Дийн Кунц
Панаирът (3)

Втора глава

Тънък, блед като тебешир, с щръкнала коса, напомняща паяжина, облечен целия в бяло, Призрака бързаше по претъпканата с хора централната алея на панаира. Движеше се като бледа струйка дим, промъкваше се без никакви усилия през най-тесните пролуки в тълпата; сякаш се рееше във въздуха, носен от нощния вятър.

От платформата пред Къщата на ужасите, издигната на около метър над централната алея, Конрад Стрейкър наблюдаваше албиноса. Бе замлъкнал насред гръмогласната си подканваща реч в мига, в който зърна Призрака да приближава. Зад Стрейкър приглушената музика не спираше да звучи. На всеки трийсет секунди гигантското клоунско лице — много по-голямо, по-майсторски изрисувано и по-одушевено копие на лицето, окачено на първата му Къща на ужасите преди двайсет и седем години — намигаше на минувачите и надаваше все един и същ ехтящ злокобен смях: „Хаа, хаа, хаа, хаааа…“

Докато чакаше албиноса, Стрейкър запали цигара. Ръката му трепереше; кибритената клечка подскочи няколко пъти.

Най-сетне Призрака стигна Къщата на ужасите и се изкачи по стъпалата на платформата.

— Готово — изрече той. — Дадох й безплатен билет.

Макар съвсем тих и безизразен, гласът му надви панаирната врява.

— Тя заподозря ли нещо?

— Не, разбира се. Беше възхитена, че ще й предскажат безплатно бъдещето. Държа се така, сякаш наистина вярва, че Мадам Зина може да вижда в бъдещето.

— Не ми се иска да изпита чувството, че е набелязана — нервно отбеляза Стрейкър.

— Успокой се — отвърна Призрака. — Разказах й обичайната тъпа история и тя се хвана. Обясних й, че работата ми е да се разхождам по централната алея и да раздавам безплатни билети за това и онова, просто за да събудя интерес. Нещо като реклама.

— Сигурен ли си, че даде билета на момичето, което ти посочих.

— Напълно.

Гигантското клоунско лице над тях отново избълва еднообразния си кух смях.

Стрейкър нервно дръпна няколко пъти от цигарата.

— Тя е около шестнайсет-седемнайсетгодишна. С много тъмна, почти черна коса. С тъмни очи. Висока около метър и шейсет.

— Точно така — потвърди Призрака. — Също като другите момичета през миналия сезон.

— Облечена е в сиво-син пуловер. Беше с някакъв рус младеж, горе-долу на нейната възраст?

— Същата — рече Призрака и прокара дългите си, тънки, млечнобели пръсти през щръкналата си коса.

— Сигурен ли си, че ще се възползва от билета.

— Да. Заведох я право до шатрата на Зина.

— Може би този път…

— Какво прави Зина с всички тези деца, които й изпращаш.

— Докато им предсказва бъдещето, научава от тях всичко, което може — имената им, имената на родителите им и други подобни неща…

— Защо?

— Защото искам да го знам.

— Но защо?!

— Не е твоя работа.

Зад тях, в огромната Къща на ужасите, няколко момичета изпищяха, стреснати от нещо, появило се изневиделица от тъмнината. В писъците им на ужас се долавяше престореност; както хиляди преди тях, девойките се преструваха на изплашени, за да имат оправдание да се притиснат към младежите, които ги придружаваха.

Без да обръща внимание на писъците, Призрака настоятелно се втренчи в Стрейкър; в безцветните, полупрозрачни очи на албиноса се четеше тревога.

— Има нещо, което трябва да знам. Ти някога… възползвал ли си се от децата, които изпращам при Зина?

Стрейкър го изгледа гневно.

— Ако питаш дали съм имал сексуални отношения с някое от момчетата и момичетата, към които съм проявил интерес, отговорът е отрицателен. Та това е нелепо!

— Не бих приел да ти съдействам за такова нещо — заяви Призрака.

— Що за грозни мръсни помисли — с отвращение изрече Стрейкър. — Аз не си търся млади любовници, за Бога! Търся точно определено момиче.

— Кое?

