Грег Беър
Кървава музика (11)

10

Едуард се избръсна със старата самобръсначка, която държеше в бюрото си за случаи като този. Беше шест и трийсет сутринта — тъкмо по това време Гейл ставаше, за да се приготви за училище.

Пусна две монети в апарата на стената в лекарската стая и набра номера с тъпия връх на химикалката си.

— Ало?

— Гейл, аз съм, Едуард. Обичам те и съжалявам.

— Вече го чух от призрачния глас на секретаря. Освен това, преди няколко минути ми позвъни Върджил Юлам. Беше нещо разтревожен. Не бях говорила с него от години.

— Ти каза ли му…

— Че си още в болницата. Разбира се. Днес в осем ли застъпваш дежурен?

— Също като вчера. Имам два учебни часа с фелдшерите в лабораторията и след това съм на повикване… Гейл, искаш ли да излезем някъде довечера? Ще хапнем нещо, ще се разходим.

— Това пък защо?

— Ей така. Животът си върви.

— Спечели ме. Кой ще кара?

— О, боже. Нали току що поправихме скоростомера.

— Но междувременно се развали кормилното управление.

— Шшшт. Все още работи. На никой няма да казваш.

— Сърдиш ли ми се?

Гейл изхъмка.

— Гледай да приключиш с Върджил в работно време. Защо толкова настояваше да се срещнете? Да не си променя пола? — Тази мисъл очевидно й се понрави и тя се изкиска. Представяше си я, как стои до телефона и се оглежда в огледалото. — Прощавай. Наистина, Едуард… защо?

— Лекарска тайна, мила моя. Не съм сигурен, че и аз знам. Може би по-късно.

— Трябва да вървя. В шест?

— Пет и трийсет.

— Тогава ще съм още на работа.

— Аз пък ще те отвлека.

— Милият ми Едуард.

Както винаги в края на разговора те си размениха целувки. Търкайки замислено брадичка Едуард се върна в лабораторията. Върху екрана на анализатора се бяха подредили стройни колони от цифри. Отклоненията бяха изписани в червено, а мястото за предполагаемата диагноза стоеше празно.

24/с сер с/ 10 000 лимфоц. /мм3

25/с сер с/ 14,500 лимфоц. /мм3

26/д повторно преброяване 15 000 лимфоц. /мм3

ДИАГНОЗА? Какви са придружаващите симптоми? В случай на увеличение на далака и лимфните възли тогава:

ДИФЕРЕНЦИАЛНА ДИАГНОЗА: (Име на пациента? История на заболяване?) Вероятно късен стадий на тежка обща инфекция.

Допълнителни изследвания: хистаминова концентрация; кръвно-белтъчно ниво; преброяване фагоцити.

ДИАГНОЗА (???) (Оскъдни данни от лабораторните резултати): В случай на анемия — ставни болки, кръвоизливи, треска:

ДИФЕРЕНЦИАЛНА ДИАГНОЗА: Начална фаза на лимфоцитарна левкемия.

Допълнителни изследвания: лимфоцитен брой.

Едуард поръча разпечатка на компютърния анализ и принтерът послушно затрака. Междувременно провери данните от изследването на урината, но там всичко изглеждаше напълно нормално. Общо взето и това бе достатъчно за вземане на решение — трябваше час по-скоро да настани Върджил в болница, където ще е под наблюдение от специалисти. Едуард набра номера на Върджиловия телефон.

При второто позвъняване се отзова ленив женски глас.

— Кандис.

— Мога ли да разговарям с Върджил?

— За кого да предам? — отвърна тя с комично официален тон.

— Едуард. Той ме познава.

— Разбира се. Вие сте докторът. Дето ще го излекува. — Тя изглежда захлупи слушалката в ръка, защото гласът й стана приглушен. — Въъърджил?

Върджил отговори почти веднага.

— Едуард? Какво има?

— Здравей, Върджил. Получих някои резултати, но все още нищо определено. Можеш ли да дойдеш тук в болницата?

— Какво показват резултатите?

— Че си много болен.

— Глупости.

— Така е според компютъра, Върджил. Наднормен брой лимфоцити…

— Разбира се, това е съвсем обяснимо…

— И много странни вариации от протеини и деградационни продукти, които се носят из кръвта ти. Хистамини. Изглеждаш като някой, който умира от тежка инфекция.

Настъпи тишина, сетне: — Аз не умирам.

— Мисля, че трябва да дойдеш, за да те прегледат и други. Кой беше одеве на телефона — Кандис? Тя също…

— Не, Едуард, поисках твоята помощ. Никой друг. Знаеш как се чувствам в болница.

Едуард се изсмя мрачно.

— Върджил, не съм най-компетентният лекар за твоя случай.

— Вече ти обясних какво ми има. Сега трябва да ми помогнеш да ги поставя под контрол.

