Дийн Кунц
Панаирът (15)

Четиринадесета глава

Тоалетната беше ярко осветена. Миришеше на мокър цимент, плесен и застояла урина. Умивалниците бяха на петна от непрестанно капещата вода.

След като Ейми и Лиз измиха ръцете си и се наведоха към огледалата да поосвежат грима си, от тоалетната излязоха две жени и момичетата и те останаха сами.

— Чувстваш ли се, сякаш летиш? — попита Лиз.

— Да.

— Аз също. Високо горе. И съм лека като перце. А ти?

— Аз съм омаяна — рече Ейми и присви очи към огледалото. Сложи си малко червило с трепереща ръка.

— Добре — рече Лиз. — Радвам се, че наистина си скапана. Може би най-после ще се поотпуснеш.

— Напълно отпусната съм.

— Страхотно! Тогава няма да е нужно да те навивам.

— Да ме навиваш за какво?

— За оргията.

Ейми я погледна и Лиз се ухили замаяно.

— Оргия? — повтори Ейми.

— Вече подхвърлих идеята на двамата негодници отвън.

— Бъз и Ричи?

— И двамата ще участват.

— Искаш да кажеш… четиримата… в леглото?

— Именно — рече Лиз, прибра червилото и затвори чантичката си. — Ще бъде фантастично!

— О, Лиз, не зная… Не мисля…

— Остави се на вълната, малката.

— Ще взема изпитите за колежа и…

— Ще вземеш хапче. И няма да забременееш отново. Не бъди такава проклета моралистка. Върви по течението, малката. Бъди такава, каквато си. Престани да се преструваш на сестра Праведност.

— Не мога…

— Разбира се, че можеш — рече Лиз. — Ще го направиш. Искаш го. Ти си също като мен. Признай фактите и се забавлявай.

Ейми се подпря на умивалника, за да не залитне. Причината за замайването й не беше само наркотика. Беше зашеметена от перспективата да се отпусне, да бъде като Лиз, да забрави бъдещето, да живее само за момента, неспособна да изпитва чувство на вина или угризения на съвестта. Сигурно е прекрасно да живееш по този начин. Чувстваш се толкова спокоен, толкова свободен…

Лиз се приближи до нея и добави:

— У нас. Веднага щом си тръгнем от панаира. Четиримата. Родителите ми имат голямо легло. Помисли за това, миличка. Можеш да имаш и двете момчета едновременно. И двамата умират да плъзнат стария салам в теб. Ще бъде страхотно. Ще ти харесва много. Знам, защото на мен ми харесва, а ти си също като мен.

Мелодичния ритмичен глас на Лиз изсмукваше цялата енергия и воля на Ейми. Тя се подпря на умивалника, затвори очи и усети как топлия съблазнителен глас я дърпа надолу, надолу към място, където тя не бе сигурна, че иска да отиде.

Сетне Ейми почувства някой да я докосва по гърдите. Рязко отвори очи.

Лиз я галеше интимно и се усмихваше.

Ейми искаше да отблъсне похотливата ръка на другото момиче, но не можа да намери сили да окаже дори тази незначителна съпротива.

— Винаги съм се чудила какво ли ще бъде, ако опитаме само двете, аз и ти — каза Лиз.

— Ти си замаяна — рече Ейми. — Толкова си друсана, че не знаеш какво говориш.

— Отлично зная какво говоря, малката. Винаги съм се чудила… А довечера ще разбера. Ще натрупаме страхотни спомени. — Тя се наведе по-близо, леко целуна Ейми по устните, бързо докосвайки я с език, който се стрелна като език на змия, и излезе от тоалетната, люлеейки бедра.

Ейми се почувства омърсена, но също така усети тръпки на удоволствие, които преминаха по цялото й тяло.

Погледна се отново в огледалото с присвити очи, защото ярката флуоресцентна светлина я заслепяваше. Лицето й изглеждаше меко, сякаш се стопяваше върху костите й. Търсейки отново покварата, която всички виждаха у нея, тя се взря в очите си. През целия й живот, майка й бе повтаряла, че носи злото у себе си и трябва да го потиска на всяка цена. След като години наред бе слушала този рефрен, Ейми не се харесваше особено. Самоуважението й бе одялано до чуплива пръчица; майка й бе държала ножа за дялане. Ейми си помисли, че най-сетне ще успее да види злото, което майка й и Лиз виждаха у нея; беше странна сянка, гърчеща се като змия чернота дълбоко в очите й.

Не, отчаяно си помисли тя, изплашена от бързината, с която се топеше решителността й. Аз не съм такъв човек. Аз имам планове, амбиции, мечти. Искам да рисувам картини и да доставям щастие на хората.

