Дийн Кунц
Панаирът (11)

Десета глава

Джанет Мидълмайер беше инженер по безопасността в окръга. Работата й се състоеше в това да проверява дали всички обществени сгради — съдилищата, противопожарните станции, библиотеките, училищата, сградите на местната управа, включително и помещенията на шерифа, стадионите и тъй нататък — по всяко време на денонощието са в добро състояние, осветени и обезопасени както за посетителите, така и за работещите в тях. Тя отговаряше за проверката на тези сгради, за строителни дефекти, а също за състоянието и пригодността на всички машини, апарати и прибори и за основното офис– и друго оборудване. Джанет беше млада, само преди няколко години бе завършила колеж, работеше едва от две години и все още бе тъй отдадена на работата, както в деня на постъпването си; задълженията й се струваха едва ли не свещени и думите „обществено доверие“ все още имаха значение за нея, макар да бяха напълно лишени от смисъл за повечето от хората, с които работеше в окръга и щатската администрация. Все още не работила достатъчно дълго като държавен служител, тя не бе заразена от проказата на корупцията, проникнала във всички обществени институции. Джанет държеше на работата си и съвестно изпълняваше задълженията си.

В понеделник, 23 юни, когато панаирът пристигна в Роквил, Мериленд, Джанет Мидълмайер се представи в кабинета-фургон на господин Фредерик Фредериксън, среброкосият собственик и директор на Големия Американски Пътуващ Панаир. С привичната си откровеност и решителност Джанет изрази намеренията си да мине от единия край на поляната до другия, докато се увери, че всички люлки, влакчета и останалите по-големи атракциони са напълно безопасни за посетителите. Нямаше да се съгласи панаирът да бъде открит, ако сметнеше, че представлява заплаха за здравето и благополучието на гражданите в нейния окръг.

Джанет надцени пълномощията си, дори ги превиши. Не беше напълно сигурна, че панаирното оборудване е под нейна юрисдикция, макар да бе разположено върху земя, собственост на окръга. Законът бе доста неясен по този въпрос, но тя го тълкуваше именно така. Досега никой от окръжната управа или службата за обществена безопасност не бе правил проверка на панаир, но Джанет чувстваше, че не може да избяга от отговорност. Млада жена бе загинала само преди няколко седмици, когато една от панаирните въртележки във Вирджиния се бе сгромолясала на земята; и макар трагичната злополука да не беше на територията на Големия Американски Пътуващ Панаир, Джанет бе твърдо решена да го подложи на прецизен микроскопски оглед, преди вратите да бъдат отворени за посетители.

Когато заяви намеренията си пред господин Фредериксън, Джанет се боеше да не би мъжът да си помисли, че се опитва да му изкопчи пари и нямаше никаква представа как да постъпи, ако той й предложи подкуп. Знаеше, че панаирджиите имат човек, чиято длъжност е да обработва и подкупва държавните служители; наричаха го „кърпач“, защото отиваше в града преди панаира и „закърпваше“ нещата с полицията и някои други лица на ключови длъжности, подплатявайки джобовете им с тлъсти пачки и куп безплатни билети за приятелите и семействата им. Ако кърпачът не си свършваше работата, полицията обикновено правеше внезапна проверка и затваряше всички игрални зали и атракциони, дори панаирът да беше съвсем почтен и да не мамеше посетителите; ядосани за това, че не им е платено, полицаите можеха да затворят дори най-невинното танцувално шоу и съвсем законно да обявят, че возенето на влакчетата е опасно и по този начин бързо да поставят панаира на колене. Джанет не искаше хората от Големия Американски Пътуващ Панаир да сметнат, че тя е дошла да иска пари.

За щастие, господин Фредериксън беше образован, благовъзпитан и любезен мъж, съвсем не такъв, какъвто бе очаквала. Той искрено й засвидетелства уважението и възхищението си. Не й бе предложен подкуп. Господин Фредериксън я увери, че неговите хора са загрижени също като нея за здравето и безопасността на клиентите, като й даде разрешение да провери основно всяко ъгълче на панаира. Транспортният директор Макс Фрийд й даде значка, обявяваща я за високопоставено длъжностно лице, та всички панаирджии да й съдействат.

През по-голямата част от сутринта и следобеда, нахлупила предпазна каска, въоръжена с голям електрически фенер и бележник, Джанет кръстосваше поляната, наблюдавайки как панаирът възкръсва като феникс от пепелта; проверяваше болтове, нитове и пружинни съединения; когато се налагаше, пропълзяваше в тесни и тъмни пространства. В крайна сметка — не забеляза нищо нередно. Фредерик Фредериксън й бе казал истината; Големият Американски Пътуващ Панаир добросъвестно, нещо повече — педантично и придирчиво издигаше люлките, влакчетата, павилионите и атракционите.

