Дийн Кунц
Панаирът (1)

Пролог

Елън Стрейкър седна на малката кухненска масичка във фургона и се заслуша в нощния вятър. Опита се да не обръща внимание на странното драскане, което се дочуваше откъм плетената бебешка люлка.

Високите дъбове, кленове и брези се люшкаха в тъмната горичка, където бе паркиран фургонът. Листата шумоляха като колосани черни поли на вещици. Вятърът се спускаше от плътно покритото с облаци небе на Пенсилвания, напластяваше августовския мрак между дърветата, леко люлеейки фургона, стенеше, шепнеше, въздишаше, натежал от мириса на приближаващия дъжд. Подемаше врявата от разположения наблизо пътуващ панаир, разкъсваше звуците сякаш бяха ефирен воал и промушваше съдраните нишки на шума през мрежата на отворения прозорец над кухненската маса.

Въпреки непрестанния вой на вятъра, Елън долавяше тихите жални звуци откъм люлката в далечния край на двайсетфутовия фургон. Стържене и скърцане. Скрибуцане. Сухо прашене. Шепот като шумолене на хартия. Колкото повече се опитваше да не обръща внимание на странните звуци, толкова по-ясно ги чуваше.

Чувстваше се леко замаяна. Сигурно от уискито. Обикновено не пиеше, но през изминалия един час бе изгълтала четири чаши бърбън. А може да бяха и шест. Не си спомняше точно колко пъти ходи да вземе бутилката.

Взря се в треперещите си ръце и се зачуди дали е достатъчно пияна, та да стори нещо на бебето.

Светкавица раздра тъмния хоризонт и страховит гръм отекна в далечината.

Елън бавно се обърна към люлката, която тънеше в полумрака до леглото, и страхът й премина в гняв. Мразеше съпруга си Конрад, мразеше себе си, задето се забърка в това. Но най-много мразеше бебето, защото то бе отвратително, неопровержимо доказателство за нейния грях. Искаше да го убие — да го умъртви, да го зарови и да забрави, че изобщо някога е съществувало — но знаеше, че трябва да е безпаметно пияна, за да отнеме живота на едно дете.

Вече бе почти готова.

Тя енергично се изправи и приближи до кухненския умивалник. Пусна водата, изсипа полуразтопените ледени кубчета от чашата си и я изплакна.

Въпреки шума на водата, изливаща се в металния умивалник, Елън все още чуваше бебето. Как съска. Как дращи с малките си пръстчета по плетените стени на люлката. Опитва да се измъкне навън.

Не. Явно си въобразяваше. Невъзможно бе да чува тези тъй тихи звуци през шуртенето на водата.

Тя спря чешмата.

За момент светът й се стори потънал в съвършена гробна тишина. После отново дочу шепота на вятъра, понесъл изкривените звуци от латерна, на която някой свиреше на централната алея на панаира.

После откъм люлката отново се дочу дращене, скърцане.

Изведнъж детето изплака. Внезапен, дразнещ писък, един-единствен яростен крясък, издаващ нетърпение и гняв. После настъпи тишина. За няколко секунди бебето застина напълно неподвижно, сетне отново поднови неспокойното си мятане.

С треперещи ръце Елън сложи в чашата си нови кубчета лед и си наля още бърбън. Не възнамеряваше да пие повече, но писъкът на детето бе като неочаквана огнена вълна, която изпепели обгърналата я алкохолна мъгла. Отново беше изтрезняла и страхът бързо завладя пробуденото й съзнание.

Макар нощта да бе гореща и влажна, младата жена потрепери.

Вече не бе в състояние да убие детето. Не й достигаше смелост дори да приближи до люлката.

Но трябва да го направя, помисли си тя.

Върна се на пейката, опасваща кухненската маса, седна и отпи от уискито, опитвайки да си възвърне смелостта, която нарастваше заедно с алкохолното опиянение — единственият начин, по който можеше да се сдобие със смелост.

Твърде млада съм, за да нося този товар, простена нечуто тя. Нямам сили да се справя с него. Признавам го. Господ да ми е на помощ, просто нямам сили.

На двайсет години Елън Стрейкър бе не само твърде млада, за да бъде хваната в капана на мрачното бъдеще, което се очертаваше пред нея; беше също така прекалено хубава и жизнена, за да бъде обречена на живот, белязан с непрестанна душевна болка и смазваща отговорност. Тя бе стройно красиво момиче, пеперуда, която никога не бе имала възможност да разпери криле. Косата й бе тъмнокестенява, почти черна; както и огромните й очи; естествената руменина на страните й прекрасно подхождаше на матовата кожа. Преди да се омъжи за Конрад Стрейкър, тя се казваше Елън Тереза Мари Джиавенето, дъщеря на привлекателен американец от италиански произход и миловидна американка, също с италианска кръв. Средиземноморската й красота не бе единственият белег за нейния произход; тя притежаваше таланта да се радва на дребните неща от живота, непринудено да изразява чувствата си, бе добросърдечна и жизнерадостна като всички италианци. Бе жена, създадена за добри времена, за празненства, танци и веселие. Но първите двайсет години от живота й не бяха особено весели.

Детството й беше безрадостно.

Младежките й години бяха истинско мъчение.

Макар баща й Джоузеф Джиавенето да бе приятен човек с добро сърце, бе твърде мекушав. Не бе господар дори в собствения си дом и не си бе отвоювал правото да се намесва във възпитанието на дъщеря си. Елън твърде рядко се радваше на спокойната обич и чувството за хумор на баща си и непрестанно бе под влиянието на яростния религиозен фанатизъм на майка си.

Джина бе властелинът в дома на семейство Джиавенето и именно пред нея трябваше да отговаря Елън и за най-незначителното си провинение, извършено или въображаемо. Съществуваше безкраен списък от правила, от които Елън трябваше да се ръководи в поведението си, а Джина бе твърдо решена всяко правило да бъде точно и безкомпромисно спазвано. Дъщеря й трябваше да се превърне в жена със строг морал, изпълнена със страхопочитание към Бога.

