Мирча Елиаде
Майтреи (14)

XIV

Месеците, които прекарах в Хималаите, в една хижа между Алмора и Раникхет, са прекалено тъжни и спокойни, за да мога да ги представя като неестествено продължение на любовта и раздялата ми с Майтреи.

Аз пристигнах тук, след като бях избягал последователно от Делхи, Шимла, Наини-Тал, където срещах прекалено много хора и най-вече — прекалено много бели. Страхувах се от хората, защото трябваше да отговарям на поздравите им, да говоря маловажни неща, да си губя времето; не можех да остана толкова сам, колкото исках. Сега самотата ми беше и утеха, и храна. Малко наши съвременници, предполагам, познават по-сурово и по-безнадеждно уединение от моето. От октомври до февруари виждах само един човек — пазача на хижата. Само той можеше да влиза в моята стая от дърво, само с него говорех веднъж или два пъти дневно, когато ми носеше храна или сменяше каната ми с вода. Прекарвах цялото време в гората, понеже в околностите на Алмора са най-хубавите борови гори в Хималаите. Кръстосвах ги надлъж и шир, като пред вътрешните ми хоризонти се явяваше все същата въображаема любов с Майтреи, представях си най-различни случки, една от друга по-фантастични, до които ние двамата достигахме щастливи — срещаме се в несмущавана от никого самота или в мъртвата крепост Фатехпур-Сикри, или в някоя изоставена колиба в джунглата.

По цял ден се отдавах на все същата фантастична мечта, която изолираше Майтреи и мене от останалите хора. Отдавна забравени факти си възвръщаха жизнеността и моето въображение ги допълваше, задълбочаваше и свързваше помежду им. Пренебрегнати навремето подробности сега променяха цялото ми вътрешно полезрение. Където и да отидех, все нея срещах — сред борове и брези, по скали и пътища. Толкова много живеех с тази чудна приказка, че всеки зов отвън ме плашеше, караше ме да страдам почти физически. Знаех, че Майтреи там, в килията си в Бхаванипур, не по-малко мисли за мене, за нашия съвместен живот. И това сливане във въображенията ни свързваше сякаш над събитията, свързваше ни напук на раздялата и смъртта.

Когато имаше луна, минавах през гората по потока в долината и оставах дълго на една скала, като гледах водата и виках: „Майтреи! Майтреи!“, докато се уморях и започнех да чувам гласа си все по-тих, почти като шепот. Тогава се връщах вкъщи по същия път с неописуем покой в душата, тъй като ми се струваше, че Майтреи е чула моя зов, че думите ми са били отнесени от водата и вятъра до нея. Не зная дали живеех реално, или не месеци наред в пълно уединение, но това беше единствената ми възможност да оцелея. Отдавна вече не бях якият и оптимистично настроен младеж, който знае какво иска и какво може, европеец, влюбен в техниката и пионерството, който някога пристигна в Индия, за да я цивилизова. Всичко ми изглеждаше напразно, без смисъл. Всичко с изключение на онези няколко месеца на любов и нещастие. Защото не страдах само от раздялата си с Майтреи, страдах и поради престъплението, извършено към моя благодетел, към една неповторима майка, към живота на мъничката Чабу, която без съмнение аз тласнах към смъртта. Всички тези истини не ми позволяваха свободно да дишам. Трябваше да ги приспивам, да ги упоявам чрез все по-завладяваща мечта, в която не съществува нито смърт, нито вина, нито раздяла.

Препрочитах постоянно дневника, но никога нямах смелост да се приближа до 18 септември. Впрочем този ден беше някак си погребан в мене. В един дебел плик запечатах няколко бележки от Майтреи, писмата на инженера, бележката от Чабу, клончето олеандър, един фуркет, няколко листчета, изписани от ръката на Майтреи (много от тях от времето на уроците по френски) — с една дума, всички следи от онзи последен епизод на младостта ми. (Отворих плика тези дни, когато пишех последните глави. Колко обезсърчаващи неща бих могъл да кажа за реликвите и спомените!…) Харесваше ми особено да препрочитам записките за ранния етап на моята любов — да се подигравам с наивността си, с надменността си в чувствата, която ме беше оставила да живея толкова време с илюзии.