— Не е твоя работа. — Развълнуван, както обикновено, от перспективата за успешен завършек на продължителното търсене, Конрад добави: — Трябва да отида в шатрата на Зина. Сигурно вече е свършила с момичето. Може да се окаже, че е точно онова, което търся.

От вътрешността на Къщата на ужасите долетяха нови приглушени писъци.

Стрейкър понечи да слезе от платформата, нетърпелив да чуе какво е открила Зина, когато албиносът сложи ръка на рамото му и го задържа.

— През миналия сезон, почти във всеки град, в който бяхме, се намираше дете, което да привлече погледа ти. Понякога две или три деца. От колко време търсиш?

— Петнайсет години.

Призрака примигна невярващо. За миг тънките му, прозрачни клепачи се спуснаха, но не закриха напълно странните му очи.

— Петнайсет години? Та това е безсмислено!

— За мен не е — хладно отвърна Стрейкър.

— Слушай, миналият сезон беше първият, през който работих за теб, и не исках да се оплаквам от нищо, докато не разбера докъде ще се простират обичайните ми задължения. Но тази работа с децата наистина не ми хареса. Има нещо гадно, усещам го. И ето че тази година всичко започва отново. Не желая да имам нищо общо с това.

— Тогава се омитай — рязко отвърна Стрейкър. — Иди да работиш за някой друг.

— Но иначе работата ми харесва. Приятна е и е добре платена.

— Тогава прави каквото ти се казва, вземай си заплатата и си затваряй устата — изрече Конрад. — Или се махай. Сам решаваш.

Стрейкър се опита да освободи рамото си от албиноса, но Призрака не го пусна. Кокалестата му, студена, мъртвешки бледа ръка стискаше изненадващо силно, като менгеме.

— Искам да знам нещо. Иначе няма да се успокоя.

— И какво е то? — нетърпеливо го изгледа Стрейкър.

— Ако някога намериш детето, което търсиш, имаш ли намерение… да го нараниш?

— Не, разбира се — излъга Конрад. — Защо да го наранявам?

— Не разбирам защо би търсил толкова упорито, освен ако…

— Виж какво — прекъсна го Стрейкър, — длъжник съм на една жена. През годините загубих връзка с нея. Зная, че сега би трябвало да има деца и всеки път, щом видя момче или момиче, което прилича на нея, го проверявам. Смятам, че може да имам късмет и да се натъкна на дъщеря й или на сина й, да я открия и да платя дълга си.

Призрака се намръщи.

— Даваш си толкова труд само за да…

— Дългът ми към нея е огромен — прекъсна го отново Стрейкър. — Тежи ми на съвестта. Няма да се успокоя, докато не го платя.

— Но шансът да има деца, които приличат на нея, и точно нейното дете някой ден да мине покрай Къщата на ужасите… Даваш ли си сметка, че това е все едно да търсиш игла в купа сено?

— Зная, че вероятността да я открия по този начин е нищожна. Но нищо не ми коства да се оглеждам за децата, които приличат на нея. Случвали са се и по-невероятни неща.

Албиносът се взря в очите на Стрейкър, опитвайки се да разбере дали мъжът го лъже, или казва истината.

Стрейкър не бе в състояние да прочете каквото и да било в очите на Призрака, тъй като бяха твърде странни, за да бъдат разгадани. Безцветността ги правеше безизразни. Бяха белезникаво розови. Воднисти. Бездънни очи. Пронизващи със стъкления си безстрастен блясък.

— Е, добре — рече най-сетне Призрака. — Щом само се опитваш да намериш някого, на когото да платиш дълга си… предполагам, няма нищо лошо в това да ти помогна.

— Добре. Разбрахме се. Сега отивам да поговоря с Гънтър, а после ще се отбия при Зина. Замествай ме и приканвай посетители — рече Стрейкър и най-сетне се освободи от потната ръка на албиноса.

От вътрешността на Къщата на ужасите за сетен път долетяха престорено ужасени момичешки писъци.

Стрейкър изчака гигантското клоунско лице да избълва отново механичния си смях и бързо прекоси платформата под огромния надпис, който възвестяваше: „ПОСЕТЕТЕ НАЙ-ГОЛЯМАТА КЪЩА НА УЖАСИТЕ В СВЕТА“! Слезе по дървените стъпала, мина покрай боядисаната в розово и черно будка за билети и спря за момент близо до дървената порта, където няколко души с билети се качваха в ярко боядисаните открити вагончета, наподобяващи гондоли, с които щяха да преминат през Къщата на ужасите.

