Владимир Арсениев
Дерсу Узала (9)

VIII глава
Такема

Птици на морския бряг. — Население. — Дъговидно разположени планински гънки. — Река Илимо. — Река Цимухе. — Леший и тигровите следи. — Изюбърът. — Праговете. — Преминаване на реката. — Бивакът на стария китаец.

Днес е първият ден на есента (1 септември). След пладне ние се разделихме с река Сяо-Кема и се прехвърлихме на Такема. Разстоянието е малко — само седем километра по хубава пътека, направена успоредно на морския бряг.

Околните планини се състоят от метаморфозирани базалти, авгитов андезит и туфи и имат вид на измити от водата ниски хълмове с полегати склонове. До Такема стигнахме рано, но дълго време не можахме да се прехвърлим на десния бряг. Отсреща, близо до устието на реката, пасеха коне, наглеждани от един стар китаец и някакъв куц таза. Според думите на стареца тазата отишъл с лодката си в селото за продукти и скоро трябвало да се върне обратно. Наложи се да го изчакаме. Докато стрелците варяха чай, аз нямаше какво да правя, затова отидох на морския бряг да погледам птиците.

Те току-що бяха започнали да отлитат на юг. Най-напред забелязах сиви патици и тесноклюни лопатарки. И едните, и другите бяха много. Сивите патици са много плашливи: не допускат до себе си човек и отлитат веднага щом чуят стъпки. Вторите — малки сиви патета със сини огледалца на крилата — са тихи и доверчиви и при приближаването на човек се стараят само да отплуват малко встрани. На друго място видях няколко траурни потапници. Черни, със син оттенък и бели петна на гърба, те бързо плуваха по лагуните и често се гмуркаха. Убих две от тях, но месото им не можеше да се яде, защото силно миришеше на риба. По отсрещния бряг се движеха на групички много пясъчници. Някои от тях прелитаха и на нашата страна. Бяха червенокраки красавици. Около водата се суетяха каменарки — красиви пъстри птички също с червени крака. Те ситнеха по водата и щом някоя вълна се отдръпнеше, веднага надничаха под камъните, преобръщаха тревичките и търсеха нещо за ядене. По-близо до морето се разхождаха едрите и красиви стридояди с червени човки и сиво-виолетови крака. Те допускаха човек да ги приближи само на сто и петдесет — двеста крачки, след това се вдигаха един след друг, отлитаха на около четиристотин крачки и отново кацваха при водата, озъртайки се на всички страни. Около устието на реката видях грациозни стърчиопашки. Те подскачаха самостоятелно по камъните, размахваха опашници и изобщо не се плашеха от присъствието ми. В морето плуваха обикновени потапници и както изглежда, бяха съвсем равнодушни към прелета. Не ги тревожеха настъпващите студове.

Наближаваше времето на кетовите пасажи и затова в морето пред устието на Такема имаше много чайки. Вече няколко дни чайките отлитаха една по една някъде на юг. След това изчезнаха и ето че сега неочаквано се появиха отново, но вече на ята. Понякога чайките вкупом хвръкваха от водата, прелитаха над пясъчния нанос в устието и кацваха в тихото заливче на реката. Убих две птици. Бяха малки тихоокеански черногърби чайки.

В района на Такема фазани изобщо не се срещат, въпреки че тук земята се обработва повече от десет години. Това се дължи на факта, че между реките Санхобе и Такема има област без нивя и зеленчукови градини. Както изглежда, в Заусурийския край река Такема е северна граница на разпространението на обикновената сврака. В района на залива Олга тази птица е съвсем обикновено явление, но отивайки на север по морското крайбрежие, ние все по-рядко я срещахме.

Най-после куцият таза се върна и ние се заприготвяхме да се прехвърлим през реката. Прехвърлянето не беше толкова просто и лесно, както изглеждаше от брега. Течението на Такема е доста бързо, лодкарят таза всеки път се изкачваше на около триста метра нагоре по реката и едва тогава се спускаше към отсрещния бряг, като с всички сили опираше пръта си в дъното на реката, но въпреки това течението го отнасяше към устието.

