Владимир Арсениев
Дерсу Узала (21)

XX глава
През Сихоте-Алин

Река Уленгоу. — Пожарището. — Вода върху леда. — Трупът на китаеца. — Хорст. — Местността Маака. — Облаци и сняг. — Западният склон на Сихоте-Алин. — Дикуша. — Дяволската юрта. — Реките Миге и Бягаму. — Виелица. — Горното течение на река Бикин. — Изоставената юрта. — Прогонването на дявола. — Страхове. — Нощните звуци.

Следващите четири дни (от 9 до 12 декември) ние използувахме за поход по река Уленгоу. Тя води началото си от хребета на Сихоте-Алин и тече отначало на югоизток, след това на юг, после тридесетина километра отново на югоизток и последните пет километра отново на юг. В средната си част Уленгоу се разбива на множество малки поточета, които се губят сред камъните и повалените дървета в гората. Поради продължаващите с години пожари гората в планините е напълно унищожена. Тя се е запазила само по двата бряга на реката и по островите между ръкавите.

Когато гледа замръзналите ръкави, човек може да си помисли, че Уленгоу е пълноводна и през лятото. В действителност това не е така. Водата от планините бързо се оттича надолу, без да оставя след себе си особено забележими следи. През зимата е съвсем друго. Водата изпълня ямите, ровините и ръкавите и замръзва. Над леда се появява отново вода, която също замръзва, и ледената покривка непрекъснато надебелява и се разраства на ширина. Това значително облекчаваше предвижването ни. В големите реки водата отнася повалените дървета, но в малките те остават да лежат там, където са паднали. Тъй като знаехме това, ние взехме със себе си няколко брадви и две жаги. С тяхна помощ стрелците бързо разчистваха задръстванията и си проправяха път.

След 1 декември силните северозападни ветрове започнаха да стихват. Понякога се случваха и съвсем тихи дни. Сега показанията на анемометъра се колебаеха между 60 и 75, но в същото време и студовете започнаха да се усилват.

С приближаването ни към билото все по-често попадахме на вода върху леда. Такива места се забелязваха отдалеч по издигащите се от тях изпарения. За да ги заобиколим, ние се изкачвахме по склоновете и губехме много сили и време. Трябваше много да внимаваме да не намокрим краката си. В това отношение удехейските обувки, направени от рисова кожа и съшити с върви от жили, са незаменими.

Тук ни се случи малка неприятност, която ни забави с почти цял ден. През нощта ние не бяхме забелязали, че водата се е приближила към бивака. Една нарта бе замръзнала в леда и се наложи да я освобождаваме с брадви; след това стопявахме леда по плазовете на огъня и поправяхме повредите. Научени от опита, при следващите биваци вече не оставяхме нартите на леда, а ги качвахме на дървени трупчета.

С всеки изминат ден движението ни ставаше все по-трудно. Често се озовавахме ту в гъста гора, ту на каменисти сипеи, отрупани с повалени от буря дървета. Отпред вървяха Дерсу и Сунцай с брадви в ръце. Те изсичаха храстите и малките дървета, които пречеха на нартите да минават, или трупаха дървета на онези места покрай ровините и по стръмнините, където нартите можеха да се преобърнат. Колкото по-навътре навлизахме в планината, толкова повече сняг газехме. Навсякъде, където и да погледне човек, чернееха дървета с обгорели стволове, останали без кора и без клончета. Пожарищата изглеждат много печално. Никъде нито една следа по земята, нито една птица…

Аз, Сунцай и Дерсу вървяхме отпред; стрелците се движеха бавно зад нас, но ние чувахме гласовете им. На едно място аз спрях, за да разгледам скалите, които се подаваха изпод снега. Когато след няколко минути догонвах приятелите си, забелязах, че те вървят приведени и внимателно гледат нещо под краката си.

— Какво има? — попитах аз Сунцай.

— Един китайски хора преди три дни ходи — отвърна Дерсу. — Нашата негова следа намирай.

Наистина тук-там едва-едва личаха почти напълно засипани от снега човешки следи. Дерсу и Сунцай обърнаха внимание на още нещо — че следите вървяха на зигзаг, че китаецът често бе сядал на земята и че два от биваците му бяха много близо един до друг.

— Болен е — решиха те.

Ускорихме крачка.

Следите през цялото време водеха край реката. По тях се виждаше, че китаецът вече не се е опитвал да минава през ветровалните участъци, а ги е заобикалял отстрани. Вървяхме така още около половин час. Но ето че следите рязко завиха настрани. Тръгнахме по тях. Изведнъж от едно близко дърво отлетяха две врани.

— А-а! — каза спирайки Дерсу. — Хората умирай.

