Грег Беър
Кървава музика (4)

3

Продължиха да го следят през следващата седмица, сетне, загрижени за заключителната фаза от БМП-проекта прибраха хрътките, пуснати подир него.

Дойде най-важният момент от замисления план.

Веднага щом се увери, че са престанали да му обръщат внимание той премина към действие. Първо поиска пълен достъп до компютрите на компанията (бяха му забранили да ползва значителна част от информацията вътре), като се оправда, че би желал да сфери резултатите относно структурата на денатурираните и неразгърнати протеини. Естествено, разрешиха му и същата вечер някъде след осем той се включи в мрежата, използвайки терминала в общата лаборатория.

Върджил бе понадхвърлил възрастта за да бъде обявен за вундеркинд на осемдесетте, но през последните седем години той бе нанесъл нужните корекции във всички свои характеристики на три големи фирми и дори един известен университет. Благодарение на последната го приеха на работа и в Генетрон. Нито веднъж не беше страдал от скрупули заради тези манипулации, или дори фалшификации. Той знаеше, че е напълно способен да се справи със задълженията си в Генетрон — при това блестящо — и беше подправил документите единствено за да преодолее досадната бариера на бюрократичните изисквания. Освен това Върджил отдавна бе дълбоко убеден, че светът е нещо като безкрайна китайска мозайка и колкото по-добре се справяш в разрешаването й и в разкриването на отделните й детайли — толкова по-бързо ще се похвалиш с победата. Дори ако за целта прибягваш до хакерство.

Не беше никак трудно да преодолее кода на Риналди, зад който се намираха секретните файлове на компанията. Чувстваше се като в свои води, докато кръстосваше сред безчислените таблици от на пръв поглед случайни числа, които се стичаха по екрана. Съвсем скоро откри своя файл и премина на съответния код за текущата директория. След това реши да играе на сигурно — винаги съществуваше възможността и други да проявят подобна изобретателност — и изтри файла напълно.

Следващата точка от програмата бе да открие медицинската картотека на служителите на Генетрон. Тук промени категорията на здравната си застраховка и внимателно прикри следите от намесата. Допитвания от външни източници щяха получат отговор, че застраховката е покрита дори след като напуснеше завинаги пределите на компанията.

Длъжен бе да се погрижи за тези неща. От край време по петите все го следваха разни дребни болести.

Замисли се за миг дали да не остави известни и поне засега незабележими поражения в системата, но бързо се отказа. По природа не беше отмъстителен човек. Излезе от мрежата и изключи терминала.

Измина изненадващо кратко време — само два дни — преди да забележат изтриването на файла. Рано една сутрин Ротуайлд го причака в коридора и му съобщи, че е уволнен. Върджил изрази учудване, накрая сведе смирено глава и помоли да му позволят да вземе поне кутията с личните си вещи.

— Добре, но само това. Никакви биологични препарати. Лично ще проверя какво изнасяш.

Върджил се съгласи спокойно.

— Какво съм сбъркал сега? — попита той.

— Честно казано не зная. А и не ме интересува. Аз гласувах за теб. А също и Торнтън. Ти си най-голямото ни разочарование.

Върджил мислеше трескаво. Така и не бе успял да измъкне навън лимфоцитите, струваха му се в пълна безопасност скрити в общия хладилник на лабораторията, а и не очакваше толкова бързо събитията да вземат неприятна посока.

— Гоните ме, значи.

— Да. Боя се, че ще ти е много трудно да си намериш свястна работа в която и да било частна лаборатория. Харисън е направо бесен.

Когато влязоха в лабораторията, Хейзъл вече се бе захванала за работа. Върджил вдигна кашона, който бе оставил в неутралната зона между двамата и прикри надписа с длан. Сетне доближи кошчето, откъсна етикета, смачка го и го пусна вътре.

— Още нещо — рече той. — Забравил съм една партида епруветки от неуспешен опит в общата лаборатория, които трябва да бъдат изхвърлени. Радионуклеиди.

— О, по дяволите — извика уплашено Хейзъл. — Къде?

— В хладилника. Не се безпокой — най-обикновен въглерод 14. Може ли? — той погледна въпросително Ротуайлд. Другият махна да сложи кашона на масата, за да провери съдържанието му. — Може ли? — повтори Върджил. — Не бих желал да оставям след себе си нищо, което може да навреди на нечии резултати.

Ротуайлд кимна неохотно. Върджил закрачи към келвинатора, като пътем свали престилката и взе незабелязано неизползвана стерилна спринцовка от една кутия.

Стативът с лимфоцитите бе на най-долната етажерка. Върджил коленичи и извади една епруветка. Той пъхна сръчно иглата в течността и изтегли двайсет милилитра серум. Нямаше време да почиства кожата си със спирт, но рискът бе съвсем минимален.

Миг преди да се прободе с иглата той се зачуди какво всъщност прави. Шансът лимфоцитите да оцелеят бе почти нищожен. Напълно възможно бе средата, която им бе осигурил, да ги е променила дотолкова, че да загинат още при навлизането в неговата кръв. Или да бъдат унищожени от собствената му имунна система.

Дори и да преживеят тази среща с непознатото, средната продължителност на живот за всеки лимфоцит не надхвърляше няколко седмици. Рано или късно, неговите собствени стражи щяха да докопат нарушителите.

Иглата проникна в кожата. Той почувства леко убождане и в следния миг серумът се смеси с неговата кръв. Върджил извади спринцовката и я захвърли на дъното на хладилника. След това взе статива с епруветките и колбата, изправи се и пое към вратата. Ротуайлд го следеше нервно, докато изсипваше една по една епруветките в контейнер за химически отпадъци, наполовина пълен с етанол. Накрая добави и течността от колбата. Когато свърши, запуши я и я постави в касетката за използвана стъклария. Ритна касетката към Ротуайлд и произнесе с иронична усмивка.

— Твоя е.

Ротуайлд бе приключил с прегледа на бележниците.

— Не съм уверен, дали записките ти не трябва да останат при нас — рече той. — В края на краищата, прекара доста време в работа по проекта.

От лицето на Върджил не слизаше насмешливата усмивка.

— Направиш ли го, ще осъдя Генетрон и ще ви изкарам мръсното пране във всички вестници, които проявят интерес. Няма да е никак добре за предстоящото ви излизане на пазара.

Ротуайлд го изгледа с присвити очи. Бузите му бяха поруменели.

— Изчезвай от тук — произнесе той. — По-късно ще си получиш партакешите.

Върджил вдигна кашона. Хладното усещане в предмишницата му бе изчезнало. Ротуайлд го изпрати по стълбите и дори си направи труда да стигне вратата. Уолтър прие пропуска с непроницаемо лице, а Ротуайлд продължи след него към паркинга.

— Не забравяй договора — рече той. — Спомни си какво можеш и какво не можеш да приказваш.

— Едно нещо, вярвам, ми е позволено да кажа.

— Кое е то?

— Майната ти. И на всички останали.

Върджил профуча покрай табелата с надпис ГЕНЕТРОН, замислен за всичко онова, което му се бе случило зад тези стени. На излизане хвърли прощален поглед към черния стъклен куб, който едва се виждаше над върховете на кипарисите.

Експериментът най-вероятно беше приключил. За миг го завладя тъга и усещането за невъзвратима загуба. Спомни си за милионите лимфоцити, които бе унищожил. Призля му, наложи се да преглътне няколко пъти мъчително, за да прогони горчивия вкус в устата си.

— Вървете на майната си — промърмори той. — Така става с всичко, което пипна.