Дийн Кунц
Панаирът (13)

Дванадесета глава

Ейми осъзна, че Лиз е имала право. Тревата правеше всичко по-различно и още по-забавно. Возиха се на Октопода, на синджирените люлки, на пикиращите самолети, на влакчето с лупингите, на Колоса и на всичко останало. Издиганията се струваха на Ейми по-резки, отколкото на предишните панаири; спусканията по-стремглави; въртенето, гмуркането, извиването и люшкането изглеждаха по-бързи и по-дивашки, отколкото преди. Ейми се държеше за Бъз и пищеше от удоволствие, но също и от непресторен страх. Бъз я притискаше към себе си, използвайки страха й и внезапните наклони на влакчетата като извинение, за да си открадне няколко приятни докосвания. Също като Лиз, Ейми бе облечена в къси панталонки и памучна фланелка. Бъз не можеше да устои на изкушението да докосне гърдите й и дългите й, голи, приятно загорели от слънцето, крака. Всеки път щом слезеше от някоя люлка, Ейми губеше ориентация за минута-две и трябваше да се притисне към Бъз, а на него това му харесваше, на нея също, защото той беше едър, с мускулести ръце и рамене.

Четирийсет минути след като бяха дошли на панаира, четиримата се измъкнаха от централната алея, промъкнаха се между няколко странични атракциона към служебния паркинг, където бяха спрени в редици панаирните камиони. Заобиколиха ги и се шмугнаха в тясна задънена алея, която свършваше до обраслата с бръшлян ограда. Застанали в изпъстрения със сенки летен здрач, запалиха трета цигара, която Лиз извади от чантата си. Бавно си я предаваха един на друг, вдишваха сладкия дим, задържаха го, колкото могат по-дълго, сетне го изпускаха с въздишка на удоволствие.

— Тази е малко по-различна — отбеляза Ричи, когато цигарата обиколи малката им групичка за втори път.

— Тази какво? — не разбра Ейми.

— Тази цигара — уточни Ричи.

— Да — рече Лиз. — Добавила съм подправка.

— Каква? — попита Бъз.

— Имай ми доверие.

— Ангелски прах? — предположи Ричи.

— Имай ми доверие — повтори Лиз.

Ей, не ми се ще да пуша нещо, дето не знам какво е — подхвърли Бъз.

— Имай ми доверие. Пък и вече няма значение. Цигарата почти свърши.

Бъз държеше угарката. Той се поколеба? Сетне каза:

— Защо пък да не живеем опасно. — И смукна за последен път.

Ричи целуна Лиз по шията, Бъз целуна Ейми и без тя да разбере какво става, се озова притисната към един от камионите, докато Бъз трескаво плъзгаше ръце по тялото й, целуваше я пламенно, промъквайки език в устата й, сетне измъкна фланелката от панталоните й, пъхна ръка отдолу и стисна голите й гърди, потърка с палци зърната, я тя простена тихо, притеснена, че някой може да мине зад камионите и да ги види, но неспособна да изрази тревогата си, тъй като откликваше със същата жар на грубите милувки на Бъз.

— Стига, момчета — обади се внезапно Лиз. — Запазете всичко това за по-късно. За нищо на света няма да легна тук посред бял ден и да се валям в прахта.

— Прахта е най-хубавото легло — подхвърли Ричи.

— Да — съгласи се Бъз. — Да го направим в прахта.

— Би било съвсем естествено, близо до природата — отбеляза Ричи.

— Да — повтори Бъз.

— Всички животни го правят в прахта — продължи Ричи.

— Да — рече Бъз. — Хайде да бъдем спонтанни, да се поотпуснем и да бъдем наистина съвсем естествени.

— Я се стегнете — намеси се Лиз. — Има още толкова неща, които трябва да разгледаме. Хайде. Да вървим.

Ейми пооправи фланелката си, а Бъз й подари още една влажна целувка.

Щом се върнаха отново на панаира, на Ейми й се стори, че всичко се върти още по-бързо отпреди. А и всички цветове сякаш бяха станали по-ярки. Десетките различни музикални източници свиреха по-силно от преди десет минути и всяка песен притежаваше своя изтънчена мелодия, която Ейми не бе доловила досега.

Аз не се владея напълно, помисли си обезпокоено и замаяно Ейми. Все още не съм загубила контрол, но има такива изгледи. Трябва да бъда внимателна. Разумна. Внимавай с този наркотик. Тази проклета трева, в която Лиз е добави подправка. Ако не съм предпазлива, ще се озова в спалнята в къщата на Лиз с Бъз върху мен, без значение дали го искам, или не. А аз не го искам. Не искам да бъда такава, каквато казват мама и Лиз, че съм. Не искам. Така ли е.

Четиримата отново се качиха на влакчето с лупингите.

Ейми се притисна към Бъз.

* * *

След като прекара понеделник сутринта и част от следобеда на панаирната поляна, наблюдавайки как панаирджиите монтират оборудването си, Джоуи нямаше намерение да се върне там преди събота вечерта, когато щеше да избяга завинаги. Но в понеделник вечерта промени решението си.