В долното си течение река Такема се разделя на три ръкава. И трите се вливат в едно дълго заливче, разположено успоредно на морския бряг и отделено от морето с пясъчен вал. По-рано устието на Такема се е намирало на дванадесет километра далече от морето, там, където долината се стеснява и образува „бузи“. За това красноречиво говорят следите от абразия^[1] по лявата страна на долината, в подножието на намиращите се днес навътре в сушата крайбрежни скали от аклировиден гранит.

На десетина километра от морето десният бряг на реката е скалист и се състои от здрав, неподатлив на разрушение гранит с многобройни жили от афанит и скилит.

След като се прехвърлихме на другата страна на реката, ние тръгнахме към фанзите, които се виждаха в далечината. Населението на Такема е смесено и се състои от китайци и тази. Китайските фанзи са 23, удехейските — 11.

В планината от дясната страна на реката, срещу фанзата на Сиу-Фу, китайците са промивали злато, но са престанали да се занимават с тази работа, защото добивът на скъпоценния метал не оправдавал изразходваните усилия.

Тазите на река Такема бяха от онези, които населяват и Южноусурийския край, но влиянието на китайците върху тях бе по-голямо. Те живееха във фанзи, умееха да правят лодки и ски, през лятото се занимаваха със земеделие, а през зимата с лов на самури. Говореха на китайски, а на удехейски знаеха само броенето и отделни думи. Китайците на Такема бяха пълни господари на реката; туземците бяха наплашени и както навсякъде, тънеха в неизплатими дългове.

Когато наближавахме селището, насреща ни излезе старейшината Сю-Кай. Той беше благообразен старец с бяла брада. За престоя тук избрах фанзата на таза Сиу-Фу, построена самотно зад един ръкав.

Следният ден, 2 септември, беше определен за почивка. Любителите на риболова ходиха на реката. Уловиха три кети, една гърбуша и два главоча с пъстра окраска и оранжева ивица на тъмномаслинената си гръбна перка. Останалите се занимаваха с дрехите си и чистеха оръжието си. След като се посъветвах с тазите, реших да тръгна нагоре по реката само с Дерсу, Чжан-Бао, Аринин и Чан-Лин, племенник на гърбавия таза, който избяга от река Йодзихе. А на А. И. Мерзляков наредих да тръгне с останалите мулета към река Амагу и да чака там моето завръщане.

Тръгването беше насрочено за следния ден, но не можахме да го осъществим поради доста лошото време. Най-после, на 4 септември, дъждът престана. Тогава стегнахме раниците си и след пладне четиримата тръгнахме на далечен път.

Крайбрежната ивица на север от нос Видний в географско отношение представлява област, съвсем различна от онази, която бяхме видели по на юг.

Интересна особеност на тази част от Заусурийския край са дъгообразно разположените планински гънки. Ето защо и реките текат към морето дъгообразно. Такова е течението на реките Такема, Ку-сун, Кулумбе и Амагу. Първите две са обгръщащи, а вторите — обгърнати; освен това горното течение на Такема минава зад горното течение на Кусун, Кулумбе и Амагу на свой ред обгръщат реките Вандагоу, Найну и Момокчи. Река Такема е дълга над сто и двадесет километра, тече по надлъжна долина и в долното си течение прорязва един планински хребет. Тя е бърза и многоводна река с извънредно много прагове. Долното й течение е широко до шестдесет метра, а дълбочината му достига до метър и половина.

От тазките фанзи нагоре по долината води пешеходна пътека, която се придържа към левия бряг на реката и по всевъзможни начини избягва бродовете. Там, където долината се стеснява, трябваше да се катерим по скалите и дори да газим по плиткото в реката. Първите „бузи“ (от кварцово-порфирен туф) се намират на дванадесет километра от морето, вторите — два и половина километра по-нагоре. В разкритията по тези места може да се види диабазов и силно хлоритизиран порфирит. Във вдлъбнатината на една от скалите китайците са направили параклис на божеството, пазител на горите и планините.

