Мирча Елиаде
Майтреи (10)

X

Оттогава започнаха други дни. За всеки един от тях бих могъл да изпиша цяла тетрадка, толкова бяха богати и толкова ярки останаха в паметта ми. Беше началото на август — ваканция. Бяхме почти през всичкото време заедно, аз се оттеглях в стаята си само за да се преоблека, да пиша в дневника си и да спя. Останалото време учехме заедно, понеже Майтреи се готвеше чаено за бакалавър на изкуствата и аз й помагах. Какви бяха нашите тогавашни часове, слушахме коментариите върху „Шакунтала“^[1] седнали един до друг на килима, а аз не разбирах и дума от санскритския текст, но стоях до Майтреи, защото можех крадешком да й стисна ръцете, можех да я целуна по косата, можех да я гледам и да я дразня, докато преподавателят, един късоглед пандит, поправяше превода й или отговорите на граматическите въпроси. Майтреи ми тълкуваше Калидаса и намираше във всеки любовен стих някаква подробност от нашата тайна любов. Стигнах дотам да ми харесва само онова, което й харесваше на нея: музиката, поезията, бенгалската литература. Мъчех се да разчитам в оригинал вишнуитската поезия, четях развълнуван превода на „Шакунтала“ и нищо от онова, което ме интересуваше някога, не привличаше сега вниманието ми. Гледах рафтовете с книги по физика без никакъв трепет. Забравил бях всичко освен работата си (която вършех без желание, само очаквах по-скоро да се върна вкъщи) и Майтреи.

Няколко дни след нашето любовно признание тя дойде да ми каже, че тогава е скрила нещо от мен. Бях толкова горд от увереността си в любовта на Майтреи, толкова изпълнен от насладата, която ме обхващаше винаги в близост до нея, че веднага я прегърнах и започнах да я целувам.

— Трябва да ме чуеш — повтори тя. — Трябва да знаеш всичко. Ти обичал ли си някога така, както сега?

— Никога — отговорих аз бързо, без да знам дали лъжа, или само преувеличавам.

(Всъщност какво ли представляваха онези ефимерни и повърхностни влюбвания през моята младост в сравнение с тази нова страст, която ме караше да забравя всичко и да се огъвам според душата и желанията на Майтреи?)

— Нито пък аз — призна Майтреи. — Но и друг път съм обичала. Да ти разкажа ли?

— Както искаш.

— Обичах първо едно дърво, от онези, на които ние им казваме „седем листа“ — приготви се тя да разказва.

Разсмях се и я помилвах покровителствено — толкова бях смешен.

— Това не е любов, скъпа моя.

— Как да не е, любов е. И Чабу обича сега своето дърво. Но моето, беше голямо, понеже живеехме тогава в Алипур и там имаше много могъщи дървета, така че аз се влюбих в едно високо и красиво дърво, но толкова нежно, толкова гальовно… Не можех да се разделя с него. По цял ден го прегръщах и му говорех, целувах го, плачех. Измислих стихове за него, без да ги пиша, казвах ги само на него, кой друг би могъл да ме разбере? И когато то ме милваше с листа по лицето, чувствах такова пълно щастие, че дъхът ми спираше. Облягах се на дънера, за да не падна. Бягах нощем гола от стаята си и се качвах на моето дърво; не можех да спя сама. Плачех горе между листата; докато приближи изгревът и започнех да треперя. Веднъж за малко мама да ме хване и аз така се уплаших, че останах дълго на легло. Оттогава се разболях от сърце. И не можех да лежа в леглото, ако не ми донасяха всеки ден пресни клонки от моето дърво със „седем листа“…

Слушах я както се слуша приказка, но в същото време чувствах как се отдалечава от мене. Колко сложна беше душата й! Разбирах отново, че обикновени, наивни и ясни сме само ние, цивилизованите; че всяко от тези същества, които обичах толкова много, та бих искал да стана като тях, спотайва в себе си история и митология, в които не може да се проникне, че те са клонести и дълбоки, сложни и неразбираеми. Заболя ме от това, което казваше Майтреи. Болеше ме (още повече), защото чувствах, че е в състояние да обича всичко с еднаква страст, докато аз желаех да обича вечно само мен. Едно създание, което непрекъснато обича когото и да е — може ли да има по-непоносимо страдание за един любовник?