Всъщност майка му стана причина да го промени.

Джоуи седеше в дневната, гледаше телевизия и пиеше пепси-кола, когато неволно преобърна чашата си. Газираната течност се разля по стола и по килима. Джоуи донесе кутия със салфетки от кухнята и почисти колкото можа. Беше сигурен, че няма да останат петна нито върху килима, нито върху тапицерията на стола.

Въпреки че нанесените щети не бяха сериозни, мама беше бясна, когато влезе и го видя да държи подгизналите от пепси-кола салфетки. Макар да беше едва седем и половина, тя вече бе почти пияна. Сграбчи го и го разтърси, каза му, че се държи като малко животно и го изпрати да си легне два часа по-рано.

Джоуи се почувства много нещастен. Не можеше да потърси състрадание дори от Ейми, защото тя бе излязла някъде, на нова среща с Бъз. Джоуи нямаше представа къде са отишли, но дори да знаеше, не можеше да хукне след нея, хленчейки как мама го е разтърсила и изплашила.

Джоуи се хвърли на леглото си, плака неутешимо, ядосан от неправдата… Сетне изведнъж си спомни за двата розови пропуска, които му даде панаирджията днес. Два пропуска. Можеше да използва единия, за да отиде на панаира в събота вечерта, когато щеше да се опита да се присъедини към панаирджиите, като им каже, че е сираче и няма къде другаде да отиде. Но другият пропуск оставаше. И ако не го използваше до събота, щеше да го пропилее.

Той седна на крайчеца на леглото, помисли няколко минути и реши, че може да се измъкне тайно, да отиде на панаира, да се забавлява до насита и да се промъкне обратно в къщата, без майка му да разбере, че го е нямало. Джоуи стана и дръпна плътно завесите, така че в стаята да не проникват бледите лъчи на залязващото слънце. Извади одеяло и възглавница от гардероба и с тяхна помощ направи чучело под завивките. Запали мъждивата нощна лампа, отстъпи от леглото и критично огледа творението си. Под завесите все пак се процеждаше светлина, но чучелото щеше да издържи проверката на майка му. Обикновено тя не идваше в стаята му преди единайсет и ако чакаше толкова тази вечер, докато добре се стъмни, когато стаята ще бъде осветена само от нощната лампа, номерът със сигурност щеше да свърши работа; чучелото щеше да я заблуди.

Най-трудно беше да се измъкне от къщи, без да привлече вниманието й. Той взе няколко банкноти от касичката си и ги пъхна в джоба на джинсите си. Сложи в джоба си и единия от панаирните пропуски, а другия скри под буркана на бюрото. Предпазливо открехна вратата на стаята си, огледа коридора, прокрадна се на пръсти и затвори вратата. Промъкна се до стъпалата и започна дългото, изпълнено с напрежение пътешествие към долния етаж.

* * *

Ейми, Лиз, Бъз и Ричи спряха пред една от допълнителните атракции, пред която имаше реклама на фокусник, наречен Марко Магьосника. Примамката бе голям плакат, който изобразяваше обезглавена с гилотина жена и ухиленият фокусник, сложил ръка на лоста на палача.

— Обичам фокусниците — рече Ейми.

— Аз обичам всички, до които мога да се докопам — разкикоти се Лиз.

— Чичо ми Арнолд беше гастролиращ фокусник — каза Ричи и вдигна очилата си, та да разгледа отблизо зловещия плакат с Марко.

— Можеше ли да прави фокуси с изчезване на предмети и разни такива неща? — попита Бъз.

— Беше толкова некадърен, та като направеше фокус, публиката изчезваше.

Ейми се чувстваше развеселена от наркотика с подправка, който бе пушила и малката шега на Лиз й се стори непоносимо смешна. Тя се разсмя истерично и зарази и останалите.

— Не, сериозно — проговори Бъз най-сетне, когато всички се успокоиха. — Твоят чичо Арнолд така ли си изкарваше прехраната? Не е било просто хоби или нещо подобно?

— Не, не беше хоби — отвърна Ричи. — Чичо Арнолд беше страхотен! Наричаше се Авантюристичния Арнолдо. Но предполагам, че не изкарваше добри пари и след известно време намрази фокусите. През последните двайсет години продава застраховки.

— Мисля, че да си фокусник е страхотно — обади се Ейми. — Защо чичо ти е намразил фокусите?

— Ами, всеки фокусник трябва да има номер, който си е само негов — започна Ричи. — Специална илюзия, която го отличава от тълпата останали фокусници. Ефектният номер на чичо Арнолд бе да накара дванайсет гълъба да се появят един след друг във въздуха през пламъци. Публиката ръкопляскаше учтиво, когато излетяваше първата птица, после затаяваше дъх, като разпереха криле втората и третата, а когато се материализираха шест, избухваха бурни аплодисменти. Когато цялата дузина излетеше от скривалищата си в дрехите на чичо ми, всеки гълъб изскачащ от кълбо огън, можете да си представите какви овации жънеше.

— Не разбирам — намръщи се Бъз.

