Мирча Елиаде
Змията (7)

7.

Минаваше десет часът и семейство Замфиреску започваше да губи търпение. Бяха останали на двора и седяха на пейката пред манастирската приемница.

— Да знаете, че е така, както ви казах — обади се госпожа Замфиреску. — Искат да се отърват от Дорина…

Госпожица Замфиреску се почувства унижена от обрата на разговора, стана от пейката и се отправи към езерото.

— Отивам да видя дали не идват — каза тя.

— … И аз подозирам кой е уредил работата — продължи госпожа Замфиреску. — Станало е тайничко в Букурещ, да не разберем ние нищо… Изглежда, се страхуват да не им откраднем зетя…

Понечи да се засмее, но не можа да овладее яда си. Поне да беше се върнала по-скоро Лиза, да научи нещо от нея…

— Гладна ли си? — попита я господин Замфиреску. — Какво ще кажеш, ако не ги чакаме повече и седнем на масата?…

Госпожа Замфиреску намери повод да си излее яда.

— Боже господи, че нали до четири часа седяхме на масата, драги! И, слава богу, добре си похапна…

Господин Замфиреску рязко се обърна към жена си, готов за кавга. Точно в този момент обаче госпожица Замфиреску затича към тях, като им махаше с ръка.

— Връщат се — извика тя весело. — Чух им гласовете откъм езерото… Каква приятна компания са!…

Сега съжаляваше, че не отиде и тя с тях в гората… Може би са играли различни игри или са попели заедно. След като толкова се забавиха…

— Добре, че се връщат — каза господин Замфиреску оживен. — Надявам се, че след вечерята няма веднага да седнете да играете карти…

Госпожа Замфиреску се нацупи, стана от пейката и отиде при дъщеря си.

— И да не вземеш да им кажеш, че сме ги чакали за вечеря — прошепна тя. — Да не си мислят, че примираме за тях… Да видим най-напред дали ще ни поканят…

Гласовете се чуваха вече съвсем ясно. Изглежда обаче, че групата се движеше бавно, тъй като известно време не се показа никой. Постоянно се чуваше смях. Госпожа Замфиреску също си приготви усмивката. Върна се отново на пейката и започна да говори високо, като се опитваше да оживи своята малка група. „Да не си помислят, че ни е доскучало тук сами и че ги чакаме тях, за да се забавляваме…“

— Кога ще изгрее луната, Хорика?! — попита тя гальовно господин Замфиреску.

— Към полунощ — отговори мъжът й и се взря в небето.

— Мене не ме излъгахте — чу се гласът на Стере, — защото ние с Жорж добре се бяхме разположили, не сме кръстосвали гората като вас…

— Е, хайде, кажете, не беше ли хубаво?! — попита засмян Андроник.

Това беше смях, който не можеше да те разсърди. Младежки, искрен, клокочещ сякаш от горда мъжественост. Госпожица Замфиреску се усмихна, въпреки че другите бяха още на няколко метра от нея.

— Най-излъган останах аз — добави Андроник, — защото планът ми не успя…

— А защо не искаш да ни кажеш какъв план имаше? — попита Лиза.

— Не мога — извини се Андроник, — защото още не съм се отказал от него. Заблудих се малко в гората и не стигнах навреме, това беше всичко… Иначе и досега щяхте да сте в гората…

— Умирам от любопитство! — каза Лиза.

— Бъдете спокойна, госпожо — увери я Андроник. — Играта продължава, без дори да подозираме…

Двете групи се събраха и госпожа Соломон разказа на другите как бягаха из гората.

— Беше страхотно! — възкликна тя. — Толкова тихо и един чист въздух…

— Нали ви казах? — намеси се госпожица Замфиреску.

Всички бяха въодушевени и говореха едновременно. Дори Стамате беше сега по-общителен и от време на време се осмеляваше да се пошегува. Целувките на Лиза му бяха вдъхнали смелост.

— Да знаете, че щом изгрее луната, ще отидем още веднъж в гората — каза той.

— Аз не — застрахова се Стере. — Да върви младежта.

Госпожа Замфиреску шумно се разсмя. Значи на Стере може да се разчита, а вероятно и на Соломон. Малко покер след вечеря, уединени в някоя стая на манастирската приемница…

— Кой ще приготви трапезата? — попита господин Соломон. — Донесохме си кошниците от колата?

Рири, Лиза и госпожа Соломон отидоха да сложат масата.

В първия момент госпожица Замфиреску поиска и тя да им помогне, но видя, че Дорина остава. В такъв случай е по-добре да остане и тя. Има толкова младежи — шегуват се, смеят се, — по-хубаво е тук…

— Кой ще дойде с мен в избата да купим вино? — попита отново господин Соломон.

