Грег Беър
Кървава музика (33)

32

Както обикновено обядът бе подаден през херметичния шлюз — купа с плодове, сандвич с месо и чаша газирана вода. Бернард започна да се храни бавно, без да откъсва очи от монитора. Тъкмо прехвърляха лабораторните резултати от изследването на серумните белтъци.

Бернард, какво е това?

„Нищо тревожно — отвърна той на вътрешния въпрос. — Ако не се занимавам с работа, съществува опасност да се повредя.“

През последните няколко дни нивото на общуване се беше подобрило значително.

? Ти анализираш нещо свързано с начина на нашето общуване. Това не е необходимо. Връзката се осъществява чрез съответни канали — през нас.

„Сигурно е така. Но ще ми разкриете ли всичко, което искам да узная?“

Ще ти разкрием толкова, колкото ни е позволено.

„Добре тогава, щом ще си говорим с гатанки. Имам нужда да усещам, че съм полезен, че върша нещо необходимо.“

Правим опити да ¤разшифроваме¤ смисъла на онова, което ни каза. Да си ПРЕДСТАВИМ. Ти си в затворено пространство. Пространство, което по твоя преценка е твърде МАЛКО.

„Е, стига ми, след като имам с кого да си бъбря.“

Ти си ¤задържан¤. Не можеш да ¤проникнеш¤ през стените на това затворено пространство. Кажи ни, това задържане по твоя воля ли е?

„Не съм задържан насилствено, ако това ви интересува.“

Не разбираме понятието НАСИЛСТВЕНО. Проверката показа, че си в добро състояние. Телесните ти функции са в норма. Чувствата ти не са преминали границата.

„Че от какво да се безпокоя? Аз вече загубих играта. Всичко свърши.“

Бихме искали да познаваш малко по-добре устройството и функцията на собствения си мозък. Тогава щяхме да ти съобщим много повече за твоето състояние. Дори сега все още срещаме огромни трудности при уточняване местонахождението на нашите изследователски групи. Но да се върнем на предишния въпрос. Защо искаш да разработваш и други способи за общуване?

„Не крия мислите си от вас, нали? (А може би ги крия?) Защо сами не определите какво целя?“ (Как бих могъл да скрия какво мисля от вас?)

Но си даваш сметка за нашата непълноценност. Ти си толкова нов за нас. Определяме те като…

„Като какво?“

Като ¤върховен управляващ център¤.

„Това пък какво означава? Всъщност, не мога ли да говоря с някой от вашите индивиди?“

ИНДИВИДИ?

„Да. Омръзна ми това групово или колективно общуване. Някой от вас, за предпочитане да е сам.“

Запознахме се внимателно с понятието ИНДИВИД в твоите мисли. Ние не отговаряме на него.

„Какво, нямате ли индивиди?“

Не точно. Информацията се разпределя между куповете от ¤¤¤¤¤.

„Не разбирам.“

¤¤¤¤¤ е може би това, което наричате ИНДИВИД. Но не е същото, като отделното съзнание. Клетките образуват купове в процеса на преструктурирането си, всеки отделен куп съответства на вашите ИНДИВИДИ. Тези купове рядко се разделят на съставящите ги клетки. Информацията се разпространява еднакво между всички купове, получили близки по рода си задачи, заедно с инструкции за действие и памет. По-важните елементи на паметта достигат до всички купове по пътя на ¤дифузията¤. Това, което вие наричате ИНДИВИД при нас просто е част от ¤общото¤.

„И все пак всички вие не притежавате едно единствено колективно съзнание, нали?“

Не и в смисъла на това понятие.

„И бихте могли да спорите помежду си.“

Да, съществуват различни гледни точки.

„Какво тогава е команден център?“

Ключов куп от клетки, заемащ място на ¤кръстопът¤ от лимфни или кръвоносни съдове, който следи функцията на подвижните купове, обслужващите и реконструираните клетки. Ти си най-могъщият команден център, който познаваме, но същевременно си ЗАТВОРЕН и все още не си прибягнал до силата, която притежаваш, за да се ¤освободиш¤. Защо не я използваш?

Той затвори очи, въздъхна и потърси най-подходящия отговор.

„Виждам, че скоро ще узнаете всички мои тайни.“

Да не поставяш на изпитание учените и изследователите, с които общуваш НАВЪН?

„Не.“

Тук има ¤противоречие¤.

„Нещо взех да се уморявам. Моля ви, оставете ме сам, за малко.“

Разбираме.

Бернард протегна ръка и взе един плод от купата.

— Михаел?

В приемната стоеше Паулсен-Фукс.

— Здравей, Паул. Току що завърших един смахнат разговор.

— Така?

— Мисля, че ме смятат за някакво божество — от дребен мащаб.

— О, горкият.

— Освен това, остава ми не повече от седмица.

— Същото каза и като пристигна — преди повече от седмица.

— Но сега вече усещам промените. Бавно вървят, но връщане няма.

Двамата се спогледаха през дебелия слой стъкло. Паулсен понечи да каже нещо, после махна с ръка. Имаше безпомощен вид.

— Това е — кимна Бернард и въздъхна дълбоко.