Конрад вдигна поглед към Гънтър, който стоеше на квадратната двуметрова платформа, издигната на около метър от лявата страна на входа. Гънтър размахваше дългите си ръце и ръмжеше заплашително към посетителите под него. Беше доста внушителна фигура — почти два метра висок, близо сто килограма кокали и мускули. Раменете му бяха огромни. Целият бе облечен в черно и майсторски изработена маска на Франкенщайн покриваше главата му. Ръкавиците, затъкнати под маншетите на сакото, също му придаваха чудовищен вид — огромни зелени гумени ръце, облени в боя, наподобяваща кръв. Изведнъж Гънтър забеляза, че Конрад го гледа и го възнагради със свирепо изръмжаване.

Стрейкър се ухили. Направи кръгче с палеца и показалеца на дясната си ръка в знак на одобрение.

Гънтър заподскача по платформата в тромав чудовищен танц на задоволство.

Хората, чакащи да се качат във вагончетата, се разсмяха и възнаградиха с аплодисменти изпълнението на чудовището.

Надарен с фин усет за театрално изпълнение, Гънтър внезапно стана зъл отново и изръмжа към публиката. Няколко момичета изпищяха.

Гънтър изрева, бясно заклати глава и се озъби. Започна да тропа, да съска и да размахва ръце. Явно изпитваше удоволствие да изпълнява подобна страховита роля.

Стрейкър с усмивка се отдалечи от Къщата на ужасите и си запроправя път през тълпата, която сновеше по централната алея. Но щом приближи до шатрата на Зина, усмивката му се стопи. Той си спомни за чернокосото чернооко момиче, което бе зърнал преди малко от платформата. Може би най-сетне бе успял. Може би това бе дъщерята на Елън. Дори и след толкова години само мисълта за това, което бе сторила на малкото му момченце, го изпълваше с ярост, перспективата за отмъщение ускоряваше ударите на сърцето му и вълнението караше кръвта му да кипи. Когато застана пред шатрата на Зина, от усмивката му нямаше и следа, а веждите му бяха свъсени.

* * *

Облечена в червено, черно и златисто, наметнала шал, обсипан с пайети, окичена с множество пръстени и тежък грим, Зина седеше сама в мъждиво осветената шатра в очакване Конрад да се появи. Четири свещи горяха в огромни кръгли чаши и хвърляха из помещението оранжеви отблясъци, ала ъглите тънеха в мрак. Единствената друга светлина идваше откъм кристалното кълбо, поставено в центъра на масата.

Музика, развълнувани гласове, виковете на продавачи от сергиите и тракането на люлки и влакчета проникваше през платнените стени откъм централната алея.

Отляво на масата бе поставена голяма клетка с гарван, източил шия напред и втренчил бляскавото си черно око в кристалното кълбо.

Зина, която си бе дала прозвището Мадам Зина и се представяше за циганка със способности на гадателка, нямаше нито капка циганска кръв във вените си и не можеше да прозре в бъдещето нищо друго, освен това, че утре слънцето ще изгрее и после отново ще залезе. Беше от полски произход и пълното й име бе Зина Ана Пенетски.

Работеше на панаира от петнайсетгодишна, вече двайсет и осем години, и никога не бе си пожелавала друг живот. Обичаше да пътува, обожаваше да е свободна и волна като вятъра, харесваха и странните особи, населяващи панаира.

От време на време й омръзваше да предсказва бъдещето, лековерието на хората я смущаваше и озадачаваше. Знаеше хиляди начини да измами наивниците, хиляди начини да ги убеди (след като вече са платили за гледане на ръка) да дадат още няколко долара за по-задълбочен поглед в бъдещето им. Лекотата, с която манипулираше хората, я притесняваше. Казваше си, че няма нищо лошо в това, което прави, защото те бяха просто плячка, не панаирджии, следователно не бяха истински хора. Такова беше традиционното отношение на всеки панаирджия към зяпачите, дошли да се позабавляват, но Зина не можеше да бъде тъй безсърдечна през цялото време. Понякога я обземаше чувство за вина.