Не получавах и не пишех писма. Веднъж или два пъти в месеца пазачът на хижата отиваше до Наини-Тал за някои продукти, които не можеше да намери в селата в долината, и тогава аз изпращах няколко реда до банката за пари или телеграма на Харолд — да знае, че все още съм жив. Малко преди Коледа ми се случи изненадващо събитие, което ми разкри колко много все още съм свързан с миналото си и колко опасно би било връщането в Калкута. Кхока попитал в банката, научил адреса ми в Наини-Тал (до поискване) и ми писал. Когато видях името си на плика, донесен от пазача, не ми се вярваше, че това е писмо за мене. Струваше ми се, че онзи Алън отдавна вече не съществува, че съм го загубил някъде по пътя. Пуснах резето на вратата и прочетох писмото на Кхока — тръпнещ, сякаш изведнъж се бях изправил пред Сен, Майтреи или госпожа Сен. Пишеше ми, че семейството е прекарало един месец в Миднапур, откъдето самата Майтреи ми изпращаше няколко реда, написани на късчета вестници и гарови афиши, заедно със скромни полски цветя, набрани навярно по време на нейните разходки под наблюдение в покрайнините на селото. Разбрах, че Майтреи е страдала прекалено много, за да може да пази още моя човешки, реален, физически образ. Тя си беше създала сега друг Алън, цяла митология, прекрасна и недосегаема, която непрекъснато подхранваше, за да я извиси още по-нагоре, изцяло в иреалното. Пишеше ми: „Как бих могла да загубя тебе, когато ти си моето слънце, когато твоите лъчи ме топлят по този селски път? Как да забравя слънцето?“ На друго листче ме наричаше „слънце, въздух, цветя“. „Не те ли целувам аз сега, заедно с букета, който притискам към гърдите си?“ Или: „Нощем ти идваш при мене, както аз идвах някога в нашата любовна стая в Бхаванипур. Но аз идвах като жена, защото ти ме беше направил жена, докато ти идваш сега като бог от злато и скъпоценни камъни и те обожавам, защото ти си повече от любовта ми, ти си моето слънце, моя живот!“

Помислих си тогава колко странно е нейното оттегляне в митологията, колко мъчителна е за мене непрекъснатата абстрактизация, превръщането ми от човек в бог, от любовник в слънце. Аз бях открил мечтата, но мечта, в която срещах същата Майтреи от Бхаванипур и я прегръщах все така по мъжки. Моята мечта, колкото и фантастична да беше, продължаваше живота ни заедно, продължаваше същата любов, като я правеше съвършена и я осъществяваше, а нейната митология отдавна ме беше превърнала във въображение, в идея и аз не откривах себе си, както бих искал — с недостатъците и страстите си, — в нейното „слънце“, в нейните „цветя“.

Четях писмото със свито сърце. Защо Майтреи се отдалечаваше от мене? Защо настояваше да я забравя, за да я срещна в един бъдещ живот? Какво ме интересува мене бъдещият живот и всичките й богове?…

Копнеех за конкретното, за истинския живот, за присъствие. Аз страдах определено от физическия спомен за нея, от живото, от непосредственото и незаменимото в нейното същество. И тази Майтреи от душа и плът желаех, нея срещах на филмовата лента на моите всекидневни мечтания. В никакъв случай не исках да изчезна от нейната любов, да бъда подменен от някаква идея, от един мит. Не исках да се утешавам с вечна и небесна любов, моята любов изискваше осъществяване, живот на земята, не двойка ангели…

Кхока ми съобщаваше и други новини: операцията на инженера не била особено успешна и отпуската му била продължена с още шест месеца. Госпожа Сен побеляла, лицето й сега станало като на светица. Майтреи странно отслабнала и отхвърляла упорито всяко предложение за женитба. Откакто се е върнала от Миднапур, питала постоянно за мене по телефона в Ройд Лейн и мислела, че я лъжат, че аз съм отново в Калкута, но не искам да я видя. Веднъж той, Кхока, ходил при хазайката ми и госпожа Рибейро се оплакала, че не знае нищо за мене, че ставало дума да замина за две-три седмици и ето вече три месеца не давам никакъв признак за живот освен телеграмите до Харолд. Инженерът изгонил от къщи Манту, защото се държал нахално с госпожа Сен, а сега клетото момче я кара много лошо, тъй като трябва да плати дълговете си, направени за сватбата, и живее разделен с Лилу — тя при родителите си, а той в студентско общежитие, където яде само хляб и чай, за да изплати по-бързо дълговете и да може да бъде отново заедно с Лилу.

