Ради Царев
Дивият жребец

Момъкът вървеше из буйните треви по брега, преметнал на гръб няколко фазана, завързани през вратовете с усукани стъбла на треви. Дългите пера от опашките на бакъреночервените мъжкари се плъзгаха по голите му прасци, приятен гъдел пълзеше по мускулестото тяло, покрито само с обработена пъстра пантерова кожа. Жегата на летния ден сякаш не го засягаше, но когато стигна при устието на някакъв пресъхнал поток, затрупано от ситен пясък, остави копието с грижливо изострен кремъчен връх, захвърли фазаните до него, наведе се и дълго пи от бистрите води на реката. Когато се изправи с мокро лице и слепени от водата краища на косите, отвъд върбовите храсти проеча диво цвилене. Ловецът грабна копието и се затича. Лъкът, преметнат през рамото и врата му, подскачаше като жив, стъпалата му се врязваха в рохкавия пясък, който бързо закриваше оставената диря.

Зад гъсталака имаше дълбока яма, дълга тридесетина крачки и широка не повече от десетина. Стените й бяха стръмни и високи към четири крачки. По дъното се мяташе пепелявосив жребец, с настръхнала черна грива, голяма глава и здрави крака. Върху гърба му седеше пантера. Люшкаше се насам-натам и дебнеше удобен момент да забие зъби във врата на животното и да го повали мъртво. Ловецът вдигна копието си наравно с рамото и замахна с все сила. Дългото жълтеникаво острие се заби в лявата плешка на голямата котка. Тя нададе болезнен вой, падна от коня, замята се, лапите й деряха повърхността на песъчливата земя.

Момъкът погледна коня. Уплашеното животно се беше прислонило до високия насрещен бряг и го гледаше с разширени очи. По тялото му пробягваха продължителни тръпки. Плячката беше добра — все едно, че е уловил елен, млад тур или зубър. Ако не беше забил копието си в омразната пантера, която понякога се промъкваше нощем дори до плетените хижи на хората и крадеше заспали деца, ловецът не би се поколебал да го насочи към гривестия.

А какво търсеше бързоногото животно тук?

Огледа се и разбра защо не е избягало, когато е усетило приближаването на пантерата. Ямата се беше превърнала за него в капан. Конят беше паднал случайно долу в стремежа си да стигне по-скоро брега на реката. Дъното и стените отвътре бяха голи-голенички. Всички храсти и треви бяха изгризани до корен. Явно животното стоеше отдавна тук.

Ловецът се спусна долу, приближи предпазливо пантерата и я придърпа до стената на ямата. Той не изпущаше от поглед жребеца. Неговите твърди копита бяха не по-малко опасни от зъбите на хищника. Грабна тялото на пантерата и го метна отгоре. След това заби острието на копието в пясъка, покатери се по дръжката и оттам се хвана за ръба на дупката, прехвърли го с лекота. После започна да дере „безмълвната смърт“, както наричаха хищника хората от първобитното селище.

Човекът работеше и поглеждаше често към жребеца. Срещнеше ли очите му, животното се стремеше да потъне в сянката на брега. Отслабналите му хълбоци се надигаха неравно, краката ровеха пясъка дълбоко. Нямаше да му избяга — беше съвсем сигурна плячка.

Когато одра кожата от хищника, слънцето се спущаше отвъд височината, заобиколена от водите на реката, където беше разположено селището. Отряза бутовете, положи ги в кожата и ги завърза с лико. Оставаше да отнесе към дома си богатия лов.

— А конят?

Момъкът пъхна пръсти в дългите си коси — друга пантера не би могла да го нападне. Убитата беше владетелка на ловните места наоколо. Отиде ли обаче до селището и се върне с неколцина мъже, щеше да стане твърде късно. Малкия Тур, така го зовяха роднините му, се запъти към реката да измие кървавите си ръце. Усетил прохладата на водата, той изведнъж си спомни как конят облизваше устните си. Животното беше жадно — ровило беше дъното на ямата, за да намери вода. Трябваше да му помогне да остане живо, докато свърши месото на пантерата. Спусна се пак в ямата и започна да копае с върха на копието дъното. Песъчливата пръст изхвърляше с ръце назад, а конят стоеше търпеливо и гледаше към него с големите си замъглени от жажда очи. Едва ли имаше сили за нападение.

