Дийн Кунц
Панаирът (4)

Трета глава

Когато се прокрадна на пръсти в къщата в дванайсет без петнайсет, Ейми чу откъм кухнята приглушени гласове. Помисли си, че баща й е още буден, макар че в събота той си лягаше рано, за да може да стане навреме за литургията в неделя, след което, през останалата част от деня, се отдаваше на любимото си занимание — строеше миниатюрни макети на железопътни трасета. Когато Ейми влезе в кухнята, завари само майка си. Гласовете долитаха от радиото; бе настроено на чикагска радиостанция, която предаваше телефонно шоу в ефир и звукът бе намален.

В кухнята се долавяше слабият мирис на чесън, лук и доматено пюре.

Помещението тънеше в полумрак — бе запалена само слабата луминесцентна лампа над мивката и тази над печката. Скалата на радиото хвърляше мека зелена светлина.

Елън Харпър седеше до кухненската маса. Всъщност бе сложила ръце върху плота и бе отпуснала глава върху тях с извърнато от вратата лице. Ейми спря на прага и мълчаливо се огледа. На масата, близо до Елън забеляза висока чаша, наполовина пълна с мътна жълтеникава течност. Не бе нужно Ейми да опитва питието, за да установи какво е; майка й винаги пиеше едно и също — водка с портокалов сок — и винаги твърде много.

Заспала е, с облекчение си помисли Ейми.

Извърна се с намерението да се измъкне от стаята и да си легне, но Елън промълви:

— Ти?

Ейми въздъхна и се обърна към нея.

Очите на Елън бяха замъглени, кървясали; клепачите й тежаха и едва ги държеше отворени. Тя примигна изненадано.

— Какво правиш вкъщи? — попита вяло, дошла за малко на себе си. — Подранила си с повече от час.

— На Джери му стана лошо — излъга Ейми. — Трябваше да се прибере вкъщи.

— Но ти си подранила с повече от час — повтори майка й и я погледна озадачено. Все още примигваше глуповато и се опитваше да пропъди алкохолния облак, който замъгляваше мислите й.

— На Джери му стана лошо, мамо. Сигурно от някое от нещата, които яде на бала.

— Имаше танци, нали?

— Разбира се. Но имаше и храна. Ордьоври, сладкиши, торти, пунш и всякакви подобни неща. Сигурно е изял нещо развалено, защото му прилоша.

— На кого?

— На Джери — търпеливо повтори Ейми.

Майка й се намръщи.

— Само това ли се случи?

Какво искаш да кажеш?

— Изглежда ми… някак странно — дрезгаво промърмори Елън и посегна към недопитата чаша. — Подозрително.

— Какво подозрително може да има в това, че на Джери му прилоша? — попита Ейми.

Елън отпи от водката и портокаловия сок. Взря се в дъщеря си с вече доста прояснен поглед.

Изгубила търпение, Ейми заговори, преди майка й да успее да отправи някакви обвинения.

— Мамо, не съм си дошла късно. Прибрах се по-рано. Не смятам, че трябва да бъда наказвана за това.

— Не ми се прави на умна! — тросна се майка й.

Ейми сведе поглед към пода и нервно пристъпи от крак на крак.

— Не помниш ли какво казва Бог? — попита Елън. — „Почитай майка си и баща си.“ Така казва Той. След всички тези години, през които четеш Библията и ходиш на литургия, нима нищо не ти е влязло в главата?

Ейми не отговори. От опит знаеше, че мълчанието е най-добрата тактика в подобни моменти.

Елън изпи на един дъх останалото в чашата питие и стана. Столът й изскърца по плочките, когато го отблъсна назад. Тя заобиколи масата, като леко залиташе и спря пред Ейми. Дъхът й миришеше на кисело.

