Владимир Арсениев
Дерсу Узала (5)

IV глава
В планините

Река Дунгоу. — Лошо време. — Мечката, която вадеше мед. — Среща с Чжан-Бао. — Река Бея. — Зоогеографската граница на горалите. — Река Кудя-хе. — Фанзата Дун-Тавайза. — Реките Фату и Адимил. — Сипеи в планините. — Плитки рекички, които се вливат в морето. — Пътеката край брега. — Дивата котка. — Нападението на бръмбарите.

На другия ден времето беше мрачно; по небето бавно пълзяха тежки дъждовни облаци, дори и въздухът изглеждаше потъмнял. Същински предутринен здрач. Планините, довчера толкова живописни, изглеждаха намръщени.

На моите спътници беше известно, че ако не вали проливен дъжд, определеният преход обикновено не се отменяше. Само нещо непредвидено можеше да ни задържи в бивака. В 8 часа сутринта, след като уредихме сметките си с китайците, ние поехме по познатата ни пътека, която местните жители са проправили по долината на река Дунгоу към заливчето Терней.

В природата витаеше някаква тъга. Неподвижният и натежал от влага въздух сякаш бе притиснал земята, поради което всичко наоколо се беше притаило. Навъсеното небе, мократа растителност, калната пътека, локвите застояла вода и особено царящата наоколо тишина — всичко говореше за лошото време, което си беше дало почивка, за да може всяка минутка отново да се разрази в още по-силен дъжд.

Към пладне стигнахме горното течение на река Дунгоу и спряхме да починем. Докато седяхме край огъня и пиехме чай, иззад планината неочаквано се показа морски орел. След като описа голям кръг, той майсторски кацна от движение на една изсъхнала лиственица и взе да се озърта. Захаров гръмна, но не го улучи. Изплашената птица бързо хвръкна от мястото си и полетя към гората.

— Лошо — каза Дерсу, — идва голям дъжд.

На зададените въпроси отговори, че ако в тихо време мъглата се вдига и при това има силно ехо, непременно трябва да се очаква продължителен дъжд.

Към един часа след пладне аз, Н. А. Десулави и П. П. Бордаков тръгнахме напред, а стрелците се заловиха да товарят мулетата. Към три часа се изкачихме на билото, откъдето водата започваше да се стича към река Каимбе. Тук трябваше да спрем на бивак, но аз отстъпих на молбите на другарите си и ние продължихме да вървим. Още не бяхме слезли от вододела, когато заваля дъжд, превърнал се скоро в истински потоп. Накладохме голям огън — мокрехме се и се сушахме в едно и също време. Едва на мръкване, когато ни настигнаха мулетата, взехме да се преобличаме и да опъваме палатки. Впрочем дъждът още повече се усили и продължи до сутринта. Цяла нощ не спахме, зъзнахме, хвърляхме допълнително дърва в огъня, няколко пъти се опитахме да пием чай и между чайовете дремахме.

На сутринта Н. А. Десулави искаше да се изкачи на планината Хунтами и да събере растения около голите била, но това не му се удаде. Върхът на планината беше обвит в мъгла, а в два чеса следобед пак заваля гъст и ситен дъжд. През деня можахме добре да се изсушим, да поправим палатките и хубаво да се наспим.

На следния ден, 29 юли, пак валя. Не можеше да се разбере къде свършва мъглата и къде започват облаците. Този ситен напоителен дъждец валя три денонощия подред с удивително постоянство.

Нашето търпение се изчерпи. Н. А. Десулави не можеше повече да чака. Отпуската му свършваше — трябваше да се връща в Хабаровск.

Въпреки лошото време той реши да отиде в залива Джигит и там да дочака парахода. Дадох му две мулета и двама придружвачи. Към 11 часа сутринта ние се сбогувахме, като си пожелахме добър път и успех.

На обед времето не се промени. Можеше да се опише с две думи: мъгла и дъжд. Пак цял ден не мръднахме от палатките. Аз препрочитах дневниците си, а стрелците спяха и пиеха чай. Привечер задуха силен вятър. Тишината, която до този момент цареше в природата, изведнъж се наруши. Застиналият въздух се раздвижи и с един могъщ порив отхвърли от себе си апатията.