Наистина на петдесетина крачки от реката ние видяхме китаеца. Той седеше на земята, опрян на някакво дърво; лакътят на дясната му ръка лежеше отпуснат върху един камък, а главата му се бе килнала наляво. На дясното му рамо беше кацнала врана. При нашето появяване тя уплашено отлетя от покойника.

Очите на умрелия бяха отворени и засипани със сняг. Моите спътници изследваха мястото около него и стигнаха до извода, че когато се е почувствувал съвсем зле, китаецът е решил да спре на бивак. Той смъкнал торбата си и направил опит да опъне палатката си, но тъй като силите му са го напуснали, седнал под дървото и така умрял. Манджурецът Чиши-у, Сунцай и Дерсу останаха да погребват китаеца, а ние продължихме пътя си. Цял ден работихме без отдих, без дори да спрем за обяд, и все пак минахме не повече от десет километра. Повалените дървета, наводненият лед, мочурищата и засипаните със сняг дупки между камъните създаваха такива препятствия, че за осем часа ние можахме да извървим само четири километра и четвърт, което прави средно 560 метра в час. Привечер стигнахме гребена на Сихоте-Алин. Барометърът показваше 700 метра.

На другия ден — 14 декември — сутринта беше тихо и студено. Слънцето изгря червено и дълго време не даваше топлина. Снегът по върховете на планината придоби нежно розов цвят, а на сенчестите места — синкав оттенък.

Когато разглеждах околностите, аз забелязах, че встрани от нас от земята се вдигаха кълба пара.

Повиках Дерсу и Сунцай и тръгнах с тях нататък, за да разбера на какво се дължи това. Оказа се, че там има железно-сероводороден топъл извор. Скалата наоколо беше червена; пяната — бяла, варовита; температурата на водата — +27°С. Топлият извор на Уленгоу е добре известен на местното население като място, където винаги има лосове, но удехейците грижливо крият мястото от руснаците.

От горещите изпарения всичко, освен извора беше покрито със скреж, по камъните, по върбовите храсти и по нападалите на земята дървета се бяха образували чудни шарки, които като елмази блестяха на слънцето. За съжаление поради студа не можах да взема със себе си вода за химически анализ.

Докато ходихме до топлия извор, стрелците бяха успели да вдигнат палатката и да вържат спалните чували.

Изкачването ни на Сихоте-Алин започна непосредствено от бивака. Отначало качихме на билото целия багаж, а след това замъкнахме и празните нарти.

На самото било имаше малък китайски параклис със следния надпис: „Си-жи Циго вей-дассуай. Цзин цзай да цин чжей шай лин“ (Някога в държавата Ци беше главнокомандуващ. Сега при дацинската династия охранява горите и планините). В проекция тази част на Сихоте-Алин представлява начупена линия, която отначало отива на североизток, след това завива на изток и после пак на североизток. Тук Сихоте-Алин представлява нещо като разседна издатина (хорст). По-късно на много места са станали повторни срутвания, зад свляклата се земя се е насъбрала вода и са се образували водоеми. Източният склон на Сихоте-Алин е много стръмен. Изворите на река Буй (Уленгоу) представляват няколко малки поточета, които се сливат на едно и също място. Деретата, по които текат те, правят местността много пресечена. Според барометричните измервания абсолютната височина на билото е 860 метра над морското равнище. Нарекох това място на името на Мааки, който през 1855 година е работил в Амурския край. Двете височини отстрани на превала имат местни наименования: дясната е Атаксеони, висока 1120 метра, а лявата — Адахуналянгзян, висока 1000 метра. Моите спътници ги нарекоха Опожареният конус и Гребеновидната планина.

Източният склон на Сихоте-Алин е съвършено гол. Човек трудно може да си представи по-неприветлива местност от изворите на река Уленгоу. Дори не ти се вярва, че тук някога е имало жива гора. Само отделни дървета продължават да се крепят на корените си. Сунцай казваше, че по-рано тук е имало много лосове, поради което и реката е наречена Буй, което ще рече лос; но откакто горите са изгорели, всички животни са отишли на други места и цялата долина на Уленгоу се е превърнала в пустиня.

 

 

Когато стрелците изкачиха на билото и последната нарта, слънцето беше изминало по-голямата част от пътя си по небето.

Цял ден времето беше хубаво, ясно и слънчево. Термометърът показваше –17,5°С, барометърът — 685. Лек ветрец довяваше от изток малки купести облачета. Отдалеч ни се струваше, че облачетата плават високо по небето, но когато приближеха към Сихоте-Алин; имахме чувството, че са започнали да се спускат към земята. Над вододела облаците минаваха съвсем ниско и получаваха някакъв сивкавожълт оттенък. Всяко облаче изпускаше съвсем ситен искрящ снежен прах и около слънцето се появяваха „венци“ с цветовете на дъгата. Щом обаче облачето отминеше, това светлинно явление изчезваше.