В три и петнайсет Джанет спря пред Къщата на ужасите, която изглеждаше готова да приеме посетителите цял час и петнайсет минути преди обявеното време за откриването. Районът около атракциона пустееше, наоколо цареше пълна тишина. Джанет бе очаквала някой да я разведе из Къщата на ужасите, но не можа да намери човек, който работеше тук и за момент си помисли да пропусне постройката. Никъде не беше открила сериозна заплаха за безопасността на посетителите и беше малко вероятно да се натъкне на опасни нарушения при сглобяване на конструкцията точно тук. Вероятно само щеше да си загуби времето. Ала въпреки това…

Джанет имаше силно развито чувство за дълг.

Тя прекоси рампата, откъдето се качваха посетителите, мина покрай будката за билети и се спусна в дълбокия тунел, където се движеха вагончетата във формата на гондоли. От входната врата тунелът водеше към големи шперплатови врати, които бяха боядисани така, че да напомнят масивни, обковани с желязо дървени врати на зловещ замък. Когато пътешествието започнеше, вратите щяха да се отворят с трясък, за да пропуснат пристигащото вагонче и сетне да се затръшнат зад него. Когато Джанет приближи към тях, едната беше открехната. Младата жена надникна вътре.

Вътрешността на Къщата на ужасите не беше затъмнена, както по време на пътешествието. Над тунела, който след петнайсетина метра правеше завой, по цялото му протежение светеха лампи; когато Къщата започнеше работа, всички осветителни тела щяха да бъдат загасени. И въпреки веригата от меко светещи крушки, Къщата на ужасите й се стори доста мрачна.

Джанет понечи да престъпи прага, но първо извика:

— Хе-е-й!

Никой не отговори.

— Има ли някой тук? — извика повторно тя.

Тишина.

Младата жена включи електрическия си фенер, поколеба се само за миг и влезе.

Къщата на ужасите миришеше на влага и машинно масло.

Джанет коленичи и огледа болтовете, с които бяха сглобени релсите. Бяха здраво затегнати.

Изправи се и продължи към вътрешността на съоръжението.

От двете страни на релсите, малко над тях в скрити ниши бяха монтирани механични кукли в естествен ръст; грозен озъбен пират със сабя в ръка; върколак, чийто хищни нокти бяха покрити със сребриста боя, която в тъмнината щеше да им придаде вид на бляскави остриета, по муцуната и огромните му кучешки зъби имаше засъхнала изкуствена кръв, която изглеждаше като истинска; ухилен, облян в кръв психопат-убиец с брадва се бе навел над страховито обезобразения труп на една от жертвите си; и много други, кои от кои по-страховити. На светлината Джанет ясно виждаше, че всички те са само добре изработени манекени и въпреки това се чувстваше неспокойна около тях. Макар на нито една от куклите да не бе пуснат механизмът за раздвижване, както щеше да бъде, когато Къщата на ужасите отвореше врати, всички изглеждаха така, сякаш се готвеха всеки миг да се нахвърлят върху Джанет. Но неприязънта й към подобни страховити изобретения не й попречи да огледа прикрепващите болтове, за да се увери, че няма да се прекатурят върху преминаващите вагони и да наранят някой от посетителите.

Докато вървеше по тунела и оглеждаше чудовищата, Джанет се зачуди защо хората наричат Къщата на ужасите забавление.

Младата жена зави в края на първия пасаж, навлезе още по-навътре в постройката, зави зад следващия ъгъл, после зад трети, смаяна от изобилието на изобретения, с които бе оборудвано това място. Къщата бе голяма, просторна като склад и бе претъпкана с наистина страховити предмети и приспособления. Подобни забавления не бяха по нейния вкус, но трябваше да признае майсторството на изработката и изобретателността на създателя им.

Намираше се в центъра на огромната конструкция, застанала на релсите, вдигнала поглед към паяка с човешки ръст, който висеше над главата й, когато някой сложи ръка на рамото й. Джанет се стресна, подскочи и се отдръпна от неочаквания допир. Извърна се и щеше да изпищи, ако гърлото й не се бе свило.

На релсите зад нея стоеше мъж. Беше невероятно висок, почти два метра, с широки рамене и гърди, облечен в костюм на Франкенщайн: черен костюм, черно поло, ръкавици с формата на чудовищни зелени ръце и гумена маска, която покриваше цялата му глава.

— Изплашена? — попита мъжът. Гласът му бе невероятно плътен и дрезгав.

Джанет преглътна мъчително, най-сетне си пое дъх и промълви:

— Господи, да! Изплашихте ме до смърт.

— Моя работа.

— Какво?

— Плаша посетителите. Моя работа.

— О, вие работите в Къщата на ужасите…

— Моя работа.

Джанет реши, че сигурно по-бавно схваща. Простите му неуверени изявления напомняха говора на бавноразвиващо се дете. Опитвайки да се държи приятелски и да запази неговото благоразположение, тя рече:

— Казвам се Джанет. А ти?

— А?

— Как се казваш?

— Гънтър.

— Хубаво име.

— Не харесва.

— Не харесваш името си?