Религиозна през целия си живот, Джина се бе превърнала във фанатичка след смъртта на единствения си син. Антъни, братът на Елън, бе починал от рак едва седемгодишен. По онова време Елън бе само на четири години — твърде малка, за да проумее какво се случва с брат й, но достатъчно голяма, за да си даде сметка за пагубното влошаване на състоянието му. Джина смяташе, че трагедията е Божие наказание, насочено срещу нея. Бе си втълпила, че не е успяла да угоди на Бога и Той й бе отнел момченцето, за да я накаже. Започна да ходи на литургиите всяка сутрин, вместо само в неделя, като мъкнеше със себе си и своето малко момиченце. Всеки ден неизменно запалваше свещ за спасението на душата на Антъни. Вкъщи отново и отново четеше Библията от кора до кора. Много често принуждаваше Елън да седне и понякога с часове да слуша Светото писание, още преди момиченцето да е пораснало достатъчно, за да проумява това, което чува. Джина знаеше множество ужасяващи истории за Ада: как изглежда; какви ужасни страдания очакват там грешниците; колко лесно едно непослушно дете може да се озове в това вонящо дяволско място. Сънищата на малката Елън бяха изпълнени с ужасни кървави кошмари, свързани със зловещите разкази на майка й за огън и проклятия. Колкото по-религиозна ставаше Джина, толкова повече правила се добавяха към списъка, по който Елън трябваше да живее и според Джина всяко дребно отклонение от тях беше стъпка по пътя към Ада.

Джоузеф бе изгубил целия авторитет пред жена си още в началото на брака им и нямаше никакво влияние над нея, а когато тя се оттегли в странния си свят на религиозни бълнувания, дотолкова се отдалечи от него, че той дори не се опитваше да й въздейства.

Отчаян от промените в Джина, неспособен да общува с жената, в която тя се бе превърнала, Джоузеф прекарваше все по-малко време вкъщи. Притежаваше шивачница — бизнесът не беше твърде печеливш, но пък за сметка на това беше сигурен и стабилен — и той започна да работи до все по-късно. Когато не беше на работа, прекарваше по-голяма част от времето си с приятели, вместо със семейството си и Елън не можеше да се радва често на бащинската му обич и тънкото му чувство за хумор, за да компенсира безкрайните изнурителни часове, през които стоически трябваше да понася смазващия и задушаващ с властността си характер на майка си.

Години наред Елън копнееше за деня, в който ще напусне своя дом; очакваше измъкването си с нетърпението, с което затворникът очаква свободата си. Но сега, след като сама си беше господар, след като повече от година не беше усещала желязната ръка на майка си, бъдещето й изглеждаше, колкото и да е невероятно, по-лошо отпреди. Много по-лошо.

Нещо почука на прозореца.

Елън се извърна и уплашено вдигна поглед. Взря се за момент, но не можа да различи нищо в мрака.

Туп-туп-туп.

— Кой е там? — с изтънял глас попита тя и усети как сърцето и бясно заблъска в гърдите.

В този момент небето бе озарено от светкавица, която остави паяжина от светещи вени и артерии. В краткия проблясък Елън забеляза големи бели нощни пеперуди, които се блъскаха в стъклото.

— Господи! — тихо промълви тя. — Само пеперуди.

Потрепери, извърна се от бясно пърхащите насекоми и отпи от бърбъна.

Не можеше да живее в такова напрежение. Не и задълго. Не можеше да живее в постоянен страх. Скоро трябваше да направи нещо.

Убий бебето!

В люлката то отново проплака: кратък остър писък, подобен на кучешки лай.

Далечна гръмотевица сякаш отвърна на детето. Небесният трясък заглуши за миг монотонния шепот на вятъра и отекна в металните стени на фургона.

Пеперудите продължаваха да се удрят в стъклото. Туп-туп-туп.

Елън припряно изгълта остатъка от бърбъна и отново напълни чашата си.

Трудно й беше да повярва, че се е озовала в този стар фургон, че живее в такава нищета и мизерия — струваше й се като кошмар, предизвикан от треска. Само преди четиринайсет месеца бе започнала нов живот, за който хранеше големи надежди, ала всичко се бе оказало наивен оптимизъм. Светът й се бе сгромолясал и превърнал в руини тъй неочаквано, че тя още не можеше да дойде на себе си.

Бе напуснала дома си шест седмици преди деветнайсетия си рожден ден. Бе се измъкнала посред нощ, без да си даде труда да съобщи за заминаването си, неспособна да се изправи лице в лице с майка си. Бе оставила кратка, изпълнена с горчивина бележка за Джина и бе избягала с мъжа, в когото бе влюбена.

Всъщност всяко неопитно момиче от провинциален град, копнеещо да се спаси от скуката и твърде властните си родители, би обикнало мъж като Конрад Стрейкър. Той бе изключително привлекателен. Правата му, катраненочерна коса бе гъста и лъскава. Чертите му бяха аристократични: високи скули, патрициански нос, волева брадичка. Имаше поразително сини очи — с цвета на газов пламък. Беше висок, строен и се движеше с грацията на танцьор на фламенко.

Но Елън бе възхитена не толкова от външния му вид. Плени я непринуденото му държание, чарът му. Той умееше да говори, беше умен, и от неговите уста и най-префиненото ласкателство звучеше напълно искрено.

Да избягаш с привлекателен мъж, работещ в пътуващ панаир, изглеждаше невероятно романтично. Щяха да обикалят от щат на щат и за една година Елън щеше да види повече, отколкото се бе надявала да види през целия си живот. Щеше да се спаси от скуката. Всеки ден щеше да бъде изпълнен с вълнение, цветове, музика и светлини. А животът на панаира, толкова различен от живота в малкия провинциален град в Илинойс, нямаше да се подчинява на дългия, потискащ списък от пуритански правила.

Двамата с Конрад се ожениха според най-добрата панаирна традиция. Церемонията включваше возене на въртележката след работно време, докато другите работници от панаира седяха наоколо като свидетели. В очите на всички хора тук бракът им бе така обвързващ и свещен, както ако бе сключен в църква от свещеник и им бе връчено брачното свидетелство.

След като стана госпожа Конрад Стрейкър, Елън бе сигурна, че я очаква щастливо бъдеще. Но беше се излъгала.

Бе избягала с Конрад само две седмици, след като се бе запознала с него и твърде късно осъзна, че е видяла само добрата му страна. Едва след сватбата откри, че с него се живее трудно. Той бе човек на настроенията, склонен към насилие. Понякога бе мил и чаровен, както когато я ухажваше. Но се озлобяваше съвсем неочаквано и необяснимо също като диво животно. През последната година все по-често изпадаше в мрачни настроения. Беше саркастичен, раздразнителен, жесток и биеше Елън винаги, когато не успяваше да му угоди. Доставяше му удоволствие да й удря плесници, да я бие с юмруци, да я блъска. В началото на брака им, преди тя да забременее, два пъти я бе удрял с юмрук в корема. Докато Елън носеше детето им, макар да не се нахвърляше тъй брутално върху нея, Конрад не спря да я малтретира.