Полека-лека пръстта стана влажна, после проблеснаха капки вода, образува се локвичка. Когато дупката се изпълни до половината, момъкът се покатери горе, седна уморен до храстите и загледа жребеца. Той протегна шия към водата, ноздрите му се издуха, поглъщаше мириса на мокра пръст. После погледна към човека, сякаш се опасяваше от някаква клопка, но накрая направи крачка, втора, потопи муцуната си във водата. Ловецът се усмихна доволно, стана, наскуба няколко наръча трева, начупи камара клонки от върбите и ги хвърли в ямата. Сега и гладът щеше да бъде далеч от пленника. Конят, веднъж пресушил кладенчето, пристъпи вече по-смело към зеленината и започна да щипе от нея с устните си. Хващаше стиска трева, дърпаше се назад, сдъвкваше я лакомо и пак се връщаше към купчината.

Момъкът гледаше как животното се престрашаваше постепенно и това неочаквано го увлече като интересна игра. Наскуба още треви, хвърли ги долу и наблюдаваше с удоволствие как конят протегна шия към тях с настръхнала грива и присвити назад уши. После се изправи с въздишка, преметна фазаните на едното рамо, повдигна кожата с месото на другото и забърза по левия бряг на реката. Стъмняваше се, когато започна да се катери по пътечката към стръмния скален нос. Горе вече проблясваха пламъците на огнищата в неговото селище.

На другия ден Малкия Тур се върна при ямата. Слънцето се беше вдигнало високо. Един от братовчедите му бе убил вчера елен, конят можеше да живее още няколко дни. Кладенчето беше пълно с вода, той беше пил до насита, но тревите и клончетата ги нямаше. Погледът му сега изглеждаше по-жив, очертанията на тялото му издаваха възвърналата се сила и бодрост.

Момъкът събра няколко наръча мека трева, хвърли я долу, провеси крака в ямата и започна да говори на животното, че няма да го убие. Спокойният глас караше жребецът да се вслушва. В звуците, издавани от човека, нямаше заплаха. Пристъпи предпазливо, пое стиска трева. Непозната тръпка на удоволствие обхвана момъка. Накара го да събере още растения, да легне по гърди до ръба на ямата и да пуска зеленината шепа по шепа. Жребецът посягаше все по-смело, а ушите му не бяха враждебно присвити.

От първата среща на човека с коня изминаха две седмици. Малкия Тур спираше всеки ден до ямата на отиване и на връщане от лов. Скубеше трева, чупеше клонки и хвърляше зеленината долу, говореше на пленника. Жребецът вече не се свиваше до насрещната стена на ямата. До неговото месо все не идваше ред. Ловната слука съпътствуваше хората от селището — в техните капани преди няколко дни беше попаднало цяло семейство зубри.

И в тази модра утрин, когато по тревите блестеше слаба роса, ловецът се отклони от пътя си, за да посети своя пленник. Животното процвили глухо отдалече — познаваше стъпките му. То се показа до ръба на клопката, изпръхтя, нададе кратко цвилене, спусна се, изправи се на задните си крака, а копитата на предните допря до стената току под човека. Късата дебела шия не позволяваше на животното да протегне главата си повече. Големите му тъмни очи се взряха в лицето на Малкия Тур, бърните на устата му се сгърчиха, потръпнаха, едрите зъби проблеснаха — сякаш искаше да продума нещичко. Цялото му мускулесто тяло се напрегна.

— Желае да потича — досети се човекът, — моли ме да го пусна на воля…

Отскубна кичур трева, наведе се, подаде му я. Конят протегна устни. Те хванаха внимателно тревата и я подръпнаха предпазливо. Когато момъкът пусна стиската, той се завъртя, позатича се из ямата. Дъвчеше храната, извиваше главата си косо, поглеждаше към покровителя си и цвилеше звънко. Ловецът късаше пак трева, подаваше я. Те играеха безгрижно, забравили времето. Малкия Тур отдавна вече не мислеше да убива приятеля си. Наричаше го свой брат и му беше измислил име — Сивия Бегач. Животното слушаше гласа му с наострени уши, като че беше добило способността да отгатва кога човекът е весел и кога тъгува.

Неочаквано момъкът дочу гласовете на роднините си. Отиваха към грамадната лонгозна гора по ниските брегове на реката срещу течението, където се криеха фазани, елени, сърни и диви свине. Момъкът легна на земята и поблагодари на духа си покровител, че вятърът духа откъм реката. Иначе мъжете щяха да доловят мириса на тор от ямата и щяха да го потърсят.