— Да — подкрепи го Ейми. — Щом чичо ти е бил толкова велик, защо се е отказал и е започнал да продава застраховки?

— Понякога — каза Ричи, — не много често, но веднъж на трийсет или четирийсет представления, някой от гълъбите се запалваше и изгаряше жив на сцената. Това потрисаше публиката и те освиркваха чичо Арнолд.

Лиз се разсмя, Ейми също. Лиз започна да имитира горящ гълъб, опитващ се да отърси пламъците от крилете си. Ейми си даваше сметка, че това никак не е смешно, че за бедните птици е било нещо ужасно и знаеше, че не трябва да се смее, но не можеше да се спре, защото й се струваше най-веселата история, която някога е чувала.

— За чичо Арнолд не беше много смешно — вметна Ричи между изблиците смях. — Както казах, това не се случваше често, но той никога не знаеше кога може да се случи, така че винаги беше напрегнат. От напрежение се разболя от язва. А когато птиците не изгаряха, цвъкаха в джобовете на сакото му.

Четиримата се разсмяха отново тъй неудържимо, че се хванаха един за друг, за да не паднат. Минаващите покрай тях хора ги гледаха учудено и това ги накара да избухнат в още по-силен смях.

Ричи купи на всички билети за следващото представление на Марко.

Подът в шатрата на фокусника беше покрит с дървени трици и въздухът беше застоял. Ярко оцветени плакати и пана украсяваха слабо осветеното помещение с платнени стени.

Ейми, Лиз, Бъз и Ричи се присъединиха към двайсетината зрители, които се тълпяха около малка, повдигната сцена в единия край на шатрата.

Минута по-късно Марко се появи в облак син дим и се поклони под звуците на фанфари, които свиреха на запис. Беше болезнено очевидно, че се е промъкнал през процеп в задната стена на шатрата, използвайки дима като прикритие. Всъщност той дори не се качи на сцената; препъна се.

Лиз погледна Ейми. Двете се изкикотиха.

— Слава Богу, че е фокусник, а не въжеиграч — прошепна Ричи.

Ейми се чувстваше така, сякаш е стъпила върху балони и балансира внимателно, подготвяйки се сама да изпълни някакъв велик фокус.

Какво ли бе добавила Лиз към марихуаната?

Изпълнението на Марко бе тъй жалко, както и появяването му. Той бе на средна възраст, очите му бяха кървясали и беше с тежък грим, за да наподобява Дявола. Устните му бяха червени; лицето — бяло като сняг; очите му бяха очертани с черен въглен; косата в средата на челото му също бе почернена. Носеше износен смокинг и бели ръкавици, покрити с големи жълтеникави петна.

— Не би трябвало да носи тези ръкавици, когато мастурбира — прошепна Лиз.

И четиримата се разсмяха.

— Вулгарна си — обади се Ричи.

— Той изглежда достатъчно вулгарен, за да го направи — прошепна Бъз.

Марко нервно ги погледна, неспособен да чуе какво си казват. Усмихна им се и свали цилиндъра си в жалък опит да ги накара да замълчат.

— Каквото и да правите — рече Лиз на останалите, — само не се здрависвайте с него.

Четиримата отново се разсмяха.

Няколко от другите зрители погледнаха Ейми, някои просто от любопитство, други с неодобрение, но тя не се интересуваше какво си мислят. Забавляваше се така добре.

Марко реши да не им обръща внимание и взе колода карти, оставени на малката масичка в центъра на сцената. Той размеси картите и ги загърна в копринена кърпичка, така че да се подава само едното крайче на колодата. Постави вързопчето в чиста стъклена чаша. Изпълняваше всяко движение с театрален замах. Когато отстъпи назад и посочи чашата, картите започнаха да се вдигат една по една от обвитата в коприна колода: първо асо каро… после асо спатия… асо купа… и накрая, по погрешка вале каро. Марко изглеждаше смутен, бързо остави настрани колодата карти и премина към следващия фокус.

— Всичките му номера вонят — обади се Бъз.

— Сигурно усещаш миризмата на ръкавиците му — рече Лиз.

— Ричи, сигурен ли си, че това не е чичо ти Арнолд? — попита Ейми.

Марко наду голям балон и го завърза. Когато го докосна със запалена цигара, сферата се спука шумно и в центъра на експлозията се появи гълъб. Илюзията беше по-добра от фокуса с картите, но Ейми успя да види за един кратък миг как птицата изскочи изпод смокинга на фокусника.

Марко изпълни още няколко фокуса, възнаградени от публиката с откъслечни ръкопляскания.

— Готови ли сте да изчезваме? — попита Лиз.

— Не още — отвърна Ричи.

— Толкова е тъпо и отегчително — оплака се Лиз.

— Искам да видя финала — настоя Ричи. — Гилотината.

— Каква гилотина? — попита Бъз.

— Тази от плаката отвън — отвърна Ричи; — Отрязва главата на някаква жена.

— Това е единственият начин да й завърти главата — изкикоти се Лиз.

Марко заговори за първи път. Гласът му бе изненадващо плътен и заповеден.