Кхока завършваше писмото с въпрос кога мисля да се върна и ме умоляваше да не провалям кариерата си, нито да погубвам младостта си заради един обикновен любовен епизод. Всички хора трябва да минат през такива изпитания. И трябва да излязат по-укрепнали, по-силни, не да се оттеглят вдън гори. „Това не е решение“ — завършваше Кхока. И така, кога се връщам?

Това се питах и аз. Не можех да приема мисълта за нов живот в Калкута. Впрочем дори не знаех какво мога да правя там, защото работа вече нямах, препоръчителни писма не бях получил; да отида в кантората, за да ги поискам, беше свръх силите ми. Имах достатъчно спестени пари, за да мога да живея в уединение още около година. Но след това? Ще трябва да започна отначало, ще замина далече, Ява например, и там ще имам смелост да започна нов живот… Тези мисли обаче бяха просто мисли. Защото не можех да се представя отделен от Индия и не можех да си представя, че започвам отново работа. Всяка дейност, всяка амбиция, всяка цел ми изглеждаше толкова безсмислена, че само споменът за тях ме натъжаваше до смърт. Стоях на верандата на хижата, когато нямаше други посетители, гледах боровите гори и се питах: Нима може да има нещо по-добро? Нима може нещо друго да има по-голямо значение от тази гора, която никой не пита защо расте и за кого разкрива небивалата си хубост? Бих искал да бъда отсечен дънер, да плувам бавно, ведро, опиянен от водите на Ганг. Да не чувствам нищо, да не си спомням вече за нищо. Нима не може да бъде смисъл на съществуването превръщането в минерал, в кристал например? Да бъдеш кристал, да живееш като кристал и да разсейваш светлината…

Тогава през главата ми минаваха множество глупави въпроси, без връзка с философията. Не бях си взел никаква книга и мислех наслуки — всичко, което ми харесваше, всичко, което ме успокояваше. В постоянно мълчание разговарях много с хора, които си измислях сам, всички подобни на мене, но много по-дълбоки, по-свободни. Копнеех за свобода, мисля, както никога не е копнеел затворник. Чувствах се отвсякъде обвързан. Имах забранени зони в ума си — например зоната преди и след 18 септември…

* * *

В началото на февруари пристигна посред нощ една непозната, която събуди пазача и поиска стая, но на толкова неразбираем език, че човекът дойде при мене, за да му помогна. Излязох с онази подплатена с кожа хималайска пелерина, която ми придава вид на монголски планинец. На шезлонг на верандата се беше тръшнала изнемощяла жена, от която в началото се виждаше само русата коса и доста едричките ръце, с които загръщаше плътно около себе си един жалък тренчкот. Знаеше само няколко думи на хинди и лицето й светна от радост, когато ме видя. Дишаше развълнувано. В двора — един момчурляк с багаж. Бяха дошли пеша от Раникхет, губили много пъти пътеката и трябвало да минат през потока, за да се изкачат на хижата. Разказваше ми всичко това възбудено, защото, както разбрах, беше имала някакво неприятно приключение в Раникхет и беше тръгнала след настъпването на вечерта. Казваше се Женя Исак, беше от Кейптаун, Южна Африка, и се намираше от няколко месеца в Индия, обикаляше Хималаите и търсеше манастир, който да я приеме. Отначало ми направи впечатление на студена, здравомислеща жена, екзалтирана повече от разочарование, отколкото от жажда за друга истина.