Почти всички мъже пожелаха да видят манастирската изба. Особено нетърпеливи бяха Андроник и Владимир.

— Да знаете обаче, че ще донесем виното във ведро — обясни им господин Соломон, поласкан от вниманието, с което се посрещаше всяка негова покана.

— Във ведра и глинени кани — уточни господин Замфиреску. — И да поискате да ви дадат от онова, рубиненото, страхотно е… Има и тамянка, но то много бързо ти се качва в главата…

— Много е силно — намеси се и госпожа Замфиреску. — Хорика, ние от кое имаме в колата?

— От същото.

— Хич не ни и трябва да ги смесваме — каза Стере. — Да не забравиш обаче да поискаш и сирене. Правят тия тука едно сирене, да ти се вземе акълът…

Групата тръгна да търси калугера, отговарящ за избата. Когато се разприказваха, бяха забелязали сенки на монаси, наизлезли пред килиите да видят откъде идват толкова гласове, но икономът не беше между тях. Господин Соломон го познаваше — мършав, висок калугер, с рядка брада, „изгризана от молците — добави господин Соломон — и приказва на носа си“. Започна да говори носово като него.

Стамате и капитан Мануила се разсмяха.

— Но къде е Андроник? — запита внезапно господин Соломон, забелязал, че младежът е изчезнал.

— Сигурно е отишъл да търси приятелите си — каза Владимир.

— Хайде де! Нима мислиш, че тази история с приятелите е истина?! — промълви шепнешком, с ирония в гласа, капитанът.

— Шшт! Недей така, може да ни чуе — намеси се Стамате. — Не е хубаво да го одумваме, когато го няма.

— Това казвах и аз — обади се господин Соломон. — Изглежда ми момче от добро семейство, но жалко, че е такъв буен, неспокоен — добави той, за да помири всички.

Намериха иконома и поискаха двайсет литра от тъмночервеното вино. Калугерът взе две големи глинени кани и едно ведро и им показа пътя.

— Само да можете да го изпиете всичкото — прошепна той, без да извръща очи.

Когато стигна пред една дървена врата, обкована с железа, калугерът спря, потърси ключа и отвори бавно, внимателно. После запали една вощеница и взе ведрото в лявата си ръка. Глинените кани остави на Владимир.

— Стъпвайте по-внимателно, че стъпалата са доста изтъркани — посъветва ги той.

Движеха се внимателно и с известно вълнение. Сводът на избата беше висок и се разширяваше, колкото по-навътре навлизаха. Владимир настръхна от студа и влагата, от тайнствеността на тези остарели зидове, от играта на сенките, раздвижени от пламъка на свещите.

— Кой знае колко неща са се случили тук — каза той замаян.

— Същото си мислех и аз — обади се капитанът. — Сякаш нещо те притиска… А сега тук се пазят само бъчвите с манастирско вино…

Стамате учудено разглеждаше стените на избата.

— … Дай ни, моля те, и малко от хубавото сирене — каза господин Соломон.

Калугерът пусна виното да тече в каната. То клокочеше и разпръскваше силна, благоуханна миризма. Очите на Владимир останаха приковани в рубинения въртеж в гърлото на съда. Виното преля малко и изтече във ведрото.

— … Това е най-хубавото вино по тези места — каза Андроник.

Всички потръпнаха и се обърнаха уплашени.

— Как дойде така бе, байно, че никой не те усети? — весело го запита господин Соломон.

Андроник посочи пътя, извеждащ от избата.

— Оттам — каза той спокойно. — Загубих ви на двора и затова дойдох направо в избата. Не за първи път слизам тук — добави той усмихнат. — Колко ведра от това вино съм изпил досега…

Калугерът вдигна глава, за да види по-добре лицето му. На пламъка на свещта всички имаха бледи, изпити лица, с дълбоки сенки.

— Познаваш ме, нали, отче? — попита го Андроник и прекара ръка през косите си.

— Идват много господа в манастира — каза калугерът и сведе очи. — Не ги помня добре.

— Но мене ме знаеш — добави по-тихо Андроник, като че ли искаше да го чуе само калугерът.

Обърна се рязко към останалите и им показа с ръка свода на избата.

— Аз познавам всички тези стени, сякаш съм бил тук от самото начало… Понякога ми се струва, че сънувам, толкова много неща помня. Кой ли ми ги е казал, кой ли ми ги е показал?… Сякаш съм се родил, когато се е градил манастирът…

Господин Соломон се засмя. Вдигна една от пълните кани доволен и я претегли на ръка.