Когато беше бременна във втория месец, бе изпаднала в такова отчаяние, че почти бе готова да се върне при родителите си. Почти. Но щом си помисли за унижението, което трябваше да преживее, Елън усети, че няма сили да напусне Стрейкър.

Нямаше къде другаде да отиде.

Докато бременността й напредваше, успя да убеди себе си, че Конрад ще улегне, след като се роди бебето. Той искрено обичаше децата; беше очевидно от начина, по който се отнасяше към синовете и дъщерите на другите служители в панаира. Изглеждаше очарован от перспективата да стане баща. Елън си казваше, че бебето ще умилостиви Конрад, ще облагороди характера му, ще го направи по-благ и добросърдечен.

Но преди шест седмици, когато бебето се роди, крехката й надежда се разби на пух и прах. Елън не отиде в болница. Роди според панаирната традиция. Вкъщи, във фургона, с помощта на съпругата на един от панаирните работници. Раждането мина лесно, без никакви усложнения. Без никаква опасност. С изключение на…

Бебето.

Тя потрепери от отвращение при мисълта за съществото, което бе родила, и отново надигна бърбъна.

Сякаш усетило, че тя мисли за него, детето отново изплака.

— Млъкни! — изкрещя Елън и затисна ушите си с длани. — Млъкни, млъкни…

Нямаше да млъкне.

Люлката се разклати, залюля се, заскърца, докато детето риташе и се гърчеше гневно.

Елън изгълта остатъка от бърбъна в чашата си, нервно облиза устни и най-сетне почувства как уискито се разлива по тялото й и я изпълва с увереност. Стана и леко се олюля в малката кухничка.

С наближаването на бурята към мястото, където бе разположен панаирът, дисонансът от звуци стана още по-оглушителен и се извиси в яростно кресчендо.

Елън прекоси фургона, криволичейки, и спря до долната част на люлката. Запали лампата, която разпръсна наоколо кехлибарена светлина, а сенките се спотаиха в ъглите.

Детето спря да се бори със завивките. Вдигна поглед към нея, в очите му блестеше ненавист.

Тя усети, че й прилошава.

Убий го!

Но злобния поглед на детето сякаш я хипнотизираше. Елън не можеше да откъсне очи от втренчения му взор на горгона; не можеше да помръдне; имаше чувството, че се е вкаменила.

Светкавицата отново притисна бледото си лице към прозореца и първите тежки дъждовни капки затрополиха заедно със заглъхващия тътен на гръмотевицата.

Жената се втренчи в детето и студена пот изби по челото й. Бебето не беше нормално; не беше дори близо до нормалното; но не съществуваше медицински термин за неговата уродливост. Всъщност беше неправилно да се нарече дете. Не приличаше на бебе. Беше нещо. Не дотолкова деформирано, та да изглежда като представител на друг вид, различен от човешкия.

Беше отвратително.

— О, Господи! — промълви Елън с треперещ глас. — Господи, защо на мен? Какво направих, та да заслужа това?

Огромните зелени нечовешки очи на нейното отроче я изгледаха отмъстително.

Елън понечи да се извърне. Да изскочи навън от фургона във вилнеещата буря, в бездънната тъмнина, далеч от този кошмар, устремена към спасителния светлик на утрото.

Създанието се сгърчи, ноздрите му трепнаха като на вълк или куче, и тя сякаш го чу да души припряно, усетило нейния мирис сред останалите миризми във фургона.

Убий го!

Библията казва: „Не убивай!“ Убийството е грях. Ако удуши бебето, ще гори в Ада. В съзнанието й изплува поредица от ужасяващи образи, картини от Преизподнята, които майка й бе описвала в хиляди поучителни нравоучения за страшната участ на грешниците: ухилени демони, от чийто черни усти се стича кръв, късащи жива плът сред пронизителни човешки писъци; огромни огньове поглъщат телата на нещастниците; бледи червеи се хранят с плътта на мъртъвци, които все още са в съзнание; агонизиращи хора се гърчат мъчително в купчини от невъобразима, ужасяваща смрад. Елън вече не ходеше на църква, но дълбоко в душата си все още бе католичка. Годините на всекидневна литургия и вечерна молитва, деветнайсет безкрайни години с проповедите на Джина и строгите й поучения, не можеха да бъдат лесно зачеркнати и забравени. Елън все още с цялото си сърце вярваше в Бога, в Рая и Ада. Предупрежденията на Библията носеха за нея изключителна стойност и значение. Не убивай!

Но Божиите заповеди не се отнасяли до животни, каза си тя. Разрешено е да убиваш животни; не би било смъртен грях. А онова нещо в люлката е животно, звяр, чудовище. То не е човешко същество. Така че ако го убие, унищожението му няма да погуби безсмъртната й душа.

От друга страна, как можеше да бъде сигурна, че то не е човек? Беше потомък на мъж и жена. Не съществуваше по-сигурно доказателство. Детето бе мутант, но човешки мутант.

Дилемата изглеждаше неразрешима.

В люлката малкото мургаво същество протегна ръка към Елън. Всъщност това не беше ръка. А лапа със закривени нокти. Дълги, костеливи пръсти, твърде големи за едно шестседмично бебе, макар детето да бе едро за възрастта си; също както лапите на животно, ръцете на малкото не бяха пропорционални на тялото му. Редки черни косми покриваха горната част на ръцете и се сгъстяваха около кокалчетата. Заострените краища на ноктите просветваха в кехлибареножълто. Детето размаха лапа във въздуха, но не достигна Елън.

Тя не можеше да проумее как е възможно да е родила такова уродливо същество. Как бе възможно изобщо да се появи на бял свят? Знаеше, че съществуват уроди. Някои дори работеха в атракционите на панаира. Човешки същества, които изглеждаха отблъскващо, но не и колкото него. Не бяха и наполовина толкова страховити като съществото, което се бе пръкнало от утробата й. Защо Бог бе допуснал това? Защо?

