Мирча Елиаде
Змията (15)

15.

Когато доплува до брега, Андроник отърси водата от тялото си и тръгна бавно към вътрешността на острова. Стъпките му оставиха няколко мокри следи върху набитата с пясък тиня, а после напълно потънаха в тревата. Андроник се движеше спокойно, без да бърза. Погледът му пробягваше по върховете на дърветата, сякаш се опитваше да отгатне приближаването на зората по трепета на листата. Тук, посред езерото, духаше слаб вятър, но младежът, изглежда, не усещаше студения полъх по голите си рамене. Птиците вече се пробуждаха в храстите и само тяхното чуруликане оживяваше острова. Андроник крачеше, омагьосан от самотата и от напрежението, което сякаш трептеше във въздуха в очакване на едно голямо чудо. Навлезе навътре между дърветата, където храстите бяха избуяли влажни, с големи разперени листа. Във вътрешността на острова миришеше на мъх и гнила кора. Клоните тук бяха натежали от капките роса, които ги свеждаха към земята. Андроник минаваше край тях, равнодушен към падащата роса, безчувствен към грубите ласки на листата. Навлизаше все по-навътре в гората. Изглежда, се мъчеше да открие нещо, което беше скрито добре, затова претърсваше с поглед храстите и дърветата. Стигна до една могила, върху която растеше само един хилав салкъм и няколко диви рожкова, и я изкачи с бързи крачки. Като се намери на върха, погледна недоумяващо към езерото. Постоя за миг неподвижен, пое дълбоко дъх и после бавно, като насън, слезе от другата страна и се отправи към езерото.

Без да бърза, внимателно си потърси място на тревата, където се отпусна на воля. Намери си удобно кътче в края на една долчинка. Тревата тук растеше висока и мека, водата проникваше между стръкчетата, сякаш извираше от неугледно изворче, готово всеки миг да пресъхне. Андроник опита леко с ходилото си докъде стига влагата, после щастливо се просна на тревата и подложи ръце под главата си. Известно време остана така — без да чувства студ, без да му се спи, а очите му си почиваха, отправени към небето.

* * *

Дорина се опомни едва когато лодката затъна в тинята и спря, като леко се заклати. Изведнъж се видя в средата на езерото, далече от брега в този прозрачен мрак, и се разтрепери. Трепереше обаче по-скоро от вятъра и от самотата, отколкото от страх. Странно спокойствие изпълни душата й, когато напълно се събуди. Сякаш се подготвяше за голяма промяна и непознати сили извираха вътре в нея, като й известяваха преминаването в друг свят. Скочи от лодката и започна да оглежда бреговата ивица. Трябваше да го намери някъде. Андроник не лъже, думите му винаги се оказват верни. Той трябва да е някъде наблизо и да я чака…

Девойката тръгна, като реши да обиколи острова. Голите й ходила не усещаха нито острите бурени, нито влажната, земя. Умората от неумелото и дълго гребане изчезна като по чудо веднага щом стъпи на острова. Очите й привикнаха бързо с избледнелия мрак на угасващата нощ. Когато закрачи твърдо по земята, не долавяше вече дори полъха на вятъра. Чувстваше само странна, опияняваща и необяснима радост, КОЯТО така и не се опитваше да проумее. Струваше й се, че неусетното преминаване от царството на съня в този действителен остров, обрасъл с треви и непознати дървета, изведнъж й открива нов, прекрасен път, по който би могла да тръгне. Всичко това можеше да бъде действителност… Тялото й, някак далечно и чуждо, можеше блажено да се отпусне на мократа трева в последните часове на нощта. Никаква болка, никакъв страх, никакъв срам, само една завладяваща, горчива радост в дълбините на нейното същество, като че се беше събудила с друга, неподозирана досега душа, в друго тяло — по-щастливо и по-прекрасно…

С всяка нова стъпка, която правеше около острова, дълбоко в нея сякаш растеше тази непозната сила, която раздвижваше кръвта и оцветяваше плътта й, променяше дишането й, ритъма й на движение, мислите й. Сега можеше да се случи всичко. Златни жар-птици можеха да излетят от заспалите клони и да я извикат по име. Стволовете на дърветата всеки миг можеха да оживеят и да се превърнат във великани и змейове. А под земята сигурно се разхождаха джуджета с бели бради и диви зверове разговаряха помежду си. Нищо нямаше да я изплаши, никаква среща, никакво чудо. Дори този мрак, който всеки миг щеше да изчезне, погълнат от земята и водата, й се струваше вълшебен. Преобразяването на света сега й изглеждаше изумително, сякаш от някакво тайнствено, непознато до този миг място струеше светлина.