Представях си голото момиче, притиснало се до дървото с цялата лудост на страстта си. Тази картина ме вълнуваше, дразнеше ме, тъй като ми се струваше, че никога няма да мога да й подаря насладите, изпитани тогава, нито да ги залича. Друг вид любов беше сливането с клоните и листата. Измъчваха ме по-късно много въпроси: как му се е отдавала тя на него? Как е трептяла голата й плът под онези листа със седем пръста? Какви думи му е казвала, когато се е почувствала за първи път обладана, пленена, само негова?…

Донесе ми обвито в сребриста хартия едно клонче с притиснати, ароматни, изсушени листа. Изпитах неудържима ярост, щом ги видях, взех ги и се опитах да ги погледна пренебрежително, но не можах да се овладея и ги смачках, като хапех устни.

— И той искаше да направи така — призна ми Майтреи. — Но аз не му позволих…

Пожълтях. Това означава, че той също я е обичал толкова много и е страдал също толкова жестоко, като е усещал, че е изпреварен в любовта от едно дърво. Къде остана увереността ми в моето първенство, спокойствието ми? Майтреи започна да целува ръцете ми и да ми казва, че сега е забравила и гуру, и дървото, че обича само мен, че другата любов не е била такава. Останах ням, с разкъсваща болка в душата, нещо се срина, чувствах някаква слабост и непозната дотогава ярост срещу себе си. „Нима това е ревност?“ — питах се аз.

— Ако не обичах само теб, нямаше да имам смелост да ти кажа това — плачеше Майтреи. — Трябва да ми кажеш и ти за всички момичета, които си обичал преди мене…

— Никого не съм обичал — отговорих аз мрачно.

— Как си могъл да живееш без любов? — учуди се тя. — При това си много по-голям от мене, могъл си да се отдадеш толкова пъти на любов…

Поколебах се замислен, но Майтреи се досети.

— Не, не твоите любови, момичетата, които си прегръщал. Не ми казвай за тях. Било е мръсотия, не любов…

Започна да плаче с глас. По коридора минаваше шофьорът, спря се за момент, учуден от плача, после отмина с лениви стъпки. (И той беше от тези, които ни следяха, забелязах това по-късно.) Майтреи се опита да се овладее, притиснала шала към устата си.

— Защо ме измъчваш? — възмути се тя изведнъж. Защо мислиш, че не съм била чиста в любовта и в плътта си?

Вкамених се. Аз ли я измъчвам? Тя ми казва неща, от които ме боли, а пък тя се бунтува. Аз, който не съм казал нищо, който я обичам като луд, без да мога да се противопоставя нито на моите страсти, нито на нейните желания. Аз, който безумно искам цялото минало да се заличи, а Майтреи ми го напомня непрекъснато, съживява го всеки миг. (Преценявах и страдах като цивилизован човек, който винаги предпочита да забрави и да покрие миналото с пепел, да не отдава значение или пък да търпи, само да не му нарушават спокойствието и удобствата. Майтреи не познаваше нито един от тези предразсъдъци на белите и ми се разкриваше цялата, с всичко, което е минало и оплодило душата й дотогава. Защото тялото си, аз знаех това, беше запазила недокоснато, поне недокоснато от мъжка ръка.)

Разказа ми през същия следобед за една своя друга любов. Била тогава на дванайсет или тринайсет години и отишла с госпожа Сен в големия храм на Джаганатх в Пури. Когато обикаляли заедно с множеството из тъмните коридори около светилището, някой се приближил незабелязано до Майтреи и сложил на врата й гирлянда от цветя. На първото светло място госпожа Сен забелязала гирляндата и като разбрала, че е била сложена в мрака, свалила я и я задържала в ръка. Но когато отново влязла в мрака, Майтреи почувствала още една гирлянда около врата си. Госпожа Сен свалила и нея на светлото. Сега вече я хванала за ръка, но пак се случило същото, щом пристъпили в мрака. Когато стигнали в светилището, госпожа Сен държала шест гирлянди. Огледала се надясно и наляво много притеснена, защото гирлянда, сложена на врата на момиче, означава годеж. И тогава се появил младеж с рядка хубост, с дълги до раменете черни коси, с проницателен поглед и червени устни (страдах жестоко, докато слушах как Майтреи ми го описва), който паднал в краката на госпожата, докоснал ходилата й с ръка и й казал: „Мамо.“ Толкова. После изчезнал.

