Мирча Елиаде
Майтреи (7)

VII

Из дневника през следващия месец:

 

 

„Ние двамата, сами, разговаряме за мъжествеността; за Уолт Уитман, Папини^[1] и други. Тя е чела малко, но ме слуша. Знам, че ме харесва. Казва ми го. Признава, че би се отдала както в една поема на Тагор, на плажа, в началото на буря. Литература.“

 

 

„Страстта расте, възхитителна и естествена смесица между романтична любов, сексуално привличане, приятелство и преданост. Когато седя до нея на килима и четем заедно, ако ме докосне, се възбуждам и безумно се вълнувам. Знам, че и тя е развълнувана. (Забележка: не е вярно. Майтреи никога не е изпитвала страст по онова време.) Казвахме си много чрез литературата. Понякога усещахме и двамата, че се желаем.“ (Забележка: не е точно; Майтреи се поддаваше само на играта да очарова, не и на изкушението. Тогава дори не си е представяла какво може да означава страстта.)

 

 

„Първата вечер и нощ (до 11 часа), която прекарахме сами, превеждахме «Балака» от Тагор и разговаряхме. Когато инженерът се върна от една официална вечеря в града, ни изненада да си бъбрим в нейната стая. Аз продължих да говоря спокойно. Майтреи се обърка, хвана тома със стиховете и го отвори. А когато господин Сен влезе в стаята, тя каза:

— Учим бенгалски…

Значи и тя лъже?!“ (Забележка: този дневник е отчайващ. Защо трябва да страдам толкова, за да разбера един-единствен човек? Понеже, признавам си, по онова време изобщо не разбирах Майтреи, ако и да вярвах, че я обичам и че съм обичан. Тя не лъжеше, а само забравяше. Беше забравила, че съм дошъл при нея за „Балака“, а когато инженерът влезе, тя, разбира се, си спомни. Ако беше някой друг, би продължила разговора, но пред баща си никога не говореше — затова се върна към книгата.)

 

 

„Днес й донесох лотоси, толкова много, че като ги взе в ръце и ми благодари, лицето й не се виждаше. Сигурен съм, че Майтреи ме обича. (Забележка: колко време ми е трябвало, за да разбера!) Пише стихотворения за мене и по цял ден ми рецитира стихове. Аз не я обичам. Възхищавам й се много и ме вълнува цялата, телом и духом. Усетих нещо ново в нея. Говорех с Лилу и й казах, че ще повторя някои неща, чути от нея, пред мъжа й.

— И какво толкова може да ми направи? — попита многозначително Лилу.

— Знам ли, не разбирам от брачни борби — отговорих.

— Ще я накаже, по един или друг начин — подчерта Майтреи и повтори думите със смях, когато останахме сами.

Значи и тя знае?… Впрочем сподели, че би искала да се отдаде на безумие, изпълнена с любов или въодушевление. Научавам откровения, недостъпни за другите, които не бих могъл да допусна в първите дни на нашето приятелство.“ (Забележка: истината беше, че Майтреи просто си играеше, и даже след като Лилу й довери в какво се състои любовта на съпруга, тя не разбираше нищо и повтаряше някои неща само защото я забавляваха.)

 

 

„Нашето приключение — Майтреи, Лилу, Манту и аз — в кварталното кино, където се прожектираше индийски филм с Химансурал Рай. Колко си говорихме един до друг и колко се смяхме! Но на тръгване тя получи криза и загуби съзнание. Не знаех как, да си го обясня: мракът, сюжетът на филма или сексуален спазъм поради близостта ми? Зная, че е невъобразимо чувствена, макар и чиста като светица. Всъщност това е чудото на индийската жена (потвърдено и от признанията на моите бенгалски приятели): девицата става идеална любовница от първата нощ.“

„Майтреи ми намеква за някакъв роман с един чудесен младеж, бенгалец, студент в Англия. И така, проследяваме пътя на всички сантиментални баналности…“ (Забележка: тя искаше само да ми покаже решението си да се откаже от всичко, което се е случило преди мене.)

 

 

„Отново донасям цветя. Тя се сърди, че съм дал и на другите момичета, и на госпожа Сен. Мисля, че Манту е забелязал пашата близост, тъй като се явява веднага щом останем сами, и макар Майтреи да му; казва, че това е «частен разговор», той пак остава.