Съвсем близо до нея изхвърча една птица и полетя над езерото. Дорина я проследи с очи и изведнъж сърцето й заби по-силно. Птицата леко прелетя над Андроник и очите на девойката го зърнаха изведнъж целия, така както се беше изтегнал на тревата, с поглед в небето. Запъти се с бързи крачки към него. Възторгът в душата й растеше — тих, богат, безграничен.

— Аз дойдох — прошепна Дорина, като се приближи.

Андроник обърна глава и я погледна усмихнат, но остана да лежи неподвижен.

— Чакам те от полунощ — каза той. — Търсих те в гората, виках те…

Дорина се засмя. Погледна го още веднъж в очите, после погледът й се плъзна бавно, без страх и без свян, по тялото му. „Колко е хубав моят любим…“

— Какво прави досега? — попита я Андроник, като леко вдигна глава.

— Мисля, че сънувах — прошепна Дорина и си потърси място до него.

— Такива сте вие — каза бавно Андроник. — Трудно разбирате…

Дорина се настани съвсем близо до него и се подпря на лакът, като се опитваше да подреди косите си.

— Значи това е островът — каза тя щастлива, като се огледа наоколо.

— Нали няма по-красив от него? — попита Андроник.

Девойката кимна с глава и затвори очи. Усмивка на необикновен възторг озари лицето й.

— И ти си хубава — добави Андроник. Погледна я дълбоко в очите, сякаш се опитваше да опознае всичко, което живееше непознато за него в душата й. — Защо не хвърлиш тези дрипи?

Показа с ръка блузата й. Дорина учудено се погледна, сякаш едва сега разбра, че все още е полуоблечена.

— Прав си, забравих! — прошепна тя с усмивка.

Стана веднага и изхлузи блузата си. Остана гола, но никакъв срам не замъгли очите й, капка кръв не оцвети лицето й. Погледна се за миг, после се приближи до водата. Краката й бяха опръскани до колената със засъхнала кал и мръсен пясък. Бавно, сякаш опипваше с крак дъното на езерото, девойката навлезе във водата. Когато водата стигна до кръста й, тя се поколеба и се обърна към Андроник, който беше останал на брега и усмихнат я следеше с поглед.

— Страх ме е да вървя по-нататък — извика тя и вдигна ръка.

Андроник тутакси се изправи и влезе и той във водата. Настигна Дорина бързо, като стъпваше тежко и шумно вдигаше пръски.

— Не можеш ли да плуваш? — попита я той.

Девойката поклати глава и по детски се натъжи.

— Нищо, аз ще те науча — успокои я Андроник. — Само не трябва да се страхуваш… Дръж се за мене…

Хвана я за ръка и бавно я поведе, докато водата плисна в гърдите й. Андроник се отпусна по корем, а ръката на девойката остана подпряна на гърба му. Дорина се опита да се засмее и отпусна глава във водата, която нахлу в устата й, в ушите и носа й. Онемя от целия този натиск, но той я забавляваше.

— Страх ли те е? — попита я пак Андроник.

Дорина не го чу. Усещаше, че плува независимо от натиска на водата, че я носи една силна ръка, и тя напълно се отпусна. Чувстваше само как приятно се плъзга по повърхността на тази топла и безкрайна вода. Почти се учуди, когато се опита да се изправи и не усети земята под краката си, но учудването й бързо премина в окрилящото чувство, че е свободна и силна.

— Как се чувстваш? — попита я пак Андроник, без да получи отговор.

Тогава все така леко и сигурно я отнесе до брега. Излязоха от водата усмихнати и двамата. Дорина го погледна в очите и се притисна топла до него.

— Не беше трудно — прошепна тя.

— Ще те науча и да се катериш по дърветата — каза й Андроник, — но най-напред трябва да ги помолиш да ти позволят. Някои от тях са стари или болни и ги боли… Тогава те хвърлят на земята…

— А ти как познаваш кои са болни? — попита Дорина.

— Чувам ги как се вайкат или виждам как плачат… Клетите те… Със старите и болните е по-трудно…

Седнаха на един хълм над долчинката. Андроник подпря глава на коленете й и девойката започна прехласната да гали косите му.