Обрулените от дърветата листа, завъртени от вихрушката, започнаха да се издигат нагоре. Поривите на вятъра бяха толкова силни, че чупеха клоните, прегъваха до земята фиданките и поваляха сухите дървета.

— Дъждът свършвай — каза доволно Дерсу. — Тази нощ нашата звезди гледай. Утре — гледай слънце.

И наистина към десет часа вечерта тъмният небосвод, осеян с милиони звезди, съвсем се изчисти от облаците. Сияещите нощни светила, сякаш окъпани от дъжда, приветливо гледаха към земята. На разсъмване стана по-хладно.

Следният ден беше последният ден на юли. Когато изгря зората, разбрахме, че времето ще бъде хубаво. В планините тук-там още имаше валма от мъгла. Тя сякаш усещаше, че доживява последните си часове и се криеше в падините. Природата ликуваше: всичко живо приветствуваше всесилното слънце, съзнавайки сякаш, че само то може да сложи край на лошото време.

Ние използувахме този ден за преход до познатата ни гъбарска фанза при езерото Благодат. Трябваше пак да бъхтим из блатата, които след дъждовете бяха станали още по-непроходими. За да ги избегнем, направихме голяма заобиколка, но и това не помогна. Сякохме дървета и храсти, правихме настилки и все пак товарните ни животни затъваха на всяка крачка едва ли не до корем. С голяма мъка минахме през тресавищата и едва на здрачаване можахме да стъпим на твърда почва.

На другия ден тръгнахме рано. Предстоеше ни дълъг път и ни се искаше по-скоро да се доберем до река Санхобе, откъдето впрочем трябваше и да започнат моите изследвания. П. П. Бордаков взе пушката си и тръгна по странични пътища, аз и Дерсу тръгнахме, както обикновено, напред, а А. И. Мерзляков остана с мулетата отзад.

Близо до втората клисура аз седнах да си почина, а Дерсу взе да се преобува. Изведнъж до нас долетяха някакви странни звуци — нещо средно между вой, скимтене и ръмжене. Дерсу ме хвана за ръкава, ослуша се и каза:

— Мечка!

Станахме и тихичко се промъкнахме напред. Скоро видяхме виновника на шума. Мечката, средна по големина, правеше нещо при голяма, израснала почти досами една скала липа. От лицевата страна на дървото имаше знак с брадва: преди нас и преди мечката друг някой също бе забелязал пчелния рой.

 

 

От пръв поглед разбрах каква е работата: мечката се опитваше да извади мед. Застанала на задните си крака, тя се пресягаше към него. Да пъхне лапа в хралупата й пречеха камъните. Но мечката беше от търпеливите. Ръмжеше и тръскаше дървото с всичка сила. Около нея се въртяха пчели и жилеха главата й. Тя търкаше муцуната си с лапи, крещеше с тъничко гласче, търкаляше се по земята и пак се залавяше за същата работа. Триковете й бяха много комични. Най-после се умори, седна по човешки на земята и със зяпнала уста се загледа в дървото, явно съобразявайки нещо. След това изведнъж стана, спусна се към липата и взе да се катери по нея. Като се изкатери донякъде, тя се пъхна между скалата и дървото и опряла предните и задните си лапи в камъка, започна да натиска дървото с гръб. Дървото малко се подаде, но, види се, нея я заболя гърбът. Тогава промени положението си, опря гръб в скалата и почна да натиска дървото с лапи. Липата изпращя и падна на земята.

На мечката това й трябваше. Сега оставаше само да обели кората и да извади питите.

— Нейна много хитра хора — каза Дерсу. — Трябва нейна гони, скоро цял мед яж. — След това викна: — Тебе какъв хора, тебе как чужд мед карабчи^[1]!

Мечката се огледа. Щом ни видя, побягна и бързо се скри зад скалата.

— Трябва нейна плаши — рече Дерсу и гръмна във въздуха.