Убийството на детето щеше да бъде проява на милосърдие. То и бездруго никога нямаше да може да се наслади на нормалния живот. Щеше да си остане урод, прицел на насмешки и подигравки, срам за близките си. Животът му щеше да бъде еднообразен и самотен, изпълнен с горчивина. Дори най-безобидните и обикновени удоволствия щяха да си останат недостижими за него и то нямаше да познае щастието.

Нещо повече, ако тя бъде принудена да прекара живота си в грижи за това същество, също не би могла да намери щастие. Перспективата да отгледа това подобие на дете я изпълваше с отчаяние. Убийството щеше да бъде проява на милосърдие и към нея, и към жалкия, а в същото време страховит, мутант, който гневно я наблюдаваше от люлката.

Но римокатолическата църква не дава опрощение за убийство от милосърдие. Дори най-възвишени подбуди не биха я спасили от Ада. А тя знаеше, че подбудите й съвсем не са тъй чисти; да се отърве от този товар, бе отчасти и проява на егоизъм.

Съществото продължаваше да се взира в нея и тя изпита тревожното чувство, че странните му очи не просто я гледат, а проникват в мислите й, в душата й, отвъд всякакви преструвки и лицемерие. То се досещаше за намеренията й и я мразеше.

Бледият му петнист език бавно се плъзна по тъмните устни.

То изсъска предупредително.

Независимо дали това същество бе човек, независимо дали убийството му щеше да бъде грях, Елън знаеше, че то е белязано от злото. Не беше просто уродливо бебе. Беше нещо друго. Нещо много по-лошо. Дяволско изчадие. Чувстваше го с цялото си същество.

А може би съм луда, помисли си тя. Не. Не биваше да позволява да я обземат съмнения. Не беше загубила ум си. Беше съсипана от скръб, изпаднала в дълбока депресия, беше изплашена, ужасена, объркана. Но в никакъв случай не беше луда. Даваше си сметка, че детето е изчадие на злото, значи сетивата не я лъжеха и представата й не беше изкривена.

Убий го!

Детето изпищя. Жалният пронизителен вой стресна Елън.

Дъждът яростно барабанеше по фургона. Силен гръм раздра нощта и разтърси всичко наоколо.

Детето забуйства, сгърчи се и успя да отметне тънкото одеяло, с което бе завито. Вкопчи костеливите си пръсти в люлката, заби заострените си нокти в нея и седна.

Елън усети, че се задушава. Бебето бе твърде малко, за да може да седи без чужда помощ.

То отново изсъска към нея.

Растеше с невероятна бързина, с всеки изминал ден; винаги беше гладно и тя го кърмеше двойно по-често, отколкото се кърми нормално дете; седмица след седмица забелязваше изумителните промени, които настъпваха у него. С изненадваща и обезпокоителна бързина то се учеше как да използва тялото си. Твърде скоро щеше да започне да пълзи, а сетне и да ходи.

А после какво? Колко голямо и подвижно щеше да стане и дали щеше да може да го контролира по някакъв начин?

Устата й пресъхна. Елън се опита да навлажни напуканите си устни, ала езикът й бе сух и грапав.

Капчици студена пот избиха по челото й и се стекоха към ъгълчето на окото й. Солената течност я накара да премигне.

Ако можеше да го даде в някой дом за увредени деца, където му беше мястото, нямаше да е необходимо да го убива. Но Конрад никога не би се отказал от детето си. Той ни най-малко не се отвращаваше от него. Нито пък се страхуваше. Всъщност едва ли би го обожавал повече, ако беше нормално, здраво дете. Той бе неизразимо горд, че е негов баща и Елън смяташе, че това е признак на лудост.

Дори да можеше да изпрати детето в приют, това нямаше да бъде окончателно разрешение. Злото щеше да съществува. Тя знаеше, че детето е изчадие, не изпитваше и най-малко съмнение. Чувстваше се отговорна, задето бе дала живот на подобно създание. Не можеше просто да му обърне гръб и да остави някой друг да се справя с него.

Ами ако убие някого, като стане по-голямо? Няма ли отговорността за смъртта да се стовари върху нея?

Въздухът, нахлуващ през отворените прозорци, беше по-студен, отколкото преди да завали дъждът. Елън усети хладен полъх във врата си.

Детето упорито се опитваше да излезе от люлката.

Най-сетне събрала целия кураж, благодарение на изпитото уиски, с тракащи зъби и треперещи като на парализиран ръце, тя хвана бебето. Не. Съществото. Не трябваше да мисли за него като за бебе. Не можеше да си позволи лукса да изпитва съчувствие. Трябваше да действа. Налагаше се да бъде хладнокръвна, непоколебима, непреклонна, с желязна воля.

Възнамеряваше да повдигне отвратителното създание, да издърпа изпод главата му възглавницата със сатенена калъфка и да го задуши с нея. Не искаше да оставя по тялото му никакви следи от насилие. Смъртта му трябваше да изглежда естествена. Дори съвсем здрави бебета умираха понякога в креватчетата си без видима причина; едва ли някой щеше да бъде изненадан или пък изпълнен с подозрение, ако това жалко, уродливо създание умре в съня си.

Но още щом повдигна телцето му от възглавницата, то се разфуча с такава шокираща ярост, че планът й мигновено бе осуетен. Създанието изпищя и я одра.

Елън изкрещя от болка, когато острите нокти се забиха в ръцете й.

Кръв. Тънки струйки кръв.

То се заизвива и зарита, с мъка го удържаше.

Създанието се изплю върху й. Гъста, неприятно воняща, жълтеникава слюнка се лепна на носа й.

Елън потръпна от отвращение и се отдръпна.

Създанието разтегна черните си устни, оголи петнистите си венци и изфуча.

Нов гръм разцепи непрогледната нощ. Лампите във фургона премигнаха и изгаснаха. Нови светкавици прорязаха тъмнината отвън, преди лампите отново да светнат.

Моля те, Господи, не ме оставяй в тъмнината с това същество, отчаяно простена Елън.

Изпъкналите му зелени очи като че излъчваха странна фосфоресцираща светлина, която колкото и невъзможно да изглеждаше, сякаш идваше някъде от дъното на орбитите им.

Съществото изпищя и отново заизвива тяло.

Започна да уринира.

Сърцето на Елън заблъска бясно в гърдите й.

Изчадието сграбчи ръцете и, като дереше и разкървавяваше плътта й. Разрани нежната кожа на дланите и изтръгна нокътя на палеца й.