— А сега, за тези, които са поклонници на странното, страховитото, ужасното, гротескното… Ще завърша моето представление с номера, който аз с обич наричам „Пронизването“.

— Ами гилотината? — обърна се Ричи към Бъз.

— Не ставай глупак — рече Лиз. — Това е само примамка.

Марко докара голям изправен сандък в центъра на сцената. Приличаше досущ на ковчег, само дето беше с трийсетина сантиметра по-къс.

— Чувам да мърморите там — рече Марко. — Чувам да казвате… гилотината… гилотината. За беда, този уред принадлежеше на моя предшественик. И двамата бяха задържани в полицията заради нещастен случай. Последната дама, която му асистираше, загуби главата си и се получи много неприятна сцена.

Публиката нервно се изсмя.

— Що за просташки глупости? — обади се Лиз. — Господи…

Напротив, на Ейми й се струваше, че Марко е претърпял зловеща метаморфоза. Вече не изглеждаше опърпан и глупав, както когато за първи път се качи на платформата. Тежкият му грим вече не изглеждаше комичен; секунда след секунда той изглеждаше все по-демоничен и в очите му се появи нов, страховит и зъл блясък. Притеснената му усмивка премина в страховито озъбване. Когато очите му срещнаха очите на Ейми, тя се почувства така, сякаш се взира през два прозореца, които й предлагат изглед към Ада. Усети да я сковава студ.

Не ставай смешна, каза си Ейми и потрепери. Марко Магьосника не се е преобразил. Само представата ми за него се промени. Имам леки халюцинации. Нося се… Летя… Заради проклетата марихуана е. Проклетите наркотици. Какво ли е добавила Лиз към тревата?

Марко вдигна шейсетсантиметрово заострено колче.

— Дами и господа, обещавам, че тази илюзия ще ви достави по-голямо удоволствие, отколкото гилотината. Това наистина е нещо много, много повече. — Той се ухили и в зъбатата му усмивка имаше нещо тъмно и гадно. — Трябва ми доброволец от публиката. Млада жена. — Изпълнените му със злоба очи обходиха лицата под него. Той вдигна ръка и посочи злокобно една след друга всички жени. За един смразяващ сърцето момент той сякаш се спря на Ейми; сетне премести ръката си и спря дори по-дълго на Лиз; но най-сетне избра привлекателна червенокоса жена.

— О, не! — възпротиви се червенокосата. — Не мога. Не и аз.

— Разбира се, че можете — рече Марко. — Хайде, приятели, помогнете на тази очарователна и смела млада дама.

Публиката заръкопляска и жената неохотно тръгна по стъпалата към сцената.

Марко й подаде ръка и тя се качи на платформата.

— Как се казваш?

— Джени — срамежливо се усмихна жената към публиката.

— Не се страхуваш, нали, Джени?

— Не — отвърна тя и се изчерви.

Марко се ухили.

— Умно момиче! — Той я отведе до ковчега. Стоеше изправен, леко наклонен назад върху метални скоби. Марко отвори капака, закрепен на панти отляво. — Моля, влезте в сандъка, Джени. Гарантирам, че няма да усетите и най-малка болка.

С помощта на фокусника, червенокосата стъпи заднишком в сандъка с лице към публиката. Вратът й попадна в изрязания кръг в горната част. Тъй като ковчегът беше по-къс, главата й остана да стърчи отвън, когато Марко затвори капака.

— Удобно ли се чувствате? — попита той.

— Не — нервно отвърна жената.

— Добре — ухили се към публиката Марко, сетне заключи капака на сандъка с огромен катинар.

Предчувствие за нещастие, усещане, че наоколо витае Смъртта, сграбчи Ейми с невидимите си ледени пръсти.

Просто проклетите наркотици, каза си тя.

Марко Магьосника се обърна към публиката:

— През петнайсети век Влад Пети, княз на Влахия, известен като Влад Пронизващия сред наплашените си поданици, измъчвал десетки хиляди мъже и жени затворници, най-вече чужди пленници, заловени при поредното нашествие. Веднъж турската армия се отказала от планирано нахлуване, след като войниците се натъкнала на поле, където хиляди мъже били набодени на колове, пронизващи целите им тела, от личните наказателни отряди на Влад. Тъй като името му омръзнало, Влад си избрал ново, името на баща му, също толкова отвратителен владетел, известен като Дракул, което означава Дяволът. Добавил буквата „А“, за да стане Дракула, синът на Дявола. И така, приятели, се раждат легендите.

— Глупости — повтори Лиз.

Но Ейми бе хипнотизирана от странното ново и опасно създание, което изглежда (или поне в нейните очи) бе обладало тялото на Марко. Бездънните, всезнаещи, зли очи на магьосника срещнаха отново нейните и изглеждаше, че вижда всичко в нея, преди да отмести поглед.

Марко показа отново заостреното колче.

— Дами и господа, предстои да видите… „Пронизването“.

— Време беше — обади се Лиз.

Марко извади малък, но тежък дървен чук.

— Ако погледнете предната част на сандъка, ще видите, че в капака е пробита малка дупчица.