Обичала този младеж години наред, дори след като започнала да се влюбва в Тагор. (Запомних тази подробност. Ами ако обича Тагор, макар да е влюбена сега в мене? Или ако след мене, докато аз я обичам, се появи друг?) После признала на Тагор за този епизод в храма и „поетът“ й казал, че оня младеж е бил пратеник на любовта, а шестте венеца били символ на не знам какво и т.н. Като я слушах, настръхнах от джунглата в душата и ума на Майтреи. Колко мрак, каква тропическа флора от символи и знаци, каква топла атмосфера от възможности и чувственост! А къде бях аз сред всичко това? Обичаше ме девойка на 16 години, която не е целувал още никой по устата, с изключение на мене…

— Сега съм твоя, само твоя — възкликна Майтреи и ме прегърна. — Само ти ми показа какво е любов, само ти ме накара да потръпна, на тебе се отдадох. Когато ти смачка листата, бях щастлива. Как ми харесва да те виждам яростен като вятър, да ме тъпчеш с крака, да не се интересуваш от мене. Такъв те обичам. Защо се боиш?…

Нямах наистина никакъв повод да се боя. Майтреи ме търсеше постоянно в моята стая в онзи следобеден час, когато всички спяха горе, под вентилаторите. Почти ми се отдаваше там, на огромното кресло от бамбукови пръчки. Целувките се плъзгаха сега по тялото, слизаха надолу по врата, до голите под шала рамене, по ръцете, по гърдите. Когато помилвах за първи път гърдите й с искрена и алчна ръка, тя цялата се сви в ледена тръпка. После се отпусна и разкопча елечето си, въпреки че в погледа й имаше освен насладата все още много страх. Поднесе ми ги подлудяла, уплашена очакваше като че ли гръм, който да повали и двама ни. Никога на нито една статуя в света не бях виждал по-хубави гърди, смуглата бледост на тялото на Майтреи беше пламнала при първото му разголване и съвършената изваяна красота на бюста й беше озарена в очакване. Цялото й тяло беше в очакване, лицето й беше замръзнало, очите й ме гледаха, като че съм чудо. Тръпката, която я пронизваше и я убиваше до мене, не беше вече чувственост. Аз бях и разпален, но и с ясно съзнание, експериментирах етапите на любовта, докато тя, още девствена, се отдаваше цяла на магията на мъжките ласки. По-късно разбрах, че тази дълбока наслада на плътта, още докато е била само влюбена, я е разпъвала на кръст. Тогава тя има смелостта да ме попита, с едната ръка, вкопчена в облегалката на креслото, докато с другата ме милваше по косата:

— Не е ли грях?

Отговорих й както обикновено с глупаво утешение, с няколко фрази без смисъл и продължих да чезна в постепенното опознаване на тялото й. Когато я поглеждах от време на време, удивен и аз от пълното отдаване, я зървах да стои с глава на облегалката, със затворени очи, трепереща, а потеклите по лицето й сълзи лепяха кичурчета коса по ъглите на устата и по брадичката.

— Когато се оженим — утешавах я аз, — ще се обичаме без задръжки. Тогава ще те имам цялата.

— Но сега не е ли грях? — връщаше се тя отново към въпроса, като стискаше клепачи и хапеше устни.

— Сега само целувам и милвам част от тялото ти. Тогава ще бъде иначе, ще бъдеш моя, моя…

— Не съм ли и сега твоя? — казваше тя с угаснал глас. — Не е ли грях?