Разнесе се зловещ пронизителен вой, какъвто Елън не бе чувала никога през живота си и в продължение на няколко секунди тя не можа да осъзнае, че това са собствените й ужасяващи писъци.

Само ако можеше да хвърли създанието и да побегне, би сторила точно това, но изведнъж осъзна, че не е в състояние да се освободи. То отчаяно се бе вкопчило в ръцете й и нямаше да я пусне.

Елън се бореше с това нечовешки свирепо дете и едва не катурна бебешката люлка. Сянката й диво се замята върху отсрещното легло и нагоре по стената, подскачайки срещу тавана. Сипейки ругатни и скърцайки със зъби, със сетни сили тя успя да докопа врата на детеподобното същество, сграбчи го с две ръце и с неподозирано ожесточение го стисна. Отвратена от зверската ярост, надигнала се в нея, изплашена от собствената си способност за насилие, но решена на всяка цена да отнеме живота на ненавистното същество.

Нямаше да изтръгне живота му лесно. Бе изненадана от стегнатите, напрегнати до крайност мускули на врата му. То отново заби нокти в ръцете й и остави десет нови кървящи рани; болката я омаломощи и отчаяният й опит да го удуши бе обречен на неуспех.

Съществото подбели за миг очи, сетне отново впи омразен поглед в нея.

Гъста слюнка се процеждаше в крайчеца на устата му и надолу по брадичката.

То раззина паст, после черните устни се сгърчиха, само бледият змиеподобен език гнусно се стрелна към нея и отново се скри.

С неподозирана сила съществото сграбчи Елън и я дръпна към себе си, без тя да има време да окаже съпротива, както възнамеряваше. То неумолимо я притегли към люлката и се приповдигна нагоре.

Умри, дявол да те вземе! Умри!

Наведена над люлката, Елън загуби опора и хватката й около врата му се поразхлаби. Лицето й бе само на двайсетина сантиметра от противното му изражение. Смрадливия му дъх я облъхна. То отново се изплю в лицето й.

Нещо опря в корема й.

Тя рязко се отдръпна.

Чу се раздиране на плат. Блузата й.

Детето риташе, ноктите на краката му бяха също тъй дълги и заострени. Опитваше се да издере гърдите и стомаха й. Тя понечи да се отдръпне, ала съществото я държеше здраво с демонична сила и непреклонност.

Елън се чувстваше замаяна, гадеше й се от уискито, повръщаше й се от ужас. Погледът й се замъгли, ушите й бучаха, не й достигаше въздух, струваше й се, че не диша достатъчно дълбоко; зави й се свят. Пот се стичаше от челото й и капеше върху уродливото изчадие.

То се ухили, сякаш предвкусваше победата си.

Губя битката, отчаяно си помисли Елън. Как е възможно? Господи, то ще ме убие!

Нова светкавица разцепи нощната тъма и гръм разтърси небесата. Вятърът заблъска фургона като мощен чук.

Лампите угаснаха и повече не светнаха.

Борбата продължи с подновена ярост. Съществото не беше слабо като нормално човешко бебе. Още при раждането си тежеше почти пет килограма, а за изминалите шест седмици бе наддало двойно. Сега тежеше почти десет килограма и половина. И то без никаква тлъстина. Само мускули. Силно, жилаво, яко създание като малка горила. Беше пъргаво и енергично като шестмесечното шимпанзе, което участваше в един от най-посещаваните атракциони на панаира.

Люлката се катурна с трясък, Елън се спъна в нея и се строполи на земята заедно с детето в опасна близост. То се покачи върху нея. Гъргореше. Зъбеше се. Потърси с крака опора в бедрата й и едва не раздра плътните й джинси.

— Не! — изкрещя Елън.

Трябва да се събудя, мина й през ум.

Но много добре знаеше, че е будна.

Съществото продължаваше да стиска дясната й ръка, забило нокти в плътта й, но лявата бе свободна. Въпреки тъмнината, Елън усети как извитите заострени нокти се протягат към шията й, към незащитената сънна артерия? Рязко отметна глава. Хищните дълги пръсти минаха покрай шията й само на милиметри разстояние.

Елън се претърколи и съществото се озова под нея. Ридаейки неудържимо, с цената на нова раздираща болка, тя успя да освободи дясната си ръка от стоманената хватка на сатанинското създание. Потърси ръцете му в мрака, напипа китките му и ги задържа далече от лицето си.

То отново зарита към корема й, но Елън избегна късите му силни крака. Успя да постави коляно върху гърдите му и да го прикове към земята. Отпусна се с цялата си тежест; ребрата и гръдната му кост поддадоха. Тя чу как нещо изхрущя в тялото му. Създанието нададе пронизителен писък като зъл дух, предвестник на приближаваща смърт. Елън осъзна, че шансът е на нейна страна. Чу се смразяващо кръвта чупене на кости, мачкане и бъхтене, сетне противникът и престана да се съпротивлява. Ръцете му се отпуснаха безжизнено. Създанието изведнъж утихна, замря.

Елън се боеше да отдръпне коляно от гърдите му. Беше сигурна, че то само се преструва на умряло. Ако помръднеше, ако съвсем леко се отместеше, то щеше да се стрелне като змия към гърлото й и да разпори корема й с ноктестите си крака.

Минаха секунди.

Минути.

В тъмнината Елън настойчиво зашепна молитва: „Исусе, помогни ми! Света Елено, покровителко моя, закриляй ме! Света Марийо, Божия майко, чуй ме! Помогни ми! Моля те, моля те, моля те! Пресвета Дево, помогни ми, моля те…“

Внезапно лампите светнаха и Елън уплашено изкрещя.

Уродливото създание лежеше по гръб под нея. От ноздрите и от устата му се процеждаше кръв, а то се взираше в лицето й с изпъкналите си, мътно проблясващи, кървясали очи. Но вече не можеше да я види. Безжизнено бе вперило невиждащи зеници в един друг свят, в Ада, където бе запратила душата му — ако изобщо имаше такава.

Всичко наоколо бе прогизнало от кръв. Повечето не беше от Елън.

Тя отпусна ръце.

Изчадието не оживя, както очакваше. Не я нападна.

Изглеждаше като голямо, размазано насекомо.