— Не.

— Как би искал да се казваш?

— Виктор.

— Това име също е хубаво.

— Виктор негов любимец.

— На кого?

— Негов.

Джанет осъзна, че се е озовала в доста неприятно положение — на това странно, лошо осветено място, на разстояние, от което бе невъзможно да бъде чута от друго човешко същество, склонно да й се притече на помощ, сама с мъж със забавено умствено развитие, достатъчно едър и силен, за да я счупи на две, както би разчупил самун хляб.

Той пристъпи към нея.

Джанет се отдръпна.

Мъжът закова на място.

Тя също спря, разтреперена, осъзнала, че не може да го надбяга. Краката му бяха по-дълги от нейните и вероятно бе по-добре запознат от нея с терена.

Зад маската непознатият издаде странен звук; като куче, надушило миризма.

— Аз държавен служител — бавно произнесе тя, надявайки се да я разбере. — Високопоставено длъжностно лице.

Гънтър не каза нищо.

— Много високопоставено — нервно повтори Джанет и потупа значката, която й бе дал Макс Фрийд. — Господин Фредериксън ми каза, че мога да огледам целия панаир. Знаеш ли кой е той? Познаваш ли господин Фредериксън?

Гънтър не отговори. Той просто стоеше пред нея, огромен като камион, гледаше я, лицето му бе скрито зад маската, ръцете му отпуснато висяха покрай тялото.

— Господин Фредериксън е собственикът на панаира — търпеливо обясни Джанет. — Трябва да го познаваш. Сигурно ти е шеф. Той ми каза, че мога да огледам, където си поискам.

— Мирише жена — рече най-сетне Гънтър.

— Какво?

— Мирише жена. Мирише добре. Хубавица.

— О, не — промълви Джанет и усети как я обля студена пот.

— Иска хубавица.

— Не, не — рече тя. — Не, Гънтър. Това няма да е редно. Ще бъде лошо за теб. Само ще си докараш неприятности.

Той отново започна да души. Маската явно му пречеше да долови добре миризмата. Мъжът посегна и свали чудовищната маска на Франкенщайн, разкривайки своето собствено лице.

Когато Джанет видя какво е било скрито зад маската, тя се запрепъва заднишком по релсите и изпищя.

Едва ли бе възможно някой да я е чул, когато Гънтър скочи към нея и заглуши вика с един-единствен удар на огромната си ръка.

Джанет падна.

Той се стовари върху нея.

* * *

Петнайсет минути преди панаирът да отвори врати, Конрад направи последна проверовъчна обиколка на Къщата на ужасите. Премина по протежение на релсите, за да се увери, че няма препятствия по тях, няма забравени инструменти или неправилно поставени траверси, които биха могли да станат причина за дерайлиране на някое от вагончетата.

В Залата на Гигантските паяци откри мъртвата жена. Беше на релсите под един от огромните фалшиви тарантули. Беше просната върху окървавените си дрехи — гола, с множество синини и порезни рани. Главата й беше откъсната; лежеше с лицето нагоре на няколко метра от тялото.

Отначало Конрад си помисли, че Гънтър е убил жена от панаира. Това без съмнение щеше да е най-лошото нещо, което можеше да се случи. Труповете на външните хора можеха да се изхвърлят на места, където да отвлекат вниманието на полицията от всеки, свързан с Големия Американски Пътуващ Панаир. Но ако някоя жена от панаира бъдеше намерена изнасилена и обезобразена, полицаите щяха да се съберат тук и Гънтър неизбежно щеше да привлече вниманието им. Панаирджиите бяха приели момчето, както приемаха всички уроди, защото нямаха и най-малка представа за неконтролируемата му нужда да изнасилва, убива и вкусва кръв. По-рано той не бе склонен към насилие. Панаирджиите знаеха, че е по-различен, но бяха в пълно неведение колко опасно по-различен е станал през изминалите три години, през които със закъснение бе достигнал сексуална зрелост. Никой не му обръщаше голямо внимание; той беше като сянка в тяхната среда, едва забележимо присъствие. Но ако бе убита жена от панаира, някой щеше да се вгледа в Гънтър по-отблизо и истината щеше да излезе наяве.

След първоначално обзелата го паника Конрад осъзна, че мъртвата жена не е от панаира. Никога досега не бе виждал лицето й. Все още съществуваше шанс да спаси Гънтър и себе си.

Давайки си сметка, че няма много време да прикрие доказателствата, Конрад заобиколи кървавите останки и забърза към дъното на Залата на Гигантските паяци. Точно преди да стигне следващия завой на релсите, той се изкатери от тунела върху живата картина от две фигури: човек и гигантски паяк, вкопчени в смъртоносна схватка, неподвижни в момента, когато нямаше посетители, които да станат свидетели на борбата им. Мъжът и тарантулата бяха монтирани пред купчина камъни, изработени от папиемаше. Конрад заобиколи изкуствените камъни и коленичи.