— Толкова много се старах да направя от теб добро момиче. Карах те да ходиш на църква. Принуждавах те да четеш Библията и да се молиш всеки ден. Поучавах те до посиняване. Учех те само на хубави неща. Направих всичко, което беше по силите ми, за да ти попреча да тръгнеш по лош път. Знаех, че ще избереш един от двата пътя… — Тя залитна, подпря се на рамото на Ейми и запази равновесие. — Виждах, че у теб има заложено зло. Всеки ден се молех от все сърце на Божията майка да се грижи за теб и да те пази. Дълбоко в теб се е стаила тъмна сила, на която трябва да се попречи да излезе на повърхността.

Елън се наведе към Ейми, повдигна брадичката й и принуди момичето да срещне погледа й.

Ейми почувства как леденостудени змии развиват тела вътре в нея.

Елън се втренчи в нея с пиянска настойчивост, с изгарящия поглед на трескава жертва. Сякаш проникваше в душата на дъщерята си; лицето й изразяваше страх, гняв и непоколебима решителност.

— Да — прошепна Елън. — В теб се е загнездила тъмна сила. Можеш лесно да се отклониш от правия път. Заложено е у теб. Слабостта… Отличителният белег. Носиш нещо лошо в себе си и трябва да се бориш с него непрестанно. Трябва да бъдеш внимателна, много внимателна. Нащрек…

— Моля те, мамо…

— Позволи ли на онова момче да те опипва тази вечер?

— Не, мамо.

— Докато не се омъжиш, помни, че това е мръсно, гадно нещо. Ако се отклониш от правия път, Дяволът ще обсеби душата ти, ще те сграбчи и няма отърваване. Онова нещо в теб ще излезе на повърхността и всички ще станат свидетели на падението ти. А никой никога не трябва да го разбере. Никой не трябва да знае какво носиш у себе си. Трябва да се бориш със злото, да го държиш оковано в клетка.

— Да, мамо.

— Да позволиш на някое момче да те опипва — това е ужасен грях.

Да се напиваш до самозабрава също е грях, мамо. Да използваш алкохола, за да избягаш от проблемите си също противоречи на Божиите правила. Ти използваш алкохола и църквата по един и същ начин, мамо. Използваш ги, за да забравиш тревогите си, да се скриеш от нещо. От какво се криеш, мамо? От какво се страхуваш?

На Ейми й се искаше да изрече всичко това. Ала не посмя.

— Опипа ли те той? — отново попита майка й.

— Казах ти, не.

— Опипал те е!

— Не.

— Не ме лъжи!

— Отидохме на бала — неуверено рече Ейми. — После на него му стана лошо и ме докара до вкъщи. Това е всичко, мамо.

— Опипа ли гърдите ти?

— Не — смутено отвърна Ейми.

— Позволи ли му да сложи ръка на коленете ти?

Ейми поклати глава.

Елън стисна рамото на момичето, дългите й нокти болезнено се впиха в плътта.

— Ти си го опипала тогава — изпелтечи тя, леко заваляйки думите.

— Не, не съм!

— Опипала си го между краката.

— Мамо, прибрах се вкъщи по-рано! Това е всичко.

Елън се взря в нея за няколко секунди, опитвайки се да открие истината, но накрая огънят в тъмните и очи угасна; замайващото въздействие на алкохола отново си каза думата — клепачите й се спуснаха, кожата на лицето й сякаш увисна на скулите. Когато беше трезва, тя бе хубава жена, но когато се напиеше, изглеждаше измършавяла и доста състарена за годините си. Тя пусна Ейми, обърна се и се затътри обратно към масата. Вдигна празната си чаша, отнесе я до хладилника и пусна няколко кубчета лед в нея. Добави малко портокалов сок и много водка.

— Мамо, може ли вече да си легна?

— Не забравяй да си кажеш молитвите!

— Няма да забравя.

Дългата и рокля изшумоля, когато Ейми забърза нагоре по стълбите.

Запали лампата в стаята си и застана до леглото. Все още трепереше.

Ако не успееше да събере пари за аборта, ако се наложеше да каже на майка си, не можеше да се надява, че баща й ще се застъпи за нея. Не и този път. Щеше да се разгневи и да се съгласи на всяко наказание, което майка й предложеше.