Ейми видя дупчицата. Около нея бе нарисувано яркочервено сърце.

— Дупчицата е точно над сърцето на доброволката — рече Марко. Облиза устни, обърна се и внимателно плъзна колчето в дупката. — Чувстваш ли върха на колчето, Джени?

— Да. — Тя се изкикоти нервно.

— Добре — рече магьосникът. — Помни… няма да усетиш никаква болка. — Придържайки колчето с лявата си ръка, той вдигна чука с дясната. — Пълна тишина! Тези от вас, които са гнусливи, да не гледат. Тя няма да усети болка… но това не означава, че няма да има кръв!

— А? — промълви Джени. — Ей, почакай, аз…

— Тишина! — извика Марко и силно стовари чука върху колчето.

Не, мислено изкрещя Ейми:

С отвратителен разкъсващ звук, колчето потъна дълбоко в гърдите на жената.

Джени изпищя и от изкривената й уста бликна кръв.

Публиката онемя. Няколко души изпищяха ужасено.

Главата на Джени клюмна на една страна. Езикът й изскочи навън. Очите й се втренчиха невиждащо над главите на хората в шатрата.

Смъртта като по чудо преобрази лицето на доброволката. Червената коса се превърна в руса. Зелените очи станаха сини. Лицето вече не беше на Джени, жената, излязла на сцената от публиката. Беше лицето на Лиз Дънкан. Овала, чертите, всеки детайл принадлежеше на Лиз. Не беше просто игра на светлини и сенки. Лиз беше в ковчега. Лиз беше прободена с кол. Лиз беше мъртва и кръвта бавно се процеждаше през разтворените й устни.

Неспособна да си поеме дъх, Ейми погледна момичето до себе си и с учудване забеляза, че приятелката й е все още тук. Лиз беше сред публиката… и в същото време беше и на сцената, в сандъка, мъртва. Объркана, замаяна, Ейми рече:

— Но това си ти. Ти си… там горе.

— Какво? — попита „Лиз от публиката“.

„Лиз в ковчега“ се взираше в безкрайността, от устата й се стичаше кръв.

— Ейми? Добре ли си? — попита „Лиз от публиката“.

Лиз ще умре, помисли си Ейми. Скоро. Това е някакво предзнаменование… прозрение… каквото и да се нарича. Би ли могло да бъде истина? Възможно ли бе? Ще бъде ли убита Лиз? Скоро? Тази нощ?

Шокираното и ужасено изражение на Марко, което се бе появило, когато от устата на доброволката бе бликнала кръв, сега се стопи в усмивка. Магьосникът щракна с пръсти и жената в ковчега изведнъж оживя; болката изчезна от лицето й; тя се усмихна ослепително — и вече не изглеждаше като Лиз Дънкан.

Никога не е приличала на Лиз, помисли си Ейми. Въобразила съм си. Наркотиците. Халюцинации. Това не беше предзнаменование; Лиз няма да умре скоро. Господи, всичко свърши!

Публиката въздъхна с облекчение, когато Марко измъкна колчето от дупчицата в капака на сандъка. Зловещият вид на магьосника беше изчезнал. Той беше същият опърпан, тромав, глуповат мъж, който, препъвайки се, бе излязъл на сцената преди десет-петнайсет минути. Вездесъщото зло създание вече не гледаше през очите му; приликата му с Дявола се беше стопила, изпарила…

Игра на въображението, каза си Ейми, Халюцинации. Това не означава нищо. Съвсем нищо. Лиз няма да умре. Никой от нас няма да умре. Трябва да дойда на себе си.

Марко помогна на Джени да излезе от сандъка и я представи на публиката. Джени беше негова дъщеря.

— Още един евтин трик — с отвращение отбеляза Лиз.

Щом излязоха от шатрата на Марко, Ейми усети, че тримата й спътници са разочаровани, чувстваха се измамени. Сякаш се бяха надявали, че жената наистина ще бъде прободена в сърцето или че главата и ще бъде отсечена на гилотината. Подправката, която Лиз бе добавила в последната цигара с марихуана явно бе нещо доста силно, защото вече ги караше да се чувстват трескаво възбудени и неспокойни; трябваха им все по-силни вълнения, за да изразходват новопридобитата си емоционална енергия. Явно обезглавяване и бликаща кръв бяха точно зрелищата, от които Бъз, Лиз, а вероятно и Ричи, се нуждаеха, за да изгорят химикалите, които клокочеха в кръвта им — изживяване, което им бе необходимо, за да уталожи трескавата им възбуда.

Повече никакви наркотици тази вечер, закле се Ейми. Никога вече! Нямам нужда от опиати, за да бъда щастлива. Защо тогава да ги употребявам?