Но съвсем живо си спомни вълнението, което премина по тялото й като електрически ток, когато езикът на Лиз докосна устните й.

Помисли си как ще бъде в леглото с Ричи и Бъз, с двамата едновременно, и внезапно разбра, че й е невъзможно да си се представи в подобна ситуация.

Застанала в ярко осветеното помещение, измъчвана от вонята на плесен, урина и умираща надежда, Ейми имаше чувството, че стои в преддверието на Ада.

Най-сетне тя приближи до вратата и я отвори.

Лиз чакаше отвън в нощта. Усмихна се на Ейми и протегна ръка.

* * *

Конрад изпрати Призрака да работи на барчето, което тази вечер бе по-претъпкано от Къщата на ужасите. Щом албиносът се отдалечи, Конрад затвори будката за билети и изпрати Елтън да помага при влакчето, което образуваше третият лъч от триъгълната панаирна империя на Стрейкър.

Елтън го изгледа учудено. Къщата на ужасите бе твърде посещавана, за да бъде затворена толкова рано. Но за разлика от Призрака, Елтън никога не задаваше въпроси. Той просто правеше това, което му наредяха.

Когато последните посетители, които бяха в Къщата на ужасите, се появиха през големите люлеещи се врати и слязоха от вагончетата, Конрад изключи захранването по релсите. Ала не угаси светлините и не спря музиката; всъщност дори усили докрай звука и гласа на смеещия се клоун.

Гънтър го наблюдаваше озадачено. Но когато ситуацията му беше обяснена, той разбра веднага и влезе в Къщата на ужасите да чака.

Конрад зае позиция при затворената будка за билети. Отпращаше посетителите, когато го питаха дали може да си купят билети. За останалата част от вечерта Къщата на ужасите щеше да бъде отворена само за четирима специални гости.

* * *

След като ядоха сметанови сладоледи с шоколадова глазура и ядки, Лиз, Ейми, Ричи и Бъз отидоха при Къщата на ужасите.

Приканващият посетителите мъж с пронизващите сини очи, който по-рано стоеше на платформата, вече не досаждаше на преминаващите хора. Беше застанал до будката за билети, която изглеждаше затворена.

— О, не — разочаровано извика Лиз. — Господине, няма да затваряте още, нали?

— Не — отвърна мъжът. — Просто имахме незначителна механична повреда.

— Кога ще бъде отстранена?

— Вече е отстранена. Но трябва да изчакам шефа да се върне, преди да започна да пускам посетители.

— Колко време ще отнеме това? — попита Ричи.

Панаирджията сви рамене.

— Трудно е да се каже. Шефът обича, да кажем, да си пийва. Ако си е пийнал повечко, докато сме поправяли двигателите, може изобщо да не се върне.

— Ах, дявол да го вземе! — ядоса се Лиз. — Запазихме си го за последно, защото ми е любимото забавление.

Мъжът погледна Ейми и тя никак не хареса това, което видя в очите му. Погледът му беше настойчив, заплашителен, жаден.

Трябваше да си сложа сутиен, помисли си Ейми. Не биваше да се опитвам да бъда като Лиз. Не трябваше да излизам по къси панталони и тънка фланелка, а и без сутиен. Така все едно се предлагам. Нищо чудно, че така се е втренчил в мен.

— Вижте какво — обади се панаирджията, обгръщайки ги с очите си с цвят на газов пламък. — Не ми изглеждате като обикновени посетители. Струва ми се, че наистина сте от тези, дето врят и кипят в това. Замесени сте от нашето тесто.

— Можете да се обзаложите, че е така — рече Лиз.

— Но въпреки това ще ви взема парите.

Ричи и Бъз бръкнаха в джобовете си за пари.

Панаирджията пак погледна Ейми. Същата жажда.

Ейми кръстоса ръце пред гърдите си, за да не може той да види зърната й през бледозелената памучна фланелка.

* * *

Джоуи тъкмо се беше обезсърчил, че ще намери сестра си в тълпата, която сновеше по централната алея, и в същия миг я съзря. Беше с Лиз, Бъз и още едно момче. Панаирджията, който му беше дал безплатните пропуски, им помагаше да се качат във вагончето при вратата на Къщата на ужасите.

Джоуи се поколеба, припомняйки си колко странно се държеше панаирджията днес следобед. Но гореше от нетърпение да разкаже на Ейми как е заблудил майка им; затова отхвърли опасенията си и се отправи към Къщата на ужасите.

Вагончето беше за четирима: две места отпред и две отзад. Лиз и Ричи седнаха отпред; Ейми и Бъз се настаниха зад тях.

Потеглиха рязко и Лиз се разсмя. Вратите на фалшивия замък се отвориха, пропуснаха ги и се затвориха след тях.

