Метаданни
Данни
- Включено в книгата
- Година
- 1982 (Пълни авторски права)
- Форма
- Разказ
- Жанр
- Характеристика
-
- Няма
- Оценка
- 6 (× 1глас)
- Вашата оценка:
Информация
Издание:
Ради Царев. Бързоноги другари
Научно-художествена книга за 10–13 годишна възраст
Рецензент: Стефан Ланджев
Редактор: Станимира Тенева
Художник: Валентин Голешев
Художествен редактор: Венелин Вълканов
Технически редактор: Петър Стефанов
Коректор: Ана Тодорова
Индекс 11 9537812311/6356-11-82
Българска. Първо издание. Изд. №765. Дадена за печат — март 1982 г. Подписана за печат — юни 1982 г. Излязла от печат — юли 1982 г. Издателски коли 10,92. Печатни коли 11,75. УИК 10,37. Формат 16/60×84. Тираж 25 115. Цена 0,91 лв.
Държавно издателство „Отечество“ — София, бул. „Г. Трайков“, 2а, 1982
ДП „Димитър Найденов“, В. Търново
История
- —Добавяне
Двугърбият хълм, който се издигаше сред равнината, подобен на лежащ зубър с глава към голямата река, потъваща недалече в непрогледна лонгозна гора, имаше пред себе си две невисоки бърчини. Върху гребена на най-далечната, обрасла със стари дъбове, седяха на сянка двама младежи. Те бяха облечени в къси тракийски туники от конопено платно.
Единият беше рус, къдрокос, с румено лице, проницателни сини очи и широки плещи, а другият тъмнокос, прегърбен, със сухо лице. И двамата поглеждаха често към четирите коня, които пасяха в подножието на височината.
Светлокосият си играеше със своя къс меч, а другият дълбаеше с бронзов резец плочка от сиво-червеникав пясъчник. Там вече се очертаваше фигурата на строен кон, който беше вдигнал гордо глава, готов да пристъпи с десния си крак.
— Терес — обади се лениво притежателят на късия меч, — твоят жребец е достоен да бъде язден от някой могъщ бог…
Черноокият повдигна глава, чертите на лицето му омекнаха. Очите му се устремиха към едрия бял кон, чиято козина беше посипана с тъмни петънца. Неговата глава беше благородна, а шията красиво извита. Дългата грива блестеше като ленено валмо, докато гривите на другите коне бяха по-къси, по-настръхнали, по-жилави.
— Рес — отвърна той със спотаена обич в гласа. — Желая да положа тази плочка в светилището на Бендида…
Погледът на изтъкания от здраве и сила младеж се спря със съжаление на изкривения в коляното крак на приятеля му.
— Жребецът заслужава това, Терес — рече той грижовно, — вече съм го обяздил… Скоро и ти ще можеш да го яздиш. Тогава всички пътища ще ти бъдат къси…
— Ех, приятелю… Този кон е роден за надпрепускане с вятъра — продума замислено ваятелят, — а аз съм куц и болен…
Русокосият застана на колене до другаря си, прегърна го през раменете и извика:
— Скоро ще е денят на целебните треви, Терес. Ще премина през хълмовете на север, ще стигна до племето на вайколетите, където живее чародейката Аста, и ще взема от нея цярове за теб… Ще бъдеш пак здрав и силен… Чуваш ли?
Черноокият изгледа с признателност зачервеното от вълнение лице на Рес и се усмихна със сподавена болка в очите.
— В горите има пантери и мечки, приятелю… По бродовете на реките дебнат мъже със силни лъкове. Няма да те пропуснат до чародейката… Само ще оставиш главата си нейде, а защо ще ми е тогава здраве и сила?
Русокосият се готвеше да възрази, когато от върха на големия хълм прозвучаха острите стрели на бойна тръба. Младежите се изправиха на крака, вгледаха се нагоре по стръмния склон, обрасъл с храсти и ниски криви дървета, между които надничаха скали.