В това време ни настигнаха конете. При нашия изстрел А. И. Мерзляков беше спрял отряда и идваше да разбере какво става. Решихме да оставим двама стрелци да извадят меда. Трябваше първо да дадат на пчелите да се успокоят, а след това да ги уморят с пушек и да изгребат меда. Не сторехме ли ние това, щеше да го изяде мечката.

След около пет минути отново потеглихме.

С придвижването ни на север по морското крайбрежие ние забелязахме, че представителите на манджурската флора започнаха един след друг да изостават. Първа изостана крушата. За последен път я видях на река Йодзихе. След това амурската акация. Както изглежда, заливчето Терней е за нея северна граница. Най-далеч на север прониква монголският дъб. Затова пък по морския бряг се появиха малки групи лиственици. Освен калината, която се среща тук на всяка крачка, леската и леспедецата видяхме петорните перести листчета и характерните бледожълти цветове на очеболеца, след това храстовидната ниско растяща офика, даваща дребни и почти безвкусни светлочервени плодове, а до нея — даурската смрика, която се стелеше по земята, вдигнала нагоре гъстите си зелени клонки с матовосин оттенък и миналогодишни изсъхнали плодове.

По-нататък пътуването ни до река Санхобе мина, без каквито и да е приключения. До заливчето Терней ние стигнахме в четири часа след обяд, а един час по-късно пристигнаха и ловците на пчели с девет килограма хубави медни пити. Вечерта казаците ловяха риба в реката. Освен гърбуша в мрежата се бяха хванали и няколко лешанки, месото, на които леко нагарча.

Тук се разделихме с П. П. Бордаков. И той реши да се върне в Джигит с намерение да догони Н. А. Десулави и с него да пътува до Владивосток. Жал ми беше, че губя един добър другар, но нямаше какво да се прави. Разделихме се като искрени приятели. На другия ден той тръгна обратно, а след едно денонощие (на 3 август) потеглих и аз със своя отряд.

На река Санхобе отново срещнахме началника на ловната дружина Чжан-Бао и прекарахме с него цял ден. Оказа се, че много от онова, което ни се бе случило миналата година на Иман, му беше известно. От него научих, че през зимата ходил да разглежда някакъв спорен поземлен въпрос между тазите и китайците, а през пролетта бил на река Ното, където унищожил шайка хунхузи.

Извънредно се зарадвах, когато чух, че смята да тръгне с мен на север. От това имах двойна полза. Първо — той добре познаваше терена на крайбрежния район; второ — неговият авторитет сред китайците и влиянието му върху туземците значително допринасяха за изпълнението на моите задачи.

Малката рекичка Бея (на удехейски — Йеля), по която тръгнах от заливчето Терней, се влива в река Санхобе на два километра от устието. Дълга е към дванадесет километра и тече по блатиста долина, разположена успоредно на морския бряг. От дясната й страна се простират дълги полегати възвишения, а от лявата — скалисти сопки, състоящи се от кварцов порфир, диабаз и диорит.

При изворите си река Бея завива на изток и стига почти до морето. Китайците са прокарали пътеката по възвишенията от дясната страна на долината. Околните планини, за които става дума тук, са покрити с доста рядка гора предимно от клен, корково дърво, орех, липа и черна бреза. По бреговете на рекичката има много върбалаци и елши. Откритите места са обрасли с леспедеца, шипка и калина. Долу, в низините, е царството на тръстиката, еньовчето и пелина. На места тези треви положително задушават всички други растения. Само змийският грах (глушината) благодарение на способността си да се вкопчва в тях може още да оспорва правото си на съществуване.

Придържайки се към реката, пътеката върви на изток, но не стига до изворите й, а отново прави завой на север и се изкачва на хребета Кудя-Лин, висок 260 метра. Пътят нагоре по него от юг и надолу — от противоположната страна е стръмен. Куполовидната планина отляво на Кудя-Лин китайците наричат Цзун-ган-шан^[2]. Тя се състои предимно от авгитов андезит.

