Грег Беър
Кървава музика (21)

20

Бруклин Хейтс

— Мамо? Хауърд?

Сюзи Макензи се загърна в небесносинята фланела, която бе получила преди месец за рождения се ден от нейния приятел и зашляпа с боси крака към хола. Току що се бе събудила и очите й още бяха подпухнали. — Кен? — извика тя.

В стаята й нямаше часовник, но ако се съдеше по положението на слънцето зад прозореца сигурно минаваше десет. Вратата на спалнята бе затворена. Тя почука. Никакъв отговор.

Е, поне един от братята й трябваше да е станал.

— Кенет? Хауърд? — Тя се извърна, огледа пустия хол, събра смелост и натисна дръжката. — Мамо?

Леглото в спалнята беше оправено. Вероятно всички бяха слезли долу. Тя изми лицето си в банята, огледа се за нови пъпки, не намери такива, избърса се и слезе надолу по стълбите. В къщата цареше пълна тишина.

— Ей — повика ги тя отново като стигна дневната. — Защо никой не ме събуди? Ще закъснея за работа. — Вече три седмици работеше като келнерка в едно бистро две пресечки по-надолу. Майка й бе изгубила своята преди месец и известно време трябваше да живеят от издръжката, която баща й не пращаше особено редовно. Тя погледна часовника на стената в дневната. Десет и трийсет! Божичко, наистина бе закъсняла! Но това не я безпокоеше толкова, колкото фактът, че никъде не виждаше жива душа. Тя блъсна люлеещите се врати на кухнята и надникна вътре. В началото това, което видя, не стигна до съзнанието й. Три неподвижни тела — едното облечено в рокля на пода, второто, с джинси, но без риза в креслото и третото, което се подаваше наполовина от кухненския килер. Странното бе, че дори не изгуби самообладание. Просто съжали, че въобще е отваряла вратата, сякаш ако го беше сторила час, или месец по-късно, всичко щеше да бъде наред. Сякаш тази врата водеше към някакъв друг — не нейния — свят. Към един живот, който би могла да пропусне, ако се бе събудила навреме. Но ето, че бе избрала най-неподходящия миг за да я отвори и сега вече беше твърде късно да се връща назад.

Тялото под мивката бе облечено с роклята на майка й. Лицето, ръцете и краката бяха нашарени с бели, изпъкнали резки. Сюзи пристъпи настръхнало в кухнята, притиснала ръка с уста. Вратата се изплъзна от пръстите й и се люшна назад. Тя завъртя глава и въздъхна. Сети се, че трябва незабавно да се обади в полицията. Или да повика линейка. Но първо да разбере какво точно е станало. Нещо й подсказваше, че причината може да е извън тази стая, дори извън стените на къщата.

Обикновено Хауърд се разкарваше вътре само по джинси и без риза. Обичаше да се фука с мускулестото си тяло и все се озърташе дали не го зяпат. А ето, че сега гърдите му бяха зачервени като на индиански войн. Лицето му изглеждаше съвсем спокойно, очите му бяха затворени. Все още дишаше.

Кен — това бе Кенет, по-големият й брат — приличаше по-скоро на тестена купчина в дрехи. Каквото и да се бе случило с него — и с останалите — то очевидно не подлежеше на нормално обяснение. Най-добре наистина веднага да потърси помощ.

Тя изтича обратно в дневната, вдигна слушалката на телефона и набра номера на полицията. В продължение на няколко минути никой отсреща не вдигаше. „Всички наши линии са заети — разнесе се накрая записан глас, — моля не затваряйте, за да не си изгубите реда.“ Сетне отново сигналът. След още пет минути напразно чакане тя затвори, изхлипа уплашено и позвъни в централата. Тук също никакъв отговор. Изведнъж, кой знае защо, си спомни за снощния разговор в хола за някаква зараза, която идвала от Калифорния. Май го бяха съобщили по радиото. Че имало епидемия и щели да извикат на помощ Националната гвардия. Сюзи изтича навън, спря на стълбите, огледа се и закрещя за помощ.