Пол Харпър беше добре печелещ адвокат — човек, който напълно владееше закона и се справяше превъзходно в сферата на правосъдието, ала вкъщи бе предоставил почти цялата власт в ръцете на съпругата си. Елън вземаше всички домашни решения — важни и незначителни — и в повечето случаи Пол се чувстваше доволен, задето е бил освободен от отговорността. Ако Елън настоеше Ейми да износи бебето и да го роди, Пол щеше да подкрепи решението й:

А мама ще настоява тъкмо за това, помисли си тъжно Ейми.

Тя се вгледа в католическите символи, които майка й бе поставила навсякъде из стаята. Над леглото висеше разпятие, по-малък кръст бе закачен над вратата. На нощното шкафче имаше статуетка на Дева Мария. Върху скрина — още две статуетки, а също и рисувано изображение на Исус; Той сочеше към Святото Си Сърце, което бе извадено и кървеше.

В съзнанието на Ейми прозвуча гласът на майка й: „Не забравяй да си кажеш молитвите!“

— Да вървят по дяволите! — предизвикателно изрече Ейми.

За какво би могла да моли Господа? Да й подскаже откъде би намерила пари за аборта? Едва ли имаше голям шанс подобна молитва да бъде чута.

Ейми се съблече и постоя няколко минути пред голямото стенно огледало, взирайки се в голото си тяло. Не забеляза никакви признаци на бременността. Коремът й бе съвсем плосък.

Постепенно медицинското естество на прегледа се превърна в по-интимни, възбуждащи милувки. Тя бавно плъзна ръце по тялото си, обхвана пълните си гърди, погали зърната…

Погледна статуетките върху скрина.

Отново плъзна ръце по тялото си, пресегна се назад и стисна стегнатите си полукълба.

Погледна към религиозната картина.

Показвайки така безсрамно тялото си пред образа на Христос, тя чувстваше, че по някакъв начин наранява майка си, причинява й голямо страдание. Ейми нямаше представа защо го прави. Беше безсмислено. Картината си беше само картина; Исус всъщност не беше в стаята, не я наблюдаваше. И все пак тя продължи да позира похотливо пред огледалото, да се гали и опипва.

След минута-две срещна погледа си в огледалото и краткото надзъртане в собствената й душа я стресна и смути. Тя бързо навлече целомъдрената си памучна нощница.

Какво става с мен, запита се. Наистина ли дълбоко в себе си нося злото, както казва мама?

Объркана и разтревожена, тя най-сетне коленичи до леглото и все пак си каза молитвите.

Петнайсет минути по-късно, когато отметна завивките, съгледа на леглото си огромна тарантула. Дъхът й секна и тя отскочи назад. Необходими й бяха няколко мига, за да дойде на себе си и да разбере, че ужасното насекомо, е оцветена гумена играчка. Въздъхна с досада, скри гумения паяк в чекмеджето на нощното шкафче и се пъхна под завивките.

Десетгодишният й брат Джоуи никога не пропускаше възможността да й подготви шеговита изненада. Обикновено, като разкриеше някой от неговите номера, тя тръгваше да го търси, преструваше се на ядосана и сипеше свирепи заплахи. Разбира се, никога не би наранила момчето. Тя много го обичаше. Но престореният й гняв беше част от играта, която най-много харесваше на Джоуи. Обикновено за отмъщение на лудориите му, тя само го събаряше на леглото и го гъделичкаше, докато тържествено обещаеше отсега нататък да бъде добър.

Сега сигурно бе в леглото, вероятно буден, въпреки късния час и я чакаше да връхлети в стаята му. Но тази вечер щеше да го разочарова. Не бе в настроение за обичайната им игра, пък и нямаше сили за това.

Тя загаси нощната лампа и придърпа завивките към брадичката си.

Бе прекадено превъзбудена, за да заспи веднага.