Младата жена пълзешком се отдалечи от трупа, без да откъсва поглед от него. Все още не бе напълно убедена, че е мъртво. Все още нямаше сили да се изправи. Приседна, подпряла гръб на близката стена.

В нощния въздух се долавяше тежката воня на кръв, собствената й пот и свежият мирис на дъжда.

Шумното, учестено дишане на Елън постепенно се успокои до ритмично вдишване, издишване, вдишване…

Щом страхът й изчезна и сърцето й заби равномерно, тя усети болка; болеше я навсякъде. Всяка става, всеки мускул бяха болезнено напрегнати от жестоката борба. Палецът на лявата й ръка кървеше там, където бе изтръгнат нокътят; оголената плът смъдеше като полята с киселина. Издраните й пръсти горяха като дамгосани, а разранената длан на дясната й ръка болезнено пулсираше. И двете й ръце бяха издрани над лактите от острите нокти на уродливото създание. Грозни, кървящи драскотини се губеха под раздраните ръкави на дрехата.

Елън заплака. Не само заради физическата болка. Заради мъката, стреса и ужаса. Сълзите щяха да отмият голяма част от нечовешкото напрежение и поне донякъде да намалят тежкия товар на вината.

„Аз съм убийца.“

„Не. То беше животно, твар…“

„Беше мое дете!“

„Не дете. Изчадие! Проклятие…“

Тя все още спореше със себе си, опитвайки се да намери приемливо обяснение за това, което беше извършила, за да може да продължи да живее, когато вратата на фургона се отвори с трясък и Конрад застана на прага, осветен в гръб от проблеснала светкавица. Бе загърнат в дъждобран, от който се стичаше вода; гъстата му черна коса беше мокра, кичури лепнеха по челото му. Вятърът се втурна през отворената врата и като огромно куче обиколи стаята, любопитно подушвайки всичко.

Страхът отново безмилостно сграбчи Елън за гърлото.

Конрад блъсна вратата и тя се затръшна. Обърна се и я видя да седи на пода, подпряла гръб на стената с разкъсана блуза и кървящи ръце.

Елън понечи да обясни защо е убила детето им, но не бе в състояние да говори. Устните й спазматично мърдаха, но оттам излизаха само дрезгави, неразбираеми звуци.

Конрад недоумяващо обходи с поглед стаята. Сетне отмести очи от Елън към кървавото смачкано същество на пода.

Огромните му ръце тутакси се сбиха в юмруци.

— Не! — промълви той, неспособен да повярва на очите си. — Не… не… не…

Бавно се приближи към малкия труп.

Треперейки неудържимо, Елън го проследи с поглед.

Зашеметен, Конрад коленичи и се вторачи в мъртвото създание. Цяла вечност не откъсна очи от него. Сетне по бузите му се процедиха сълзи. Елън никога досега не го бе виждала да плаче. Най-после той вдигна безжизненото телце и го притисна към гърдите си. Бледата кръв на рожбата му се стече по дъждобрана.

— Бебето ми, мъничкото ми бебе, сладкото ми малко момченце — проплака Конрад. — Момчето ми… Синчето ми… Какво се е случило с теб? Какво ти е направила тя? Какво е направила?

Страхът вдъхна на Елън нови сили. Тя се подпря с ръка на стената и се изправи. Краката й трепереха. Усещаше, че коленете й ще се огънат, ако се опита да направи дори една крачка.

Доловил шума, Конрад се извърна.

— Аз… трябваше да го направя — с треперещ глас промълви тя.

Сините му очи бяха леденостудени.

— То ме нападна.

Конрад положи тялото на пода. Нежно. Внимателно.

Едва ли ще бъде толкова нежен с мен, помисли си Елън.

— Моля те, Конрад! Моля те да ме разбереш.

Той се изправи и се приближи към нея.

Елън изпита отчаяно желание да избяга, ала не можеше да помръдне.

— Убила си Виктор — дрезгаво изрече Конрад.

Той беше дал име на детеподобното създание — Виктор Мартин Стрейкър — което й се струваше абсурдно. Повече от абсурдно. Опасно! Започнеше ли да го нарича по име, щеше да започне да мисли за него като за човешко бебе. А то не беше човек. Не беше човек, по дяволите! Беше изчадие. Не можеше да си позволи да изпитва чувства към него; чувствата щяха да я направят уязвима. Тя отказваше да го нарича Виктор. Отказваше дори да признае, че има пол. То не беше малко момче. Беше малко чудовище.

— Защо? Защо си убила моя Виктор?

— То ме нападна — повтори тя.

— Лъжкиня!

— Нападна ме!

— Лъжлива кучка!

— Погледни ме! — Тя протегна кървящите си длани. — Погледни какво ми причини.

Мъката, изписана по лицето на Конрад, се замени с яростна омраза.

— Опитала си се да го убиеш и той се е борил да се защити!

— Не! То беше отвратително. Ужасно. Заби ноктите си в мен. Опита се да раздере шията ми. Опита се да…

— Млъкни! — процеди през зъби той.

— Конрад, знаеш, че насилието бе вродено у него. И теб понякога те издраскваше до кръв. Ако бъдеш честен, ако сложиш ръка на сърцето си, ще признаеш, че съм права. Ние дадохме живот не на дете. А на изчадие. Изчадие на злото, Конрад. То…

— Казах ти да си затвориш гадната уста, мръсна кучко!

Той трепереше от ярост. Пяна бе избила по устните му.

Елън се сви като от удар.

— Полиция ли ще извикаш?

— Знаеш, че работещите на панаира никога не тичат при ченгетата. Ние сами решаваме проблемите си. Зная как да постъпя с отвратителна мръсница като теб.

Щеше да я убие. Сигурна бе в това.

— Чакай, изслушай ме, дай ми възможност да ти обясня! Какъв живот щеше да води то и без това? — отчаяно говореше тя.

Конрад я изгледа гневно. В очите му се четеше не само студена ярост, а и лудост. Когато хладният му поглед я прониза, й се стори, че я прободоха хиляди остри ледени къса. Това не бяха очи на разумен човек.

Тя потрепери.

— Щеше да бъде нещастно цял живот. Щеше да бъде урод, отхвърлен от обществото, презиран, подлаган на безмилостни подигравки. Нямаше да може да се наслади дори на най-обикновените удоволствия. Не съм направила нищо лошо. Само избавих бедното същество от нещастието му. Това е всичко. Спестих му години, години самота и…

Конрад я удари през лицето. Силно.