Нужни ми бяха няколко дни, докато разбера какво иска да ми каже. Беше грях, защото тя чувстваше наслада и се страхуваше да не би разпиляваната от нас роса на любовта да разруши подредбата на света. Щом като веднъж ми беше подала устните си и ме беше прегърнала с цялото си тяло, прилепено до моето, ние се бяхме слели. И любовта трябваше да стигне докрай, иначе наслаждението се превръща в порок, а радостта от нашето сливане — в скръб на плътта. Грехът не беше в опитите да опозная все повече тялото й, а в ограничеността на моите прегръдки, които я караха да усети най-истинските любовни спазми, без плодът на тази любов да бъде заченат, да се развие. Разпиляването на плода беше грях според нейните чувства и схващания. Според тяхната традиция трябваше да се слеем в постелята и от нашите милувки да се появят живи плодове, деца… Защото иначе любовта се губи, радостта става ялова, а съединението ни — поквара…

Потреперех, щом разбрах, че не чувствеността и любовта към мен я подтикваха да иска това, а едно суеверие, страхът от карма, от боговете, от предците. Онази нощ си мислех къде е истинската искреност на чувствата, истинската невинност на плътта — при тях или при нас, цивилизованите? Нима Майтреи не е действала като хипнотизирана, като автомат, откакто ме целуна за първи път? И дали спонтанността, безмерността на любовта й към мене не са просто последици от първото падение, действия, предизвикани от нейното диво, суеверно съзнание?

Стигнах дотам, че избягвах колкото можех продължителните прегръдки насаме, защото почти обожавах госпожа Сен, уважавах господин Сен и очаквах да намеря случай да им поискам Майтреи, преди да я имам. Бях морален човек, оттук идват всичките ми трагедии. Бях обичал винаги разнопосочно, не умеех да пожертвам всичко за едно-единствено зрънце истина или живот, затова се блъсках във всички прагове и вълните ме носеха както си искат.

Впрочем обичах толкова много Майтреи, че предпочитах един по-топъл, по-пълен контакт, какъвто имахме при разходките с кола из околностите на Калкута, десетки километри, изминавани почти до среднощ отвъд Беракпур, Хугли, Чандернагор. С нея (казвам с нея, макар винаги да бяхме придружавани от госпожа или господин Сен, от Лилу й Манту, от Чабу или Кхока, защото ние не виждахме и не чувствахме другите извън нас) посетихме толкова села около Калкута, избрахме си толкова къщи, скрити между кокосовите палми, където предполагахме, че би ни харесало да се скрием. Оставихме толкова спомени по онези шосета, засенчени от дърветата, изправени от двете им страни. Толкова изкуствени езера, по чиито брегове сме седели двамата, стиснали крадешком ръце, докато другите донесат от колата кошниците със сандвичи и плодове. Толкова престои в нощта, по шосето към Чандернагор, а всички — застинали в мълчание, сред дърветата и светулките, които летяха около нас като в приказна гора. Спомням си особено ясно за една нощ, когато колата ни спря точно на онова феерично шосе към Чандернагор и шофьорът тръгна с Манту да търси някакви инструменти от близкото село. Инженерът, уморен, остана да подремне в колата, а ние тримата — Майтреи, Чабу и аз отидохме да разгледаме гората. Лято без луна, с всички звезди, които Бенгалия има, и светулки, които кацаха по раменете ни, по лицата, по вратовете, като в приказка със скъпоценни камъни. Не си говорехме и неусетно се прегърнахме, насърчени от тишината и от онази омагьосваща тъмнина, макар да се бояхме от Чабу. Не знам каква непозната душа изригна тогава в мене, призована от цялата тази неподозирана Индия. Гората сякаш нямаше нито начало, нито край. Евкалиптови дървета без възраст, през които небето едва се виждаше — толкова бяха призрачни светулките и отдалечени звездите. Спряхме пред изкуствен рибарник, един от онези басейни, в които земеделците отглеждат риба. Там онемяхме и тримата. Какви ли чудеса се зачеваха тогава сред лотосите със свити листа, в непотрепващите води, в които се оглеждаха прелитанията на златните зрънца? Побиваха ме тръпки, защото всичко наоколо се беше превърнало в приказка, и младежът в мене, отдаден на илюзиите, се остави да бъде приспан от светостта и иреалността на присъствието ни пред този вкаменен рибарник. Дълго стояхме така, но не се осмелих да целуна Майтреи. Не исках нищо повече, не чувствах нужда от каквото и да било движение. В душата ми настъпи небивал покой, макар тайнството и чудото около мен да ме бяха екзалтирали, упоили, разбунтували. Не зная как стана това…

