Мирча Елиаде
Змията (12)

12.

Няколко минути след като Дорина заспа, някой се приближи до нея, потупа я по рамото и й каза:

— Хайде! Скоро ще стане ден!…

Девойката уплашено скочи от леглото. Така бързо? А другите тук ли ще останат, сами в манастира?…

— Това беше отдавна и само насън… Как си спомняш още?…

Дорина се усмихна. Наистина. Всичко беше само сън — и неприятното празненство у Соломонови, и игрите им в гората, и змията…

— Не произнасяй никога тази дума — посъветва я гостенката, сякаш отгатваше мислите й. — Не бива да я произнасяш!…

— Добре, ще запомня… Но ако все пак…

Момичето, което я събуди и стоеше сега до нея, се навъси и опечали.

— Тогава няма да го видиш девет години… По целия свят да го търсиш, пак няма да го срещнеш…

— Кого? — потрепери Дорина.

— Твоя жених. Или може би си забравила и това, че днес е сватбата ти…

— Толкова скоро? — свенливо попита Дорина. — Че то дори не е съмнало още.

— Само сега той е мъж, докато изгрее слънцето… После ще се скрие и пак няма да го виждаш…

Дорина се огледа на всички страни. Каква голяма, разкошна стая, с изписани със злато стени, с извит като свод таван… Дори не беше разбрала, че е спала тук почти цяла нощ…

— Хайде! Хайде по-бързо — подкани я жената. — Чакат те другите, с булчинската рокля…

— Но трябва най-напред да кажа на мама! — възпротиви се Дорина.

Жената се усмихна снизходително. Хвана я за ръка и й посочи дъното на стаята. Оттам сякаш започваше друго помещение, от неговия край — друго, и така до безкрайност, като в огледала.

— Нима смяташ, че сега имаш време пак да се върнеш? Това беше отдавна… Не можеш да си представиш колко много време изтече оттогава…

Дорина погледна без тъга редицата от стаи, която сякаш я отделяше от един друг свят. От паметта й бавно се изтриваха последните спомени. Наистина сега и тя разбираше, че е минало много време оттогава и че нищо не може да се върне, нищо не може да бъде пак така, както е било някога…

— Вземи си пръстена! — напомни й жената. — И не го сваляй от пръста си, докато не застанеш пред него…

— Пред Андроник — прошепна Дорина свенливо, разтреперана от вълнение.

— Така му казвате вие…

Жената погледна Дорина в очите и се усмихна тъжно.

— Ти познаваш ли го?

— И аз го виждам само нощем — отговори жената. — Тогава, когато е красив мъж…

— А ти как му казваш? — попита отново Дорина.

— Така, както ти не бива да му казваш…

Дорина я достраша от този чужд поглед, от това лице, което не беше срещала никога досега.

— Хайде! Чака ни…

Хвана я за ръката почти насила и я задърпа към вратата. Когато обаче стигна до прага, Дорина спря разтреперана. Стори й се, че там, отвъд прага, има вода. Добре прикрита, но дълбока, черна и студена вода, която неопитното око би взело за килим.

— Страх ме е — прошепна тя.

— Не се страхувай, няма да се удавиш — успокои я жената. — Докато си с мен, няма да се удавиш…

Дръпна я за ръката. Дорина затвори очи, ала кракът й не потъна. Стъпваше сякаш по стъкло. Само студената вода пронизваше стъпалата й — това беше всичко. Дъхът й обаче почти беше спрял в гърдите.

— Поеми дълбоко въздух — каза й пак жената. — Бъди спокойна. После ще свикнеш и тук, под водата…

— Но къде сме сега? — попита уплашено Дорина.

— В неговия палат…

— А как тогава слънцето прониква чак дотук? — попита Дорина, като се огледа внимателно наоколо.

— Щом палатът е целият от стъкло… Ето, погледни.

Жената й показа с ръка нагоре. Виждаше се небето — далечно, сребристо, блестящо като стъкло. Там горе светлината беше бледа и сякаш идваше отнякъде другаде. А пред тях се виждаха ярки, великолепни светлини.