Тя трескаво се огледа, ала не съзря никаква възможност за бягство.

Острите, правилни черти на мъжа вече не изглеждаха аристократични; лицето му беше ужасяващо, изопнато, сенките му придаваха свирепо изражение на хищник.

Той се приближи още повече и отново я зашлеви. После я заудря с юмруци — веднъж, два пъти, три пъти… Удряше я в корема, в ребрата…

Тя бе прекалено слаба, твърде изтощена, за да се съпротивлява. Безсилно се свлече на пода, примирила се с мисълта, че не ще избегне смъртта.

Света Марийо, Божия майко!

Конрад я сграбчи, задържа я изправена с една ръка и продължи да я удря, сипейки ругатни и проклятия. Елън загуби представа за броя на ударите, загуби способност да различава новата болка от предишната, докато накрая не загуби и съзнание.

Нямаше представа колко време е минало, когато изплува от тъмната бездна, където демонични гласове сипеха неразбираеми заплахи. Отвори очи и за момент не можа да определи къде се намира.

Сетне видя ужасния малък труп на пода, недалече от нея. Сгърченото лице, застинало в отвратителна гримаса, бе обърнато към нея.

Дъждът глухо барабанеше по покрива на фургона.

Пребитото й тяло бе проснато на пода. Надигна се с нечовешко усилие и успя да седне. Чувстваше се ужасно, сякаш в тялото й бе се взривила бомба.

Съгледа Конрад до леглото. Двата й куфара бяха отворени и той хвърляше дрехи в тях.

Не я беше убил. Защо? Възнамеряваше да я пребие до смърт, сигурна бе в това. Защо се бе отказал?

Елън коленичи със стон. Усети в устата си вкус на кръв; няколко зъба й се клатеха. С огромно усилие успя да се изправи.

Конрад затвори куфарите и мина с тях покрай нея. Отвори вратата на фургона и изхвърли багажа навън. Дамската й чанта бе на кухненския плот и той я запрати след куфарите.

— Твой ред е! — изкрещя към нея. — Махай се и никога повече не се мяркай пред очите ми!

Тя не можеше да повярва, че я е оставил жива. Сигурно бе намислил нещо, за да я изиграе.

— Махай се оттук, мръснице! Мърдай! Веднага!

Елън се олюля като жребче, което прави първите си крачки, и затътри крака. Беше напрегната, очакваше отново да я нападне, но той не вдигна повече ръка срещу нея.

Щом стигна вратата, където дъждът яростно шибаше прага, Конрад се обади:

— Още нещо.

Тя се извърна боязливо и вдигна ръка, за да се предпази от удара, който бе сигурна, че всеки миг ще последва.

Но мъжът нямаше намерение да я удря. Все още бе ядосан, но вече се владееше.

— Един ден ще се омъжиш за някого от обикновения свят. Ще имаш друго дете. Може би две или три…

В гласа му се долавяше зловеща заплаха, но Елън бе прекалено замаяна, за да осъзнае какво й намеква. Изчака го да продължи.

Тънките му безкръвни устни бавно се извиха в хладна усмивка.

— Когато отново родиш деца, които ще обичаш и към които ще бъдеш дълбоко привързана, аз ще дойда и ще ти ги отнема. Независимо къде ще отидеш, без значение колко далече ще бъдеш и какво ще бъде новото ти име, аз ще те намеря! Кълна се, че ще го сторя! Ще те открия и ще ти отнема децата, така както ти ми отне моето малко момченце. Ще ги убия!

— Ти си луд…

Усмивката му стана по-широка като озъбване на мъртвец.

— Няма да намериш място, където да се скриеш. Няма да има нито едно безопасно кътче на света. Нито едно! Непрестанно ще се озърташ през рамо, докато си жива. А сега се махай оттук, кучко! Махай се, преди да съм решил да смажа проклетата ти глава!

Той пристъпи към нея.

Елън бързо изскочи от фургона и се спусна по двете метални стъпала в тъмнината, фургонът бе паркиран на малка поляна и над него нямаше заслон, който да го предпазва от дъжда, така че само след секунди Елън бе мокра до кости.

За момент силуетът на Конрад се очерта на фона на кехлибареножълтия правоъгълник на отворената врата, сетне мъжът я затръшна с все сила.

Дърветата около Елън се поклащаха от вятъра. Листата шумоляха като надежда, която е била стъпкана и изхвърлена.

Най-сетне Елън намери сили да вдигне чантата си и двата изкаляни куфара. Прекоси панаирното градче, претъпкано с какви ли не моторизирани возила — фургони, камиони, коли. Под настоятелните пръсти на дъжда всяко от тях свиреше своята партия в оркестъра на бурята.

В някои от тези фургони живееха нейни приятели. Много от хората, с които се бе запознала, й харесваха, а знаеше, че и много от тях също я харесват. Докато шляпаше през лепкавата кал, тя с копнеж поглеждаше към осветените прозорци, но никъде не посмя да спре. Нямаше представа как биха реагирали приятелите й от панаира на новината, че е убила Виктор Мартин Стрейкър. Повечето от панаирджиите бяха несретници — хора, които не биха могли да живеят никъде другаде; ето защо се защитаваха яростно един друг, а външните неминуемо приемаха за жертви, които да подмамят и ограбят. Силно развитото им чувство за общност можеше да се разпростре дори над ужасяващото детеподобно същество, което бе родила. Пък и със сигурност щяха да подкрепят Конрад, а не нея, тъй като родителите му бяха панаирджии, а и той самият още с раждането си се числеше към тази затворена общност, докато тя бе заживяла по този начин едва преди четиринайсет месеца.

Елън продължи да върви.

Излезе от горичката и пое по централната алея. Бурята безпрепятствено се нахвърли върху нея. Дъждът яростно шибаше земята, образувайки порои дори по покритите с чакъл пътечки и отмивайки дървесните трици пред някои от страничните атракциони.

Портите на панаира бяха здраво залостени. Светеха само няколко лампи, които се люлееха на жиците, подмятани от вятъра, хвърляйки безформени танцуващи сенки наоколо. Всички посетители се бяха прибрали вкъщи, пропъдени от лошото време. Панаирът бе напълно безлюден. Елън зърна само две джуджета в жълти дъждобрани. Те претичаха между замрялата въртележка и палатката в крещящи цветове, където иначе лъстиви танцьорки виеха тела в съблазнителни ориенталски танци. Мъничетата се взряха в Елън и очите им проблеснаха любопитно изпод качулките.