Друг път намерих някаква изоставена къща край едно оризово поле, из което се бях впуснал да ходя, и се върнах мокър до колене. Застанах на порутения зид на къщата, на камъните, заплашително обхванати от растителност, да се суша. Още не бяха изгрели звездите и вечерта бе топла, с дъх на евкалипт. До мен, като се опитваше да стои също така удобно, въпреки че беше дошла в сари, бродирано със сърма, Майтреи оглеждаше началото на гората, отвъд полето. Някакво тайнствено съчувствие на желанието ни да избягаме, да се уединим заедно, премина тогава над всичко. Гората ни приканваше с гъсталака си от дървета и сенки, с щастливите си птици. Погледнахме се и ни заля свръхестествено чувство както тогава в библиотеката. Помогнах й да скочи от зида и я целунах кратко по косата, но в целувката беше цялата ми душа, а и Майтреи се отпусна със затворени очи, без да мисли за Лилу и за госпожа Сен, които можеха да ни видят от колата. Връщахме се при тях винаги със свито сърце: дали не са ни видели?

Спомените ми за разходките остават и досега най-ярки и убийствено сладки. Защото, ако споменът за плътта отминава бързо, а сливането на телата, дори и пълното, прилича на жаждата и глада и се забравя, то нищо от тази ограниченост нямаше в нашето общуване извън града, когато очите сами казваха всичко и една проста прегръдка заменяше любовна нощ. Само там можехме да намерим отново трепета на неподвижните хипнотични, ненаситни погледи, открити в нашия първи ден, в библиотеката. Когато спирахме на бариерите, посред бял ден нашите очи се търсеха, намираха се, вкопчваха се нетърпеливо и се отдаваха така неистово чрез погледите, че се питам и сега как другите не отгатнаха нашата страст. Да не би да са смятали, че това е обичта, която те бяха пожелали?

Веднъж видях Чандернагор през нощта. Булевардът, осветен от двете страни, не можа да заличи усещането за меланхолична умора, която ми бяха оставили развалините на двореца, толкова славен някога в тази стара и забравена от бога френска колония. На връщане мислех сериозно колко силна и безсмъртна е Индия, която търпи и преглъща всичко, без да иска и да знае за нашествениците и за господарите. Пътувахме с кола от XX век, а до себе си имах една непроницаема и неразбираема душа, също така химерична и свята като другата Майтреи, отшелницата от Упанишадите. Докоснах ръката й, за да се събудя. Това момиче ли ме обича?

Най-често ходехме в Белур манастир, в ашрама^[2] на Свами Вивекананда^[3], предимно в празник, защото там Ганг тече по самите стъпала на манастира и гледката е чудна, а въздухът — изпълнен с благоухания. Там ние се разхождахме непринудено, без много думи и любовни жестове. Там ми се стори, че открих покоя, който душата ми не беше намирала никъде преди това. Това любовта към Майтреи ли беше или мотивираното ми убеждение, което ме караше за първи път да помисля да сменя религията си? Исках да приема индуизма и тогава не би съществувала никаква пречка пред нашето бракосъчетание. Питах се: ако е истина, че всички религии са добри, че същият бог се проявява във всяка от тях, тогава защо да не мога да прегърна вярата на Майтреи? Не отхвърлям вярата си от страх или от стремеж към печалба, а защото любовта ме поставя на такова изпитание. Ако една мъртва догма може да попречи на една жива любов, що за любов е това? Ако съм убеден, че истината е навсякъде, във всички религии, защо не превърна във факт това убеждение? Много лесно е да кажа, като всеки модерен мисионер, че всички религии са добри. Преситен съм от приказки. Искам да докажа на самия себе си, че индуизмът е също толкова добър, колкото и християнството, ако вярвам наистина, че има един-единствен бог, както че и двете религии биха били безполезни, ако не вярвах.