— Говориш като по книга — каза той на Андроник. — Като в онези разкази за хора, които си въобразяват, че са живели някога и друг живот…

— Не — простичко го прекъсна Андроник. — На мен не ми се струва, че съм живял и друг живот някога, отдавна. Аз имам чувството, че съм живял тук непрекъснато, от съзиждането на манастира…

— Че то има повече от сто години — каза калугерът, но без особено учудване.

— Има дори повече, отколкото мисли твое преподобие — поправи го усмихнат Андроник.

Владимир наблюдаваше с известен страх навъсеното лице на Андроник. Дали от студа в избата или от изпаренията на разлятото вино, или пък от зашеметяващите сенки, които хвърляше по стените трепкащият пламък на свещта, но в последните минути неговите чувства и възприятия се бяха променили. Струваше му се, че с тези свои разкази Андроник злобно се подиграва с всички. Лицето му е мрачно, но е готов всеки миг да избухне в смях. Как останалите не забелязват, че Андроник се шегува или пък може би наистина сънува, пиян вече от това вино.

— Плащаме честно, господарски, и тръгваме — каза господин Соломон и отброи парите.

Капитан Мануила се беше смълчал и сякаш блуждаеше в мрака. Съживи го Андроник, като му показа отново стените.

— Мисля, че днес вече никой не знае — каза той, — че на това място загина истинската дъщеря на Моруци^[1], неговата родна дъщеря, а не другата, осиновената от втория брак…

Калугерът вдигна уплашено очи и скришом се прекръсти набързо. Андроник се престори, че не го вижда, и продължи с втренчени в Мануила очи:

— И аз не бих могъл да ти кажа откъде знам това, но така е останало. Тук е умряла тя, Аргира, „бледоликата хубавица“, както шеговито я наричали тогава…

— Защо е умряла? — попита Владимир с половин уста.

Доведоха я тук насила и без да знае старият княз. Някои казваха, че дори без да знае игуменът. Тогава жените не влизаха много в мъжките манастири. Доведоха я една нощ и както не се знае защо умря толкова неочаквано, така не се знае и как умря. Искаха да се отърват от нея, защото в същата година се уреждаше втората женитба на стария и другата девойка чакаше… И умря Аргира на третата нощ. Тук, на това място…

Андроник се обърна и показа с ръка наоколо.

— Споменавате ли я понякога в службите, отче? — неочаквано попита той калугера.

Икономът поклати глава. Сега за пръв път чуваше тази история и тя му се струваше измислена и варварска. Болярска дъщеря, умряла точно в избата на манастира — изглеждаше му невероятно.

— Хайде да вървим, че май става студено — каза господин Соломон.

Тръгнаха. Всички бяха настръхнали от студа в избата и от зловещия спомен, който Андроник беше възкресил толкова неочаквано.

— Какво ти дойде наум да ни плашиш с това момиче? — попита го господин Соломон, щом излязоха навън.

Андроник се засмя.

— Така се шегувам аз понякога, за да дразня хората, които са ми симпатични — каза той с друг тон. — Но тази история е тъжна, нали?…

След студа в избата нощта навън им се стори топла. Виждаше се част от небето между дърветата и килиите. Дворът изглеждаше леко осветен от скрита някъде наблизо светлина.

— Какво великолепие — възкликна господин Соломон, като гледаше небето и се възхищаваше на многобройните звезди. Беше спрял насред двора с кана вино в ръка. Андроник използва случая, приближи се до него и му прошепна тихо, за да не го чуят останалите:

— Моля те, не казвай на жените за историята с момичето. Ще им развалиш настроението…

Господин Соломон му кимна лукаво. В следващия миг обаче, като се взря по-дълбоко в очите на Андроник, шеговитото му настроение се изпари. Те имаха метален, тъмен, замайващ блясък.

— И ти си един дявол! — възкликна той.

В действителност близо до младежа изведнъж се беше почувствал изтощен. Безброй глупости му минаха тогава през ума. Дали пък този Андроник не е някой магьосник — от ония, които слагат упойващи билки във виното, за да ограбват после хората…

Тръгна подир другите, ала в душата му се беше прокраднало съмнение.

— Жаден ли си? — попита той след малко и спря. — Хайде да пийнем от каната…

Андроник на свой ред намигна лукаво, взе каната от ръцете на Соломон и внимателно я доближи до устните си. Започна да пие жадно, лакомо. Гълташе като насън. На господин Соломон чак не му се вярваше, но този юнашки жест го поуспокои. Докосна леко рамото на Андроник.

— Спри бе, човек, остави по глътка и за другите…

— Най-вече! — каза Андроник шеговито и загадъчно, след като отдръпна каната от устните си.

Ускориха крачка, за да настигнат другарите си.