Когато пазачът запали големия фенер, я видях по-отблизо. Доста млада, безизразна, с кръгло лице, сини очи, с глас на момиче, който контрастираше с добре сложеното, високо, силно тяло, с яки ръце и широк гръден кош. Беше облечена странно, в пътнически колониален костюм, приспособен много куриозно за път из планината. Беше толкова замръзнала, че пазачът трябваше да прави чай след чай, а тя го пиеше ненаситно, като говореше непрекъснато, питаше и подпитваше. Тази ненавременна посетителка донякъде ми досаждаше, но се успокоих, като научих, че най-късно след два дни заминава за Майкхали с намерение да стигне до Бхадринатх. До Бхадринатх има път поне трийсет дни. Усмихнах се, като я слушах, защото върховете сега бяха съвсем замръзнали, пътеките покрити със сняг; и после пътят до Бхадринатх не минава през Майкхали, а през Хардвар. Дадох й всички пояснения и я посъветвах да отиде в Котвара, откъдето можеше да вземе влака за Хардвар. Попита ме, дали отивам някъде, дали ще остана дълго тук. Противен ми е всеки опит да се проникне в душата ми, да се опознае настоящето ми, да се отгатне миналото ми. Отговорих кратко и грубо, че не зная какво ще правя, но засега ще остана тук, защото това е малко посещавана от пътници хижа и въздухът на боровите гори ми действа чудесно…

На другия ден тръгнах в зори — както винаги. Обиколих планината, окъпах се под скалата, ядох медени пити и се върнах през нощта. Пазачът ми каза, че мем-сахиб е болна и че е питала за мене. Как ли е отгатнал той това? — засмивам се наум, като си мисля за рехавия хинди, който Женя Исак знаеше. Чукам на вратата и ми отговаря променен от треската глас. Това ме разстрои малко, защото мисълта, че трябва да стоя постоянно край някаква болна жена, и то бяла, ми беше непоносима. Намерих я с температура, тресеше я, но бе доста бодра. Помоли ме да й напиша на хинди някои основни думи и да й приготвя чаша какао, защото пазачът не умее. Съвсем не я вълнуваше фактът, че е болна тук, в недрата на планината, сама, че не знае езика и няма надежда да получи помощ. Каза ми, че има треска от около три седмици, че лежала тежко болна в къщата на някакъв бутанец близо до Алмора, но че не я е страх. Попитах я просто така, случайно, какво я е накарало да дойде в Индия и тя леко се изчерви, после неочаквано каза:

— Искам да постигна абсолютното!…

Изведнъж ме напуши смях: Чувството ми за хумор, което моментално се съживи при отговора на непознатата, ме натъжи и ме обезпокои. Мислех, че никакво чувство, че нищо смешно не може вече да ми направи впечатление. Мислех, че съм станал безчувствен и пропорциите или отсенките вече не могат да привлекат вниманието ми; минавах край тях, както се минава край камък. Но сериозността на Женя, когато каза „абсолютното“, отвори изведнъж очите ми за един свят на фарс и безсмислие, на измама и сън, на смешно и трагично. Светът, в който и аз живея толкова време…

С много усилия успях да променя разговора, като я попитах какво мисли за Ганди и за индийското национално движение. Така правя винаги когато искам да запазя дистанция от някой човек. Женя ми признава, че макар и да е английска поданица, тя е от семейство на финландски евреи, преселили се в края на миналия век в Южна Африка, че не може да понася лицемерието на белите, че е дошла тук с решението да забрави всичко, да влезе в някой ашрам, да търси истината, живота, безсмъртието. Слушам я безизразно, слушам всички суеверия за факирска и мистична Индия, всички нелепости от книгите на Рамачарака, цялата псевдокултура, която се разпространяваше из англосаксонските градове. Чувствам, че е била дълго сама, че би искала да ми каже всичко, доволна, че е намерила човек да я слуша и „да я разбере“. Не престава с изповедите си — казва ми изведнъж, че има още четири сестри, че тя е челистка в градския оркестър на Кейптаун, че е изнасяла концерти в Йоханесбург, че получавала 40 лири стерлинги на месец, но не се разбирала със семейството си („буржоа, които искали да я оженят!“) и тогава се оттеглила в една ферма в околностите, където се връщала всяка нощ след концерт с една миникола, която си купила сама със собствени спестявания.