Четиримата отидоха в един от страничните атракциони, наречен „Чудновати животни“ и странните създания там накараха Ейми да настръхне. Имаше коза с две глави; бик с три очи и троен череп; отвратително прасе, което имаше по едно око от двете страни на зурлата и още две по-високо на главата, зеленикави лиги се стичаха от отворената му отпусната уста, два допълнителни крака стърчаха от лявата му страна. Най-сетне стигнаха до кошара с нормално изглеждащо агне и Ейми понечи да го погали; но когато животното се обърна към нея, тя видя, че има двойна муцуна, както и трето изцъклено сляпо око отстрани на главата, и рязко се дръпна. Кошмарните животни бяха като глътка бира след опияняващото като уиски въздействие на наркотика, който бе изпушила; когато излезе от шатрата със странните животни, Ейми се чувстваше още по-замаяна и откъсната от реалността.

Четиримата се качиха на Въртящата се ракета. Ейми се настани пред Бъз на мотоциклетната седалка в една от двуместните коли с аеродинамичната форма на куршум. В усамотеното пространство на рязко въртящия се контейнер, Бъз обхвана гърдите на Ейми. Центробежната сила я блъсна назад и тя усети възбудата му, когато бедрата му се притиснаха към нейните.

— Желая те! — прошепна той в ухото й, надвиквайки рева на въртящата се ракета и бесния вой на вятъра.

Приятно й беше да е тъй силно желана, някой да се нуждае от нея, така както се нуждаеше Бъз, и Ейми си каза, че сигурно е хубаво да си като Лиз. Поне около теб винаги има някой, на когото си нужен за нещо.

В павилиончето на Клоуна Бозо Бъз и Ричи успяха да улучат мишената и да потопят присмиващия се клоун в огромната вана с вода. Бъз постигна успеха със сляпа упоритост — купи отначало три бейзболни топки, сетне още три и още три, докато най-сетне улучи мишената и Бозо се катурна във ваната. Ричи, от друга страна, посрещна с презрение подобен подход. Той оцени ситуацията с математическа прецизност и усет, първите два пъти не улучи, ала се поучи от опитите и запрати третата топка право в целта.

По-късно, когато тяхната кабинка спря за момент на върха на виенското колело над проснатата като огромна блестяща змия централна алея на панаира, Бъз целуна Ейми. Целуна я жадно, страстно, езикът му се промъкна в устата й, ръцете му се плъзнаха по тялото й. Ейми осъзнаваше, че тази вечер е повратна точка в техните отношения. Тази вечер или трябваше да скъса с него, или да му даде това, което той тъй страстно желаеше. Не можеше повече да отлага. Трябваше да реши какъв човек е и на какво държи.

Обаче се чувстваше толкова замаяна и свободна, че не й се искаше да мисли — не бе в състояние да мисли — за подобни сложни проблеми. Искаше да се рее из въздуха, да се наслаждава на светлините, звуците и постоянното движение.

След виенското колело четиримата се качиха на блъскащите се колички и безмилостно се заудряха един в друг. От оголената електрическа мрежа над главите им хвърчаха и се сипеха искри. Въздухът миришеше на озон. Всеки шумен разтърсващ удар караше Ейми да тръпне от чувствено удоволствие.

От едната страна на блъскащите се колички въртележката се превърна в неясно петно от ярки светлини. От другата страна синджирените люлки заприличаха на въздушен вихър, на застинало на едно място торнадо. Звуците на калиопата се сляха с рева на тълпата и ехтящите удари на сблъскалите се колички.

Ейми се влюби в панаира. Докато преследваше количката на Бъз, блъскаше я и се завърташе от удара, тя си мислеше, че панаирът с разноцветните си светлини и бълнуващи атракции може би прилича малко на Лас Вегас и се запита дали би се забавлявала, ако отиде в Невада с Лиз.

От блъскащите се колички четиримата се отправиха към шоуто „Прищевки на природата“ и Ейми се почувства още по-замаяна от това, което видя: мъж с три очи, чиято кожа приличаше на люспите на алигатор; най-дебелата жена в света, седнала на гигантско канапе, изчезнало почти напълно под туловището й, напомнящо огромна буца, чертите на лицето й се губеха в тлъстина като бухнало тесто; мъж с втори чифт ръце, израснали от стомаха му; и мъж с два носа и уста без устни.

Лиз, Бъз и Ричи заявиха, че „Прищевки на природата“ е най-хубавото шоу на панаира. Сочеха изложените на показ създания и се смееха, сякаш хората, на които се подиграваха не можеха нито да ги видят, нито да ги чуят. На Ейми никак не й бе до смях, макар все още да бе под въздействието на тревата. Тя си спомни проклятието на Джери Галоуей и увереността на майка й, че бебето ще бъде уродливо; а гледки като тези в „Прищевки на природата“ улучваха твърде близо до болното място, за да я забавляват. Ейми се почувства неудобно както заради себе си, така и заради жалките уроди, които трябваше да се излагат на показ, за да си изкарват прехраната. Искаше й се да може да им помогне по някакъв начин, но си даваше сметка, че не би могла, тъй че слушаше насмешливите забележки на приятелите си и се опитваше да ги накара да разглеждат по-бързо.