Улицата беше съвсем безлюдна. От двете й страни се виждаха дълги колони от паркирани коли, каквито не трябваше да има тук чак до осем вечерта — според полицейската наредба. Никой не беше отишъл на работа. Не се виждаше никакво движение. Мъртвило. Тя изтича на улицата, като се задъхваше от ридания и отново извика за помощ.

Млъкна едва когато зърна проснатото тяло на пощальона, между две каменни колони на алеята за къщата. Лежеше по гръб, със затворени очи и изглеждаше съвсем като мама, или Хауърд. За Сюзи пощальоните бяха нещо като светци, хора, на които винаги можеше да вярва и разчита. Тя захлупи лицето си в длани и изстена прегракнало: „Всички ги е повалила гадната чума“.

Върна се в къщата и отново вдигна телефона. Започна да набира един след друг всички номера, които знаеше. Някои звъняха, на други места се чуваха само странни писукащи сигнали. По едно време й хрумна да се обади на леля й във Върмънт. Някой вдигна слушалката след третия сигнал.

— Ало? — Гласът беше слаб и треперещ, но със сигурност принадлежеше на леля Доун.

— Лельо, аз съм, Сюзи от Бруклин. Тук е станало нещо страшно…

— Сюзи? — Трябваше да мине известно време, докато леля й си спомни за нея. — Скъпа, не те чувам добре. — Леля Доун бе само на трийсет и една години, но гласът й бе като на много болен човек.

— Мама нещо не е добре. Може и да е умряла. Кенет, Хауърд и другите също — лежат наоколо и сякаш не дишат. Направо ще се побъркам…

— Аз също не се чувствам добре, миличка — прекъсна я леля Доун. — Чичо ти излезе снощи и въобще не се е връщал. Вече започвам да се тревожа.

— Какво става? — попита Сюзи с прималял глас.

— Не зная, скъпа. Извини ме, но не мога да говоря повече, едва се държа на краката си. Дочуване, Сюзи. — Тя затвори. Сюзи опита да й позвъни отново, но никой не вдигаше повече и тя се отказа.

Когато се върна в кухнята, тялото на майки й изглеждаше странно изтъняло. Сюзи коленичи до нея, понечи да я докосне по челото, спря уплашена, сетне си наложи с воля да го направи. Кожата й беше топла и суха и изглеждаше с нормална температура. Майка й отвори очи.

— О, мамо — изхлипа Сюзи. — Какво е станало?

— Ами… — рече майка й и облиза устни. — Всъщност е много красиво. С теб всичко е наред, нали? О, Сюзи. — Тя отново затвори очи. Сюзи се прехвърли при Хауърд, който лежеше отпуснат в креслото. Побутна го лекичко по ръката и отскочи уплашено, когато кожата му внезапно поддаде. Едва тогава забеляза гъстия сноп от кореноподобни тръбички, който се подаваше от крачолите на джинсите му и изчезваше в цепнатината между дъските на пода и стената.

Също такива тръбички бяха поникнали върху ръцете на Кен и протягаха пипала към килера. Тя се обърна и огледа внимателно тялото на майка си. Една единствена плътна и дебела колкото ръката й тръба от бледа човешка плът израстваше зад гърба й и се губеше в отвора на мивката. Не беше експерт по тези неща, но със сигурност можеше да каже, че тръбата не е изкуствена. Съвсем ясно виждаше пулсиращата вътре кръв.

Сюзи изтича обратно по стъпалата и се скри в спалнята си. Седна на крайчеца на леглото, загледа се в стената и започна да си повтаря: „Исусе Христе, ела да ми помогнеш. Помогни ми, божичко.“ И така нататък, докато най-сетне жаждата я принуди да се върне към действителността. Сигурно вече беше ранен следобед. Влезе в банята, сипа си чаша вода и я изгълта жадно. Едва когато се погледна в огледалото откри, че още е по пижама. Време беше да се заеме с нещо.