Замисли се за Джери Галоуей. Беше му казала истината, когато го подигра за уменията му на любовник. Твърде рядко бе стигала до оргазъм. Той беше непохватен, невеж, невнимателен партньор в леглото. И въпреки това тя му позволяваше да я опипва нощ след нощ. Не получаваше почти никакво удоволствие и въпреки това му позволяваше да прави с нея каквото поиска. Защо? Защо…

Тя не беше лошо момиче. Дълбоко в себе си не беше нито безотговорна, нито разпусната. Дори докато позволяваше на Джери да използва тялото й, се ненавиждаше, задето е толкова леснодостъпна. Винаги, когато беше с момче в паркирана кола, се чувстваше неудобно, не на място, сякаш се насилваше да бъде друг човек, не самата тя.

Не беше също и мързелива. Имаше амбиции. Възнамеряваше да продължи образованието си в колежа в Ройъл Сити, а после да специализира изящни изкуства в щатския университет в Охайо. Можеше да си намери работа като художник-приложник, издържащ се от реклами, и да се занимава с изобразително изкуство в свободното си време, през нощите и почивните дни. А щом развиеше таланта си до степен да се издържа като художник; ще напусне работа и ще рисува прекрасни картини, които ще излага в галериите. Беше твърдо решена да живее интересно и да пожъне успехи.

Но сега беше бременна. И всичките й мечти бяха разбити на пух и прах. Сама бе опропастила живота си.

Може би не заслужаваше щастие. Може би наистина носеше злото дълбоко в себе си.

Нима едно добродетелно момиче разтваря крака на задната седалка в колата на приятеля си почти всяка вечер? Нима едно добродетелно момиче би забременяло още в гимназията?

Тъмните минути на нощта се размотаваха протяжно като черна нишка от въртяща се макара; Ейми също се опитваше да разплете обърканите си мисли. Не можеше да реши сама за себе си дали дълбоко в себе си е добър, или лош човек.

В главата й отново прозвуча гласът на майка й: „Дълбоко в теб се е стаила тъмна сила… Носиш нещо лошо в себе си и трябва да се бориш с него непрестанно…“

Изведнъж Ейми се запита дали непристойното й поведение не е опит да се противопостави на майка си. Това бе доста обезпокоителна мисъл.

Говорейки на тъмнината около себе си, тя едва чуто прошепна:

— Нима позволих да забременея само защото знаех, че новината ще разтърси мама? Нима съсипвам бъдещето си само за да я нараня?

Единствено тя можеше да даде отговор на собствения си въпрос; трябваше да го потърси в самата себе си.

Дълбоко замислена, Ейми лежеше неподвижно под завивките.

Отвън вятърът разклати кленовете.

В далечината изсвири влак.

* * *

Вратата се отвори тежко и дъските изскърцаха под килима, когато някой влезе в стаята.

Шумът събуди Джоуи Харпър. Той отвори очи и погледна за миг будилника, осветен от бледата нощна лампа. Дванайсет и трийсет и шест.

Беше заспал преди час и половина, но не дълбоко. Бързо се разсъни и застана нащрек, тъй като предвкусваше реакцията на Ейми заради тарантула в леглото й. Беше нагласил часовника си за един часа, защото тогава тя трябваше да се прибере вкъщи; очевидно се бе върнала по-рано.

Стъпки. Тихи. Промъкващи се. Приближаваха.

Джоуи се напрегна под завивките, но продължи да се преструва на заспал.

Стъпките спряха до леглото.

Джоуи усети, че го напушва смях. Прехапа устни и се опита да сдържи кикота си.

Усети как тя се навежда към него. Беше само на няколко сантиметра.

Ще почака още няколко секунди и после, когато тя посегне да го погъделичка, ще изкрещи в лицето й и ще я изплаши до смърт.

Той задържа очите си затворени, дишайки дълбоко и равномерно, като броеше секундите: една… две… три…

Тъкмо щеше да изкрещи в лицето й, когато усети, че човекът, надвесил се над него, не е Ейми. Усети неприятен мирис на кисело и алкохол, сърцето му бясно заблъска в гърдите.