Зад хребета намерихме малката рекичка Кудя-хе, която на морските карти е отбелязана като Кудия, а тазите я наричат Кудя-Бязани. Тя няма излаз на море: устието й е задръстено от пясък и чакъл. Поради това тук се е образувало голямо блато. Според тазите това са най-хубавите солонци по цялото крайбрежие. Наистина около блатото имаше много следи от диви животни. Между Кудя-хе и морето се издигат високи скалисти планини, покрити откъм защитената от вятъра страна с иглолистна гора. В зоогеографско отношение мястото е много интересно. Тук минава северната граница, до която стигат горалите.

Малките долинки, обградени от ниски островърхи хълмове и покрити с рядка широколистна гора, са доста удобни за малки чифлици на преселници. Крайбрежните възвишения се състоят от фелзитови порфирити, върху които лежат слоеве вулканични туфи.

След Кудя-хе пътеката прекосява малък морски нос и се спуска в долината на друга планинска рекичка — Тавайзи (на удехеиски — Омуски), дълга 7–8 километра. Надолу към долината на Тавайзи пътеката е стръмна, почти отвесна. Изкачихме още една височина и се озовахме във великолепната плодородна долина на малката рекичка Адимил, която на картите е обозначена като Акма, а удехейците я наричат Агама. По-точно казано, това са две рекички, които се сливат на един километър от морето. При устието им вдлъбването на бреговата линия е образувало малко живописно заливче. Тук се натъкнахме на хубава китайска фанза, наречена Дун-Тавайза. Разстоянието от заливчето Терней до нея е 27 километра.

От фанзата излязоха да ни посрещнат двама китайци. Те поеха мулетата от хората, помогнаха да се съблечем и ни поканиха в жилището си. По-радушен прием никъде не съм срещал. У тези китайци нямаше и сянка от раболепие — бяха просто гостоприемни и дебнеха всяко наше желание. По-късно чух и староверците да казват същото за тях. Къде ли са те сега? Единият от тях беше старец; може би вече не е между живите. Във всеки случай всички запазихме най-хубави спомени за тези хора. Тук беше толкова хубаво и уютно, животът на стопаните изглеждаше така тих и спокоен, че реших да прекараме деня у тях. Вечерта седях край жаравата на мангала, пиех чай със солени питки и разпитвах стареца за пътищата, които водят на север.

Река Фату (на удехейски — Фарту) се влива в Санхобе отляво, на един ден път от устието му, и тече откъм североизток успоредно на морския бряг. Планинският хребет, който отделя нейния басейн от рекичките, вливащи се направо в морето, е висок средно 600 метра. Следващата река, която води началото си от Сихоте-Алин, е Билимбе. Тя се влива в морето близо до планината Железняк, малко по на юг от нос Шанц.

Смятах да изпратя част от хората и мулетата по пътеката край морето, а самият аз с Чжан-Бао, Дерсу и трима стрелци да тръгна към изворите на река Адимил, след това да се изскача по река Билимбе на Сихоте-Алин и пак по нея да се спусна към морето.

Сутринта на 4 август почнахме да се стягаме за път. Китайците не ни пуснаха, докато не ни нахраниха, както следва. Нещо повече — снабдиха ни щедро и с храна за из пътя. Поисках да им заплатя, но домакините категорично отказаха да приемат пари. Тогава сложих парите на масата. Те скришом ги предали на стрелците. Аз също скришом ги поставих под един съд, но китайците ме бяха забелязали и когато излизахме от фанзата, хвърлиха парите в краката на мулетата. Трябваше да отстъпя и ги прибера обратно.

В горното си течение река Адимил се състои от две рекички, които текат една срещу друга. На около пет километра от земеделската фанза се намира друга, звероловна фанза, в която живеят трима китайци — ловци на елени. Те ловят животните в ями.

В долината на река Адимил растат широколистни гори, годни само за дърва и изработване на дребни изделия; навсякъде из планината се виждат следи от пожари. По продълговатите възвишения и по полегатите хълмове има гъсти храсти от спиреа, леска и леспедеца. По-навътре в планините расте малко кедър и бяла ела. Широките ивици чакъл край реката и изпочупените дървета в коритото й говорят, че макар и да не стават големи наводнения, все пак през дъждовния период на годината водата тук тече много стремително и размива бреговете.