Така — не е болна и вероятно няма да умре. Трябва да излезе навън и да потърси помощ. Друг начин нямаше. Инак за какво бяха всичките години в училище? Повече не бива да се връща в кухнята. Всъщност — там беше всичката храна. Какво пък, ще вземе от някоя друга къща или от магазина. Стига и там да не е претъпкано с неподвижни тела. А и тези тук — живи или мъртви — все пак принадлежаха на нейни роднини.

Облече се, слезе долу и разтвори вратата на кухнята. Стараеше се да гледа нагоре. Отвори няколко шкафа, след това дръпна вратата на хладилника. Едва тогава за първи път погледът й се плъзна по пода. Телата се бяха смалили още, Кен изглеждаше като тънко сплескано листо от плът, загърнато в смачкани дрехи, а корените му се бяха ориентирали към мивката в килера. Стори й се, че ей сега ще запълзят към нея и ще обгърнат краката й и тя прехапа болезнено устни, сякаш се опитваше да се пробуди от този кошмар наяве.

Консервите и пакетираната храна събра в един празен кашон, в последния миг се сети да хвърли вътре и отварачка. Постави кашона на масата в дневната и включи радиото. Телевизорът не работеше от няколко седмици и все не намираха време да го закарат на поправка. Зае се методично да проверява по всички станции и на различни вълни. Нямаше никакви предавания на УКВ и средни вълни. На къси различи няколко станции на непознати езици. Нито думичка на английски.

В стаята ставаше все по-тъмно. Скочи да запали лампите и замръзна уплашена. Дали все още имаше ток?

Стаята се озари в ярка светлина.

Остатъка от вечерта прекара отново на леглото си в спалнята. Не помнеше какво е правила, но когато се погледна в огледалото на банята, откри, че лицето й е набраздено от сълзи. Навън беше нощ. Изгаси настолната лампа, сви се в леглото и се заслуша в шумовете — по точно в тяхната липса. Подсъзнанието услужливо взе да й подхвърля картини от пълзящи нагоре по стълбите пулсиращи и сгърчени корени. Накрая заспа, но сигурно се буди поне петдесет пъти през тази нощ.

Призори беше напълно изтощена. Освен това бе гладна, но не смееше да слезе долу, където бе оставила кашона с припасите. Пи от чешмата в банята, но изведнъж си спомни са корените, които изчезваха в оточния канал на кухнята. Догади й се и тя се присви над тоалетната чиния. Отново — кой знае след колко време — я размърда жаждата.

Слезе долу — завладяна от неочаквана решителност — и си приготви царска закуска от зелен фасул, телешко в собствен сос и препечен хляб. Не беше яла по-вкусно нещо през живота си. Когато приключи, върна се в стаята, легна в леглото и спа непробудно пет часа.

Нещо тежко изтрополи долу в къщата и тя скочи стреснато. Спусна се по стълбите и огледа дневната.

— Само не в кухнята — промърмори тя, но знаеше, че тъкмо от там бе долетял звукът. Открехна лекичко вратата и надзърна. Първо видя дрехите на мама — захвърлени на купчинка под мивката. Влезе и погледна към мястото, където бе лежал Кен. И тук само дрехи — нищо друго. Бавно завъртя поглед.

Джинсите на Хауърд висяха от облегалката на креслото, а то се бе претъркулило на една страна. От вътрешността им се подаваше тънко бледокафяво блестящо листо, завършващо накрая с множество потръпващи израстъчета.

Сюзи сграбчи дръжката на четката и пристъпи към креслото. Побутна листото лекичко и острието на дръжката премина без никакво съпротивление през него. Листото се сгърчи и замря неподвижно.

— Ей, ти! — изкрещя уплашено тя, размаха четката и запокити странното създание в другия край на стаята. — Ей, ти!

Повече нямаше смисъл да остава в къщата. Насъбра припасите в една раница, взе за всеки случай и дъждобрана и излезе, като остави полуоткрехната вратата на верандата. До здрач оставаха поне пет часа.