Без да знае, че Джоуи е буден, майка му промълви:

— Сладък, сладък, малък Джоуи… Малкото ми ангелче. Сладко херувимско личице… — Гласът й звучеше някак тайнствено. Говореше със странни полупрошепнати, полуизгукани, гърлени думи, които се сливаха и преминаваха от една в друга.

Джоуи отчаяно пожела тя да си отиде. Беше много пияна, повече от друг път. Беше идвала в стаята му и други предишни нощи, когато бе в подобно състояние. Говореше му, смятайки, че е заспал. Вероятно беше идвала много повече пъти, без той да знае; може би понякога той наистина е спял. Както и да е, момчето знаеше какво предстои. Знаеше какво ще каже тя, какво ще направи и се страхуваше до смърт.

— Малкият ми Джоуи! Приличаш на малко заспало ангелче. Толкова невинно, нежно, сладко. — Тя се наведе още по-ниско, облъхвайки лицето му с алкохолния си дъх. — Но как изглеждаш отвътре, малко мое ангелче? Дали си толкова сладко, добро и чисто?

Престани, престани, престани, помисли си Джоуи. Моля те, не прави това отново, мамо! Върви си! Махай се оттук. Моля те…

Но той не каза нищо, дори не помръдна. Не й показа, че е буден, защото когато беше пияна, Джоуи се боеше от нея.

— Изглеждаш толкова невинен и чист… — промърмори тя, заваляйки думите. — Но може би това ангелско лице е само външната обвивка… маска. Може би се преструваш пред мен. Така ли е? Може би… отвътре… може би си точно като другия! Така ли е, малко мое ангелче? Дали под това сладко личице си също като другия — чудовището, съществото, което той наричаше Виктор?

Джоуи не можеше да проумее за какво говори тя, когато се промъкваше нощем в стаята му и бръщолевеше пиянски. Кой беше този Виктор?

— Ако съм създала един като теб, защо да не създам и друг? — запита се тя и Джоуи си помисли, че в гласа й се долавя ужас. — Този път… може да е чудовище отвътре. В съзнанието, в душата. Чудовище отвътре… Крие се в нормално тяло… зад красиво лице… и чака. Чака да излезе, когато никой не го наблюдава. Просто се спотайва и чака търпеливо. И двамата с Ейми. Вълци в овчи кожи! Напълно е възможно… Разбира се, че е възможно! Ами ако наистина е така? Кога ще се случи? Кога злото ще се прояви, та всички да го видят? Мога ли да застана спокойно с гръб към теб, малко мое ангелче? Ще бъда ли наистина в безопасност? О, Господи! О, Исусе, Исусе, помогни ми! Дева Марийо, помогни ми! Не трябваше да имам деца. Не и след като родих първото. Никога няма да бъда сигурна какво съм създала. Никога. Ами ако…

Вцепенени от изпития алкохол, устните и езика й се мърдаха все по-трудно и тя не бе в състояние да изрича думите, фъфлещият й глас съвсем заглъхна и Джоуи едва я чуваше, макар да бе само на половин метър от него.

— Ами ако… някой ден… се наложи да убия и теб, малко мое ангелче? — По-тихо, все по-тихо тя редеше ужасяващи думи. — Ами ако… се наложи… да те убия… както убих… другия?

Тя тихо започна да плаче.

Студени тръпки пролазиха по телцето на Джоуи и той се изплаши, че треперенето му ще проличи под завивките и ще привлече вниманието й. Страхуваше тя да не разбере, че е чул всичко.

Най-сетне приглушеният плач престана.

Джоуи бе сигурен, че тя чува бесните удари на сърчицето му.

Чувстваше се странно. Бе раздвоен. Боеше се от нея, но също така я съжаляваше. Искаше му се да я прегърне и да й каже, че всичко ще бъде наред. Но не се осмели.