Когато казах на Майтреи това в Белур манастир, тя остана за миг смаяна от решението ми и ми призна, че ако премина към индуизма, никой не би могъл да ни раздели. Спомена за няколко случая на такава смяна на религията. (Един французин, професор в Шанти Никѐтан, женен за бенгалка — познавах го и аз и бях впечатлен от спокойствието и щастието му, пресадено на чужда земя, със синове и дъщери, които възпитава като истински индийски деца.) И същата вечер, на връщане в Бхаванипур, Майтреи сподели с госпожа Сен решението ми. Слезе при мен толкова щастлива да ми каже, че „мама“ е обхваната от радост, че всички жени горе говорят само за това и че сега, като изчакам благоприятен момент, мога да поискам ръката й без страх. Прегърнахме се тогава със сигурност и душевен покой, който по-късно ме накара да се замисля. „Нима тази търпимост, това всеобщо покровителстване няма да бъде край на нашата любов?“ — питах се аз.

Господин Сен, когато чу за намерението ми, се разсърди и ми каза, че не трябва да се ентусиазирам толкова бързо от една религия, към която засега ме привлича само екзотичността и церемониалът й; че моята религия е много по-добра от неговата и че ако той не може да остави своята, защото би загубил мястото си в обществото, аз нямам никаква причина да предприема такава крачка. Впрочем той ще се съгласи само ако получи разрешение от родината ми. Никога не трябва да забравям, че една религия се съхранява те от убеждение, а от обич и уважение към близките ни, които още вярват в нея. (А моята нова и жива любов? — си казвах аз, като го слушах, защото и той имаше право, както имах право и аз.) Това категорично и ясно противопоставяне на господин Сен обезсърчи и мене, и Майтреи. Решихме аз да отида през октомври за един месец в Пури и да се върна приобщен към новата вяра. Тогава никаква дискусия не би била възможна.

Впрочем случи се, че на господин Сен, който страдаше от няколко месеца от все по-тежка хипертония, на два пъти му прилоша и това разтревожи цялата къща. Нашите разходки с кола се разредиха и почти всичкото време трябваше да стоя в стаята на господин Сен и да му чета романи или книги по психология и медицина. (Тъй като инженерът, откакто падна на легло, започна да размишлява за душата и за болестта си и искаше да бъде информиран.) Сменяхме се Манту, аз и Майтреи. Господин Сен страдаше, но беше принуден да прекарва голяма част от деня в леглото с черни очила на очите. Почти не бях забелязал заболяването му, което траеше от няколко месеца, дотолкова бях погълнат и обсебен от нашата любовна игра.

Сега разбрах колко неща се бяха случили около мене, без да ги забележа. Пак имаше опасност от гражданска война заради 50-те хиляди националисти в затворите. Трябваше да присъствам на няколко брутални сцени, няколко атаки на конната полиция, опустошаването на квартала на сикхите в Бхаванипур, да видя бити деца и ранени жени, че да се възмутя и аз. Но тогава вече не преценявах, а безрезервно осъждах британците, разгневяваше ме всяка нова жестокост, която намирах из вестниците, отвратен гледах в трамвая всеки срещнат бял и се отказах от английския тютюн, от английската паста за зъби, от всяко нещо, докарано от Англия. Купувах само местни неща или ако не намирах, купувах японска стока. Впрочем животът ми в Бхаванипур отдавна ме беше заставил да се откажа от повечето европейски покупки.

Няколко дни след опустошаването на квартала на сикхите ме посети Харолд. Отгатнах: идваше да иска пари на заем, този път много — сто рупии. Имах пари в Чатърд Банк и му дадох чек, доволен, че мога да му услужа (горкото момче не си беше платило наема за три месеца и нямаше какво да яде до заплата), но в същото време бях разгневен, че подпомагам един враг на Индия. Бях станал почти шовинист и след като Майтреи ни сервира чая и постоя малко с нас в моята стая, аз се опитах да заговоря за Ганди и за борбите за национална независимост. Харолд като всеки евроазиец не можеше дори да слуша за подобни неща и беше доволен от бушуващия терор на полицията и армията, но в този ден беше дошъл да ми иска сто рупии и не можеше да ми противоречи. Досетих се за подлостта му и познах толкова добре себе си в неудобството му да защитава убеждението си, че се нажалих. Но имаше още нещо: Харолд идваше и за да ме шпионира, да види как живея тук, дали наистина водя живот на „черно животно“, както той си мислеше, или имам някакъв комфорт. Дошъл беше най-вече заради Майтреи. И щом я видя да сервира изчервена чая и да ме поглежда крадешком, като се усмихва, навикнала със стаята и моето присъствие, разбра и ми го каза:

