Мирча Елиаде
Змията (8)

8.

Вечерята беше към края си. Наближаваше полунощ и младите вече нямаха търпение да станат от масата и да отидат в някоя друга стая. Там биха могли да разговарят по-свободно, да си организират други игри или дори да потанцуват. Госпожа Соломон беше споменала, че се е погрижила да донесе грамофона на Владимир. Ако покрият с носна кърпа фунията, може би няма да се чува отвън. „Всъщност — беше добавила тя — всички калугери спят по това време.“

Трапезата беше скромна само на вид — малки чинии, книжни салфетки, тук-таме чаши. Всъщност госпожа Соломон и госпожа Замфиреску бяха отрупали масата със студено печено месо, колбаси, сардели, различни видове сирене, плодове. Избраха нарочно тази стая за трапезария, за да оставят свободни за игри и танци другите помещения — по-големи и по-чисти. Всички знаеха, че този „студен бюфет“ — както казваше госпожа Замфиреску — няма да трае дълго, и не искаха да пръскат чинии и чаши и в другите стаи. В две от тях щяха да спят по-късно дамите. Бяха занесли там пътните си чанти, дрехите и пакетите. Леглата щяха да бъдат събрани едно до друго, за да се сместят по-добре. Госпожа Соломон обяви, че и тя остава, въпреки че беше усетила веднага комарите.

Владимир пръв даде знак за ставане. Беше пил доста и сега бе придобил кураж и неизчерпаемо въодушевление. На трапезата беше седял между госпожа Соломон и госпожица Замфиреску и се беше почувствал ухажван и от двете. Всяка от тях искаше да му каже нещо тайно на ухото, като притисне гърдите си до рамото му. Впрочем по време на вечерята компанията съвсем се беше отпуснала. Манастирското вино беше поразпалило всички, дори и Замфирескуви, които не бяха така близки с останалите.

— Хайде да видим дали не е изгряла луната — каза Владимир, като стана от стола и хвана за ръка госпожица Замфиреску.

— А дали да не направим сега една разходка до езерото? — попита някой.

Шумът от отместените от масата столове, благодарностите, отправени към домакините, смехът и всеобщите приказки заглушиха отговора. Всички се отправиха към голямата средна стая. Господин Соломон точно се опитваше да преброи желаещите още едно кафе, когато забеляза, че Андроник е побледнял, а погледът му е прикован във вратата. Откакто беше станал от масата, Андроник не беше отронил ни дума. Изглеждаше загрижен, възбуден, а очите му шареха на всички страни.

— Не се ли чувстваш добре? — попита го господин Соломон.

Лиза и Рири веднага се приближиха разтревожени до Андроник. Бяха чули въпроса на господин Соломон и използваха добрия случай да покажат вниманието си към този очарователен младеж, който беше възхитил всички със своята непосредственост по време на вечерята.

— Дали да не изпиеш още едно кафе? — предложи Лиза. Беше щастлива, че може пак да бди над него.

На масата беше седяла до него. Отново започваше да се надява, въпреки че Андроник не беше си позволил нито един по-интимен жест.

— Нищо ми няма — студено се усмихна Андроник. — Развълнуван съм по друга причина, но ако ви я кажа, ще ми се подигравате…

— Кълна ти се!… — започна пламенно Лиза.

Андроник я прекъсна вежливо с ръка.

— Нека да не пресилваме нещата — каза той. — Става дума за една дреболия… Но дреболия, която би могла да притесни някого от вас.

— Какво се е случило? — попита и госпожа Замфиреску, която се беше приближила заедно с госпожа Соломон и Владимир.

— Засега нищо — обясни Андроник, — но скоро ще се случи… Може ли малко тишина? — попита той.

В трапезарията Стере разговаряше високо с господин Замфиреску и с капитан Мануила. До вратата друга шумна група — Стамате и останалите.

— Какво става? Какво става? — попита някой.

Събраха се всички край Андроник. Стана по-тихо.

— По-добре е открито да ви кажа — прошепна Андроник. — Наблизо има змия…

Дамите едновременно изпищяха.

— Защо ги плашиш с такива шеги? — попита капитан Мануила леко ядосан.

— Съвсем не ги плаша — спокойно каза Андроник. — Много близо до нас има змия…

Отново се чуха викове, уплашен смях… Андроник обаче продължи, без да им обръща внимание:

— Ще дойде тук, когато излезем в градината, а може и по-късно, като си легнем…

— Пази боже! — възкликна госпожа Замфиреску и се прекръсти.

Андроник свъси вежди и наведе глава.

— Питам ви — добави той след малко, — не е ли по-добре да я хванем още сега?

Мълчаха всички, сякаш едновременно бяха онемели от неочакваните думи на Андроник. Дали се шегува? Дали този забавен младеж няма пак да им изиграе някой номер?…

— А как ще я хванем? — попита капитанът след дълго мълчание, като се опитваше да се усмихне.

— Аз се наемам с това — каза Андроник, — но трябва да действаме бързо…

Тръпка на паника и любопитство прониза всички.

— Най-напред ви моля да запазите тишина — заповяда Андроник — и да застанете долепени до стената… Така…

Приближи се до господин Соломон и леко го побутна към вратата, сякаш му търсеше подходящо място по-близо до стената. Господин Соломон се остави да го преместят, без да се противи. Когато Андроник постави ръце върху раменете му, почувства как вълна от гореща кръв нахлува към сърцето му. Остана на определеното място, без да има сили дори да се усмихне, и зачака.