Светлината на работните лампи над релсите не проникваше дотук. Той протегна ръка в мрака пред себе си и докосна грубия дъсчен под. След няколко секунди напипа железния пръстен, който търсеше. Дръпна го и повдигна капака на един от шестте отвора, разпръснати из Къщата на ужасите за улесняване на поддръжката.

Плъзна се по корем, с краката надолу през отвора, търсейки с крака пречките на стълбата, която водеше надолу. Намери ги и заслиза в непрогледната тъмнина. Точно когато главата му се оказа под равнището на пода на Къщата на ужасите, краката му докоснаха дъските на долното ниво и той скочи от стълбата.

Протегна се надясно в тъмнината, размаха ръка във въздуха, откри шнура на осветлението и го дръпна. Двайсетина крушки осветиха мазето, но помещението си остана мрачно. Конрад се намираше в стая с нисък таван, пълна с машини, зъбни колела, кабели, ремъци, скрипци, верижни механизми с необичайна конструкция — механичните вътрешни органи на Къщата на ужасите.

Конрад се отдалечи от стълбата, промуши се между две машини и излезе в тесен проход между дълги висящи кабели, опънати по множество метални колела. Мъжът забърза към северозападния ъгъл на помещението, където имаше работна пейка, сандък за инструменти, метални полици, отрупани с резервни части, куп брезентови платнища и няколко работни гащеризона.

Конрад бързо съблече сакото си, събу панталоните и нахлузи гащеризон. Не желаеше да дава обяснения на Призрака за изцапаните с кървави петна дрехи.

Взе едно от брезентовите платнища и изтича обратно към стълбата. Озовал се отново в Къщата на ужасите, той се върна при мъртвата жена върху релсите.

Погледна часовника си. Днес началото бе обявено за четири и половина. Часовникът му показваше точно толкова. В този момент входните врати се отваряха и потокът от посетители се изсипваше вътре. След десетина минути първите щяха да си купуват билети за Къщата на ужасите.

Призрака нямаше да включи захранването, преди да е получил окончателния доклад за състоянието на релсите. Сигурно вече се чудеше защо Конрад се бави толкова. След две-три минути щеше да дойде да провери.

Конрад разстла платнището в тунела. Вдигна все още топлото тяло и го положи в средата на брезента. Сграбчи дългата разпиляна коса и вдигна откъснатата глава на жената — устата беше отворена, очите — изцъклени. Остави и нея върху платнището. Прибави разкъсаните окървавени дрехи, електрическия фенер, малкото бележниче и каската. Защо ли бе носила каска? Какво бе правила в Къщата на ужасите? Потърси чантата й. Всяка жена носеше чанта; ала не можа да намери. Най-сетне, задъхан от умора, Конрад събра краищата на платнището, вдигна го и го помъкна към мястото, където човекът и паякът бяха временно застинали в смъртоносна схватка.

Тъкмо се качи на платформата, след като бе вдигнал върху нея брезентовото платнище, когато чу някой да го вика по име:

— Конрад?

С прималяло сърце погледна назад по протежение на релсите, долу в тъмния тунел.

Беше Призрака. Албиносът стоеше на около петнайсетина метра в края на правия участък, точно на входа на Залата на Гигантските паяци. Беше само блед силует; Конрад не можеше да види лицето на албиноса.

След като аз не го виждам ясно, значи и той не може да ме види по-добре, с облекчение си помисли Конрад. Не може да види платнището, а дори да можеше, няма как да разбере какво има в него.

— Конрад?

— Да. Тук съм.

— Някакви проблеми ли има?

— Не, не. Всичко е наред.

— Вратите са отворени. Посетителите ще ни залеят след няколко минути.

Конрад приклекна до платнището, като се опита да го скрие с тяло от погледа на Призрака.

— Имаше някакви боклуци върху релсите. Но сега всичко е наред. Погрижих се да разчистя.

— Имаш ли нужда от помощ? — попита Призрака и тръгна към него.

— Не! Не, не. Прибрах всичко. По-добре върви да включиш захранването и започни да продаваш билети. Готови сме за работа.

— Сигурен ли си?

— Разбира се, че съм сигурен! — сопна се Конрад. — Хайде, размърдай се. Ще изляза след няколко минути.

Призрака се поколеба само за миг, сетне се обърна и пое обратно по пътя, по който бе дошъл.

Щом албиносът се изгуби от погледа му, Конрад завлече брезентовото платнище зад камъните от папиемаше. Срещна известни затруднения, докато прокара страховития си товар през отвора. Надвеси се, сниши го колкото можа и го пусна. Вързопът падна в подножието на стълбата. Платнището се разтвори и смъртно бледата откъсната глава го погледна с изцъклените си очи; устата бе застинала в безмълвен писък.

Конрад отново слезе по стълбата и затвори капака след себе си. Наведе се, събра краищата на платнището и завлече трупа при пейката в северозападния ъгъл на мазето.