— Скъпи мой Алън, ти си загубен, вече е невъзможно да се отървеш…

— Би било най-голямото ми щастие, ако ме приемат в този свят — отговорих му раздразнен, като го гледах право в очите. — Един жив свят с живи хора, които страдат и не се оплакват, имат все още етика, а момичетата им са светици, не развратници като нашите. Да се оженя за бяла? — казах му аз, като се опитвах да бъда саркастичен. — За някое момиче, което никога не е познавало девствеността и не ще познае никога пълното отдаване? Това е мъртъв свят, нашият свят, нашият свят, нашите бели континенти. Нищо вече не мога да намеря там. Ако бъда приет, за което се моля на бога, в едно индийско семейство, бих намерил сили да променя живота си, изграден върху глупости, дребнави интереси и абстракции. Бих искал да започна отначало, да вярвам в нещо, да бъда щастлив. Бих могъл да бъда щастлив само в съвършена любов и никъде не ще намеря такава любов освен тук, в тази къща, в този квартал…

Говорех въодушевено, искрено, като откривах сам на себе си някои мисли, които не бях осъзнал дотогава. Харолд ме гледаше изненадан, развеселен, посмутен. Нямаше какво да ми отговори, защото не разбираше почти нищо от думите ми за „смъртта на белия континент“, за която натрапчиво мислех от толкова години, пък и нямаше желание за разговор от нетърпение да си тръгне, за да изпие дългожадуваната чаша уиски. Попита ме само:

— А религията ти?

— За мен християнството още не се е родило. Досега е имало само християнски църкви, догми и ритуали. Християнството се ражда тук, в Индия, в най-примирената с Бога земя, където хората са зажаднели за обич, за свобода и разбирателство. Не приемам християнство без свобода и без приоритет на духа…

Харолд, който ме беше чувал да говоря само за строежи и за физика или да коментирам последните лекомислени авантюри, съвсем се изненада, като слушаше моята възхвала на новото индийско християнство. Всъщност в тези мигове се колебаех и аз, защото съзнавах прекрасно, че цялата ми пристрастеност се дължи на любовта ми към Майтреи със съответните религиозни и политически последици. „Дали подобен сантиментален плен не предопределя всичко, което правим?“ — мислех си аз по-късно в онези месеци, в които се опитвах отново да намеря истината. Истината.

— Аз не те разбирам много-много — ми каза Харолд. — Дай боже всичко да е добре! Бог да те пази от магии — добави той, като се надигна да си ходи.

Бях някак си разгорещен от разговора, разхождах се из стаята и се питах дали съм казал всичко, което мисля, докато Майтреи влезе и ме прегърна.

— Добре, че си тръгна — каза ми тя. — Мъчно ми беше за тебе…

Като я притиснах до себе си, за първи път се изплаших, че бих могъл някога да се уморя от любовта на Майтреи. Искаше ми се да остана сам, поне час след заминаването на Харолд, защото присъствието му ме бе развълнувало и исках да си помисля, да се съсредоточа, да разбера, да уточня някои решения. А Майтреи едва дочака да си тръгне гостът и ми се хвърли на врата. Чувствах, че нещо мое ми се отнема, че се потъпква къс земя, запазен само за мен. Бях се посветил изцяло на Майтреи и нито миг не оставах сам; даже преди да заспя, нейният образ ме преследваше. Сега имах нужда от уединение — тя защо не се досещаше? Защо дори и най-влюбеният не може да отгатне желанията на другия?…

Държах я още в ръце, устните ми си почиваха на косата й, парфюмирана с кокосово масло. Тогава влезе Кхока, хвърли един поглед и се отдръпна, като извика:

— Пардон…