Би продължила с изповедта, ако не бях се извинил, че е прекалено късно и не мога да остана повече в нейната стая, и след като я попитах дали иска още нещо, се оттеглих, като й стиснах много сдържано ръка и й пожелах бързо оздравяване.

Тази нощ мислех дълго за илюзията на „абсолютното“, което клетата музикантка търси, и почувствах огромно състрадание, като размислих, че е зарязала дома и свободата си в цивилизования свят само защото е прочела книгите на онзи английски комедиант с псевдоним Рамачарака. (Научих по-късно, че самият прочит на тези книги — „които са й разкрили друг свят, отвъд чувствата“, е бил пълен с перипетии и загадки. Веднъж сънувала името на книжарница, която не познавала. Точно на другия ден нейният автомобил катастрофирал на една от слабо оживените улици и когато вдигнала очи, видяла, че се намира пред книжарницата от съня си! Влязла и намерила на един рафт множество книги по теософия, окултизъм и йогизъм, но купила само книгите на Рамачарака, чрез които „Индия й се открила“.)

Два дни не можех да правя дългите си разходки, не можех да мечтая и да размишлявам, както правех вече толкова месеци, защото Женя беше още болна и имаше нужда от мене почти всекичасно. И тя почувства в края на краищата, че доста ме отегчава, но беше толкова самотна и толкова нещастна, че пренебрегваше гордостта си и пращаше постоянно да ме викат под измислени предлози. В онези съвместно прекарани часове тя продължи с признанията, сякаш бе свръх възможностите й да общува духовно с мене, преди да ми разкаже целия си живот и да ми разкрие всичките тайни на душата си — душа, за която тя претендираше, че е различна от тези на съвременниците ни, но като всеки човек живееше с неудовлетворението и илюзиите на мадам Бовари и се подхранваше с максималистични идеи и истини с главна буква. Женя ми разкри така цялото си отвращение от света, от обществото, от семейството и от любовта, безкрайните си страдания, докато отново намерила свободата и се отрекла от всичко. Само раздялата с музиката, с изкуството била по-тежка. За любовта имаше твърде първобитно мнение, за да размишлява за нея. Никога не се беше влюбвала, а онзи, когото мислела по едно време, че обича, се сгодил за друга. Тогава разбрала, че само й се е сторило, че обича. Много искала да опознае напълно любовта, преди да се откаже от този ефимерен живот, за да търси абсолютното. Та две седмици преди да напусне Африка се отдала на един приятел, симпатичен немец, превъзходен танцьор, който някога я ухажвал и който не могъл да повярва, когато му казала, че е девствена. Този неин приятел, груб и непохватен, я накарал да се отврати окончателно от телесното общуване с мъжете. Даже била възхитена, че животът, за който се готви, няма да й даде възможност да обича и да бъде обичана. Беше започнала да смята, че всеки мъж е звяр, свиня или кретен, че единствените мъже, които заслужават някакво внимание, са онези, които се отказват от „удоволствията“ на света, тоест отшелниците, философите, мистиците. В главата на Женя се блъскаха множество несъстоятелни идеи редом със сантиментални разочарования и женски суеверия („свръхчовекът“, „самотникът“, уединението, приключението, отказът). Почти се ужасих, като я слушах, защото, откакто се бях оттеглил тук, успявах да мисля за едно нещо докрай, да изследвам една идея с всичките й последици, и без да искам, страдах от хибридната и несвързана същност на съзнанието на това младо момиче в търсене на абсолютното.

Щом се върнех в стаята, записвах в дневника си преценки и впечатления, защото ми се струваше, че присъствието на Женя е повече от обикновена случка. Това беше именно моят контакт с един свят и с едно мислене, от които се бях изтръгнал вече. Една седмица след пристигането й, време, в което Женя успя да оздравее и да се възстанови, но още не тръгваше, промених изцяло отношението си към нея. Докато в началото ми досаждаше и ме дразнеше, сега ме интересуваше като спектакъл, като проверка. Първата проверка направих по отношение на нашия бял европейски свят, който бях напуснал и към който трябваше рано или късно да се върна. Втората проверка, много по-сериозна, се отнасяше към самия ми живот и към младостта ми.