Зад „бузите“ долината пак се разширява. Тази местност се нарича Илимо, по името на реката, която се влива в Такема от дясната й страна. Илимо е дълга тридесет и пет километра и води началото си от три планински потока. Най-интересен е левият й приток Чаку, по който се отива към Такунчи (приток на Такема). Според думите на туземците в горното течение на Чаку има висока скалиста сопка, която китайците наричат Ян-Лаза (тоест „Тръбестата скала“). Средният безименен поток ще отведе пътника при река Билимбе, а десният — при река Сяо-Кема.

Долината на Илимо е права и в долната си част открита и камениста. От лявата й страна се простират тераси, на места блатисти и обрасли с рядка гора от черна бреза, липа и лиственица.

От устието на река Илимо Такема завива на север и продължава в тази посока шест-седем километра. През всичкото време тя се придържа към дясната страна на долината и тече в подножието на планини, покрити със сипеи и почти напълно лишени от растителност. Планините се състоят от глинесто-силициеви шисти и гранитен порфир. От лявата страна на реката се е проточила широка безлесна ивица земя. Тук може да се видят добре запазени двойни тераси. Пръснатите поотделно или на малки групи дървета им придават живописен вид.

Долината на Цимухе изглежда като продължение на долината на Такема. От зелената гора при устието й стърчи самотна безименна скала, която може да служи като прекрасен ориентир. В далечината се вижда високият и напълно оголен планински хребет, който обгражда басейна на река Такема от североизток.

От река Цимухе Такема прави рязък завой на запад и тече по една клисура. Планините от двете страни на клисурата се състоят от полевошпатов порфир с включения от хлорит; отдясно се виждат разкрития от фелзити и кварцов порфир с епидот. Тук има много скали, които под въздействието на водата са придобили странни очертания. Някои от тях приличат на арки, други на допотопни животни с малки глави, трети — на фигурални стълбове и т.н. Те се нижат на разстояние от два-три километра. След това долината отново се разширява. През време на дъждовете тук винаги се събира много вода. Тогава реката излиза от бреговете си и залива цялата гора.

В долината на Такема растат мощни девствени гори, до които никога досега не се е докосвала човешка ръка. Струваше ми се, че природата нарочно е избрала тези места, за да покаже каква може да бъде производителната сила на земята.

Кедърът, тополата, кленът, елшата, песъкинята на Максимович, шипката, офиката с бъзовидни листа, амурският кисел трън и манджурската аралия, преплетени с лози, актинидии и лимонник, образуват на това място такъв непроходим гъсталак, че човек може да се промъкне през него само с нож в ръката, с много голяма мъка и с риск да остави дрехите си по храстите.

Вървяхме доста шумно. Дерсу нещо разказваше, Чжан-Бао и Чан-Ли се смееха. Изведнъж Леший спря, подви опашка, изгърби се и прибрал уши, започна страхливо да се озърта. Той пусна хората да минат пред него и тихичко се затътри подире им. Скоро се разбра от какво се беше уплашил. По тинестата почва пред нас се виждаха отпечатъци от тигрови лапи. Тигърът току-що беше бродил тук, но дочул нашите гласове, се бе скрил в храстите. В това време моята Алпа, която разбираше само от пернат дивеч, малко поизостана, а след това се завтече да ни догони. Щом чу, че нещо тича отзад, Леший заскимтя, хукна напред и така се удари в краката на Дерсу, че го събори на земята. Ние отначало също се изплашихме и се приготвихме за отбрана. Дерсу стана от земята и каза, като се обръщаше към Леший:

— Твоята с хората не може ходи. Моята тебе не другар. С такъв куче в компания ходи — скоро пропадай.

В края на фразата си той го заплю. И наистина с такова куче е много опасно да се ходи на лов. То може да предизвика някое животно да се спусне към ловеца и в момента, когато той се готви да стреля с пушката си, да го събори.

Към пет часа след пладне ние спряхме на бивак. Раниците ни бяха тежки и всички бяхме капнали от умора. Наоколо имаше много трева и изсъхнали дървета. За да не подпалим гората, ние се разположихме на чакъла край реката.