От време на време размишляваше над идеята да се откаже от гадателството. Можеше да си вземе партньор — някой, който и преди се е занимавал с гледане на ръка. Щеше да се наложи да дели печалбата, но това не я тревожеше. Тя притежаваше още два атракциона, от които всяка година печелеше повече, отколкото шестима работещи в обикновения свят. Но продължаваше да играе ролята на циганка-гадателка, защото все пак трябваше да прави нещо; не беше от хората, които можеха да седят без работа и лениво да се наслаждават на спокойствието.

На петнайсет години вече бе невероятно женствена и бе започнала кариерата си в пътуващия панаир като танцьорка на ориенталски танци. С времето ставаше все по-недоволна от ролята на Мадам Зина и сериозно обмисляше идеята да направи свое шоу за ориенталски танци. Съблазняваше я мисълта да танцува отново. Щеше да й достави огромно удоволствие.

Беше на четирийсет и три, но знаеше, че все още може да развълнува дори препълнена с похотливи зяпачи шатра. Изглеждаше с десет години по-млада от действителната си възраст. Косата й бе гъста и кестенява, без нито един бял косъм, и обрамчваше приятно, незасегнато от бръчки лице. Очите й бяха с твърде рядко срещан оттенък на виолетово — топли, мили очи. Преди години, когато бе започнала кариерата си като изпълнителка на ориенталски танци, тя бе невероятно съблазнителна. И чарът й не бе намалял с годините. С помощта на диети и упражнения бе запазила щедро надарената си фигура, а природата бе пощадила като по чудо едрите й гърди и те се възправяха пищни и стегнати.

Но дори и да си фантазираше за връщане на сцената, Зина чудесно съзнаваше, че ориенталските танци не са нейното бъдеще. Те бяха просто един от начините за подмамване на плячката, не по-различен от гадателството; в основата на всичко бе наболялата й нужда да се оттегли за известно време. Трябваше да измисли нещо друго, което би могла да прави…

Гарванът се размърда на пръчицата си и изпляска с криле, прекъсвайки мислите й.

Само след миг в шатрата се появи Конрад Стрейкър. Седна на стола, където обикновено се настаняваха тръпнещите посетители — от другата страна на масата, точно срещу Зина. Наведе се напред, нетърпелив и напрегнат.

— Е, какво стана?

— Пак нищо не излезе — отвърна Зина.

— Сигурна ли си, че говорим за едно и също момиче? — Той се наведе още повече към нея.

— Да.

— Беше облечена в сиво-син пуловер.

— Да, да — нетърпеливо кимна Зина. — Носеше билета, който й бе дал Призрака.

— Как се казва? Разбра ли как се казва?

— Лора Алуин.

— А как е името на майка й?

— Сандра. Не Елън. Сандра. И Сандра е естествено руса, а не чернокоса като Елън. Лора казва, че е наследила тъмната коса и очите от баща си. Съжалявам, Конрад. Измъкнах от момичето много информация, докато му предсказвах бъдещето, но нищо не съвпада с това, което търсиш. Дори и най-малката подробност.

— Бях сигурен, че е тя!

— Ти винаги си сигурен.

Мъжът се взря в нея и лицето му постепенно стана мораво. Сведе очи към масата и гневът му избухна, сякаш нещо в дървената повърхност го подразни. Той стовари юмрук върху масата. Веднъж, два пъти. Силно. Десетина пъти. После отново и отново, и отново… Шатрата се изпълни със силните, отмерени яростни удари. Мъжът се тресеше, дишаше шумно, потеше се. Очите му се изцъклиха. Започна да сипе ругатни и слюнките му опръскаха масата. Надаваше странни гърлени животински звуци и продължаваше да удря по плота, сякаш масата бе живо същество, което му бе нанесло смъртна обида.

Зина не бе изненадана от избухването. Беше свикнала с патологичните му гневни изблици. Навремето бе омъжена за него за две години.