Над главата му постройката внезапно се изпълни със звуците на зловещата музика, щом Призрака включи захранването.

С гримаса на отвращение Конрад прегледа окървавените дрехи на жената една по една. Провери джобовете на джинсите й, на сакото, на блузата, търсейки някакъв документ за самоличност.

Намери веднага ключовете от колата й. Към халката бе прикрепено миниатюрна табелка с регистрационния номер, каквито продаваха някои организации на ветераните. Изписаният номер напълно съвпадаше с истинския.

Още преди да свърши с проверката на дрехите, той зърна значката с надпис „ГАПП: Високопоставено длъжностно лице“, закачена на блузата й. Това откритие го разтърси. Ако тя наистина бе високопоставено лице, инспектирало панаира, тайната на Гънтър скоро щеше да излезе наяве.

Конрад откри това, което търсеше в последния джоб, който преобърна. Беше ламинирана карта за самоличност, според която жената беше Джанет Лий Мидълмайер; работеше в окръжното управление за обществена безопасност; беше инженер по безопасността, каквото и да означаваше това и притежаваше изключителни правомощия на територията на щата Мериленд.

Държавен служител. Това беше неприятно. Но не чак толкова, колкото се бе опасявал. Поне не беше сестра или братовчедка на някой от панаирджиите. Нямаше приятели или роднини, които да работят на панаира, никой нямаше да я търси. Очевидно е изпълнявала служебните си задължения, проверявала е безопасността на съоръженията. Никой нямаше да разбере, че е изчезнала по време на инспекцията, защото никой вероятно не й бе обърнал специално внимание. Съществуваше добра възможност Конрад да премести тялото и да го подхвърли далече от панаира по такъв начин, че полицията да помисли, че жената е била убита, след като е напуснала работа.

Но не можеше да направи нищо повече преди мръкване; дори тогава щеше да бъде доста рисковано. А сега трябваше да излезе отпред на платформата, преди Призрака да започне да се чуди дали не му се е случило нещо и отново да дойде да го търси.

Конрад взе едно въже от близката полица и го промуши през халките по ръбовете на брезентовото платнище. После стегна въжето като шнур и направи нещо като огромна торба, в която останаха скрити мъртвата жена и вещите й. Замъкна торбата в ъгъла. Свали окървавения гащеризон и напъха и него в торбата. Ръцете му бяха изцапани с кръв и той ги изтри доколкото можа с няколко мръсни парцала, оставени върху работната пейка; набута и тях в торбата. Струпа останалите платнища върху изобличителните доказателства така, че да не се вижда нищо, освен куп смачкани брезентови платнища. Никой нямаше да се натъкне на мъртвата жена, поне не и през следващите няколко часа, през които щеше да остане тук.

Конрад облече отново сакото и панталона си и излезе от Къщата на ужасите през задния вход. Тъй като мазето не беше под земята, вратата го изведе право под топлите следобедни слънчеви лъчи зад постройката.

Мъжът влезе в най-близката тоалетна. Тъй като вратите бяха отворени само преди няколко минути, тук все още нямаше посетители. Конрад изтърка ръцете си под водната струя на чешмата, докато не станаха стерилно чисти като на хирург.

Върна се при Къщата на ужасите, заобиколи я и излезе отпред. Гигантското клоунско лице се смееше. Елтън, един от работниците на Конрад, продаваше билети. Призрака беше при входа. Гънтър, облечен като Франкенщайн, ентусиазирано ръмжеше към посетителите; той забеляза Конрад и за миг двамата се втренчиха един в друг. Макар разстоянието да бе твърде голямо, за да се погледнат в очите, помежду им се установи негласно разбирателство.

„Направих го отново.“

„Зная. Намерих я.“

„Сега какво?“

„Ще те предпазя и този път.“

* * *

Конрад остана на платформата пред Къщата на ужасите, докато над панаира се спусна нощта. Омайваше посетителите, примамвайки ги с красноречието си. Веднага щом се стъмни, той се оплака от главоболие и каза на Призрака, че се прибира в караваната си да полегне.

Вместо това отиде на големия паркинг, намираш се непосредствено до панаира, и потърси колата на Джанет Мидълмайер. Макар да разполагаше с миниатюрната табелка с регистрационния номер, налагаше се да провери твърде много коли. Намери доджа й едва след половин час.

Вкара го на територията на панаира през служебния вход с ясното съзнание, че дава основание на много хора да го запомнят, но нямаше какво друго да направи. Паркира в сянката зад Къщата на ужасите. Засега тясната пътека за персонала беше безлюдна. Конрад се надяваше никой да не мине оттук на път за тоалетните поне през следващите няколко минути.

Влезе бързо в Къщата на ужасите през задния вход и изнесе брезентовото платнище с трупа, докато посетителите още пищяха, уплашени от механичните чудовища в тъмния тунел горе. Той сложи ужасния си товар в багажника на доджа и подкара извън пределите на панаира.