— Чака ни… Да не се разсърди, че закъсняваме…

Хвана я здраво за ръка и ускори крачка. Дорина гледаше смаяна блясъка пред очите си. Чуваха се много гласове и някакви странни нежни звуци, като от едва докоснати цигулки. Стигнаха до бели, сякаш мраморни стъпала. Когато трябваше да стъпи на първото, Дорина се поколеба, но придружителката й я дръпна силно след себе си.

— Качвай се! Качвай се! — й заповяда тя.

Колко трудно й беше! Сякаш на всяка стъпка невидими сили я теглеха обратно и съвсем я изтощаваха.

— Качвай се! Качвай се! — чуха се други гласове отгоре.

Почувства отново ръката на жената, която я теглеше. Затвори пълните си със сълзи очи и направи още една крачка. Призляваше й от болката, която й причиняваше това непонятно усилие.

— Защо е така трудно? — прошепна тя.

— И на него му беше трудно да дойде при тебе. Забрави ли, че не можа да отблъсне лодката? Колко време чакахте там, на брега на езерото, и лодката не можеше да потегли…

— Да, така беше — припомни си Дорина.

Припомни си и огнения поглед на Андроник, и ръката му, топла и силна, на която се беше облегнала тогава, отдавна, в съня…

— Качвай се! Качвай се! — чу пак гласовете отгоре.

— Кой вика? — попита Дорина.

— Другите. Много са. Всички идват тук… Но е трудно, нали?…

Усмивката й беше станала сякаш по-тъжна, като гледаше как се мъчи Дорина.

— Много ли има още? — попита още веднъж Дорина.

— Ако го обичаш, е малко…

Девойката стисна клепачи, прехапа устни и се напрегна. Още едно стъпало, още едно…

— Той не може да ми помогне, нали?

— По тази стълба не. Не е неговата…

Гласовете отгоре сякаш изчезнаха, а с тях и звуците на цигулките. Къде ли се изгубиха изведнъж всички тези хора, които я чакаха с приковани в нея погледи? — попита се Дорина.

— Не са изчезнали — отговори й жената. — Чакат те. Ето ги…

И наистина Дорина неочаквано се озова в средата на една безкрайна, ярко осветена зала, пълна с огледала. Приказен свят се разкриваше пред очите й. Жените бяха облечени както едно време, а мъжете имаха дрехи, общити със златни нишки, дълги саби и шлемове.

— Само недей да говориш с тях! — бързо й прошепна жената.

Заслепена, Дорина се движеше боязливо през високата безкрайна зала. Хората я пронизваха с чужди, студени погледи и сякаш се стараеха да я спрат между тях, тъй като кръгът непрекъснато се стесняваше. И всеки й правеше знак с ръка, всеки й показваше някаква чудесия: невиждана златна птица, чаша от скъпоценни камъни или великолепна обувка. Девойката се замая и закри очите си с длани.

— Не им отговаряй, каквото и да ти казват — чу тя отново шепота на спътницата си.

В този миг почувства как ръката на жената я дръпна по-настоятелно.

— Ето я хубавата белолика Аргира! — извика някакъв младеж, който изскочи пред нея и й показа един скрит трон.

Дорина се обърна против волята си. В далечината, обляна в светлина, седеше бледа девойка с черни коси и широко отворени очи.

— И тя беше невеста — добави младежът с усмивка. — И тя дойде пак оттам, откъдето идваш и ти. Погледни я!

Дорина цялата се разтрепери. Девойката изглеждаше мъртва. Седеше неподвижно, лицето й беше бледо и безжизнено и очите й не трепваха.

— Три дни, толкова беше той с нея! — извика отново младежът, като почти й препречваше пътя. — Сега е мъртва, отдавна мъртва. Погледни я хубаво.

И без настойчивите думи на младия непознат Дорина не можеше да откъсне поглед от лицето на девойката от трона. Все по-силно я вълнуваше тайната на това вцепенено в студена печал лице.