— … И с цветята е трудно — добави Андроник. — Те винаги са влюбени… Да видиш само как плачат!…

Засмя се, после вдигна очи към лицето на Дорина и я погледна вече сериозен.

— Как се казваш ти? — попита той.

— Дорина.

Андроник дълбоко се замисли, сякаш се мъчеше да си припомни къде по-рано е чувал това име.

— А ти как се казваш? — попита шепнешком Дорина, галейки челото му.

Андроник тъжно се усмихна и погледът му отново се зарея. Дорина търпеливо почака да се върне.

— Казваш се Серджу, нали? — настоя тя.

— Щом ти искаш така — отговори усмихнат Андроник, като учудено я гледаше в очите.

— Серджу е хубаво име — каза Дорина. — Ако бях момче, би ми харесвало да се казвам Серджу… Като тебе — добави тя.

— Не мисли повече за това — прекъсна я той, взе ръката й и я погали. — Ти не си момче, а момиче…

— Лошо е да си момиче — каза Дорина.

Андроник звучно се засмя. Придърпа ръката й до себе си и погали косите й.

— А ако беше само една клета светулка? — попита я той, за да я подразни.

Изведнъж замълча и отново потърси очите й, сякаш искаше да разговаря направо с нейната дълбока, истинска същност.

— Ти не знаеш какво значи да бъдеш човек — добави той замислен. — Толкова е хубаво…

Разпери като крила двете си ръце и отпусна глава назад.

— Никога да не умираш — каза той с поглед в небето. — Да бъдеш като онази звезда, красива и безсмъртна…

Показа с ръка Зорницата. Дорина потрепери.

— От какво се страхуваш? — учудено я попита Андроник.

— От смъртта — прошепна Дорина.

— И там има хора — усмихна се Андроник. — Навсякъде има хора…

— Ти знаеш всичко, нали? — попита го тя успокоена. — Всичко, което казваш, е истина…

Андроник не й отговори. Продължаваше втренчено да гледа Зорницата. Вече зазоряваше. Бяха изчезнали всички други звезди и небето беше избледняло.

— Къде живееш? — попита го Дорина, за да го разбуди.

— Там — посочи Андроник гората до брега на езерото. — А ти къде живееш?

Дорина се замисли за миг. Опита се да си спомни добре, за да не каже нещо неточно от съня си.

— В Букурещ — отговори тя правилно.

— И какво правиш там?

Андроник се усмихна, когато я запита. Цялото му лице беше светнало, сякаш едва сдържаше смеха си.

— Живея — отговори Дорина объркана.

Той се засмя, окрилен от дива радост. Стана и вдигна девойката на ръце. Като че носеше клонка, толкова лек беше товарът му.

Продължаваше да се смее, вдигаше на ръце тялото й все по-високо, сякаш искаше да го покаже на небето, на гората, на светлината, която извираше вече от всички страни. Дорина се притисна към гърдите му. Андроник я подхвърли още няколко пъти в ръцете си, после затича с нея към вътрешността на острова. Прескачаше в луд бяг трънаци и ями, стъпваше върху сухи клони, удряше се във високи и дебелокори бурени, поваляше силно миришещи, гъсти и бодливи храсталаци.

Дорина затвори очи изплашена, но щастлива. Понякога усещаше парещи драскотини по тялото, но никаква болка не можеше да накърни лудия възторг от новия смисъл, който сега получаваше животът й. Долавяше как кръвта на Андроник пулсира в гърдите му, чуваше силните, оглушителни удари на сърцето му. Топлината на тялото му беше неестествена, опияняваща. От известно време тя усещаше само, че бясно се носи из въздуха към някаква бездна. Почти загуби съзнание, не се осмеляваше да отвори очи, да погледне къде се намира…

Когато най-сетне дойде на себе си, лежеше на плажа от другата страна на острова. Виждаше се лодката, с която тя беше пристигнала, останала със забит в тинята нос. Андроник стоеше до нея и я гледаше с блестящи очи, силно поруменял. Едри и бистри капки пот се стичаха по тялото му. Гърдите му силно и учестено се повдигаха, а косата му падаше мокра на челото.

— Съмва се — каза й той веднага щом девойката отвори очи.

— Колко съм уморена — прошепна Дорина. — Как можа да събереш толкова сили?…

— Хайде да видим как изгрява слънцето — каза Андроник, отминавайки въпроса й.