Макар никога досега да не бе проявявал такава смелост и изобретателност, реши, че най-подходящото място, където може да остави трупа на жената, е собственият й дом. Ако полицаите все пак решат, че е била убита вкъщи, нямаше начин да свържат убийството й с панаира. Престъплението ще изглежда като поредния акт на насилие, с които полицията отдавна бе свикнала.

На около три километра от панаирната поляна, на паркинга на един супермаркет, Конрад претърси колата, опитвайки се да намери някакви указания за мястото, където е живяла Джанет Мидълмайер. Намери дамската й чанта под предната седалка, където я бе оставила, докато извършва инспекционната си обиколка на панаира. Прегледа съдържанието на чантата и откри адреса й, записан в шофьорската книжка.

С помощта на карта на района, която купи от бензиностанцията, Конрад успя да открие приятния жилищен комплекс, където бе живяла жертвата. Имаше множество дълги, двуетажни и триетажни сгради, постройки в колониален стил сред добре поддържана паркова растителност. Апартаментът на Джанет Мидълмайер се намираше на първия етаж. Отпред имаше празно място за паркиране на не повече от пет метра от задния вход.

В апартамента беше тъмно и Конрад се надяваше, че тя е живяла сама. Не бе намерил нищо, което да го наведе на мисълта, че е омъжена. Не носеше венчална халка; не бе намерил в чантата й нищо, адресирано до госпожа Мидълмайер. Разбира се, можеше да има съквартирантка или пък приятелят й да живееше при нея. Това щеше да създаде проблеми. Конрад беше готов да убие всеки, който се изпречеше на пътя му, докато се освобождаваше от трупа.

Той слезе от колата, оставяйки мъртвата жена в багажника и влезе в апартамента й. Бързата проверка на банята и единствената спалня беше достатъчна да го убеди, че Джанет Мидълмайер е живяла сама.

Той застана до прозореца в кухнята и проследи с поглед колата, навлязла в паркинга. Двама души слязоха и се отправиха към съседния вход на сградата. В същото време някакъв мъж излезе, качи се на фолксвагена си и замина. Когато всичко отново утихна, Конрад отиде при доджа, извади брезента от багажника и го внесе в апартамента, надявайки се, че никой не го наблюдава през прозорците на другите жилища.

Отнесе платнището в малката баня и го разтвори. Като се стараеше да не се изцапа, той вдигна брезента и изсипа съдържанието му във ваната. В гънките на платнището имаше доста кръв и Конрад я размаза по стените и пода на банята.

Изпита страховита гордост от хитро скроения план. Ако беше оставил мъртвата жена в спалнята й, полицейският патолог щеше да разбере веднага, че не е била убита там, тъй като нямаше да намери достатъчно кръв в подкрепа на тази теория. (По-голямата част от кръвта й бе изтекла в Къщата на ужасите, върху релсите и се бе пропила в дъските.) Но когато ченгетата я откриеха в банята, може би щяха да помислят, че липсващото количество кръв просто е изтекло през канала на ваната.

Конрад си спомни за закачената върху блузата й значка. Извади я от ваната и я пъхна в джоба на сакото си.

Взе също каската й, електрическия фенер и бележника, които бяха опръскани с кръв. Изми ги в умивалника, сетне ги отнесе в антрето и ги остави на шкафчето до закачалката. Нямаше представа дали жената ги е държала там, но и полицията нямаше да знае, а мястото изглеждаше подходящо.

Сгъна празното брезентово платнище.

В кухнята на ярката светлина от флуоресцентната лампа, той внимателно огледа ръцете си. Беше ги измил в банята, когато бе изчистил и вещите на убитата, но под ноктите му все още имаше засъхнала кръв. Той отиде до умивалника в кухнята и отново старателно изми ръцете си.

Откри чекмеджето, където жената държеше кърпите си за подсушаване на съдовете. Уви една около дясната си ръка и отнесе друга до кухненската врата. Отвори вратата, която имаше три малки декоративни прозорчета, и погледна към паркинга; под бледата светлина на уличните лампи не се чуваше нито звук, нито някакво движение. Той притисна сгънатата кърпа към външната страна на едно от малките прозорчета и удари отвътре с увитата си дясна ръка, опитвайки се да вдигне колкото е възможно по-малко шум. Стъклото се счупи с глух пукот и мъжът използва сгънатата кърпа, за да избута парченцата вътре върху кухненския под, така че да изглежда, сякаш убиецът е счупил прозорчето отвън, за да влезе с взлом. Конрад внимателно затвори вратата, изтръска кърпите, за да се увери, че нито едно парченце стъкло не е останало забито в плата, сгъна ги отново и ги върна в чекмеджето, където ги бе намерил.

Изведнъж осъзна, че нишки от кърпите вероятно са останали по парченцата счупено стъкло. Втренчи се в бляскавите частици. Нямаше време да ги огледа. Също така нямаше време да огледа под лупа и багажника на колата, за да провери за петна от кръв. А вероятно имаше и други пропуски. Просто трябваше да направи всичко, което бе по силите му и да се довери на закрилата на Сатаната, който направляваше всяко негово тъмно действие.