Колкото и странно да беше, най-страховитият експонат в „Прищевки на природата“ беше бебето в огромния буркан. Всички други уродливи човешки създания бяха с такива размери, че можеха да се превърнат в потенциална заплаха, но мъртвото безобидно същество в буркана, неспособно да застраши никого, й действаше най-обезпокоително от всички. Огромните избледнели зелени очи се взираха невиждащо през стъкления му затвор; изкривените му разширени ноздри сякаш душеха Ейми, Лиз, Бъз и Ричи; черните му устни бяха разтворени и се виждаше бледият му петнист език; изглеждаше сякаш им се зъбеше — не на някой друг, а точно на тях и щеше да си затвори устата, щом се отдалечаха.

— Отвратително — промълви Лиз. — Господи!

— Не е истинско — обади се Ричи. — Никога не е било живо. Прекалено уродливо е. Никоя нормална жена не би могло да роди такова същество.

— Може да не е било родено от жена — рече Лиз.

— Тук пише, че е родено през 1955 година от нормални родители — отбеляза Бъз.

Четиримата се втренчиха в надписа на стената зад буркана и Лиз подхвърли:

— Виж, Ейми, майка му се е казвала Елън. Може да ти е брат!

Всички се разсмяха… С изключение на Ейми. Тя се втренчи в надписа, в четирите огромни букви, които съставяха името на майка й, и усети да я пронизва ново предчувствие. Завладя я усещането, че присъствието й на панаира не е случайност, а предопределеност. Обзе я обезпокоителното и неприятно чувство, че е било неизбежно след седемнайсет години живот да се озове именно тук точно през тази нощ. Била е водена, непрестанно манипулирана; ако се протегнеше над главата си, щеше да усети конците, които я свързваха с кукловода.

Възможно ли бе съществото в буркана наистина да е дете на мама? Това ли беше причината за настояването й Ейми незабавно да направи аборт?

Не! Това е лудост. Абсурд, помисли си отчаяно Ейми.

Не й се нравеше мисълта, че животът й е бил направляван точно към тази мъничка точица върху неизбродната земна повърхност, точно към тази минута от трилионите минути, които съставляваха протяжността и безкрайността на времето. Този извод я накара да се почувства безпомощна, понесена от течението.

Всичко беше заради наркотиците. Не можеше да се довери на преценката си заради наркотиците. Никаква трева повече. Никога!

— Не обвинявам майка му, че го е убила — рече Лиз, взирайки се в съществото в буркана.

— Това е само гумена кукла — настоя Ричи.

— Ще го огледам по-отблизо — обади се Бъз и се промуши под опънатото въже.

— Бъз, недей! — извика Ейми.

Бъз приближи до платформата, където бе поставен бурканът и се наведе към него. Протегна ръка и докосна стъклото, бавно плъзна пръсти надолу точно пред лицето на чудовището. Изведнъж подскочи и рязко отдръпна ръка.

— Мръсно животно!

— Какво има? — попита Ричи.

— Бъз, върни се тук, моля те — извика Ейми.

Бъз приближи към тях и вдигна ръка. На един от пръстите му имаше кръв.

— Какво стана? — попита Лиз.

— Трябва да е имало остър ръб на стъклото — изрече уплашено Бъз.

— По-добре да отидеш до кабинета за първа помощ — намеси се Ейми. — Раната може да се инфектира.

— Няма нужда — възрази Бъз, решен да не допуска никаква пукнатина в образа си на мъжага. — Това е само драскотина. И все пак е странно, не видях никакви остри ръбове.

— Може би не си се порязал на стъклото — обади се Ричи. — Може би онова нещо вътре те е ухапало.

— То е мъртво.

— Тялото му е мъртво — настоя Ричи, — но може би духът му е все още жив.

— Преди малко ни обясняваше, че проклетото нещо било само гумена кукла — рече Ейми.

— Явно съм сгрешил — каза Ричи.

— И как ще обясниш ухапването през буркана? — саркастично подхвърли Бъз.

— Ухапване, предизвикано на психическа основа — заяви Ричи. — Ухапване от призрак.

— Не ме карай да настръхвам — тупна го Лиз по рамото.

— Ухапване от призрак? — попита Бъз. — Това е глупаво.

Нещото в буркана ги наблюдаваше със замъглените си, изумрудени, кръгли очи.

Името Елън сякаш се открои по-ярко от останалите думи върху надписа.

Съвпадение, каза си Ейми.

Трябва да беше съвпадение. Защото ако не беше, ако това нещо наистина е било дете на мама, ако съм доведена на панаира от някаква свръхестествена сила, тогава всички останали предзнаменования може също да са верни. Лиз може наистина да умре тук. А това е немислимо, неприемливо. Значи беше съвпадение.

Елън…

Съвпадение, по дяволите!

Ейми изпита облекчение, когато напуснаха шоуто „Прищевки на природата“.

Возиха се отново на влакчето с лупингите, после на въртележката и изведнъж усетиха, че умират от глад. Това бе глад, причинен от наркотиците, неутолим апетит, познат на всички пристрастени пушачи на марихуана. Хапнаха хотдог, сладолед, ябълков сладкиш.

Най-сетне се озоваха пред Къщата на ужасите.