Трябва да кажа, че почти се изплаших от себе си, когато заварих Женя полугола в стаята; не потрепнах, а я погледнах като предмет. Много мислех онази нощ, като се питах дали преголямата ми любов към Майтреи и силният шок от раздялата, както и уединението, не бяха ме направили равнодушен към секса, дали не са ме превърнали в безсилен и сантиментален страхливец, дали не живея далече от света, защото не мога да се справя с него и съм решил да се оттегля от любовта и от жените, защото нито едното, нито другото вече може да ме привлече. Прекарах часове в дълбок унес, като си мислех, че може би съм просто корабокрушенец, който реагира машинално, запазил за цял живот печата на първото поражение. Признавам, светът — с жените и илюзиите му, с неговата действителност и борби — вече не ме интересуваше. Но с неудържим порив исках да зная дали все още бих могъл да се заинтересувам от всичко това. Да не би аз да се оттеглям и да се чувствам отвратен само защото трябва да постъпя така? Ами ако аз вече не съм свободен да избирам?

Гледах отново Женя, но тя не предизвикваше в мене никакво вълнение, никаква страстна мисъл, никаква свобода на мисълта и тогава се опитвах да я предизвикам, да я принудя да бъде женствена, такава каквато без съмнение е била, преди да замине за Кейптаун. Мислех, че така може би ще успее да ме привлече. И ако тя би ми доказала, че човекът в мене не е мъртъв, че аз съм останал същият, със своите грехове, с дребнавости и страсти, тогава бих могъл да се оттегля от света, бих бил свободен да си избера пътя, както съм решил, бих бил свободен да направя каквото и да е точно защото мога да направя и противоположното. Истина е, че понякога Женя се проявяваше като много женствена. Макар обикновено да ми държеше речи върху теософията и „Тайните на Централен Тибет“ (защото имаше множество митове, в които сляпо вярваше, говореше тайнствено с полупритворени очи, с леко загадъчен глас), понякога, напротив, се смееше много, поднасяше ми съвсем миличко чаша какао, пудреше се (отказала се от пудрата и червилото, откакто дошла на Хималаите) и все се опитваше да ме накара да й кажа как съм се озовал в уединението си и каква е тайната на пръстена с черния камък, който нося.

Странно е колко много мислех за Майтреи, като гледах и говорех с Женя. Непрекъснато беше в паметта ми, тя, единствената, и често, като си представях, че прегръщам някоя жена, Женя например, се учудвах от невъзможността на това изображение, на нереалността на всяка възможност за любов. Ясно беше, че аз толкова безумно обичах Майтреи, а споменът за нея толкова решително анулираше всяко чуждо присъствие, че се питах даже дали съществуването в едно живо минало не действа разрушително. Забелязах, че се питам със страх какво ще правя с остатъка от живота си, дали няма да повторя историята на Абелар и Елоиза. Исках да се почувствам отново свободен, да проверя свободата си, за да мога да обичам Майтреи без страх, че отстъпвам пред живота. Много трудно ми е да разясня тук всички смътни чувства, които тогава ме подтикваха към разкрепостяване, към ново преживяване. Може би дори и аз не ги разбирам. Може би.

Женя беше решила да замине един понеделник сутринта и поиска даже да й изпратят хамалин от Раникхет. Три дни преди това започна да прави много намеци, използваше моите невинни забележки, за да се смее многозначително, като се оплакваше, че напуска живот, който не познава, че иска да направи само един опит, защото нищо не си струва да бъде повторено в любовта, и т.н. Чудесно ме забавляваше това възвръщане към женствеността. И понеже в събота вечер имаше чудна луна, говореше ми се и исках да разбера какво става с мене, защо мълча толкова и защо се крия, останахме двамата на верандата и й разказах от начало до край историята за Майтреи.