Човекът лежеше и усещаше как тупа сърцето му от страх за съдбата на Сивия Бегач. Конят се беше спотаил и не издаваше звук — долавяше близката опасност. На връщане някой би могъл да мине оттук и да открие ямата. Стори му се ужасно да пролеят кръвта на жребеца, да свалят гладката му кожа и да понесат месото към колибите. Стана и заоглежда стените на капана. На едно място в пръстта имаше дълбока пукнатина. Забиеше ли в нея дълъг кол, щеше да събори голям къс земя. Тогава конят ще може да се промъкне нагоре по цепнатината.

След малко брегът рухна, вдигна облак пушилка. Конят гледаше внимателно движенията на приятеля си, сякаш разбираше, че той се старае заради него. Момъкът се отдръпна назад и зачака търпеливо. Животното се приближи до съборената пръст, протегна глава, изпръхтя. Копитата му се забиха в буците, гръбнакът му се изви като дъга, краката му заработиха мощно и той с мъка се покатери горе. Застана с изправена глава, удари с копитото на предния крак по земята и процвили звънко. Погледна към човека, пристъпи две-три крачки към него, наклони игриво глава. После се вслуша и стройното му тяло се изопна. Може би долавяше далечни привличащи го гласове. Животното размаха нагоре-надолу глава към приятеля си и тръгна през храстите. Стъпките му, отначало спокойни, полека-лека се ускоряваха, докато се втурна в галоп. Сивият му гръб и черната настръхнала грива се мярнаха веднъж-дваж в гъсталака и изчезнаха в зелената плетеница.

Малкия Тур стоеше на брега на опустялата яма, заровил пръсти в дългата си чорлава глава, и гледаше замислено подире му. Дълго чуваше пукането на сухи съчки и съскането на листата, които се докосваха до тялото на жребеца. Струваше му се, че е загубил нещо ценно, нещо скъпо, но какво точно — не можеше да си даде сметка.

Малкия Тур се промъкваше през бодливия храсталак от драки. Взираше се да зърне скочилия от леглото си заек, за да стреля с лъка, когато дочу цвилене на диви коне. С леката си стрела не би могъл да повали едрите животни. Стисна загладената дръжка на копието. Започна да се промъква с дебнещата походка, но в главата му се мярна споменът за Сивия Бегач. Изминали се бяха двадесетина дни, откакто го избави от пленничеството. Приближи до края на храстите и се преви на две към тревата. В средата на малка полянка пасяха четири кобили с кончетата си. До стадото стоеше сивият красавец. Момъкът се засмя безгласно от радост. Косъмът на животното се беше позагладил, лъскаше на слънчевите лъчи. Той не приличаше на оня жребец, който търсеше прикритие до стената на ямата.

Малкия Тур наскуба трева, изправи се и излезе от храстите. Една от кобилите го видя и процвили остро. Животните се втурнаха към другия край на поляната. Кончетата тичаха смешно на дългите си крака, опашчиците им се бяха изправили нагоре. Само жребецът остана на място. Той гледаше втренчено към него, едното му копито ровеше тревите, гривата му беше настръхнала. Човекът пристъпи, вдигна по-високо снопчето трева и подвикна приятелски:

— Сиви Бегачо, аз съм… Ето, вземи тревата…

Очите на животното, помътнели от тревога, се избистриха. Видя фигурата на познатото двуного същество, протегна глава, изпръхтя дружелюбно, направи две-три колебливи стъпки в тревата към Малкия Тур. Спря се, изви шията си, погледна към човека, като че го канеше на игра.

Малкия Тур пристъпи полека напред, по гърба му лазеше струйка студена пот от напрежение, защото не желаеше да изплаши животното. В едната си ръка носеше тревата, а в другата копието. Жребецът изглеждаше не по-малко напрегнат. По кожата му пробягваха тръпки. Най-сетне познатата ръка се протегна, поднесе тревата към муцуната му. Влажните меки ноздри се издуха, гърчеха се, но устните му се проточиха, хванаха сочното снопче. После главата се дръпна рязко настрани и го изскубна от пръстите на човека. Момъкът си отдъхна — по челото му блестяха капки пот, коленете му потреперваха. Той не знаеше, че в този миг се е случило нещо необикновено, защото се радваше искрено на своя приятел. Наведе се предпазливо, без да прави резки движения, отскубна още трева, подаде я на животното, което прие дружеския подарък по-спокойно.

