Йордан Стубел
Лисана-преструвана

От гори, ливади

Ежко се обади:

— Добър ден, кумичке,

хубава Лисичке…

Нещо май и днеска

пак не си доволна.

— Остави ме, Ежко,

от стомах съм болна.

Вече три дни става,

като бясна вия —

ни тревица хапвам,

ни водица пия.

Ти къде на тука,

Ежко Ежовина?

— Тръгнал съм да диря

бащина градина.

С мен ела, Лисанке,

времето го бива,

да похапнем нейде

младичка коприва.

Тя е и полезна,

лековита, здрава,

за стомах е чудо,

па и сили дава.

— Щом е тъй — да дойда,

Ежо Ежовина,

та дано намерим

бащина градина…

Тръгнали полека

двама отзарана —

Ежо Ежовина

и Кума лисана.

Ала ето Кърта,

ето го не свърта,

пътя им прегражда

и им се обажда:

— Добро утро, Лисо!

Добро утро, Ежко!

Накъде самички

като кукувички?

Неотдъхнал, Ежко

отговори тежко:

— Слушай, братко Кърте,

Лиса я не бива,

три дни вече става,

как стомах я свива.

Тръгвай да вървиме,

та да я спасиме.

Ала пуста Лиса —

нали път я чака,

хитро на земята,

легна и заплака:

— Нямам сили вече

да вървя далече.

Ами който знае,

нека ми побае,

та дано разкара

болката в стомаха!

Тия три дни, Кърте,

сякаш триста бяха.

Ежко се замисли,

надалеч погледна,

па каза на Лиса,

както му е редно:

— Ах, Кума-кумичке,

хубава сестричке,

почини си още,

малко е до края!

Като стигнем горе,

ще извикам Зая.

Той сега в шумака

чака и кротува,

него ще помолим

да ти поврачува.

Сепна се Лисанка,

па се поразшава:

— Аз си отпочинах,

да вървим тогава.

Дълъг път вървели,

нищо не видели,

ала чак на края

срещат Зая-бая.

— Зайко, братко Зайко —

Ежко се обади, —

тръгнахме да търсим

бащини ливади.

Лиса зле е болна,

Лиса я не бива,

ах, дано намерим

билки и коприва!

Вярвам, че ще има

някъде тъдява

или меча пита,

или пък тинтява.

Гледай я, горката,

от корем се свива!

Хайде, Зайче-байче,

с нази за коприва!

Тръгнаха тогава —

Лисанка не става:

легнала, кротува,

болна се преструва.

— Ах, какво ни стигна!

Лиса е умряла —

нали три дни вече

нищо не е яла?

Па замоли Ежко:

— Зайче, ако знаеш,

я легни до Лиса,

та да й побаеш.

Зайо, без да мисли,

скокна, па стъписа,

право до зъбите

на кумица Лиса.

Нещо до главата

взе да й хортува,

зер за лоша болест

зайчето врачува.

Лиса се спотая

и едва кротува,

и едва се сдържа,

че я смях надува.

Тъй мълча Лисанка

ала не дотрая,

зина и се хвърли

и изхруска Зая.

Хапна си месенце,

па се пообади:

— Тъй си хапвам, Ежко,

само на поклади.

Кърта се уплаши,

свря се във земята —

и така, горкия,

отърва главата.

А пък клетник Ежко,

като затрепери,

във една хралупа

бърже се намери.

И така на Лиса

мина й стомаха,

ала пак изтегли

Зайо сиромаха…