Грег Беър
Кървава музика (47)

46

Лондон

Сюзи се подаде от прозореца и пое с пълни гърди студения въздух. Никога не бе виждала нещо по-красиво, гледката не можеше да се сравнява дори с блясъка на Ийст ривър, когато бе пресякла Бруклинския мост. Горящият сняг беше семпла, пленителна и елегантна кода, възвестяваща побъркания начин, по който е настъпил краят на света. Поне в това бе уверена. През деветте месеца, преживяни в малкия лондонски апартамент, с наем плащан от американското посолство, тя бе проследила последните агонални гърчове на някога великия град. Не излизаше много, предпочиташе да си седи в апартамента и да гледа от прозореца бързо топящия се поток от коли и камиони, растящите с всеки изминал ден тълпи пешеходци и неспиращия, блестящ сняг…

Жителите на Лондон изглежда не се плашеха от него. Излизаха смело на улиците и вървяха… вървяха…

Веднъж в седмицата идваше да я навести един от заместниците на консула. Тя беше млада жена на име Лори, понякога водеше и годеника си, Френч, който въпреки името си бе американец.

Лори не забравяше да донесе грамаден плик със сладкиши, детски книги и разбира се — новини. Разказа й, че „ефирът“ ставал все по-непроницаем. Това означаваше, че радиоапаратите ще излязат от употреба. Сюзи не се разделяше с малкото транзисторче, което напълно бе престанало да работи, след като го изпусна върху металния под на хеликоптера. От тогава само пропукваше жално, но беше частица от миналото й и това бе най-важното.

Тя се отдръпна от прозореца и затвори очи. Завиваше й се свят всеки път, когато си припомнеше доскорошните си преживелици. Усещането, че е забравена от целия свят, съвсем самичка, насред необятния Манхатън, чувството на безпомощност. Няколко седмици след началото на кошмара се бе появил хеликоптерът и я бе отнесъл при един гигантски самолетоносач, недалеч от брега…

Малко по-късно се отправиха обратно към Европа и тук — в Лондон — от посолството й дадоха апартамент. След това Лори пое грижите за нея.

Днес обаче се бавеше, а досега не бе идвала след смрачаване. Снегът се сгъстяваше и снежинките блещукаха ярко в нощта. Беше красиво.

За своя изненада Сюзи не се чувстваше никак самотна.

Тя затвори прозореца — и без това в стаята бе станало неприятно студено. Изправи се пред голямото стенно огледало и се загледа в ярките снежинки, които свeтeха и се топяха в косата й. Това я накара да се усмихне.

Неочаквано си спомни за красивата зелена рокля, която Лори й бе подарила преди повече от шест месеца — за един бал в посолството. Не можа да издържи на изкушението, разкопча пеньоара, отвори гардероба и свали роклята от закачалката.

Дали с такива дрехи се ходи при кралицата? Тя се завъртя пред огледалото и отново се усмихна. Беше наистина хубава.

Всички в посолството я обичаха. За съжаление, напоследък я канеха все по-рядко да им ходи на гости, заради нарушения трафик. До сградата на посолството бе доста път.

Кой знае защо, Сюзи си помисли, че не би имала нищо против да умре толкова хубава. Представи си как душата й се понася нагоре към мрачните облаци, сред потоците от светещи снежинки — там някъде сигурно я очакваха мама, Хауърд и Кенет. Едва ли са сред облаците, но тя бе сигурна, че не са мъртви…

Сюзи смръщи носле. Щом не са мъртви, как ще ги срещне след като умре? Ама че е глупачка. В такива моменти се мразеше. Искаше й се да е друга, да намери сили и да промени нещо в себе си…

Промяната — нали това й предлагаха там, на другия континент. А тя отказа.

Снегът отново се усили, шумът от сипещите се снежинки вече се чуваше и през затворения прозорец. Тя се заслуша очарована — приличаше на тихо жужене от танцуващи над цветята пчели. Топъл и приятен звук, въпреки студената гледка.

— Странно — промърмори тя. — Странно, наистина странно. — Тя повтори още няколко пъти думите, все по-напевно, но песента й се стори глупава, като всичко преди малко.

Може би не снежинките, а вятърът издаваше този шум. Тя избърса влагата от прозореца, върна се при леглото и изгаси лампата за да вижда по-добре. Не, не приличаше по нищо на познатото свистене на вятъра.

Защо не прие?

Къде ли се бави Лори? Къде се изгубиха всички? Сигурно също като нея са се сврели в стаите си и гледат снега. Само че Лори не е сама — с нея е Ив. А Сюзи е толкова самотна…

Неочаквано тя изхлипа и преглътна мъчително.

Да, вече не се съмняваше какво вижда навън — последната нощ на света.