Тя се отправи към портата. Няколко пъти погледна назад, уплашена, че Конрад може да промени решението си и да я догони.

Платнените стени на шатрите плющяха на вятъра и опъваха въжетата на прикрепящите ги към земята клинове.

През пелената на дъжда и леката мъгла тъмното виенско колело се издигаше като огромен праисторически скелет, странен и загадъчен. Познатите контури й се сториха замъглени и изкривени, някак призрачно нереални в нощта и мъглата.

Елън мина покрай Къщата на ужасите, която беше собственост на Конрад; той работеше тук всеки ден. Гигантско злорадо лице на клоун гледаше надолу към нея от високата фасада. Художникът може би на шега го бе уподобил на Конрад. Елън потръпна, забелязала приликата дори в мрака. Изпита тревожно предчувствие, че огромните изрисувани очи на клоуна я следят неотлъчно. Отклони поглед и ускори крачка.

Когато стигна до портата, спря, внезапно осъзнала, че не знае накъде да поеме. Нямаше къде да отиде. Нямаше към кого да се обърне.

Дюдюкащият вятър сякаш й се присмиваше.

* * *

По-късно същата нощ, когато бурята поутихна и продължи да ръми само лек дъждец, Конрад се качи на неподвижната въртележка в центъра на безлюдната главна алея. Избра не конче, а една от ярко боядисаните, майсторски изработени, пейки и седна.

Кори Бейкър, мъжът, който обслужваше въртележката, тутакси се появи на командния пулт в будката за билети. Той запали лампите на въртележката, включи мощния мотор, бутна лоста и платформата започна да се върти в обратна на обичайната посока. Засвири латерна, ала живата мелодия не можа да разсее мрачната атмосфера, която съпътстваше подобна церемония.

Месинговите стълбове се задвижиха нагоре, надолу, нагоре, надолу, проблясвайки в мрака.

Дървените коне и кобили загалопираха с опашките напред, обиколка след обиколка.

Конрад, единственият возещ се на въртележката, гледаше право пред себе си, стиснал мрачно устни, с непроницаемо изражение.

Такова инцидентно пускане на въртележката в обратна посока беше традиционният панаирен ритуал за разтрогване на брак. Булката и младоженецът се движеха в обичайната посока — напред — когато се женеха; всеки от тях можеше да получи развод, като се вози в обратната посока, сам. Подобни церемонии изглеждаха абсурдни за външните хора, но за панаирджиите тези обреди бяха тъй естествени, както религиозния църковен обет и гражданските ритуали в обикновения свят.

Петима панаирджии, свидетели на развода, наблюдаваха въртележката. Кори Бейкър и съпругата му. Зина Пенетски, една от изпълнителките на ориенталски танци. Две уродливи, но иначе разумни, човешки същества — жена с дълга брада и триокият човек-алигатор, чиято кожа бе груба и люспеста като на същинско влечуго. Петимата стояха под дъжда и безмълвно наблюдаваха как Конрад се въртеше в кръг сред мъглата, обгърнат от хладния въздух и сподирен от глухата музика.

След като въртележката направи шест пълни кръга с нормална скорост, Кори изключи мотора. Платформата постепенно забави ход.

Докато чакаше въртележката да спре напълно, Конрад си мислеше за децата, които Елън един ден щеше да роди. Той вдигна ръце и се втренчи в празното пространство, опитвайки се да си представи как пръстите му се обливат в кръвта на нейните наследници. След няколко години тя щеше да се омъжи отново; беше твърде привлекателна, за да остане дълго време необвързана. След десет години със сигурност щеше да има поне едно дете. Тогава Конрад щеше да започне да я търси. Щеше да наеме частни детективи; нямаше да пести пари и средства. Беше сигурен, че утре сутрин Елън вече няма да приема заплахата му на сериозно, но той за нищо на света не би се отказал от думите си. И след десет години, когато. Елън щеше да се чувства в пълна безопасност, той щеше да я открие и да й отнеме най-скъпото.

Сега, повече от всеки друг път в своя нещастен живот, Конрад Стрейкър имаше за какво да живее.

Заради кръвното отмъщение!

* * *

Елън прекара нощта в мотел, недалече от мястото, където бе разположен панаирът.

Не спа добре. Макар да бе превързала раните си, цялото й тяло гореше в треска и тя не можеше да си намери място в леглото. Но най-лошото беше, че всеки път щом се унесеше в дрямка, макар и за броени минути, я връхлитаха кървави кошмари.

Разсънена, тя се взираше в тавана, изпълнена с тревоги за бъдещето. Къде да отиде? Какво да прави? Нямаше много пари.

Изпаднала в дълбока депресия, й мина еретичната мисъл за самоубийство, ала тя бързо я отхвърли. Можеше и да не отиде в Ада заради убийството на ужасното създание, което можеше да се нарече нейно дете, но със сигурност щеше да бъде прокълната, ако посегне на собствения си живот. За католиците самоубийството е смъртен грях.

Изоставила църквата, за да се противопостави на фанатичната религиозност на майка си, живяла няколко години в безверие, в този миг Елън осъзна колко дълбоко се корени вярата и в Бога. Отново се чувстваше католичка и копнееше за пречистващата сила на изповедта, за литургията, която извисяваше духа. Раждането на уродливото изчадие и най-вече жестоката й борба с него, я бяха убедили, че на света съществуват Добро и Зло, сили на Господа и сили на Сатаната, които управляват човеците.

Отпусната в леглото в мотелската стая, придърпала завивките до брадичката си, тя се моли неспирно през цялата нощ.

Призори най-сетне се унесе в сън, несмущаван от кошмари, а когато се събуди, вече не се чувстваше тъй потисната.

През високия прозорец се процеждаха златисти слънчеви лъчи и докато се наслаждаваше на благодатната им топлина, Елън почувства да я изпълват надежди за бъдещето.

Конрад вече беше минало, останало зад гърба й. Завинаги.

Чудовищното дете беше мъртво. Завинаги.

Животът бе пълен с възможности.

След мъката, болката и страха, които беше преживяла, й се полагаше малко щастие.

Вече бе изхвърлила от съзнанието си зловещата заплаха на Конрад.

Беше вторник, 16 август, 1955 година.