Бяхме на кино с инженера, който ми се оплаква, че се отлага пътуването му до Франция. Стори ли ми се, или той загатна за евентуално съединяване на съдбите ни с Майтреи? На връщане се питах дали наистина ми е скъпа, въпреки че през цялото време в колата бях пронизан от представата за нашето брачно легло.“

 

 

„Продължавам една стратегия, която ме забавлява. Избягвам да срещам Майтреи, като се преструвам, че ме е страх, че съм безумно влюбен и т.н. Заговори ме тази сутрин и почти ме принуди да я приема в моята стая. Такава интимност с една индийка е нещо нечувано. Дори не зная как ще свърши. Вълнува ме, очарова ме, но не съм влюбен. Само се забавлявам.“

 

 

„Неочакван обрат от страна на Майтреи. Аз прекалих, симулирайки детинска преданост (мислех, че това е пътят към сърцето на всяка индийка). Но Майтреи е не само индийска девойка, но и оригинална личност с невероятна воля. Отвращава я предаността, възхищението на мъжете, казва ми тя, като поставя и мене до другите платонически почитатели. Долнопробно, банално, детинско. Мрази или презира обожателите. Мечтае за изключителен мъж, който стои над чувствата и сантименталността. Моето отношение я нервира.

Добре! Ако говори истината, сменям тактиката. Щом ми призна това, сладострастната магия, която ме завладяваше по време на нашите разговори, веднага се изпари. Сега съм много по-свободен, по-облекчен. Горя от нетърпение да я срещна отново в стаята си, да видя как ще реагира. Ще покажа на Майтреи, че нейната любов не ме интересува. Знам, че ме обича. Не може да го прикрие. Знам, че е привързана към мене. А ако останем сами 24 часа, ще ми се отдаде без колебание.

Но защо ме обижда, за бога? Защо ми казва, че се отвращава от обикновената любов? Има ли нещо по-добро?“

 

 

„Нито една жена не ме е вълнувала толкова много. Мъчителната ми страст е проклятие в този безплоден месец с толкова работа. Дали това се дължи на загадката на тялото й? Съмнявам се: вълнува ме всеки разговор, който ми напомня за опасността, тоест за моето бракосъчетание с Майтреи, което се планира. Знам, че това премеждие ме дебне. Имам всекидневно толкова доказателства. Госпожа Сен ме обсипва с майчинската си симпатия. Инженерът ме нарича «детето ми».“ (Забележка: не разбирах нищо, естествено!)

„Вечерта на масата госпожа Сен се оплака, че я наричам все още госпожа, а не «мама», както е обичаят в Индия. В нея има някаква свята и общителна благост, някаква смущаваща невинност. Обичам я.

Правят се намеци. Манту моли да му казвам «чичо», а Лилу «леля», макар че е само на 17 години. Забавлявам се.

Проблемът Майтреи. Скарахме се за нищо (впрочем това ни се случва по два пъти на ден) и тя опитва всякакви еротично-сантиментални жестове, за да се сдобрим. Работих мрачен през цялото време, затворен в стаята си. Бях обаче щастлив, защото се надявах да се развали нашето твърде близко приятелство и да се разсее нашето неизказано чувство. Страх ме беше, че съм отишъл твърде далече и се хващам за всеки претекст, за да се отдръпна. Но не: тя помоли за прошка и играта почна отначало. Чувствам, че дълго няма да мога да се владея.“

 

 

„Почти я целунах днес, след обяд, когато бяхме сами в стаята. Помъчих се да не я прегърна, толкова беше възбудена тя и толкова подлудял аз. Задоволих се да притисна и да ухапя ръката й. Повече не исках. Страхувам се от себе си. (Забележка: Майтреи не е била дори и миг «възбудена», както мислех аз. Вълнувало я е само моето поведение. Тя е искала да си поиграем, а аз бях стигнал много по-далече.)

Майтреи е рядко момиче, но няма ли да стане посредствена съпруга, като всяка друга?

Дойде по-късно, привечер, с онзи прелестен ален шал, в който беше почти гола, виждаха се мургавите й гърди с вълнуваща бледост. Зная, че е облякла този непристоен и очарователен костюм за мене: инженерът отсъстваше, иначе не би посмяла да го облече. (Забележка: всъщност това беше просто костюм от Раджпутана, който се носи на голо, не върху елече, както е обичаят в Бенгалия.)