В бурната августовска нощ на 1955 година, Зина бе стояла под дъжда и бе наблюдавала как Конрад се вози на въртележката в обратна посока. Тогава й се бе сторил толкова красив, тъй романтичен, уязвим и нещастен, че бе събудил у нея не само плътски, но и майчински инстинкти. Никой мъж дотогава не я бе привличал тъй силно. През февруари на следващата година, двамата се возиха на въртележката напред, заедно.

Само две седмици след сватбата, Конрад се разгневи заради някаква дреболия, на която Зина не бе обърнала внимание, и я удари, после освирепял, се нахвърли върху нея. Тя бе твърде изумена, за да се защити. След това се разкайваше, бе засрамен и ужасен от стореното. Чак се разплака, докато я молеше да му прости. Зина бе уверена, че избликът на насилие е бил случаен и няма да се повтори. Три седмици по-късно обаче той отново си намери повод и я преби жестоко. Две седмици след това, когато бе обладан от нов пристъп на гняв, Конрад понечи да се нахвърли върху нея, ала тя го нападна първа. Ритна го с коляно в слабините и издра лицето му с такава ярост, че той отстъпи. Оттогава тя свикна да бъде непрестанно нащрек, внимателно следеше за първите признаци на приближаващия гняв и донякъде успяваше да се зашити.

Зина вложи доста усилия да запази брака си, въпреки експлозивния характер на съпруга си. У Конрад Стрейкър съжителстваха двама мъже; тя мразеше единия и се страхуваше от него, но обичаше другия. Единият Конрад бе мрачен песимист, склонен към насилие и садизъм, непредсказуем като звяр. Другият Конрад бе мил и внимателен, дори чаровен, любещ, интелигентен и талантлив. В началото Зина вярваше, че с много любов и търпение би могла да го промени. Бе уверена, че ужасяващият мистър Хайд напълно ще изчезне, постепенно Конрад ще се успокои и ще остане само добрият доктор Джекил. Ала с колкото повече любов и търпение го обграждаше, толкова по-чести ставаха изблиците на насилие, сякаш той бе твърдо решен да й докаже, че не заслужава обичта й.

Зина знаеше, че той се презира. Неспособността му да живее в душевен мир, неудовлетворението, предизвикано от неизлечимата му омраза към самия него — това бяха корените на периодичните му патологични пристъпи на гняв. Бе преживял нещо ужасно много, много отдавна, в годините, когато се бе формирал характерът му, някаква трагедия в детството му бе оставила дълбока душевна рана, която нищо, дори любовта на Зина, не бе в състояние да излекува. Някакво ужасно събитие в далечното минало, някакво нещастие, за което той се чувстваше отговорен, го караше да се мята в кошмари всяка нощ. Вината го изгаряше отвътре година след година с неугасваща сила и превръщаше сърцето му, къс по къс, в горчива пепел. Зина много пъти се бе опитвала да изтръгне тайната, която разяждаше душата му, но Конрад се боеше да й се довери, боеше се, че истината може да я отврати и да я отблъсне завинаги от него. Тя го уверяваше, че каквото и да й каже, не би могла да изпита отвращение от него. Че би било добре за него най-сетне да се освободи от този смазващ товар. Но той не намери сили да го стори. Зина успя да узнае само, че трагедията, която не му даваше покой, се е разиграла на Бъдни вечер, когато е бил едва дванайсетгодишен. От тази нощ, той вече не бил същият, превърнал се в съвсем друг човек; ден след ден ставал все по-жесток и склонен към насилие. За съвсем кратък период, когато Елън му бе родила тъй желаното дете, макар то да бе страховито уродливо бебе, Конрад бе започнал да храни по-добри чувства към себе си. Ала когато Елън уби детето, той потъна още по-дълбоко в отчаянието и себеомразата, изглежда никой не бе в състояние да го измъкне от параноичната яма, в която сам се бе запратил.

След като се бе борила две години да запази брака им и бе живяла в постоянен страх от гневните изблици на Конрад, Зина най-сетне осъзна, че разводът е неизбежен. Тя го напусна, но двамата останаха приятели. Помежду им съществуваше връзка, която не можеше да бъде прекъсната, но и двамата ясно съзнаваха, че не могат да бъдат щастливи заедно. И Зина се вози на въртележката в обратна посока.

