм в болницата?

— Ами, ранен сте, господин подпоручик. От седмина не сте се свестявали…

— А атаката?

— Проклетият Одрин падна, господин подпоручик.

— Падна ли?

— Да.

Младият мъж се отпусна в леглото изнемощял. Когато се посъвзе, похапна от супата и погледна въпросително бай Иван:

— А взводът?

Възрастният мъж наведе глава.

— Взводът го няма, господин подпоручик… Само аз и Петърчо останахме читави, а Павел, Стоян и Георги са ранени. Другите… бог да ги прости!…

— Как стана това, човече? Как стана?

Бай Иван седна до леглото и разправи полека това, което беше видял и това, което му бяха казали пехотинците. Подпоручикът лежеше по гръб и слушаше със затаен дъх.

— Конете, конете! — прошепна той накрая. — Как са могли сами да застанат на позиция?

Старият войник се усмихна неочаквано топло, лицето му омекна, подмлади се, придоби хитровато изражение.

— И аз мислих за това, господин подпоручик… Струва ми се, че ние ги обучихме много добре да правят развръщането на оръдията на триста-четиристотин крачки разстояние и те са го повтаряли в боя… Да знаете, че не съм виждал по-умен кон от петнистия… Той е командувал другите. Още отпреди го бях забелязал. Те, животните, бързо се познават колко струват… Нали казват „Кон се хвали след месец, а човек след година“. В Балкана съм виждал каракачански коне-водачи, които се наричат „калаузи“. Те командуват цялото стадо или целия керван от коне — едни дребни, рошави животни, но издръжливи и на върл път, и на буря, и на студ, и на пек. Каракачанинът натоварва върху дървените самари на конете сирене и кашкавал, пуска напред калауза — някоя стара кобила със звънец на шията, и тя ги повежда сама към селото, където трябва да бъде стоварена стоката. Той преминава до планинските пътеки двадесет-тридесет километра и довежда всичките коне на определеното място. След това ги връща назад към колибите на каракачаните с празни самари. Калаузът е на почит в планината, господин подпоручик…

— Значи, петнистият кон е един вид калауз?

— Да, господин подпоручик — усмихна се войникът.

— А къде е сега?

Възрастният мъж се приближи до входа на палатката и вдигна платнището. Един млад войник стоеше на двадесетина крачки в младата трева и държеше поводите на четири едри коня, чиито глави надничаха над раменете му.

— Ей тук сме, господин подпоручик — извика войничето и се усмихна с всичките си бели зъби. — Чакаме да се събудите и да ни видите…

Младият мъж се взря в големите тъмни очи на петнистия кон, които го гледаха внимателно, сякаш искаха да му кажат нещо. И от слабост ли, от мъка ли, собствените му очи се напълниха с влага, а сърцето му изтръпна от неудържимо вълнение.