— Това е безумие, Върджил! — Едуард удари ядно с юмрук по апарата. — Извинявай. Не мога да го приема спокойно. Сигурно разбираш защо.

— Надявам се, ти да разбираш как се чувствам в този момент. Може и да се боя, но освен това съм горд. Ужасно се гордея. Какво ще кажеш, а?

— Върджил, аз…

— Ела при мен. Ще си поговорим, ще обсъдим нещата спокойно.

— Започвам дежурство, не мога.

— Кога ще се освободиш?

— И утре съм зает. Довечера… След вечеря.

— Само ти. Никой друг.

— Добре — въздъхна Едуард. Изслуша внимателно указанията на Върджил и си записа адреса. Каза му, че ще бъде там в девет.

Когато се прибра Гейл вече го очакваше. Едуард предложи да приготви нещо за хапване. Тя прие нацупено новината, че излизането се отменя.

— Какво му има пък сега на Върджил?

— Защо „сега“?

— Как защо? И друг път се е забърквал в разни каши. Не помниш ли онази история с авторските права, когато работеше в Уестингхауз?

— Е, тогава беше на свободна практика.

— Както и да е. Какво иска от теб?

— Не съм сигурен, дали въобще му има нещо — отвърна уклончиво Едуард.

— Брей, страшна тайна!

— Не, не съвсем. Ще ти прозвучи невероятно.

— Болен ли е?

Едуард вдигна очи към тавана: Кой знае?

— Няма ли да ми кажеш?

— Не точно сега — той се опита да я умилостиви с усмивка. — Той ме помоли да не казвам на никого.

— Има ли някаква опасност?

— Не мисля — отвърна Едуард. По-скоро не беше мислил за това.

— Ще си дойдеш ли довечера?

— Веднага щом мога. Не се сърди — той я погали по бузата.

— О, няма — усмихна се тя. — Не виждам защо.

Докато караше към Ла Джола, Едуард бе завладян от неочакван ентусиазъм. Мисълта за странните събития около Върджил сякаш го пренасяха в някаква друга вселена, където законите на природата губеха своето значение. Правилата на играта бяха претърпели промяна и Едуард дори не знаеше дали ще му хареса крайният резултат.

Кварталът, където живееше Върджил, се оказа изключително приятен — много зеленина, красиви, дървени къщи, разхвърляни на голямо разстояние. Дали пък с Гейл да не потърсят нещо подобно? Сигурно биха могли да си го позволят.

Върджил живееше в масивна четириетажна сграда, с малък паркинг отпред. Кабината на асансьора бе озвучена, свиреше тиха музика, а на дисплея течеха реклами за къщи и апартаменти под наем. Едуард натисна бутона за третия етаж.

Върджил отвори вратата след първото позвъняване и го покани да влезе. Носеше халат с дълги ръкави и меки пантофи. Беше захапал закривена лула и оставяше след себе си димни следи.

— Изглежда имаш някаква инфекция — поде Едуард, докато му показваше резултатите.

— Мислиш ли? — Върджил прегледа внимателно разпечатката, сетне я остави на масичката.

— Така поне смята компютърът.

— Естествено, той не е пригоден за подобни изключения.

— Може и да не е, но съветът му е…

— Зная. Извинявай за нахалството, Едуард, но какво ще ми помогне вашата болница? Тези резултати… без съмнение сочат нещо, но мисля, че не бива да избързваме със заключенията.

— Слушай — Едуард си смъкна развълнувано сакото. — Не можеш да си представиш колко се безпокоя за теб. — Той се огледа — стаята беше празна. — Къде е Кандис?

— Излезе да се поразходи. Напоследък нещо не се погаждаме.

— Тя знае ли?

— Как да не знае? Нали ме вижда гол всяка вечер? — Той се постара да скрие очи от Едуард. Лъжеше.

— Да не си се дрогирал?

Върджил поклати глава, сетне кимна — веднъж, съвсем бавно.

— Слушах — рече той.

— Какво?

— Не зная. Шумове. Не бяха шумове. Нещо като музика. Сърцето, всички кръвоносни съдове, триенето на кръвта в артериите, вените. Цяла филхармония. Музиката на кръвта. — Той огледа подозрително Едуард. — Какво каза на Гейл?

— Нищо. Само че си закъсал и идвам да те видя.

— Можеш ли да останеш?

— Не. — Едуард огледа масата за пепелник, трева или хартийки.

— Не съм дрогиран, Едуард. — Може и да греша, но смятам, че става нещо велико. Мисля, че те са открили кой съм аз.

Едуард погледна втрещено Върджил. Другият изглежда не забеляза, погълнат от някакъв вътрешен процес.

— Да имаш кафе? — попита Едуард. Върджил махна небрежно към кухнята. Едуард напълни чайника и извади кутия с нес от горния шкаф. Когато свърши и се върна, Върджил седеше все така, ококорил очи в нищото.

— Винаги си знаел какъв искаш да бъдеш, нали? — попита той.