— Уф — въздъхна тя, вдигна лекичко полите на роклята и се отпусна в един от фотьойлите. Избърса сълзите от очите си и си придаде смелост. Хайде, край на глупостите.

Поне не я е страх.

Защо не прие?

Вратата на гардероба изскърца и тя подскочи уплашено. Приближи се, дръпна я и надникна вътре. Нямаше никой естествено. Отново се погледна в огледалото.

Образът оттатък бе заобиколен от ярки светещи мехури, като стичаща се завеса от искряща, пенлива бира.

Сюзи се наведе напред. Лицето в огледалото въобще не беше нейното. Тя докосна устните си и протегна пръсти, за да ги срещне върху хладната повърхност с тези отсреща.

Стъклото започна да се топи. Пръстите й докоснаха нещо топло.

Сюзи отскочи назад и се удари в облегалката на фотьойла.

Образът прекрачи рамката на огледалото и й се усмихна.

Отражението не беше нейното. Приличаше на майка й. А може би също на баба й, прабаба й и така нататък. Имаше и от Сюзи, но не само от нея. Всички събрани в едно. Те й се усмихваха.

Сюзи опря ръце на облегалката. Образът пред нея разтвори ръце — сега вече бе съвсем като майка й — тя изтича, завладяна от цял водопад чувства, притисна се в обятията й и отърка нос в рамото й. Поне не се разплака.

Образът — този път съвсем като нейното отражение — я хвана за ръката. Едва сега Сюзи си спомни. Когато трансформираният град изчезна, оставяйки я сред обезлюдената пустош — това беше след като отказа на Кери и другите да ги последва — тя бе почувствала, че се раздвоява.

Бяха я дублирали, копирали — като на ксерокс.

За всеки случай — просто за да притежават резервно копие.

А ето, че сега са го изпратили за да се срещне с оригинала, с истинската Сюзи. Но междувременно копието бе претърпяло невероятни промени. То не беше само на Сюзи, но и на всички жени в рода преди нея.

Другата Сюзи я поведе към вътрешната стена на апартамента, далеч от прозореца. Изкатериха се на леглото и се спогледаха усмихнати.

„Готова ли си?“ — попита я без думи образът.

Сюзи погледна през рамо към светещия сняг отвън, сетне почувства топлото, човешко докосване. Колко здрависвания я делят от някой в Америка?

Нито едно.

— Там, където отиваме, няма ли да сме от най-бавните? — попита тя.

„Не“ — отвърна копието й. Сюзи прочете отговора в очите й. Кери се оказа прав. Те наистина умееха да усъвършенстват хората.

— Добре. Защото ми омръзна да изоставам от събитията.

Образът протегна ръка и започна да къса тапетите от стената. Сюзи се включи енергично да й помага. Останалото се оказа лесно. Неочаквано стената се разтвори и просто ги погълна.

Зад нея също валеше сняг, но не беше като този отвъд прозореца. Снегът тук бе неимоверно по-красив.

Тук имаше поне милион снежинки и всички бяха живи. Всички танцуваха весело.

— Няма ли да използваме гардероба? — попита Сюзи.

„Той не води там, където отиваме“. Двете млади жени се прегърнаха, притиснаха се и се приготвиха…

И тогава скочиха от леглото право в отвора на стената.

Сградата се разтърси, сякаш някъде по етажите се е хласнала масивна врата. Горящите снежинки в нощта продължаваха да танцуват като Браунови частици. Черните облаци в небето станаха прозрачни и Сюзи можеше да вижда съвсем ясно във всички посоки. Беше красиво и малко страшно.

Бурята утихна преди зазоряване. Долу се възцари мъртвешки покой, докато тъмната полусфера на нощта отстъпваше.

След това се развихри денят, обагряйки в оранжево сияние равния, лишен от вълни океан и притихналата суша. От слънцето извираха концентрични кръгове светлина.

Сюзи виждаше много надалеч. Беше съвсем мъничка, но погледът й достигаше до всяко кътче на планетата! И отвъд.

Вътрешните планети хвърляха издължени сенки сред обгръщащата ги мъглявина. Външните планети се люшкаха на орбитите си, a сетне разцъфнаха в калейдоскопично великолепие, протягайки хладни, сияйни ръце за да посрещнат завръщащите се блудни луни.

В продължение на една кратка, разтреперана въздишка Земята съумя да съхрани своята цялост в този водовъртеж. Когато удари часът, градовете, селищата и селцата — къщите, колибите и навесите — се оказаха празни, като изсъхнали пашкули.

Ноосферата размаха крилете си. Там, където се докосваха, звездите танцуваха, празнуваха и се превръщаха в горящи снежинки.