Тъй като отрядът ни тръгна от фанзата Дун-Тавайза доста късно, трябваше да вървим почти до мръкване. Привечер стигнахме изворите на река Адимил и се разположихме на бивак близо до пътя за река Фату. Въпреки мрачното и мъгливо време денят беше задушен и много горещ. Страхувах се, че ще вали, и попитах Дерсу какво мисли той за времето. Отговори ми, че „мъглата още не знае да се превърне ли в облаци или да се пръсне.“ Каза го по своя начин и пак нарече мъглата „хора“. Излезе, като че ли мъглата разсъждава да се превърне ли в дъжд или да почака още малко.

Към седем часа вечерта мъглата бързо започна да се вдига. В същото време запръска дъжд, който след около петнадесет минути спря, а заедно с това се пръсна и мъглата. На небето се появиха звезди.

На другата сутрин станахме рано, пихме чай и се заизкачвахме на покритата изцяло със сипеи Тигрова планина (595 метра).

Трябва да кажа, че по крайбрежието има повече сипеи, отколкото на запад от Сихоте-Алин. Едни от тях се състоят от еднометрови скални блокове, други от късове, големи колкото конска глава, камъните на трети са колкото главата на човек. В повечето случаи отломъците са ръбести и така плътно наредени, че по тях спокойно може да се върви като по стълба. Древните по произход сипеи винаги са скрити под мощна растителна покривка. Впрочем често ми се е случвало да виждам стари сипеи, покрити само с лишеи. Обикновено те се намират по върховете на планините и отдалеч изглеждат като сиви петна. Понякога тези сипеи заемат по-голямата част от планината. Тогава върху общия им сив фон покритите с растителност участъци изглеждат като зелени острови.

Как са се образували сипеите? Впечатлението е, че по тези места е имало земетресения, от които са рухнали цели скали. В действителност обаче сипеите се образуват бавно, с векове, и незабелязано за окото. Отначало в каменната скала се появяват пукнатини; техните размери постепенно се увеличават, силата на сцеплението отстъпва пред силата на тежестта, каменните блокове се откъсват, падат и малко по малко на мястото на предишната скала се получава сипей. Скалните късове се търкалят надолу, докато не ги спре някое препятствие.

Движението по покритите с мъхове сипеи е винаги доста трудно: ту слагаш крак накриво, ту попадаш в някоя дупка между камъните. В ниските места сипеите са покрити с пръст и толкова гъста трева, че изобщо не ги забелязваш, но когато се изкачваш нагоре, растителността постепенно изчезва.

През горещите летни дни блатният багулник отделя толкова много етерични масла, че несвикналият човек може да изпадне в безсъзнание. След него идват мъховете и лишеите. Сипеите не са пречка за хората, но за конете и мулетата представляват сериозно препятствие. Трябва да се заобикалят отдалеч.

Щом се изкачихме на хребета, ние се обърнахме на север и известно време вървяхме по гребена му. Сега отляво ни беше гористата долина на река Фату, а отдясно — плитките, устремени към морето рекички Секуму, Одега Първа, Одега Втора, Тания, Вязтигни, Хотзе, Йеля и Шакира.

По брега на морето е направена пътека за пешеходци. Тя пресича всички споменати реки на разстояние от три до пет километра от устията им. Твърдата й почва допуска движение на товарни животни. При прехвърлянето на планинските ридове между рекичките пътеката не се изкачва на повече от 125 метра височина.

По цялото протежение от река Секуму до река Шакира са разположени в последователен ред следните планински скали: варовици, варовити пясъчници, гранити, гнайсове и кристални шисти.

Към четири часа след обяд заваля дъжд. Слязохме от хребета и щом намерихме ручей с вода, веднага спряхме на бивак. Стрелците се заловиха да разтоварват мулетата, а ние с Дерсу, както винаги, тръгнахме на разузнаване. Аз поех нагоре, а той — надолу по поточето.