— Хайде! — прошепна спътницата й и се опита да я дръпне за ръката.

— Коя е тя? — попита Дорина. — И тя ли е била невеста и после е умряла?

Жената се поколеба, но не й отговори. Искаше да я притегли по-близо до себе си, да я изведе по-бързо от кръга на тези хора, които продължаваха да я гледат втренчено.

— Погледни я добре и ще разбереш коя е — каза отново младежът. — И тя е облечена в булчинска рокля, не виждаш ли?

Силно развълнувана, Дорина рязко спря. В този миг девойката от трона й се стори позната, с тези широко отворени очи, със свитите устни…

— Не виждаш ли, че това там си ти?! — възкликна победоносно младежът.

Всички цигулки замлъкнаха, сякаш ги спря невидим жест. Дълбоко мълчание вкамени залата. Дорина застина за миг с разширени от ужас очи, после изстена като ранена и се строполи.

* * *

Започваше да разбира къде е. Цялата стая беше обляна във фантастична лунна светлина. Дорина се събуди, трепереща от ужас. Дочуваше на кратки интервали дрезгаво похъркване. Отнякъде другаде до нея достигаха неясни шумове — един проточен стон, после неразбираем шепот и бръмчене на невидими буболечки. Девойката докосна с длан челото си. Опитваше се да разбере какво се беше случило с нея. Заслуша се в приглушеното дишане до себе си. Бавно обърна глава и видя Лиза, отпуснала глава в тежък сън. От другата й страна спеше Рири, свила юмруци до устните си. Стаята беше осветена и в най-скритите кътчета, но луната не се виждаше през прозореца. Очертаваше се само едно ъгълче сиво прозрачно небе.

— Сънувала съм — прошепна Дорина, за да се успокои.

И все пак се страхуваше, задето е будна само тя сред толкова потънали в сън жени. Всеки шум, който долавяше, й се струваше фантастичен, неразбираем, изпълнен със загадъчност. По-късно осъзна, че отдалече се чува крякането на жабите. Опита се да помисли. „В манастира сме. Сънувах. Всичко, което се случи досега, беше насън…“

Ала внезапно си спомни за Андроник и отново се развълнува. Нима и той беше само илюзия? И змията?…

Стоеше с отворени очи, с присвити вежди и се опитваше да си припомни всичко, което се случи. Нищо не разбираше. Само очите на Андроник я следяха отнякъде в тази светла и прохладна стая. Сякаш чувстваше, че той е съвсем наблизо, усещаше преди всичко едва доловимия мирис на чисто мъжко тяло и убийствената топлина, която извираше от очите му, от ръцете му… А змията?!… Дорина поруменя, затвори очи и ги стисна до болка. В обърканата й памет изникваше все същото смазващо отвращение, все същият безмерен ужас и мъчително желание. Събитията трудно се разграничаваха в ума й, а мислите й се раждаха безсилни, несигурни и тя не знаеше как да ги свърже помежду им. Всичко беше някак болно, изтощено, обвито с мъгла. Не можеше да се отърси обаче от магията на змията и на Андроник. Само образът на Андроник я успокояваше, когато го извикаше в ума си. Виждаше го целия, жив, просто невероятен в несравнимата си мъжественост…

Дорина дълго време се бори със съня, със спомените. Понякога чуваше отчайващо ясно хъркането от съседните стаи. Лунната светлина все така огряваше помещението. Прозорецът беше отворен, но не беше станало много студено. Дишането на жените беше дълбоко и тежко. Всички спяха с отворени уста, с опънати назад вратове и свити ръце. Виждаше как гърдите им се повдигат и отпускат шумно, свободно, как се обтягат мускулите им, а лицата им лъщят от пот. Дорина никога не беше виждала толкова много жени, заспали като пребити от умора. Умът й беше бистър и остър както никога досега, но в същото време и малко болен, готов при всеки ужас да потъне в халюцинации. Погледа известно време жените, после затвори очи и веднага заспа, като че ли леко се потопи в едно бездънно езеро.