Докато наблюдаваше как Конрад излива яда си върху масата, тя осъзна, че цялата й любов към него се е превърнала в съжаление. Той вече не я привличаше, само й бе мъчно за него.

Конрад ругаеше, пръскаше слюнки през безкръвните си устни, зъбеше се в неми закани и удряше по масата.

Пощурял, гарванът пляскаше с бляскавите си черни криле и пронизително кряскаше в клетката.

Зина търпеливо чакаше.

Постепенно Конрад се умори и отпусна юмруци. Облегна се назад и замаяно примигна, сякаш не бе сигурен къде се намира.

След като остана безмълвен за минута, гарванът също се успокои и Зина предпазливо подхвърли:

— Конрад, няма да намериш детето на Елън. Защо не се откажеш?

— Никога! — дрезгаво процеди той.

— За десет години ти нае куп частни детективи. Един след друг. Дори по няколко наведнъж. Изхарчи за тях цяло състояние. Никой не откри нищо. Дори дребна следа.

— Всички бяха некадърници — намръщи се мъжът.

— Вече години наред безуспешно разследваш сам…

— Ще намеря това, което търся!

— Тази вечер отново сгреши. Наистина ли мислиш, че ще се натъкнеш на децата и тук? В Коул Каунти, щата Пенсилвания, на пролетния панаир? Ако питаш мен, доста скучно място. И неподходящо.

— Място като всяко друго.

— Може би Елън дори не е живяла достатъчно, за да създаде ново семейство с друг мъж. Помислил ли си за това? Може би отдавна е мъртва.

— Жива е.

— Не можеш да бъдеш сигурен…

— Уверен съм!

— Дори да е жива, може да няма деца.

— Има. Те са някъде там… навън.

— По дяволите, няма достатъчно основателна причина да си сигурен в това!

— Бяха ми изпратени знамения. Предзнаменования.

Зина се взря в студените му кристално сини очи и потрепери. Знамения? Предзнаменования? Дали Конрад бе все още само отчасти луд… или вече напълно бе загубил разсъдъка си?

Гарванът отново заудря с човка по металните решетки на клетката.

— Ако по някакво чудо наистина откриеш някое от децата на Елън, тогава какво? — попита Зина.

— Казвал съм ти и преди.

— Кажи ми пак — настоя тя, без да откъсва поглед от него.

— Искам да разкажа на децата й какво е направила. Искам децата й да научат, че е убийца, убийца на невръстно бебе. Ще вложа целия си талант на човек, който цял живот е привличал и омайвал хората да посетят атракциите, за да ги убедя, че майка им е злонравно презряно човешко същество, престъпница от най-жесток тип. Убийца на бебе! Ще ги накарам да я намразят тъй силно, както я мразя аз. Накрая ще й отнема децата, макар и не по такъв жесток начин, по който тя ми отне моето малко момченце…

Както винаги, когато обясняваше как ще разкрие тъмното минало на Елън пред семейството й, Конрад бе доста убедителен.

Както винаги, всичко звучеше като някаква мрачна фантазия.

И както винаги, Зина чувстваше, че той лъже. Беше сигурна, че замисля отмъщение, много по-жестоко от онова, което бе сторила Елън на нещастното уродливо бебе преди двайсет и пет години.

Ако Конрад наистина възнамеряваше да убие децата на Елън, когато ги намери, Зина за нищо на света не би приела да участва в подобно нещо. Не искаше да бъде съучастница в убийство.

И все пак продължаваше да му помага в търсенето. Помагаше му само защото не вярваше, че той някога ще открие това, което търси. Да му помага, й се струваше безобидно; тя просто го глезеше. Задачата, която си бе поставил, изглеждаше безнадеждна и обречена. Той никога нямаше да намери децата на Елън, дори ако те наистина съществуваха.

Конрад отмести очи от Зина и насочи поглед към гарвана.

Птицата го гледаше с едното си блестящо черно око и щом погледите им се срещнаха, замръзна неподвижно.

Отвън, на централната алея, свиреше калиопа. Стотиците хиляди звуци, долитащи от тълпата, се сливаха в шепот, напомнящ ритмичното дишане на огромен звяр.

А в далечината гигантското лице на механичния клоун върху Къщата на ужасите, се смееше ли смееше…