Най-сетне, както му се стори след часове, а едва ли бяха изминали минута-две, майка му излезе от стаята и внимателно затвори вратата след себе си.

Джоуи се сгуши под завивките и се сви на кълбо като зародиш.

Какво означаваше всичко това? За какво говореше тя? Само пияна ли беше? Или бе луда?

Макар да бе изплашен до смърт, в същото време той се срамуваше от себе си, задето мислеше подобни неща за собствената си майка.

Зарадва се на бледата млечна светлина на нощната лампа. Никак не му се искаше точно сега да остава сам в тъмнината.

* * *

В кошмара си Ейми бе дала живот на ужасно уродливо бебе — отвратително, чудовищно създание, което приличаше повече на рак, отколкото на човешко същество. Тя се намираше заедно с него в малка, слабо осветена стая. То пъплеше след нея и щракаше с костеливите си щипци и паякообразните си челюсти. Стените бяха прорязани от тесни прозорци и всеки път, когато Ейми минаваше покрай някой от тях, виждаше от другата страна на стъклото майка си и Джери Галоуей; те гледаха към нея и се смееха. Неочаквано бебето се придвижи с изненадваща бързина по пода, бързо изщрака с хитиновите си щипци и хвана глезена й.

Тя се събуди, седна в леглото и едва успя да сдържи вика си. Мъчително преглътна.

Било е само сън, каза си. Само лош сън, породен от злокобните приказки на Джери Галоуей. Проклет да е!

В мрака вдясно от нея нещо се раздвижи.

Ейми пипнешком запали нощната лампа.

Завесите. Прозорецът беше отворен няколко сантиметра, за да се проветрява стаята и лекият вятър бе раздвижил завесите.

Навън, на около пресечка-две жално зави куче.

Ейми погледна часовника. Три часът сутринта.

Постоя малко седнала, докато се успокои, но когато изгаси лампата, не можа да заспи. Тъмнината я потискаше и плашеше, както не й се бе случвало от малка.

Имаше странното тревожно чувство, че отвън в нощта някаква ужасна заплаха тегне над къщата на семейство Харпър. Като торнадо. Само че не беше торнадо. Беше нещо друго. Нещо чудато, много по-страховито от природна стихия. Имаше предчувствие — това не бе точната дума, но бе единствената, с която можеше да опише усещането — леденото предчувствие, че някаква неумолима унищожителна сила затваря кръга около нея и цялото й семейство. Опита да си представи какъв е източникът и в какво се изразява неясната заплаха, но не й хрумна никакво обяснение. Чувството за надвиснала опасност витаеше неуловимо, безименно, ала невероятно силно.

Всъщност усещането бе тъй наелектризиращо, толкова всепоглъщащо и неотменимо, че накрая Ейми стана и отиде до прозореца, макар да се чувстваше глупаво, задето постъпва така.

Мейпъл Лейн спокойно дремеше, потънала в безобидни нощни сенки. А отвъд тяхната улица се простираха хълмистите южни покрайнини на Ройър Сити; по това време само тук-там проблясваха светлинки.

Още по на юг, накрая на града, се простираха ливади, на която обикновено се разполагаше панаирът. Сега те бяха пусти, прихлупени от мрака, но през юли, когато пристигнеше панаирът, от прозореца на стаята си Ейми можеше да види проблясващите разноцветни светлинки и далечните неясни очертания на огромното въртящо се виенско колело.

Нощта бе изпълнена само с познати звуци и очертания. Не се забелязваше някаква промяна, нищо ново, нищо опасно…

Смътното чувство, че се е изпречила на пътя на унищожителна, неумолимо приближаваща се стихия изчезна и бе заменено от умора. Ейми се върна в леглото.

Една-единствена заплаха тегнеше над дома на семейство Харпър и това беше нейната бременност, неизбежната последица от греха й.

Ейми постави ръце на корема си и се зачуди какво ли ще каже майка й, когато научи. Запита се, винаги ли ще бъде тъй самотна и безпомощна както сега, какво й предстоеше, какво?