Около полунощ навън стана студено и влязохме в стаята й да свърша разказа си и да изпием чаша чай. Когато й разказах всичко, резюмирах писмото на Кхока и споделих решението си да я забравя, за да не я карам да страда (не знаех какво може да означава това, но фразата звучеше добре и й я казах; още повече, че — като се има предвид моята често пъти глупава искреност — тази вечер аз даже играех малко театър), Женя остана тъжна, смълчана, със сълзи в ъгълчетата на очите си. Попитах я защо плаче. Не ми отговори. Приближих се до нея и хванах ръцете й, отново я попитах и й стиснах ръцете. Продължаваше да мълчи. И тогава приближих лицето си още повече, моят дъх беше почти до устата й, попитах я още по-тихо, по-многозначително. Изведнъж тя въздъхна тежко, затвори очи, прегърна ме през раменете и ме целуна по устните хапливо, диво. Обзе ме странна радост, когато отидох да залостя вратата.

* * *

Някому може да се стори, че написаното в последните страници не се отнася към историята на Майтреи. И все пак това е само нейно продължение. За Майтреи мислех, докато прегръщах онова бяло и яко тяло на финландска еврейка. Майтреи търсех в целувките, от нея исках да се отърва, нея исках да забравя. Търсех я и я гонех. Молех за една-единствена подробност, която да ми напомня за нея, и в същото време знаех, че бих бил потресен и отвратен, ако я открия някъде в това бяло тяло, през което любовта беше минала, без да спре.

… Наистина ли исках да я забравя, или исках да си докажа, че само нея обичам и че всяка друга любов би била излишна? Не знаех дали е проста проверка или първо бягство, първа спирка в калта. Не можех да повярвам, че някога бих забравил такова нещо. Не ми се вярваше, че и аз съм като хилядите други нещастни простосмъртни, които обичат, забравят и умират, без да оценят нищо като вечно, като единствено. Само преди няколко седмици се чувствах толкова свързан с Майтреи и толкова уверен в любовта си към нея. Нима целият живот е фарс?…

Поставях си подробни глупави въпроси, защото ме беше страх да си призная огромната сила на любовта ми към Майтреи. Естествено, прегръдките на Женя ме отвратиха дълбоко. Сега съм сигурен, че ще мине много време, преди да имам отново куража да се приближа до жена, и то само ако обстоятелствата се променят. Обичам Майтреи, само нея! И скърцах със зъби, измислях всякакви милувки, които убиваха горката Женя, а мене озлобяваха още повече, защото не успяваха да ме оскотят колкото бих искал, не успяваха да заличат от живия спомен на чувствата ми другата, единствената — Майтреи.

Попитах я:

— Защо тогава се хвърли на врата ми?

— Бих искала да обичаш и мене като Майтреи — каза тя, като ме гледаше със сините си безизразни очи.

Занемях. Възможна ли е такава жажда за самоизмама, такъв копнеж за любов?

— Ти ми разказваше как си обичал Майтреи, а аз мислех за себе си, колко самотна и нещастна съм била, и едва сдържах сълзите си…

Вярвам, че разбра, че никога няма да мога да я обичам; нито дори плътски. Излязох призори от стаята й изтощен, с нечовешки ясно съзнание, а тя остана в леглото, разхвърляно от спазъма на опитите ми да забравя Майтреи.

… Изпратих я в понеделник до потока, който тече през боровата гора. Защо ли господ я изпречи на пътя ми? Женя Исак, ще се срещнем ли някога?

Останах отново сам, отвратен, замаян, опитвах се да разбера какво ще стане с мене, опитвах се да се върна в сладкия сън с Майтреи. Няма да успея никога да опиша всичко, което ми мина тогава през ума в дългите седмици след заминаването на Женя. Спомням си смътно за безсъниците си, за безплодността на дните. И сякаш всичко премина в един миг; събудих се една сутрин малко по-рано, гледах изненадан слънцето в лицето ми, светлината, зеленината. Избавил се бях от нещо тежко, от нещо убийствено. Идваше ми да пея, да тичам. Не зная как стана това. Товар сякаш се беше свлякъл от мене, в душата ми бе нахлуло нещо ново.

И тогава се върнах.