Майтреи идва постоянно в моята стая, идва без повод и винаги загатва нещо или провокира. Увлечението я прави красива. Тя е чувствена и извънредно съблазнителна. Правя усилия да я видя грозна, дебела, воняща и да мога да се овладея. Онова, което опитвах аз, беше един вид «медитация чрез противоположни образи». Истината е, че нервите ми се опъват излишно и все още не разбирам нищо определено. Какво искат от мене?“

 

 

„От сутринта караница с Майтреи. Тя се чувства засегната от всяка дреболия и заплашва да не ми говори една седмица. Днес й казах, че не ме интересува, да прави каквото ще. Това ме успокои и ми помогна да работя. Лилу се намеси, като ми каза, че «поетесата е страшно потисната». Отговорих, че аз не съм сърдит, но ако това я забавлява… Колко банални са всички жени. Една и съща песен и в Европа, и в Азия — с интелигентни, глупави, покварени жени или девственици.

Вечерта отидох сам на кино и прекарах чудесно. На вечеря Майтреи седна до мене във великолепно сари отпреди сто години. Личеше, че е плакала, беше мълчалива; едва похапна. «Мама» разбра всичко. Благодари ми, че съм говорил с нея. След вечерята имахме кратко «обяснение». Майтреи ми каза, че не съм я разбрал, когато съм си помислил, че презира любовта, приятелството…“

„Борбата продължи четвърт час. Смачках ръцете й. Беше очарователна, като се мяташе; лицето й се гърчеше, ронеше сълзи и се молеше наум на Тагор. Опита се да си измъкне ръцете, които бях хванал за китките, защото това беше борбата. Бях спокоен, експериментирах, без да държа сметка за физическата болка и гордостта.

Накрая трябваше да признае, че е победена. Това й донесе радост, примесена с чувствена горчивина. Зная, че беше щастлива, защото аз съм я победил. Но страдаше, че нейният духовен учител, гуру, не й е помогнал. И т.н.

Когато отивахме към нейната стая — двамата сами, — тя ми прошепна:

— Строши ми ръцете!

Взех ги, без да разсъждавам, милвах ги и ги целувах. За Индия това е необичайно. Да знае някой, би я убил! (Забележка: преувеличавах.)

След обяд, без да ми каже нещо, ми хвърли в стаята едно цвете…“

 

 

„На кино с Майтреи и другите. Седеше до мене, естествено. В тъмното ми каза, че има важни неща за изясняване. После, когато научи, че си играя, че пет пари не давам за «чувствата» й, че я мразя (лъжех), загуби спокойствието си на царица (Клеопатра?) и започна да плаче. Не бях развълнуван.

Заплака втори път на излизане, бурно. Аз й казах: «Майтреи!» И замълчах мъчително. Същата вечер плака отново в моята стая, нервно, като си покриваше лицето с шала. Все без обяснения. Но намери сили да се смее, когато дойдоха другите.“

 

 

„Неочаквани «признания». Тя беше по-силна днес. Плака само веднъж. Аз се правех на нервен, отчаян, загатвах й за спешно заминаване. Финалът беше бурен, помолих я да излезе от стаята ми. Тръшнах се на леглото, като симулирах криза, по-голяма от простото си объркване. Бях смешен. Обещах на Майтреи, че отново ще станем «приятели». Колко глупаво! По някаква идиотска тактика аз си «признах» сто лъжи, банални до повръщане, правех «сцени» и така нататък, и така нататък, а тя беше възхитително спокойна. Каза ми, че има и тя дял от вината в нашите сантиментални «шеги». Затова страда, понеже се е унизила в моите очи. Но нещата трябва да приключат дотук; отново да бъдем приятели.

Нощта.“

 

 

„Ох! Но всичко не е така просто. Обичам я много, жестоко; и ме е страх от нея. Каза ми, че страда от злото, което ми е причинила.