— Ония разбойници пак идват — извика гневно Рес, — искат да ни ограбят, да ни направят роби…
Куцият момък, пуснал плочката на земята, закърши ръце. Приятелят му взе копието, облегнато на дънера на близкия дъб, прехвърли лъка и колчана със стрелите през рамо и каза бързешком:
— Терес, откарай конете в селището, а аз ще яхна единия и ще отида в черната горичка… Конният ни отряд се събира там, когато ни нападнат, нали знаеш?
Черноокият гледаше с тревога лицето на младия войн. Смътно предчувствие за нещо лошо, за нещо неотвратимо идващо го жегна право в сърцето.
— Добре, Рес — рече той със стиснати зъби.
Двамата слязоха при конете. Петнистият жребец изпръхтя, протегна глава към стопанина си. Рес завърза ремъци на шиите на трите коня и ги подаде на куция. После прехвърли просто юздечката от здрав ремък през устата на четвъртия, метна на гърба му рунтава овча кожа, върза я под корема на животното да не пада лесно и понечи да го яхне. Едрият кокалест кон със сиво-жълтеникава козина се дръпна настрани, доловил намерението на човека.
— Чакай — продума Терес задавено. — Чакай…
— Какво има?
Куцият си пое дъх. После прегърна с две ръце шията на великолепния жребец, който беше поставил главата си на рамото му да го погали, и продължи глухо:
— Вземи петнистия, Рес… Той е силен и пъргав. Ще те избави от опасностите на битката…
Русокосият се обърна, лицето му беше пламнало, а очите му бавно заблестяваха от прииждаща радост. Той се приближи мълчаливо, прегърна приятеля си през рамената и продума тъй, сякаш не му стигаше въздух:
— О, Терес… Колко хубаво ще е, когато налетя върху враговете с твоя кон… Аз ще бъда непременно пръв…
Момъкът поглади загладения хълбок на петнистия жребец, прехвърли юздечката и кожата, метна се на гърба му. Благородното животно потръпна, яките мускули пробегнаха под загладената козина. То направи няколко бързи стъпки по поляната, изви глава към своя господар, който стоеше в тревата, облегнал се на копието и процвили звънко, като че се сбогуваше с него.
— Прощавай, Терес… Върви по-скоро в крепостта, за да не те изненадат навън от стените. Бъди под покровителството на Бендида! — извика Рес.
— Нека тя да помага и на тебе…
Жребецът, подбутван от петите на русокосия, се впусна в галоп отляво на височината към тъмната брястова гора. Терес гледа след конника, докато той се загуби между дърветата. После дръпна ремъците и поведе конете надясно. Скоро под главата му израсна крепостната стена на селището, зидана от едри камъни без хоросанова спойка. Тя обграждаше неголямото плато, простиращо се в подножието на височината. Двата края на зидовете достигаха до склоновете и отбранителният полукръг защищаваше купчината дървени къщи, изградени върху каменни основи и покрити с вързопи суха тръстика.
Враговете, облечени в кожени дрехи, поставили на главите си изсушени вълчи глави или кожени калпаци с втикнати отстрани рога от турове и зубри, се приближаваха от изток и се спряха на брега на потока, който минаваше под крепостната стена, запътил се на юг към голямата река. Те сновяха насам-натам, размахваха копия, секири и тежки боздугани. Гласовете им наподобяваха воя на гладни вълци, на разярени турове, стараеха се да сплашат бранителите.
Терес стоеше зад един от зъберите с копие в ръка. Нямаше сила да опъва тежкия лък, затова му беше отредено да отблъсва нападателите, започнеха ли да се катерят по стената. Момъкът гледаше със свито сърце враговете. Успееха ли да влязат в селището, те щяха да бъдат безмилостни. Изглеждаха много на брой, но все пак защитниците стояха зад каменната стена, която щеше да ги брани.