Когато пое надолу по улицата към центъра на града, покрай смълчаната верига от паркирани автомобили, настроението й взе да се оправя. Духаше прохладен ветрец и разклащаше листата на дърветата. Иззад живите плетове на оградите надничаха тъмните прозорци на къщите.

Кварталният магазин не само бе затворен, но вратата бе залостена с верига и катинар. Надникна през витрината, сетне заобиколи и откри, че сервизният ход зее. Сюзи разтвори докрай масивната метална врата и я подпря с камък. В коридора прекрачи още няколко купчини от дрехи и най-сетне се озова в просторното помещение на пустия магазин.

Първо дръпна количка от дългата редица и едва тогава се зае да я тъпче систематично с най-различни продукти. Консервирана шунка, телешко в собствен сос, пресни зеленчуци и плодове (които скоро щяха да се превърнат в дефицит), плодови консерви, бутилки с минерална вода, хляб, бисквити, както и две туби с прясно мляко. Шишенце аспирин и тубичка шампоан взе от щанда при касата, помисли малко и добави голяма стъкленица с разноцветни витамини. Огледа се и за други лекарства, неща от първа необходимост, които биха могли да й потрябват, но не откри нищо полезно. Наоколо имаше твърде много кутийки, тубички и шишенца с неизвестно предназначение, а не й беше до подробно изучаване на указанията.

Някак по навик избута количката до самата каса, премигна объркано — никой, на когото да плати, по-нататък здраво залостената врата — обърна я обратно и я изтика при задния вход. Някъде по средата на пътя й хрумна още една идея, тя остави количката и се върна при касата. Заобиколи щанда, надникна отдолу и видя онова, което търсеше. Между празните кутии и прилежно сгънатите чувалчета беше поставен масивен черен револвер с дълга цев. Вдигна го с неопитна ръка, разгледа го и пробва с пръст да завърти барабана. Беше зареден с шест патрона.

Изпитваше някакво неприятно чувство, докато го въртеше в ръцете си. Баща й имаше пистолети и в редките случаи, когато му гостуваше, винаги й бе изнасял дълги и досадни лекции за опасностите, които носи непредпазливото боравене с оръжие. Но освен играчка, оръжието бе и средство за защита, а тя нямаше никакво намерение да си играе с него. Освен това се съмняваше, че би могла да натисне спусъка срещу друг човек.

— Знаеш ли? — вдигна тя рамене, пъхна револвера в една кафява хартиена кесия, върна се при количката и го постави върху купчината припаси. След това я избута през нахвърляните дрехи в коридора и излезе на улицата.

Когато се прибра вкъщи, тя разтовари всичко и го качи горе в стаята си. Замисли се къде да остави бидоните с мляко. Никак не й се влизаше в кухнята, но извън хладилника млякото скоро щеше да се развали. „Тръгвам“ — произнесе накрая с отчаяна решителност, пресече дневната и бутна вратата на кухнята.

Кафявият лист беше изчезнал, личеше само лигавият му отпечатък върху стената. Тя отвори хладилника, постави бидоните на най-долната лавица и огледа внимателно всичко, което имаше вътре.

Набрала смелост, Сюзи доближи смачканата рокля на майка си и я вдигна внимателно с два пръста. Отвътре изпаднаха чифт гащи, леко сплескан, но иначе чист тампон и няколко мънички метални отливки със странна и неравна форма.

Паниката дойде едва когато ги позна. Пломби. Зъбни пломби и златни коронки.

Тя сграбчи дрехите и ги напъха с трескави движения в кофата за боклук. Толкова по въпроса за раздялата, помисли си Сюзи. Сбогом, мамо. Сбогом Кенет и Хауърд.

След това изми пода (странно, но не откри нито една мъртва хлебарка, което беше необичайно), върна се при масата и загриза една ябълка.

— Аз съм единствената. Единствената, която не се е разболяла — рече си тя. — Съвсем сама съм в целия Бруклин. Защо?

— Защото — отговори си тя като оглеждаше тънещите в мрак ъгли на стаята, — защото съм много красива и сатаната ме е харесал за жена.