Мъжът остави ключовете от колата на Джанет Мидълмайер на кухненския плот и взе сгънатото платнище. На излизане от апартамента избърса бравите с носната си кърпичка. Нямаше досие в полицията; не разполагаха с образец от отпечатъците му, но въпреки това трябваше да бъде предпазлив.

Конрад с бързи крачки се отдалечи от жилищния квартал. Панаирът беше на четиринайсет километра на запад, но той не възнамеряваше да извърви цялото разстояние пеш. Смяташе да вземе такси, което да го откара обратно до панаира, но не искаше да рискува да го спре близо до апартамента на Мидълмайер; шофьорът щеше да запише маршрута и можеше да си спомни лицето на пътника. На около два километра от дома на жената Конрад изхвърли платнището в голям контейнер за боклук зад някакъв жилищен блок. След като извървя още около километър и половина, той стигна до голям хотел. Отби се в бара, изпи две двойни уискита, сетне взе такси до хиподрума, където бе разположен панаирът.

В таксито премисли отново всичко, което бе извършил, откакто бе намерил трупа върху релсите. Доколкото можеше да прецени, не бе направил сериозни грешки. Прикритието вероятно щеше да свърши работа. Гънтър щеше да остане на свобода — поне още известно време.

Конрад не можеше да позволи да му отнемат Гънтър. Той беше негов син, неговото изключително дете, негова кръв. Но най-вече Гънтър беше дар от Ада; той беше оръдието на отмъщението за Конрад. Когато най-сетне откриеше децата на Елън, той щеше да ги отвлече, да ги отведе на някое усамотено място, където писъците им нямаше да бъдат чути и да ги предаде на Гънтър. Щеше да го насърчи да си поиграе с тях на котка и мишка. Щеше да го накара да ги измъчва в продължение на няколко дни, да ги изнасилва отново и отново, без значение дали са момчета или момичета и тогава, едва тогава, да ги разкъса на парчета.

Седнал в мрака на задната седалка на таксито, Конрад загадъчно се усмихна. Рядко се усмихваше напоследък. Не се бе смял много, много отдавна. Не можеха да го развеселят нещата, които радваха другите хора; само смъртта, унищожението, жестокостта и проклятието — тъмните дела на Сатаната, когото той почиташе — можеха да извикат усмивка на устните му. От дванайсетгодишна възраст той бе неспособен да намери наслада и удовлетворение в невинните човешки удоволствия.

Не и след онази нощ.

Бъдни вечер.

Преди четиридесет години…

Семейство Стрейкър винаги украсяваха цялата къща за коледните празници. Елхата им винаги бе висока почти до тавана. Във всяка стая бяха окачени венци от вечнозелени клонки, нанизи ядки и свещи. Бяха подредели фигурки, изобразяващи Рождество Христово, висяха сребристи гирлянди, навсякъде се виждаха поздравителни картички, получени от приятели и какво ли още не, допринасящо за празничното настроение.

В годината, през която Конрад навърши дванайсет, майка му добави нова придобивка към огромната семейна колекция от коледни украшения. Стъклен газен фенер. Пламъкът се отразяваше и пречупваше от ъгловатите стени на лампата, така че се получаваха стотици пламъчета, вместо само един. Беше удивително.

Малкият Конрад бе очарован от фенера, но не му бе разрешено да го пипа, защото можел да се изгори. Той бе сигурен, че може напълно безопасно да борави с фенера, но не успя да убеди майка си. Затова, когато всички заспаха, той се промъкна на долния етаж, запали клечка кибрит, а сетне и фенера… и неволно го прекатури. Пламтящата газ се разля по пода на дневната. В първия миг Конрад реши, че може да угаси огъня, удряйки с възглавничката на канапето; само минута по-късно осъзна грешката си, но вече бе твърде късно.

Той единствен се измъкна невредим. Майка му загина в пожара. Трите му сестри също. Както и двамата му братя. Баща му не загина, но остана обезобразен за цял живот — гърдите му, лявата ръка, врата и лявата половина на лицето му.

Загубата на семейството причини на баща му душевни и емоционални травми точно толкова ужасни, колкото и физическите белези. Той не бе в състояние да повярва, че Господ, в когото тъй силно вярваше, е позволил подобна трагична злополука да се случи точно на Бъдни вечер. Отказваше да повярва, че е било случайно. Бе убеден, че у Конрад се е вселило злото и той умишлено е предизвикал пожара.

От този ден животът на Конрад се превърна в истински ад, който продължи, докато той не избяга от къщи след няколко години. Баща му постоянно му натякваше и го обвиняваше. Не му позволяваше да забрави стореното. Припомняше му го по стотици пъти на ден. Конрад се задушаваше от чувство за вина, омраза и ненавист към самия себе си.