Долу прозвучаха пронизителни кокалени свирки, чиито звуци се забиваха дълбоко в ушите. Половината от вълчеглавите се втурнаха, затрупаха потока със снопове вършини и стигнаха до основите на стената, въпреки усилената стрелба на бранителите. Стрелите се впиваха в телата им, но не успееха ли да ги поразят в сърцето или очите, вълците издърпваха остриетата от раните и продължаваха да вървят окървавени напред.
В един миг Терес видя пред себе си озъбена вълча глава, насочи копието и удари с бронзовия му връх. Сражението за стената ставаше отчаяно. Бранителите се биеха с копия, мечове, а нейде пускаха в ход и последното оръжие — кривия тракийски нож. Терес отблъсна поредния нападател и погледна по дължината на стената. Вълната от „вълци“ вече заливаше зъберите. Още малко и щеше да влезе в селището. И тогава от върха на хълма, където стоеше наблюдателят с медната тръба, проечаха тревожни звуци.
В първия миг нападателите не обърнаха внимание на сигналите, но след малко се дочу силен тропот на конски копита. От храсталаците по брега на потока на север изскочиха петдесетина конници, които размахваха копия, къси мечове, боздугани и се провикваха с пълни гърла. „Вълците“, „зубрите“ и „туровете“ извърнаха глави. По лицата им се беше изписало изумление. Те не отглеждаха тези бързоноги животни и за пръв път виждаха толкова конници на едно място. Имаше нещо заплашително в тази помитаща маса от коне и хора. Натискът върху стените отслабна. Нападателите отскачаха назад, бързаха към другарите си отвъд потока, а стрелите на защитниците ги удряха в гърбовете, поваляха ги по-лесно.
Пред атакуващите конници на светлия жребец препускаше Рес. Приятелят му следеше неговото движение със затаен дъх. Конят сякаш поглъщаше разстоянието до враговете, които бързаха да построят редица, за да се бранят.
Ето, жребецът се вдигна на задните си крака, сепнат от вида на страшните хора, които държаха насочени копия. После, подтикнат от яките крака на ездача, скочи и събори неколцина неприятели. Русокосият момък удари един противник с копието си, повали го и се вмъкна сред тълпата. Настигащите го конници влязоха в направения от него процеп, разшириха го мигновено и закипя ръкопашен бой.
Ездачите стояха по-високо от пешаците, ударите им бяха по-точни, а и конете, разтревожени от необикновения вид на людете, ранявани често от размаханите оръжия, се въртяха насам-натам, ритаха с копита или пък направо протягаха глави и хапеха по ръцете и раменете, тъпчеха ги с копита. И все пак враговете бяха толкова много, че конниците полека-лека започнаха да се губят сред тях. Петдесетина мъже от стените скочиха долу, стигнаха до брега на потока, коленичиха и започнаха да стрелят от упор с тежките си лъкове. Медните им върхове се врязваха в телата, пробиваха втвърдените кожи, пронизваха ръце и крака.
Терес гледаше втренчено приятеля си, който се мяташе с жребеца ту наляво, ту надясно и удряше без умора. Как успяваше да се задържи на гърба на коня, не можеше да разбере. Може би яките му крака стискаха здраво корема на животното. Конниците около него падаха един след друг, поразени от копия и мечове или просто от тласъците на внезапно спрели или скочили настрана уплашени животни. Ранените животни цвилеха пронизително.
Сърцето на Терес изтръпна. Едно копие се заби в рамото на Рес. Къдрокосият се изправи на гърба на коня, издърпа оръжието от раната и вдигна животното на задните му крака с мощно изтегляне на ремъка. Окървавен и страшен, момъкът насочи коня към центъра на враговете, където стоеше високият им вожд. На главата му се развяваха от вятъра черни опашки от тур, дръжката на копието му беше червена, а наметалото съшито от пантерови кожи. Неговите насърчителни викове и заповеди крепяха отбраната на людете му. Къдрокосият повали „вълк“, след това „зубър“ и стигна до целта си. Силното му тяло се наведе надолу, късият меч светна и се заби в гърдите на главатаря. Туровите опашки се метнаха във въздуха, червеното копие падна на земята и той се люшна поразен. В този миг грамаден „зубър“ замахна и удари младия герой в тила с боздугана си, а един от „вълците“ посегна пъргаво и заби копие в ребрата на коня.