Малкия Тур седна в тревата, където жужаха диви пчели. Жребецът навири глава, отстъпи на четири-пет крачки. Стреснал се беше от неочакваното снишаване на приятеля си. Кобилите и кончетата се бяха спрели на другия край на поляната и гледаха втренчено странната двойка. Може би очакваха жребецът да се нахвърли върху двуногия и да го смаже с копитата си. Видът на коня обаче не издаваше враждебност.

Денят беше намръщен, разярени облаци вече се гонеха по ниското небе, издуваха се, влачеха се, преливаха се един в друг. Младият ловец беше усетил промяната на времето още сутринта, но трябваше да иде на лов. В неговата колиба нямаше месо, а майка му трябваше да свари храна за шест гърла. Стрелите му свалиха пет едри яребици — беше преследвал дълго голямо ято. Издебваше го, птиците се вдигаха във въздуха. Стреляше, поваляше някоя от тях, гледаше къде каца орлякът и тръгваше пак предпазливо към него.

Минало беше пладне, когато си тръгна към дома. В колибата, покрита с дебел слой трева и чимове, бурята щеше да прелети като сън. Първите капки дъжд го завариха далече от високия нос, около който реката правеше острия си завой. Може би трябваше да помисли да се скрие в изоставените плитки пещери в скалите на хълма, но вече ги беше отминал. Тогава видя на поляната малкия табун на приятеля си. Кобилите бяха застанали една до друга в кръг. Кончетата се бяха свили между тях, а жребецът стоеше на две-три крачки, забил крака в буренаците. Бурята връхлетя, подгони сухите треви, накара ги да се мятат и свистят, преви стъблата на храстите, клоните на дърветата запращяха, увисваха безпомощно или летяха във въздуха, разпръсваха листа във всички посоки.

Младият ловец нямаше накъде да бяга, наведе се срещу вятъра, косите му хвърчаха назад, къдриците им го шибаха по голия гръб. Той пое дъх, използува един кратък миг на затишие, за да изтича до жребеца и да се хвърли на земята, където можеше да го защити неговото мощно тяло. Конят стоеше срещу вятъра като скала и убиваше част от силата му, предпазваше кобилите, кончетата и човека.

Бурята налетя с див вой, светкавици разкъсваха черните облаци, които бяха надвиснали върху самите корони на дърветата, заобикалящи като венец поляната. Проблесна ослепително, дочу се оглушителен гръм и един гигантски дъб задимя с пресечената си корона. Друга мълния се заби в листата на съседното дърво, което беше по-близо до табуна. Може би след миг гръмотевиците щяха да улучат и групата животни. Малкия Тур затвори очи от ужас. Смелостта му беше известна на всички, но сега небето връхлиташе със своя огън — кой би могъл да се бори с огнените духове, които поваляха и най-старите дъбове!

Сивият жребец се изправи на задните си крака, процвили пронизително и се втурна подгонен от настъпващата стихия. Човекът, не по-малко уплашен, се затича подире му. Кобилите го последваха с кончетата си. Отначало ловецът тичаше редом с жребеца, но скоро пред тях се ширна равнина. Животното премина в галоп, започна да изпреварва човека. И той, за да издържи на надбягването, хвърли товара си, протегна ръка и впи яките си пръсти в гривата на Сивия Бегач.

Жребецът процвили отново, дръпна главата си надолу към предните крака, за да се отърве, но човекът се беше вкопчил тъй здраво, че не можеше да го отхвърли. И те продължаваха да търчат един до друг. Момъкът едва усещаше краката си да се докосват до тревите. Където имаше ровини или дупки, просто прелиташе над тях. Табунът препуска дълго, бурята и гръмотевиците отминаха покрай реката. Спряха уморени. Момъкът легна на мократа трева, струваше му се, че няма вече да успее да си поеме дъх. Другарят му стоеше прав наблизо, а от козината му нагоре се кълбяха валма пара. Младия Тур никога не би могъл да надбяга бурята сам — конете бяха по-бързи от вятъра. И елените, и сърните не можеха да се сравнят с тях.