Наближаваше есента. Здрачът започна да настъпва по-рано, нощите станаха по-дълги, взе да пада обилна роса. Природата оплакваше пролетта и лятото, когато всичко беше младо и се наслаждаваше на живота.

След вечеря отидох да погазя из една камениста плитчина. Щом я прекосих, седнах на един довлечен от водата пън и се загледах в реката.

Нощта беше ясна. Едната страна на реката бе осветена, другата оставаше в сянка. На лунна светлина листата на дърветата изглеждаха посребрени, стволовете — белезникавосивкави, а сенките — черни. Ракитакът се бе надвесил ниско над водата, сякаш искаше да скрие нещо на брега. Наоколо беше тихо, безмълвно, само реката слабо ромолеше в камъните по плитчините.

Изведнъж до слуха ми долетя шумолене, което идваше от храстите. Спомних си срещата с тигъра и се поуплаших. От опит знаех, че шумът още не значи опасност: много често той се дължи на някакво дребно животинче от рода на мишките или жабите. Овладях се и останах на мястото си. След една минута шумът се повтори, после се чу пращене на клони и в осветената от луната камениста плитчина се появи елен. Той приближи до реката и започна жадно да пие вода. Не смеех да мръдна и около две минути се любувах на прекрасното животно. В това време нашите кучета го усетиха и се разлаяха. Изюбърът трепна и сложил рога на гърба си, бегом изскочи от реката, метна се на брега и се скри в гората. Станах от пъна и се върнах в бивака.

Вечерта още дълго седяхме край огъня и приказвахме за лов.

На другия ден всички станахме рано; първите утринни лъчи ни завариха вече на път.

Сега реката зави на запад. На тези места тя е широка от 60 до 80 метра, а дълбочината й достига от метър и половина до два. Такема се смята за най-бурната река по тукашното крайбрежие. И наистина от четири измервания бе установено, че средната бързина на течението й е 10 километра в час.

Благодарение на това, че в долината на Такема има хубави гори, в нея са се запазили и животните. Тук може да се срещнат всички представители на четириногите, като се почне от катеричката и се свърши с тигъра. Особено много са изюбрите. Навсякъде по пътя се виждаха китайски ловни колиби и заложени капани за самури.

През цялото време вървяхме по една пътека, направена от животните по левия бряг на реката. Такива пътеки тук има много. Те са слабо утъпкани и често се губят в храстите. По тях четириногите се движат свободно, но човекът върви трудно. Трябва да имаш добра тренировка, за да можеш с товар на гърба да скачаш от камък на камък и да се катериш по наклон, по-голям от четиридесет градуса.

Колкото повече напредвахме, толкова повече се засилваше шумът, който идваше до нас някъде отдалеч. Чан-Лин ни обясни, че този шум се дължи на праговете. На река Такема те са шест. Най-големият е при река Такунчи, а по-малките — около устията на Охотхе и Чандингоуза. Тук трябваше да се прехвърлим на другия бряг на Такема.

Да минеш през брод дълбока и бърза река не е толкова просто. Ако нивото на водата е ниско, за това не си струва и да се говори, но ако водата стига до кръста ти, в нея трябва да се движиш много предпазливо.

Вече бях казал, че отличителна особеност на тукашните реки е ниската температура на водата, затова се налага да минаваш бродовете облечен. Голото тяло зъзне — особено пищялите. Освен това трябва да вървиш не по права линия и не срещу водата, а косо по течението. В никакъв случай не бива да се обръщаш с лице или гръб към водата, защото течението ще те събори. А за да не те понесе настрани от набелязаната линия, трябва здраво да се държиш на краката си, което може да стане само при условие, че си обут. За по-голяма устойчивост някои хора надяват раници и дори поставят върху тях камъни. Но раниците са и нещо опасно. Ако паднеш във водата, товарът не ти позволява да се изправиш на крака, а за плуване не може и да се мисли.

