Лев Толстой
Лисицата и тетревът

Тетревът седял на дървото. Лисицата се приближила до него и рекла:

— Здравей, тетревче, мое другарче, щом чух гласеца ти, бързо дойдох да те видя.

— Благодаря за добрата дума — рекъл тетревът.

Лисицата се престорила, че не дочула и рекла:

— Какво казваш? Не чух. А ти, тетревче, мое другарче, да беше слязъл да се разходиш по тревицата, да поговориш с мене, защото от дървото няма да чуя хубаво.

Тетревът рекъл:

— Страх ме е да сляза на тревата. За нас, птиците, е опасно да ходим по земята.

— Да не би да се боиш от мене? — казала лисицата.

— Ако не от тебе, от другите животни се боя — рекъл тетревът. — Има всякакви животни.

— Не, тетревче, мое другарче, преди малко излезе указ, по цялата земя да има мир. Сега вече зверовете не се закачат един друг.

— Виж, това е хубаво — рекъл тетревът, — защото ето че пристигат кучета, ако беше по старому, трябваше да си отидеш, а сега няма от какво да се боиш.

Лисицата чула за кучетата, наострила уши и искала да избяга.

— Къде отиваш? — рекъл тетревът. — Нали сега има указ, кучетата няма да те закачат.

— А кой ги знае — казала лисицата, — може да не са чули за указа.

И побягнала.