Страх ме е, но се радвам. Душата ми не е още повехнала от новите противоречиви мисли. Все още мога да бъда страстно влюбен, макар й не сантиментално. Всъщност какво ме интересува дали съм сантиментален, или не?“

 

 

„Отравяне? Ставам жертва на собствения си фарс. Днес, от сутринта чак до късна вечер, бях «щастлив», като под тази вечна дума разбирам ирационален поток от възвишени жизнени чувства, възстановяващи желанието ми за живот и за игра. Бях готов да кажа на Майтреи: «Искаш ли да станеш моя съпруга?» — готов съм и сега. Бих бил толкова щастлив да стана неин съпруг. Толкова пречистен, спокоен…“

 

 

„След обяд разговор с Майтреи за сватбата. Мисля много и си се представям неин съпруг, глава на семейство и чудо на етикета. Удовлетворение, спокойствие.

Вечерта тя ми каза, че е отчаяна, защото Тагор не й е писал. Поетът за нея е повече от гуру, той е приятел, довереник, годеник, бог — може би любовник. Призна ми, че никой не подозира тяхната връзка. Индийска любов. Ревнувам ли? Реших да й кажа, че нашата любов е безсмислена, сега тя знае всичко — нещо аз съм й признал, нещо съм намекнал или е разбрала сама (забележка: все пак не е знаела нищо, не е разбрала нищо определено), защото не бих приел съпругата ми да е обичала преди мене друг. Тя забеляза, че съм сърдит, което аз всячески изтъквах. След вечеря не говорихме нищо. Съобщи ми по Кхока, че съм я обидил. Не отговорих.

Понякога тази история ме нервира, друг път ме забавлява. Общо взето, съм отровен от любов, бленувам за сватба и синове. За всичко това губя страшно много време. Умственото концентриране ми е невъзможно, но не искам да се откажа от любовта.“

 

 

„През нощта стана земетресение. Имах треска през цялото време. Тази сутрин, когато срещнах Майтреи, й подарих една скъпа книга.“

 

 

„Ден на изключително вълнение, което е свръх силите ми да отбележа тук. Накратко, Майтреи ми се скара и ме попита докъде искам да стигна, тъй като моята необузданост я компрометирала, Манту и Кхока започнали да се досещат и т.н. Плачеше с хълцане. Аз дума не продумах. Беше ми криво, обидил я бях. Но и много позирах.

За нещастие Кхока бил на верандата, близо до моята стая, и чул всичко. Когато Майтреи узна това, започна да плаче още по-отчаяно. Написа ми на полето на един плик, че иска да умре. За една индийка това, което е научил Кхока, е безчестие.

Все пак, когато се поуспокои, разтреби стаята ми и подреди цветята. Аз мълчах.“

 

 

„Майтреи започна да пише книга със стихотворения за «красивите илюзии и миражи».“

 

 

„Днес, когато й разказвах за разпуснатостта на европейските момичета, тя ме запита дали съм непорочен и само мисълта, че бих могъл да не бъда, я ужаси дотолкова, че започна да плаче. Тази силна, мистична жажда за чистота ме развълнува.

Привечер, когато отново заговорихме за нейната женитба — с един непознат млад бенгалец, с когото със сигурност няма да е щастлива, признава си Майтреи, — споделих, че най-големият ми недостатък е, че съм се родил бял (вярвам донякъде в това признание), че ако бях индиец, щях да имам други шансове и т.н. Това отново я изненада и аз й поставих големия въпрос: защо ние не можем да се оженим? Защо нашето бракосъчетание не е разрешено? Тя ме погледна изумена и се заозърта във всички посоки да види дали не ме е чул някой.

Започна да говори, че така е решила съдбата или Всевишният (аз я запитах дали Бог е решил така или предразсъдъците; отвърна ми обаче, че Бог изразявал волята си чрез предразсъдъците), че моята любов е може би само мимолетна илюзия и т.н. Факт е, че тази любов (която в началото смятах за невъзможна, незначителна, измислена) и отношението на Майтреи (за която дълго време мислех, че е влюбена в мене, докато тя не е влюбена в никого) ме обсебват и ме носят надалече, към непозната досега моя душа, към предели на мисълта, където се чувствам щастлив и възвисен. Не зная как да изразя всички тези нови чувства. Сериозно мисля за брак…“

* * *

От този ден стана трудно да я виждам. Стоеше през всичкото време в стаята си, пишеше и пееше. Изпратих й няколко невинни бележки по Лилу, на които не ми отговори. Първата нощ си мислих какво ли не, после се сещах по-малко, после вече нищо не мислех. Забелязах, че мога да живея чудесно и без Майтреи.