— Моля ви, приближете се плътно до стената! — заповяда отново Андроник със силен и решителен глас. — Колкото е възможно по-плътно до стената… И не помръдвайте, каквото и да се случи — подчерта той, като местеше погледа си от един на друг. — На никого от вас няма да се случи нищо страшно… Но ако се движите и крещите, ще ме объркате и ще ми отворите твърде много работа…

Един по един, като се споглеждаха слисани и развълнувани, гостите застанаха долепени до стената. Само капитан Мануила продължаваше да се усмихва скептично.

— Сякаш се подготвяте за някакъв фокус — каза той доста високо.

— До известна степен това пак е фокус — отговори Андроник, без да се обиди. — И е по-добре да го направим, докато все още е възможно…

— Но къде е змията, господине? — избухна капитанът. — Ако знаеш къде е, хайде по-добре да я убием още сега и да се успокоим…

— Нима е тук? — попита разтреперана от страх Лиза.

— Не знам къде е сега — каза навъсен Андроник, — но ако не искате…

Пъхна ръце в джобовете на сакото си и изгледа всички подред.

— Насила не мога да ви направя добро — добави той с усмивка.

— Но защо трябва да стоим неподвижни до стената? — попита Стамате, за да покаже на другите, че той не се страхува.

— За да не я изплашим — обясни Андроник. — Аз ще я повикам и тя ще дойде спокойно…

— Ще я повикаш тук, вътре? — възкликна госпожа Соломон.

— Някаква магия ли знаеш? — попита на шега капитанът. — Или пак ще ни изиграеш някой номер както в гората…

Въпреки всичко жените искаха да видят Андроник в действие. Каквото и да е, дори шега; ако случаят му позволява да направи нещо интересно, нека да започне веднага…

— И дълго ли, драги, ще стоим така неподвижни? — попита Стере.

Сякаш започна да се разсейва магията от първите заповеди на Андроник. Всички шаваха и приказваха, въпреки че не се осмеляваха да се отдалечат от стената. Често поглеждаха към краката си, сякаш се страхуваха да не би да видят как змията неочаквано се появява пред очите им.

Андроник отново пъхна ръце в джобовете си. Беше ядосан. Опита се за последен път да постигне пълно подчинение.

— Сега нямам време да ви разкажа откъде съм разбрал за змията и как съм се научил да я викам… Ще ви обясня по-късно. — После добави отегчен: — Предупредих ви от самото начало, че ще ми се подигравате.

— Няма да се подиграваме! — обеща почти весело Лиза.

Погледна към ъгъла, където стоеше господин Соломон, и изведнъж я обхвана необяснима тревога. Струваше й се, че господин Соломон не чува нищо от това, което се говори сега в стаята. Като че изобщо не беше помръдвал. Стоеше така, както го постави Андроник, и чакаше. Лиза потърси бързо погледа на госпожа Соломон, но тя явно не беше забелязала нищо. „Може би само си въобразявам“ — опита се да овладее тревогата си Лиза.

Андроник спокойно си погледна часовника.

— Ако до една минута не се успокоите — каза той, — ще ви се извиня, че ви разтревожих, и ще си отида… Това е всичко, което исках да ви кажа…

Думите му смутиха всички. Може пък и да говори сериозно… Няколко минути никой не можеше да реши какво трябва да се направи — дали да го успокоят и да го уверят, че ще запазят тишина, или пък да си дадат знак един на друг, да не казват нищо.

— Добре — промълви Андроник. — Моля ви да останете така…

Отново се намръщи и сякаш пребледня. Направи една крачка навътре в стаята, поколеба се за миг, после бързо се насочи към дъното на стаята и угаси една от лампите, а на другите намали фитила.

— Имаше твърде много светлина — прошепна той. — Да не се изплаши…

После се върна към вратата и я отвори широко. Правеше всичко това, без да поглежда към някого, като че беше сам и се готвеше да посреща гости. Чуваше се тежкото, с усилие овладяно дишане на останалите.

— Още веднъж ви моля да не помръдвате, каквото и да се случи… За ваше добро е…

Говореше им като на хора от друга стая, защото изобщо не вдигаше очи към някого. Продължаваше да се разхожда с големи крачки, сякаш беше недоволен от положението на нещата в стаята. Един стол, който пречеше, занесе в трапезарията. След това внезапно спря точно в средата. Разтърка челото си, като гледаше надолу, после реши: постави едното си коляно на пода, а двете си ръце сложи върху другото.

„Сега започва фарсът“ — помисли си капитан Мануила, ядосан от всички тези комедиантски приготовления.

Все пак не се осмели да каже нищо на глас. Погледна другарите си. Стамате чакаше учуден, като човек, готов да повярва във всичко, което може да се случи пред него в този момент. Жените изглеждаха повече уплашени, но в същото време любопитни. Само госпожа Замфиреску беше ужасена, а господин Соломон стоеше неподвижен. „Колко ли ще трае тази комедия? — запита се отново капитанът. — Дано поне шегата излезе добра, да се посмеем от сърце…“

В този момент осъзна, че Андроник шепне нещо, застанал в смешното положение, което си беше избрал. Капитанът се опита да долови смисъла на някоя дума. Чуваха се странни срички. Сякаш че не говореше на румънски. Думи с много гласни — дълги, проточени. И все пак Андроник казваше нещо, защото няколко пъти се чу думата змия… Магия някаква… Или по-скоро шега… Обиколи с поглед останалите и видя, че всички са притихнали и сънени. Изглеждаха като восъчни фигури. В този момент и на капитан Мануила леко му се зави свят…