Помогна й да стане и я хвана за ръка. Девойката вървеше лениво, без да усеща къде стъпва. Къдриците й се спускаха по раменете, разпилени от лудия бяг. Едната й ръка кървеше.

— Да се качим на хълма — промълви Андроник.

Занесе я догоре почти на ръце, въпреки че възвишението беше съвсем ниско. Намери й удобно място и бавно, с голямо внимание, я сложи да легне.

— Спи ми се, любими — прошепна Дорина и го погледна с молба в очите.

— Нека видим по-напред как изгрява слънцето…

Седна и той до девойката и погали усмихнат косите й.

— Колко си хубава, когато ти се спи.

— Ти ме правиш хубава — каза простичко Дорина. — Когато ме избра, не бях такава…

— Тогава беше грозна — усмихна се Андроник.

Замълча умислен, с отправени на изток очи. Там небето беше кървавочервено, после взе да избледнява в очакване.

— Ти бил ли си някога на слънцето? — попита Дорина сънливо.

— Не, дотам е трудно — отговори Андроник, без да се обръща.

Дорина затвори очи щастлива. Постави едната си ръка под главата, а с другата прегърна Андроник през кръста.

— Да не заспиш — прошепна й той. — Ще бъде жалко…

— Още много ли има? — попита още по-изтощена Дорина.

— За който го обича, никога не е много — каза Андроник.

Дорина прехапа устни и решително отвори очи. Стори й се, че всичко край нея се е променило. Дърветата бяха порозовели, тревата блестеше, езерото изглеждаше като златно огледало.

— Сега… — прошепна Андроник въодушевено.

Сякаш хиляди птици зачуруликаха отведнъж. Дорина онемя. Откъде ли идваха тези вълшебни, нечувани звуци, тези високи крясъци във въздуха, този неразбираем нежен шепот в тревата и в храсталаците? Всички изведнъж ли зазвучаха, или и преди ги беше долавяла, макар и много смътно?…

— Погледни!…

Андроник се изправи на колене и остана известно време така, очарован и щастлив. Кървавото око на слънцето се разтваряше съвсем близо до тях, над равнината. Дорина го гледаше смаяна, сякаш сега за първи път виждаше изгрева на слънцето. И неочаквано й се изясни онази дълбока и съвсем логична мисъл, която толкова време носеше в себе си, без да се старае да вникне в нея. Стори й се, че се събужда в друг живот, и радостта й беше толкова голяма, че очите й се премрежиха и клепачите й натежаха за сън.

Когато Андроник отвърна очи от слънцето, я намери до себе си заспала, с озарено от детска усмивка лице. Младежът сложи ръка на косите й и я погали, опитвайки се да я събуди. Дорина едва-едва отвори очи.

— Остави ме, любими! — прошепна тя.

Стори й се, че лицето на Андроник напълно се е променило. Сега беше един тъжен, замислен, съкрушен човек.

Тя обаче нямаше сили и да се учуди, а заспа отново щастлива, стиснала здраво ръката му.

— И на мен ми се спи — прошепна й той и доближи лицето си до нейното. — Няма да се видим повече, докато не залезе слънцето… А тогава, кой знае…

Погледна я как спи до него, гола и съвсем истинска, невъобразимо хубава в удивителната си искреност. После, сякаш искаше да прогони някаква магия, Андроник духна над челото на девойката, постоя усмихнат и легна до нея, като положи глава на гърдите й.

* * *

Слънцето се издигаше бавно и вече прежуряше. Започнаха да бръмчат пчелите и разноцветни утринни пеперуди прелитаха самотни из въздуха. Откъм гората от време на време се обаждаше кукувица и гласът й се понасяше над езерото.

Когато лодката стигна до брега на острова, господин Соломон, Владимир и Мануила скочиха припряно, затъвайки в тинята. Всички бяха с бледи от безсъние и безпокойство лица. Владимир се провикна:

— Доринааа!…

Не трябваше да търсят дълго. Както вървяха по брега развълнувани и се страхуваха да признаят мислите си един на друг, изведнъж видяха двамата млади голи, притиснати един до друг. Владимир се изчерви и прехапа устни. Мануила изостана малко назад. Само господин Соломон събра кураж да продължи, но трепереше целият.

Когато се приближи до Дорина, видя, че девойката спи дълбоко, обгърнала с двете си ръце здравата снага на Андроник.