Никога не успя да избяга от срама си. Той се връщаше всяка нощ в сънищата му, дори сега, когато вече бе на петдесет и две години. Кошмарите му бяха изпълнени с писъци и пламъци, сред които се мяркаше обезобразеното изкривено лице на баща му.

Когато Елън забременя, Конрад бе уверен, че най-сетне Господ му предоставяше възможност да се спаси от вечното проклятие. Като създадеше семейство и дареше децата си с прекрасен живот, изпълнен с обич и щастие, може би щеше да успее изкупи вината си за смъртта на майка си, сестрите и братята си. Месец след месец, докато Елън наедряваше, увереността на Конрад, че бебето ще бележи началото на спасението му, растеше.

Сетне се роди Виктор. Отначало, само за няколко часа, Конрад реши, че Господ стоварва поредното наказание върху него. Вместо да му даде възможност да изкупи греховете си, Господ изглежда заравяше лицето му в тях, показвайки му недвусмислено, че никога няма да познае благоденствието и душевния мир.

След като първоначалния горчив шок премина, Конрад започна да гледа на своя син-мутант в друга светлина. Виктор не бе дошъл от Рая. Беше пристигнал от Ада. Бебето не беше Божие наказание; беше благословия от Сатаната. Бог бе обърнал гръб на Конрад, но Сатаната му изпращаше бебето като приветствен дар.

Това можеше да изглежда като доста заплетено разсъждение за нормален човек, но за Конрад, който отчаяно търсеше избавление от вината и срама, обяснението бе напълно логично. След като вратите на Рая бяха завинаги затворени за него, той можеше с нетърпение да се насочи към вратите на Ада и да приеме съдбата си без разкаяние. Той копнееше да си намери място някъде, където и да е, дори в Ада! След като богът на светлината и красотата не му даваше опрощение, той щеше да го получи от бога на мрака и злото.

Конрад прочете множество книги за сатанинските религии и бързо откри, че Ада съвсем не е място, изпълнено с отровни серни изпарения и мъчения, както твърдяха християните. Според привържениците на Сатаната Ада беше място, където грешниците получаваха награда за греховете си; Ада беше във всяко отношение мястото на техните мечти. И най-хубавото от всичко, в Ада нямаше вина. В Ада нямаше срам.

Щом прие Сатаната за свой спасител, Конрад бе сигурен, че е взел правилно решение. Мъчителните огнени нощни кошмари не престанаха, ала във всекидневния живот Конрад намери спокойствие и мир, каквито не бе познавал от онази съдбоносна Бъдни вечер. За първи път откакто се помнеше, животът му придоби смисъл. Той бе на земята, за да върши дяволски дела и ако дяволът можеше да му предложи самоуважение, той бе готов да работи дълго и упорито за каузата на Антихриста.

Когато Елън уби Виктор, Конрад знаеше, че тя върши богоугодно дело и затова побесня. Едва не я уби. Но осъзна, че може да бъде хвърлен в затвора и екзекутиран като убиец, а това щеше да му попречи да изпълни ролята, която му бе отредил Сатаната. Хрумна му, че ако се ожени отново, Сатаната може да му изпрати ново знамение, друго демонично дете, което ще израсне и ще се превърне в бич за земята и хората.

Конрад се ожени за Зина и след време тя му роди Гънтър. Зина бе станала дяволската Мария, без да го съзнава. Конрад никога не й каза истината. Той се виждаше като Йосиф за Антихриста, баща и покровител. Зина мислеше, че детето е урод и макар да не се чувстваше напълно спокойна в негово присъствие, го прие с хладнокръвието, с което панаирджиите обикновено приемат уродите.

Но Гънтър не беше обикновен урод.

Той беше нещо повече. Нещо много повече!

Той беше страховит.

Той бележеше пришествието. Пришествието на мрака!

Апокалипсиса!

Докато таксито ускоряваше ход към светлините на панаира, Конрад погледна през прозореца към притихналите извънградски къщи и се запита дали поне един човек някъде там осъзнава, че изживява последните дни на Божия свят. Зачуди се дали поне един от тях си дава сметка, че детето на Сатаната е дошло на земята и съвсем наскоро е достигнало своята жестока зрелост.

Гънтър бе положил началото на господството на ужаса. Щеше да последва хилядолетие, белязано от мрака.

О, да, Гънтър бе нещо много повече от обикновен урод!

Ако той беше просто урод, това щеше да означава, че Конрад е бил на погрешен път за всичко, което е извършил през изминалите двайсет и пет години. И нещо повече от това; щеше да означава, че Конрад не просто е бил на погрешен път, а че е напълно луд, обладан от бесове.

Така че Гънтър беше повече от урод. Гънтър беше легендарното чудовище на мрака, поело към новия Витлеем.

Гънтър бе започнал разрушението на света и изтреблението на човеците.

Гънтър беше предвестникът на новата Мрачна епоха.

Гънтър беше Антихриста.

Трябваше да бъде. Заради Конрад, трябваше да бъде!