Кобилите се успокояваха, разтърсваха глави. Последните капки дъжд ги шибаха вече по-меко, по-ласкаво. Кончетата пристъпваха като спънати на удължените си крака, отърсваха козината си от влагата, мушкаха глави под коремите на майките си и искаха да сучат. Малкия Тур стана, пристъпи, сложи ръка на врата на жребеца и му проговори приятелски:

— Ще се видим пак, Сиви Бегачо…

Животното изви глава, погледна го отблизо в очите и изпръхтя приветливо. Бурята беше отминала далече, гръмотевиците заглъхваха. Във въздуха се носеше свеж мирис. Младият ловец тръгна бавно през мокрите храсти, за да прибере оръжието и лова си, които беше захвърлил при бягането.

 

 

Лют студ беше сковал водите на реката. Краищата на ледовете до брега се надигаха — побелели, призрачни и като че се стремяха да захапят и замръзналата пръст, и избилите над нея корени на върбите. Поточето откъм високия бряг беше натрупало на брега накъдрена камара от полупрозрачен синкав лед. Хората от селището слизаха всяка сутрин до реката. Разбиваха леда с големи колове, пускаха в ямите груби въдици от кост със стръв и чакаха да се излъже някоя лакома щука. Дебнеха в гъсталака вълци или лисици, обикаляха поставените примки за зайци и яребици. Малкия Тур беше уловил дълга щука, когато по леда се дочу тропот. Всички мигновено изоставиха въдиците и се отдръпнаха в крайбрежния гъсталак. От завоя на реката изскочиха няколко кошути, които тичаха с все сила. Ловците повдигнаха копията си. Животните се изравниха с тях, копията се стрелнаха във въздуха. Четири от животните паднаха на леда, горещата им кръв вдигаше пара. По реката се дочу друго трополене — по-силно и по-ясно. Ловците хванаха лъковете си. Зададоха се коне — момъкът изтръпна. Начело тичаше Сивия Бегач, следваха го кобилите и наедрелите кончета. Иззад завоя се показаха и някакви по-дребни сенки. Глутница вълци преследваха и кошутите, и конете. Мирните животни се спасяваха по гладката повърхност на заледената река, по която се бягаше по-лесно, отколкото в дълбокия сняг.

— Не стреляйте! — извика Малкия Тур. — Бързоногите са мои приятели…

Ловците се смаяха от думите му, но те знаеха, че едва ли могат да сторят нещо сериозно на конете с леките стрели, затова никой не опъна лъка си. Една от кобилите се спъна в дупка за риболов, падна тежко на страната си. Преследващите ги вълци се втурнаха по-бързо. Жребецът спря в бяга си, копитата му се плъзнаха по леда, остъргаха ивици бял прах. После се затича назад към кобилите. Хората, които се бяха зарадвали на новата плячка, видяха как техният млад роднина изскочи от храстите и прибяга към жребеца. Човекът и животното застанаха един до друг. Малкия Тур опъна лъка си, стрелата просвири остро и първият вълк, водачът на глутницата, се търкулна на леда. Той извиваше тялото си в кръста, опитваше се да хапе дървената пръчка, която се беше впила в плътта му. Хищниците бяха петнадесетина — гладни, настръхнали, свирепи — миг-два и щяха да повалят и човека, и коня. Ловците не чакаха повече. Стрелите им засвистяха, вълците започнаха да се препъват, да се търкалят. Останалите здрави вълци се стъписаха, отдалечиха се към насрещните върбалаци. Често се обръщаха назад и гледаха жадно изпуснатата плячка. В това време кобилата се беше изправила на крака и се спусна след останалите, които вече не се виждаха отвъд завоя. Жребецът процвили остро и се затича подир нея. Хората стискаха лъковете си, съжаляваха, че са изтървали едрата плячка, но днес те вече имаха щастие — на леда лежаха четири кошути и седем вълка — и скоро забравиха за конете. По стръмните пътеки търчаха надолу жени и деца. Гласовете им ехтяха под заскрежените клони на дърветата — имаше месо, много месо.

Младият ловец се промъкна през жълто-зелените клони на крайбрежните върби, които бяха осеяни с едри набъбнали виолетово-зеленикави пъпки. Наближаваха топлите пролетни дни, тревата се показваше сред избелелите ланшни стръкове. От снощи по земята пълзеше влажен въздух, чиято ласкава топлина достигаше до кръста му.