Отначало вагончето се движеше бързо сред пълен мрак, но после забави ход. Отляво горе се появи светлина и озъбен пират с прошарена коса се изсмя и насочи сабята си към тях.

Лиз изпищя, а Бъз се възползва от възможността да прегърне Ейми през раменете.

Отдясно, точно след пирата, съвсем правдоподобно изглеждащ върколак се бе навел над ръба, внезапно осветен от луната, която изгря зад него. Очите му светеха в червено; по огромните му кучешки зъби имаше кръв; а хищните нокти, с които замахна към вагончето, блестяха като парченца слюда.

— О, защити ме, Ричи! — изпищя Лиз с престорен ужас. — Защити девственото ми тяло от този ужасен звяр! — Тя се разсмя на собственото си изпълнение.

Вагончето съвсем забави ход и четиримата излязоха на място, където убиец с брадва се бе навел над една от жертвите си. Брадвата бе забита в черепа на мъртвия, разцепвайки главата му на две.

Вагончето спря напълно.

— Какво има? — попита Лиз.

— Сигурно пак нещо се е счупило — предположи Ричи.

Четиримата седяха в пурпурно-кафявите сенки. Единствената светлина идваше откъм експоната с убиеца зад тях и тя бе зловещо зеленикаво сияние.

— Ей! — изкрещя Лиз в тъмнината, надвиквайки страховитата музика, която звучеше над главите им. — Ей, пускай шоуто да върви!

— Да! — присъедини се към виковете Бъз. — Ей, вие отвън!

За минута-две всички викаха на панаирджията, който беше на платформата отвън, зад затворените врати на атракциона, на не повече от десетина метра от тях. Никой не им отговори и те се отказаха.

— Дявол да го вземе — обади се Лиз.

— Какво да правим? — попита Ейми.

— Ще стоим тук — обади се Ричи. — Все ще се задвижи отново.

— Може би трябва да слезем и да се върнем при вратите — предложи Бъз.

— В никакъв случай — възрази Ричи. — Ако постъпим така и релсите отново тръгнат, вагончето ще замине без нас. И ако друг вагон влезе през вратите, ще ни прегази.

— Надявам се, че няма да се наложи да чакаме тук прекалено дълго — рече. Ейми, припомняйки си как я гледаше панаирджията. — Зловещо е.

— Колко досадно — обади се Лиз.

— Имай търпение — намеси се Ричи. — Скоро ще тръгнем.

— Ако трябва просто да седим тук, бих предпочела да спрат проклетата музика. Прекалено е усилена — възнегодува Лиз.

Нещо изскърца силно над главите им.

— Какво беше това? — попита Ейми.

Всички се взряха нагоре в тъмнината.

— Нищо — отвърна Бъз. — Просто вятърът отвън.

Скърцането се чу отново. Този път бе съпроводено с други звуци: дращене, глух удар, животинско ръмжене.

— Мисля, че не… — започна Ричи.

Нещо проблесна в мрака и го сграбчи за гърлото. Ръка, протегнала се надолу от ниския, неосветен таван над вагончето, ръка, която завършваше с огромни дълги пръсти, покрити с козина, и смъртоносно остри нокти. Макар ръката да се движеше мълниеносно, всички я зърнаха на мъждивата зелена светлина от експоната на убиеца с брадвата, но не можаха да видят какво има в мрака горе, от другата страна на ръката. Каквото и да беше, ноктите му пробиха шията на Ричи, впиха се дълбоко в плътта, и нещото го издърпа нагоре, измъкна го от седалката. Ричи трескаво риташе, за секунда-две обувките му удряха по предната стена на вагона. После той бе изтеглен нагоре, измъкнат през отвора в тавана, сякаш тежеше само няколко килограма.

Над главите им капакът се затръшна.

Нападението трая само три или четири секунди.

Ейми бе твърде зашеметена, за да помръдне или проговори. Взираше се в мрака горе, където бе изчезнал Ричи и не можеше да повярва на очите си. Това трябва да беше номер, част от пътешествието през Къщата на ужасите, невероятно правдоподобна илюзия.

Очевидно Лиз и Бъз мислеха по същия начин, защото и те седяха, без да помръднат като хипнотизирани.

Ала постепенно Ейми осъзна, че Ричи наистина бе изчезнал, никой панаир в света не би рискувал да нарани клиент с толкова опасен номер.

— Кръв… — промълви Лиз.

Тази единствена дума разчупи оковите на магията.

Ейми и Бъз насочиха погледи към момичето.

Лиз се бе извърнала към тях и бе протегнала ръце напред. Бяха изпръскани с нещо мокро и тъмно. Дори на мъждивата зелена светлина се виждаше, че ръцете на Лиз са изцапани с кръв.

Кръвта на Ричи.

Ейми изпищя.