Дъждът в гората е двоен дъжд. Всеки храст и всяко дърво при най-малкото сътресение обливат пътника с вода. Особено много дъждовна вода се задържа по листата на леспедецата. След пет минути бях толкова мокър, колкото ако целият се бях потопил в реката.

Смятах вече да се връщам, когато неочаквано видях, че от едно дърво слива някакво странно животно. Прицелих се и гръмнах. Животното започна да се мята по земята. С втория изстрел прекратих мъченията му. Беше дива котка (на китайски — елиза). Поразиха ме размерите й. Отначало я взех за рис, но липсата на четчици на ушите и дългата й опашка ме убедиха, че е котка. Беше дълга метър и девет сантиметра. Общият цвят на тялото на дивата котка е тъмнокафяво-жълтеникавосив на едва забележими петна; коремът и вътрешната страна на краката й са мръснобели. Опашката й е по-къса от тази на домашната котка и няма напречни тъмни ивици. От домашната котка се отличава не само по големите си размери, но и по други признаци; по-силни зъби, дълги мустаци и гъста козина.

Дивата котка води самотно съществуване и живее в гъстите мрачни гори, където има скали и хралупести дървета. Това твърде предпазливо и страхливо животно при самозащита е способно на яростно нападение. Ловците са се опитвали да опитомяват малки котета, но винаги безрезултатно. Според думите на удехейците малките на дивата котка не се опитомяват, дори и когато са взети съвсем мънички.

Никой не ходи на лов специално за диви котки и убиването им е случайно. Местните китайци правят от кожата им зимни яки и шапки.

Дивата котка е разпространена из целия Усурийски край, но най-често се среща на Руския остров при Владивосток.

Взех трофея си и се върнах в бивака. Всички вече се бяха събрали, палатките бяха опънати, пламтяха огньове, готвеше се вечеря. Скоро се завърна и Дерсу. Съобщи, че е видял пресни следи от тигър, някои от които били близо до нашия лагер.

Към осем часа вечерта дъждът спря, макар че небето продължаваше да е навъсено. Дерсу пожела да дежури до полунощ. Надяна козинявите си ботуши, постъкми огъня, застана с гръб към него и започна посвоему да вика нещо към гората.

— На кого викаш, с кого говориш? — попитаха стрелците.

— Амба — отвърна той. — Моята му казва: в бивака много войници има. Войници стреляй, тогава моята не виновен.

И пак завика провлечено и високо: „А-та-та-ай, а-та-та-ай.“ Отвръщаше му ехото, сякаш някой се провикваше в отговор от гората, повтаряйки с различни гласове последната сричка „ай“. Виковете се носеха все по-надалеч и по-надалеч и заглъхваха в далечината.

Изведнъж край нас се дигна силен шум, подобен на цвърчене. Нещо ме удари силно по лицето и в същия миг усетих чуждо тяло на шията си. Вдигнах бързо ръка, хванах нещо твърдо, бодливо и го хвърлих на земята. Беше огромен бръмбар, приличащ на елен, но без рога. Друг такъв бръмбар махнах от ръката си и изведнъж видях още три на ризата и два на одеялото си. Бяха много. Пъплеха около огъня и падаха в жарта. Особено страшни изглеждаха онези, които летяха и се мъчеха да кацнат на главата ми. Скочих от постилката и избягах настрани. Дълго след това намирахме бръмбари ту по одеялата, ту по шинелите, ту в раницата, ту в шапката на някого.

Дерсу обясни:

— Моята преди такъв хора — посочи той един бръмбар — много не гледай: един — един всяка година намирай… Как много негов там се събрал?

Улових един бръмбар и по-късно узнах научното му название — гигантски сечко-бечко. Представител е на фауната, останала в Усурийския край в наследство от третичния период. Бръмбарът беше кафяв, с мъх на гърба и извити нагоре силни челюсти и много напомняше бръмбара сечко-бечко, само че пипалата му бяха по-къси. Тялото му беше дълго девет и половина и широко три сантиметра. Малките му триъгълни очи, разположени отстрани на главата, бяха тъмни на цвят и сякаш прикрити със ситна мрежа.

Загубихме много време с бръмбарите и се успокоихме едва след полунощ.