Стигна до широката поляна, която започваше от брега на реката и се простираше по полегатия склон на най-високия хълм чак до селището. Доскоро тя беше пуста, изоставена. Надникна през клонките. На стотина крачки видя рижавите хълбоци на пет зубрици. Старият кафяво-черен мъжкар стоеше наблизо. Грапавият му език събираше и свежи, и сухи треви.

Малкия Тур потръпна като видя силното му тяло, цялата мощ на което беше съсредоточена в предницата. Масивната глава с къси, дебели и заострени на края рога сякаш се сливаше с предницата и беше покрита от черните кичури на гривата. Задницата му, с къса козина, снишаваща се постепенно, изглеждаше като част от друго животно. И пантерата, и редките лъвове, които скитаха по долното течение на реката, и големите кафяви мечки бягаха от хората, а зубърът заставаше с наведена глава, насочваше рогата си и налиташе. Тогава неговото огромно тяло, засилено от яките крака, действуваше като унищожителна буря. Ловците от селището избягваха да го нападат с копия. Те предпочитаха по-дълъг и по-труден, но сигурен и безопасен лов. Изкопаваха големи ями на пътеките към водопоите. Попаднал в тях, зубърът ставаше лесна плячка.

Малкия Тур продължи да се гуши в храсталаците. Сам-самичък той не би могъл да повали нито бика, нито някоя от зубриците — какъв лош късмет имаше днес. Тръгнал беше на лов за фазани, а срещаше тези едри животни. Стоя още дълго. После видя как млада женска се приближава полека-лека към гъсталака. Нейната кожа беше по-тънка. Копието му би могло да порази животното смъртоносно. Ловецът се огледа. Наблизо имаше висок габър — би могъл да се спаси на него от нападение на стария зубър. Не се колеба дълго. Месото на животното щеше да изхрани рода му за дълго време. Женската идваше към върбите, за да похапне от напъпилите клонки. Стигнала беше съвсем наблизо. Всеки миг можеше да надуши човека и да побегне. Той издърпа назад ръката, която държеше копието с острия кремъчен връх. Изчака животното да вдигне глава. Гънките на кожата по гушата се изопнаха и там тялото стана по-уязвимо. Малкия Тур се напрегна и замахна с все сила. Острието потъна в шията на зубрицата — ударът от това разстояние беше смъртоносен. Раненото животно падна на предните си колена, промуча дрезгаво и се задави от бликналата кръв. Старият мъжкар изправи глава, огледа се, видя неестествената стойка на женската и се втурна с тежък бяг към нея. В движението си напред той възви глава към храсталаците.

Момъкът изтръпна — бикът го беше надушил. Скочи на крака и се спусна към спасителното дърво, а храстите след него запращяха под двойните копита на зубъра. Той следеше сега нападателя и със слуха, и с обонянието си. По грапавото стъбло на габъра беше лесно да се покатери, пъргавият момък се докопа за първите клони и се метна върху тях. Бикът стигна до дървото, вдигна глава. Гръмотевичен рев се откъсна от гърлото му. По гърба на човека пълзяха студени тръпки. Стори му се, че се намира ниско и побърза да се покатери по-нагоре.

Полуизсъхналият клон се пречупи с остър пукот, тялото му се люшна и полетя надолу. Ръцете му, размахани отчаяно, се хванаха за други клони, които се превиха, изпукаха, но не се прекършиха. Пареща болка прониза левия му крак. В първия миг помисли, че го е ударил рогът на бика, но веднага разбра истината. Бедрото му се беше нанизало върху острия край на друг счупен сух клон. Момъкът издърпа ранения си крак. Нямаше опасност да падне долу в обсега на свирепия бик, но от раната се стичаше кръв, която капеше чак до земята. Малкия Тур откъсна парче кожа от наметката си и превърза с него раненото си бедро.

Зубърът постоя известно време под дървото, поемаше с разширени черни ноздри мириса на човека и на неговата кръв. След това може би го обзе безпокойство за стадото, защото започна да обикаля около дънера на дървото, да тъпчи гъвкавите стъбла на храстите с раздразнено сумтене, да повдига глава нагоре, да гледа с гневни очи своя враг. Накрая мъжкарят навири опашка и се затича към поляната. Малкия Тур видя през клоните как едрото животно спря до жертвата му, заобиколи я с бавни стъпки, обдуши я, вдигна глава, прорева диво, продължително, с някаква неизразима печал. После се затича към зубриците и ги поведе в противоположна посока.