Терес извика болезнено, пред очите му падна пелена. Свести се, за да види, че нападателите отстъпваха в равнината на изток към брода на голямата река и носеха на ръце мъртвия си вожд. Рес беше постигнал целта си.
Момъкът слезе от стената, стигна до мястото на битката, коленичи до мъртвия си приятел, постави гордата му глава на скута си и сведе чело. Когато вдигна глава, наоколо се бяха събрали мъже и жени. Те гледаха мълчаливо и живия, и мъртвия.
— Терес — обади се старейшината на селището. — Бъди мъж… Изличи мъката от лицето си… Радвай се, че побратимът ти напусна тоя свят… Завинаги се отърва от земните мъки, които преследват хората. И стори това славно, с победа над врага…
Момъкът отпусна нежно главата на мъртвия. Четирима мъже поставиха Рес върху гърба на убития кон, който беше подпрян с камъни, за да изглежда като жив, закрепиха го там с широки ремъци. След това подредиха наблизо и останалите свои роднини, загинали в битката. Младият войн като че продължаваше да ги води напред към враговете.
— Тук ще запалим голямата клада — рече старейшината, — носете дърва, пригответе жертвени животни и вино, деца мои…
Терес седеше пак на стената, където се беше сражавал. Той гледаше как камарите от сухи цепеници скриват светлия кон и мъртвия му ездач. Сърцето му тръпнеше от мъка. Може би щеше да види Рес и любимия си жребец едва в подземието на мъртвите. Ръката му стискаше кокалената дръжка на бронзовия резец, а на коленете му лежеше гладка плоча от пясъчник. Конят и човекът вече не се виждаха, но образите им живееха във въображението му. Терес виждаше стремителния бяг на животното, краката на ездача, стиснали корема му и замаха на воина с копието. Ваятелят се наведе над плочата. Резецът се впи в податливия камък, по колената му се посипаха песъчинки. Те пареха кожата му, правеха го някак трескав, замаян, вдъхновен.
Слънцето се скри отвъд гребена на високия скалист хълм. Мъже, жени и деца се събраха на поляната, където беше натрупана камара от сухи дърва. Двама млади мъже добиха магичен огън като търкаха цепеници. Старейшината пое запаления факел от ръцете им и го постави под кладата. Огънят се разпалваше, протегнаха се червени езици, дърветата засъскаха. Мракът се сгъстяваше, но кладата се бореше с него, стремеше се да го победи, пръскаше изобилна светлина.
Терес седеше в редиците насядали мъже около огъня, пиеше глътки от глинената делва, за да не бъде жаден приятелят му в царството на сенките, дъвчеше месо, за да не бъде гладен приятелят му в царството на сенките и притискаше към гърдите си под конопената туника плочата от пясъчник.
Изминаха се няколко дни от битката с враговете. През това време ваятелят не оставяше работата си над каменната плоча. Мъже, жени и деца преминаваха покрай него, гледаха очертанията на препускащия кон и на смелия ездач върху него, смайваха се от приликата, но не продумваха, за да не го отвличат от делото му.
Сутринта на седмия ден Терес стана преди изгрев-слънце, изми се, облече нова туника, взе плочата, обви я в бял ленен плат и тръгна бавно нагоре по склона на височината. Пътеката го отведе до светилището на боговете, разположено в плитка пещерка. Момъкът пристъпи, положи плочата на един от камъните, подредени край скалната стена, сведе глава пред нея. Усещаше се безкрайно уморен от дългата работа, но дълбокото удовлетворение от постигнатото му даваше сили. Хората завинаги щяха да запомнят младия конник герой, който беше спасил родното си селище от пристъпа на жестоките врагове.