— Повече или по-малко.

— Умно решение. Гинеколог. Никакви погрешни ходове. Аз не бях такъв. Имах цели, но не и посока. Като карта с обозначения, но без пътища. Пукната пара не давах за нищо, или никого — освен за мен. Дори и за науката. Не мога да повярвам, че стигнах толкова далеч. — Той стисна облегалките на стола. — Що се отнася до мама… — Жилите на ръцете му бяха изпъкнали от напрежение. — Тя е вещица. Вещица и плашило за другите. Отвлечено дете. Където малките неща извършват големи промени.

— Да не ти е зле?

— Те ми говорят, Едуард. — Той замижа.

— Божичко. — Нищо друго не можа да измисли. Ситуацията беше повече от абсурдна, мисълта за измама или зла шега бе направо недопустима. На всичко отгоре разполагаше и с данните от изследването.

Върджил прекара близо четвърт час в неспокоен сън. Едуард провери пулса — беше ясен и ритмичен, опипа челото му — леко хладно — и си направи още кафе. Тъкмо се канеше да позвъни — все още не бе решил, дали да потърси помощ в болницата, или да се свърже с Гейл, когато Едуард отвори очи и го погледна втренчено.

— Не мога да разбера как възприемат идеята за времето — заговори той. — За не повече от три-четири дни научиха нашия език и основните понятия. Представяш ли си, Едуард? Те дори не знаят. Мислят, че аз съм вселената. Сега обаче всичко им е ясно. Скоро ще се справят и с мен. Всеки момент. — Той се изправи, прекоси стаята, дръпна пердето и надникна навън. Само няколко стаи светеха в океана на нощта. — Трябва да са прикачили хиляди малки изследователи към моите неврони. Ужасно са експедитивни и все се стараят да не ме повредят нещо. Пипат изключително внимателно. Пак ще правят промени.

— Болницата — изграка пресипнало Едуард. Той се покашля смутено. — Моля те, Върджил. Незабавно.

— Какво, по дяволите, ще им стори твоята болница? Имаш ли идея как могат да се контролират същества колкото клетки? Искам да кажа — те са си мои собствени. Убиеш ли ги — убиваш и мен.

— Хрумна ми една идея — рече Едуард. Какво по-сигурно доказателство, че е повярвал на Върджил — главата му вече раждаше идеи! — Актиномицинът се свързва с ДНК и блокира транскрипцията. Бихме могли да ги забавим по този начин.

— Само че аз съм алергичен към актиномицин. Направо ще ме довърши.

Едуард сведе изтощено глава. Това беше последната възможност.

— Можем да експериментираме, да изучим вътреклетъчните им процеси, да открием в какво се различават от нормалните клетки. А ако изолираме хранителната среда, от която се нуждаят, ще ги подложим на глад. Или пък радиационно лечение…

— Удариш ли ги — повтори Върджил, — удряш и мен. — Той застана в средата на стаята и разпери ръце. Халатът се разтвори, откривайки гърдите и краката му. — А и вече не съм сигурен, дали бих искал да се отърва от тях. Нищо лошо няма да ми направят.

— Откъде знаеш?

Върджил поклати глава и вдигна пръст към тавана.

— Те се опитват да разберат какво представлява космосът. Ужасно им е трудно. За тях пътуването през пространството се отмерва с изменение в химичните характеристики на околната среда.

— Върджил…

— Слушай, Едуард, помисли! — гласът му трепереше от вълнение. — Нещо става вътре в мен. Те разговарят помежду си с помощта на белтъци и нуклеинови киселини, през течности и мембрани. Те изграждат нещо — мисля че са вируси — които да съхраняват и пренасят информация. Плазмоподобни структури. Съвсем логично е — нали така ги бях програмирал. Може би това е, което твоят компютър е помислил за инфекция — всички тези информационни носители в кръвта ми. Приказки. Вкусът на другите индивиди. Наблюдатели. Командващи. Подчинени.

— Върджил, чувам те, но…

— Това е моето шоу, Едуард. Аз съм тяхната вселена. Те са изумени от тези нови хоризонти. — Той приседна на крайчеца на стола и за известно време потъна в мълчание. Едуард коленичи до него и го хвана за ръката. Кожата му беше покрита с мрежа от белезникави резки.

— Ще извикам линейка — заяви той и посегна към телефона.

— НЕ! — изкрещя Върджил и скочи. — Казах ти, не съм болен, това е моето шоу. Какво ще ми направят? Ще го превърнат във фарс?

— Тогава, за какво съм ти притрябвал тук? — тросна се Едуард. — Безпомощен съм, като някакъв пещерен човек пред…

— Ти си ми приятел. Искам да ми правиш компания. — Той се изсмя. — Но вече не съм сам, нали?

— Трябва да се обадя на Гейл.

— Ами обади се. Но не й казвай нищо.

— Нито дума. Нищичко.