Ловецът знаеше, че няма да се върне отново. Зубрите не бяха тъй отмъстителни, както мечките. Той се смъкна бавно по стъблото на дървото. Кракът му се беше вдървил от раната. Мъчно се подчиняваше на волята му. Довлече се до жертвата си, заби кремъчния нож под ребрата, разряза с мъка кожата, пъхна ръката си и откъсна парче от черния дроб. Трябваше да се подкрепи, преди да тръгне към селището. Раната на бедрото му се беше покрила с корица от спечена кръв, превръзката я пазеше от ново разраняване, но не можеше да движи свободно крака си. Похапна до насита, измъкна копието от тялото на животното, заби го в земята и се изправи с негова помощ.

Селището беше далече. Трябваше да върви дълго покрай високия бряг на реката. От другата страна на течението растеше непроходима гора, прорязана от речните ръкави. През нея беше невъзможно да се промъкне, макар че така би могъл да съкрати пътя си.

Повърхността на земята потръпна, във въздуха се понесе тропот. Човекът се обърна и видя Сивия Бегач да препуска през поляните, следван от кобилите и кончетата. Малкия Тур размаха копието и нададе продължителен вик — сигнал, който разбираха само двамата с жребеца. Животното намали хода си, а кобилите продължиха да бягат по-нататък.

— Сиви Бегачо, ела, ела — извика момъкът.

Конят се подчини на зова му, притича до приятеля си, подуши с разширени ноздри плячката му, но не се уплаши. Малкия Тур посегна, пръстите му почесаха коня по челото. Ноздрите му се издуха, той изпръхтя доволно. Силното му тяло беше изваяно от яки мускули, които можеха да издържат дълъг бяг в равнината. Ех, да можеше да му помогне сега да се добере до селището, както стори това оня ден пред бурята…

Една смътна мисъл премина през главата на ловеца, начена да се оформя и да добива реални очертания. Накара го да тръпне от вълнение и нетърпение. Дали жребецът не можеше да го отнесе на якия си гръб? А как би могъл да се задържи върху него? Извади от плетената торбичка, която висеше на рамото му, широк ремък, изрязан от дебела зуброва кожа за пренасяне на по-големи товари. Прехвърли края му през гърба на животното, което извиваше шията си и го гледаше приятелски, но често пристъпваше от крак на крак. Явно беше, че нещо го тревожи, не му даваше покой.

Малкия Тур се наведе, доколкото му позволяваше раненият крак, хвана края на ремъка и го завърза стегнато. Жребецът потръпна, отстъпи крачка-две, удари нетърпеливо с копитата си по земята. Човекът обви с ръка мускулестия му врат, за да си почине и да го успокои, преди да се метне на гърба му. Конят изведнъж дръпна глава и процвили разтревожено. Ловецът се обърна и застина на място. Тридесетина мъже, облечени в кожи, с начервени лица, изпъстрени от отвесни бели ивици, вървяха към него в широк полукръг. В ръцете им имаше копия и обтегнати лъкове. След петдесетина крачки стрелите им щяха да го настигнат.

— Хората от селището при Големите хълмове са тръгнали да грабят — разбра Малкия Тур, — сигурно ще нападнат нашия род, за да отвлекат жените и децата… Нарисували са бойните знаци по лицата си…

Положението му беше отчаяно. Здрав и читав, би могъл да се втурне в бяг — беше млад и силен, имаше надежда да предупреди своите. Раненият крак го обричаше на смърт, а роднините му щяха да станат плячка на враговете. Мисълта за това го стресна, даде му сила. Сивия Бегач, който вече се дърпаше да побегне, трябваше да го спаси.

Хората от Големите хълмове, които бяха тръгнали да грабят съседите си, видяха смаяни как човекът от речното селище преметна крак през гърба на дивия кон и как той се спусна към съседната поляна. Те не знаеха, че застанали в полукръг сами бяха насочили животното в правилната посока. Гледаха неразбиращо към сивото тяло, върху което се беше вкопчил човекът.

Малкия Тур беше вмъкнал здравия си крак между ремъка и тялото на животното. След това се беше извил и легнал по гърди върху гърба му. Неговите пръсти се бяха впили в гривата.