Едър мъж, облечен като Франкенщайн, подскачаше на ниска платформа и заплашваше хората, които се качваха във вагончетата-гондоли, за да влязат в Къщата на ужасите. Зъбеше се и размахваше ръце в нескопосана имитация на Борис Карлоф.

— Той е пълен бездарник — отбеляза Ричи.

Четиримата продължиха към платформата, откъдето висок, елегантен мъж приканваше минаващата тълпа. Той насочи поглед към тях, имаше най-невероятните сини очи, които Ейми бе виждала някога. След няколко секунди тя осъзна, че гигантското клоунско лице върху постройката има чертите на мъжа.

— Ужас-всяващо! Ужас-всяващо! — викаше той. — Таласъми, призраци и вампири! Паяци, по-големи от човек! Чудовища от други светове и от най-мрачните дълбини на този свят! Дали всички създания, които дебнат в Къщата на ужасите са само бездиханни кукли… или някое от тях е истинско? Уверете се сами! Разберете истината на свой риск! Можете ли да издържите изпитанието, напрежението, страха? Имате ли смелост? Дами, дали кавалерите ви са достатъчно силни, че да успокоят страха ви… или вие ще трябва да ги успокоявате? Ужас-всяващо!

— Обичам да минавам през Къщата на ужасите, когато се нося като хвърчило — обади се Лиз. — Когато си истински, напълно дрогиран, наистина е върховно всички тези гумени чудовища да скачат върху ти.

— Хайде, да вървим — предложи Ричи.

— Не, не — възрази Лиз, — трябва да го запазим за по-късно, когато наистина ще литнем.

— И сега летя прекалено нависоко — обади се Ейми.

— Аз също — отбеляза Бъз.

— О, ще стане още по-хубаво — рече Лиз. — Това е нищо.

— Ако се дрогирам още малко, ще трябва да ме затворят — обади се Ричи.

— Нека бъде килия за двама — рече Бъз.

— Точно това е идеята — развълнувано каза Лиз. — Трябва да сте наистина дрогирани, за да оцените както трябва Къщата на ужасите.

Не и аз, напомни си Ейми. Повече никакви наркотици тази вечер. Никога!

Качиха се на влакче, наречено Пълзящата змия. Мъжът, който късаше билетите беше джудже и докато чакаше влакчето да тръгне, Лиз се присмиваше на мъжа, подхвърляйки шеги за ръста му. Той я изгледа гневно и на Ейми й се прииска приятелката й да млъкне. Когато Пълзящата змия най-сетне потегли, джуджето си отмъсти; ускори повече от обикновено и влакчето пое по множеството лупинги, изкачвания и спускания с такава скорост, та Ейми се уплаши, че вагончетата ще изхвръкнат от релсите. Вълнуващото возене се превърна в истинско мъчение, което сякаш нямаше край — стомахът й се свиваше, ръцете я заболяха от стискане, пот изби по челото й. И дори при тези обстоятелства, когато платнения покрив автоматично се затвори над стремглаво препускащото влакче, Бъз се възползва от прикритието на тъмнината и ръцете му трескаво се плъзнаха по тялото на Ейми.

Цялата тази нощ е като Пълзящата змия, помисли си Ейми. Напълно неконтролируема.

След като отново се возиха на Октопода и весело се удряха на блъскащите се колички, четиримата се върнаха в задънената улица зад панаирните камиони и Лиз извади още една от цигарите със специалната подправка. Над панаира се бе спуснал мрак й четиримата не се виждаха добре, докато си предаваха цигарата. Шегуваха се, че някой непознат може да изникне от тъмнината и да си дръпне, без да разберат, и се баламосваха един на друг, че виждат уроди да се крият под камионите.

Ейми се опита да излъже, когато цигарата стигна до нея. Дръпна си, но не вдиша. Задържа дима в устата, сетне го издуха.

Дори в тъмнината, когато можеше да съди само по огънчето на цигарата и звука от вдишването, Лиз усети, че Ейми не си е смукнала както трябва от тревата.

— Не изоставай от нас, малката — рязко рече тя. — Не разваляй забавлението.

— Не разбирам за какво говориш — отвърна Ейми.

— Как пък не! Дръпни си хубаво от цигарата. Когато съм дрогирана, обичам да имам компания в същото състояние.

Най-вече за да не ядоса Лиз, Ейми смукна отново от цигарата и този път вдъхна дълбоко дима. Мразеше се, задето беше толкова слабохарактерна.

Но не искам да загубя Лиз, помисли си тя. Имам нужда от нея. Нима имам друг близък човек?

Когато се върнаха на централната алея, четиримата едва не се блъснаха в един албинос. Топлият юнски вятър развяваше рядката му, бяла като памук — не, като паяжина — коса. Той насочи към тях прозрачните си очи — очи, които напомняха студен блажен дим — и рече:

— Безплатни билети за шоуто на Мадам Зина. Безплатни билети, за да ви предскажат бъдещето. За двете дами. С благопожелания от панаирната управа. Разкажете на приятелите си, че Големият Американски Пътуващ Панаир е много щедър.

Ейми и Лиз изненадано поеха билетите от подобните на бели червеи пръсти.

Албиносът изчезна в тълпата.