Решихме да вървим всички заедно, та ако някой отмалее, другите да го подкрепят. Пръв тръгна Чан-Лин, след него Чжан-Бао, мен поставиха по средата, а Дерсу вървеше накрая. Кучетата заплуваха край нас, но течението ги отнесе настрани. Когато влизахме във водата, те вече бяха на противоположния бряг и се отърсваха.

 

 

Още при първите крачки почувствувах, че ако нямаше раница на гърба ми и здрав прът в ръцете ми, не бих могъл да се справя с течението. Тъй като водата се носеше с голяма бързина, на мен ми се зави свят, олюлях се и едва не паднах, но Чжан-Бао ме задържа със силната си ръка. В това време свалих с пръта фуражката си; за нея нямаше време да помисля. След една минута се оправих и тръгнах по-нататък. Скоро забелязах, че започнах да вървя по-лесно. Още няколко крачки и излязохме на плиткото. По въздишката, изтръгнала се от спътниците ми, разбрах, че наистина се бяхме изложили на сериозна опасност.

Щом се озовахме на брега, аз започнах бързо да се обличам, но Чан-Лин каза, че повече няма да вървим и ще останем тук да нощуваме.

На самия бряг на реката имаше следи от огън. Пепел, въглени, обгорели главни — това беше всичко, което аз забелязах, но Дерсу видя много повече неща. Най-напред установи, че на същото място са палили огън много пъти: значи тук имаше постоянен брод през реката. След това каза, че последния път — преди три дни — край огъня е нощувал само един стар китаец-ловец, който цяла нощ не бил спал, а сутринта не се решил да мине реката и се върнал назад. Да предположим, че по единствената следа на пясъка можеше да се разбере, че тук е нощувал само един човек; че той не бе спал, личеше по това, че около огъня никой не беше лежал; че е бил ловец, Дерсу заключи от дървената нащърбена пръчица, каквато обикновено употребяват при направата на капани за дребни четириноги; че е бил китаец, разбра по захвърлените ули и по устройването на бивака. Всичко това можеше да се разбере. Но по какво бе познал, че човекът е бил стар? Тъй като не можах да отгатна, помолих го да ми обясни.

— Как твоята толкова години по сопките ходи и не разбирай? — попита на свой ред той.

И вдигна от земята улите. Бяха стари, много пъти поправяни, продупчени. На мен ми беше ясно само, че китаецът ги е захвърлил, защото са били вече негодни за носене, и се е върнал назад.

— Нима не разбирай? — продължи да се учудва Дерсу. — Млад човек най-първо износва върховете, а стар непременно изтърква петата.

Колко проста била работата! Наистина достатъчно е само да се вгледаш в походката на млад и стар човек, за да видиш, че младият ходи леко, почти на пръсти, а старият стъпва на цяло стъпало и повече натиска петата. Докато ние с Дерсу разглеждахме изоставения бивак, Чжан-Бао и Чан-Лин запалиха огън и опънаха палатката.

Щом се поизсуших, тръгнах надолу по реката със слабата надежда, че ще намеря фуражката си. Течението би могло да я закачи някъде около брега. Ходих до здрач, но не я намерих и трябваше вместо фуражка да вържа главата си с кърпа. С тази своеобразна шапка продължавах да ходя до края на похода.

Когато се връщах, на земята се бе спуснала нощ. Изгряваше луната и поради това зад сопките оттатък реката стана по-светло. Гората по гребена на планината се очертаваше така рязко, че можеше да се различи всяко отделно дърво. На тази светлина сенките в гората изглеждаха като дълбоки дупки, а огънят — по-червен, отколкото бе в действителност. Някъде встрани зарева изюбър, но ревът му секна, преди да стигне до края. Никой не му отговори. Над реката се появи мъгла. Тя се носеше над водата и вземаше странни очертания. Не ми се искаше да се връщам в бивака. Седнах на брега и дълго гледах как лунните лъчи играят с нощните сенки. Чжан-Бао и Дерсу, разтревожени от моето отсъствие, започнаха да ме викат. След петнадесетина минути бях при тях.