Жребецът в първия миг се вдигна на задните си крака, но гласът на приятеля му го поуспокои, а и нямаше време за губене. Лицата на непознатите хора вече се различаваха, не биваше да ги допуска по-наблизо. И конят се втурна към единственото място, където нямаше врагове. Това беше скалният нос над реката. Натам бяха избягали и кобилите, а натам беше и селцето. Започна да тича в тръс, а след това премина и в галоп. Човекът на гърба му се друсаше, клонките на храстите го шибаха болезнено, но враговете оставаха все по-назад. Показа се брегът, където минаваше пътеката на ловците. Кобилите се бяха спрели на ливадата до върбите. Жребецът протегна глава към тях. Момъкът се размърда, внимателно обви ръце около шията на животното, измъкна изтръпналия си крак, плъзна се по овлажненото тяло, което издаваше остър мирис на пот, и стъпи на земята. Конят стоеше напрегнат, гледаше неспокойно към кобилите, пръхтеше нетърпеливо. Сякаш разбираше, че е свършил работата си. Малкия Тур издърпа ремъка, развърза възела и свали кожената ивица от гърба на жребеца. Той се почувствува съвсем свободен, отстъпи две-три крачки, отърси се, процвили високо. Кобилите наостриха уши, вдигнаха глави и му отвърнаха звънко, треперливо. Младият ловец се усмихна, отметна назад дългите си коси и му подвикна приятелски:

— Ти ме спаси, Сиви Бегачо, върви при своите, отведи ги далеч, защото идват хората от хълмовете…

Мъжкарят размаха по конски глава, като че разбра и благодарността, и съвета на приятеля си. Препусна към кобилите. Притича до тях и те го последваха във върбалаците. Може би щяха да пресекат реката с плуване, за да се отдалечат през зелените ливади по другия, по-ниския бряг.

Малкия Тур дълго гледа раздвижените върхове на гъсталаците. След това седна тежко на пътеката. Необикновеното пътуване го беше уморило, но нямаше време за губене. Той взе два камъка, които се търкаляха наблизо, и започна да ги удря ритмично един в друг. Екотът им се понесе надалеч, стигна и до селището, и до рибарите покрай брега на реката, и до ловците в отсрещните гори. Те грабваха оръжието си и тичешком се отправяха към селището. Някой даваше сигнал за опасност. Неколцина мъже минаха по пътечката, грабнаха Малкия Тур и го отнесоха към колибите. Селището беше обградено с ров и дървена ограда от колове, между които бяха преплели вършини от леска и габър. Тежкият вратник се затвори, залостиха го с напречни греди, мъжете приготвиха лъковете и копията си. Нападателите можеха да дойдат само от изток — там платото се свързваше със скалния връх чрез тясна шийка. Когато враговете стигнаха пред рова, видяха стопаните да подават глави иззад острите върхове на коловете.

Привечер те си тръгнаха обратно към хълмовете, защото се страхуваха да нощуват близо до обсадените. Мъжете от селището можеха да излязат и да ги нападнат край огньовете през нощта.

Когато вечерта в първобитното селище припламнаха езиците на големия огън, Малкия Тур започна своя разказ за дружбата си със Сивия Бегач. Мъже, жени и деца слушаха за необикновеното приключение на младия ловец. Поднасяха му дървени паници с разреден див мед да утолява жаждата си, подаваха му парчета отбрано месо и разцепени с каменни брадви бедрени кости, които криеха, вкусен костен мозък.

И преди да се отправят да спят в плетените колиби, измазани отвън с глина, замесена със сухи треви, старият жрец Горския Бухал протегна двете си ръце над жаравата и продума тържествено:

— Слушайте, деца мои… Сивия Бегач е бил изпратен на Малкия Тур от духовете на нашите деди, за да го пренесе и да спаси всички ни от смърт… От днес нататък той е наш брат и нека никой не вдига ръка срещу него и неговите кобили… Защищавайте го от зверове и от други хора.

Дрезгавите гласове на мъжете му отвърнаха хорово. Сивия Бегач нямаше да падне от копие или стрела, хвърлена от ръцете на ловците от селището.

Малкия тур се довлече бавно на върха на скалата, който беше в средата на оградата, и се загледа в пролетната нощ. Нейде там, в мрака, беше Сивия Бегач с кобилите и кончетата — сега малкият табун можеше да се приближава до селището.