Тук западният склон на Сихоте-Алин е полегат, но не толкова, колкото при изворите на Арму. Непосредствено зад билото започва гора от смърч, бяла ела и лиственица. По бреговете на рекичките расте бреза с жълта мъхеста кора, планински клен и елша.

Изобилието от мъхове и влага не бе позволило на пожарите да се разпространят отвъд вододела, макар че и от тази страна тук-там се открояваха обезлесени от пожари места; през бинокъла се виждаше добре, че местата не бяха сипеи, а пожарища.

Щом вързахме багажа на нартите, ние веднага тръгнахме на път.

Гората, която покрива Сихоте-Алин, е ниска, стара и закелявяла. Изборът на място за бивак в такава гора винаги създава много трудности: натъкваш се или на оплетени от корените на дърветата камъни, или на скрити под мъха прекършени клони. Още повече грижи създава топливото. На градския жител навярно ще се стори странен фактът, че човек може да върви през гората и да не намира дърва… А всъщност това е така. Смърчът, бялата ела и листвениците дават много искри, които обгарят палатките, облеклото и одеялата. Елшата е дърво, което съдържа много вода и дава повече дим, отколкото огън. Остава само каменната бреза. Но сред иглолистната гора на Сихоте-Алин тя се среща само тук-там като единични дървета. Сунцай, който добре познаваше тези места, скоро намери всичко, което ни беше необходимо за бивак. Тогава аз дадох знак за спиране.

Стрелците започнаха да опъват палатките, а ние с Дерсу отидохме на лов с надеждата, че може би ще ни се удаде да убием някой лос. Недалеч от бивака аз видях три ресарки, които вървяха по снега и изобщо не ни обръщаха внимание. Исках да стрелям, но Дерсу ме спря.

— Не трябва, не трябва — каза бързо той. — Тях може така вземай.

Учудих се, че тръгна към птиците, без да се страхува, но още повече се учудих, когато видях, че и птиците не се страхуваха от него и като домашни кокошки — тихо, спокойно се отдръпваха настрани. Най-сетне ние приближихме на четири метра от тях. Тогава Дерсу извади ножа си и без да им обръща ни най-малко внимание, започна да сече една млада еличка. След това очисти дръвчето от клончетата и върза към края му въжена примка. После отиде при птиците и надяна примката на шията на едната от тях. Уловената птица започна да се мята и да маха с крила. Другите две, досещайки се, че трябва да полетят, се вдигнаха от земята и кацнаха на една растяща наблизо лиственица: едната на долния й клон, другата на върха. Тъй като предполагах, че птиците сега са много изплашени, аз исках да стрелям, но Дерсу пак ме спря, като каза, че на дървото било по-удобно да се ловят, отколкото на земята. Той отиде при лиственицата и тихичко, като се стараеше да не шуми, вдигна пръчката. Когато надяваше примката на шията на долната птица, той по невнимание докосна с пръта човката й. Птицата отметна глава, пооправи се и пак се загледа към нас. След една минута тя безпомощно се мяташе по земята. Третата птица бе кацнала толкова високо, че от земята не можеше да се достигне. Дерсу се покатери на дървото. Лиственицата беше тънка, крехка и много се клатеше. Вместо да отлети, глупавата птица продължаваше да стои на мястото си, здраво хванала клона с краката си и балансираше, за да не загуби равновесие. Щом като се изкатери дотам, откъдето можеше да я стигне с пръчката си, Дерсу метна примката на шията й и я смъкна долу. По такъв начин ние уловихме и трите птици, без да гръмнем нито веднъж. Едва сега забелязах, че птиците бяха по-едри от ресарките и с по-тъмно оперение. Освен това мъжкият имаше и червени вежди над очите си като пъдпъдъците. Излезе, че беше черна ресарка или „дикуша“, която в Заусурийския край се среща само в иглолистните гори на Сихоте-Алин, южно от изворите на Арму. Тя съвсем не отговаря на името, което са й дали староверците. Може би са я кръстили „дикуша“ (дивачка), защото живее в най-дивите и затънтени места. Китайците я наричат „дашугирл“ (голяма ресарка). Изследването на гушата й показа, че се храни със смърчови игли и боровинки.

Когато наближавахме бивака, беше вече тъмно. В палатката гореше огън и тя приличаше на голям фенер, в който са запалили свещ. Осветени от пламъка на огъня, димът и парата се издигаха на гъсти кълба нагоре. В палатката се движеха черни сенки: познах Захаров с чайника в ръка и манджуреца Чиши-у с лула в устата. Кучетата усетиха, че идва някой, и с лай се спуснаха срещу нас, но щом ни познаха, започнаха да се умилкват. В палатката всичко беше готово и стрелците пиеха чай. Сунцай нарече дикушите посвоему и каза, че богът Ендури^[1] нарочно създал една неплашлива птица и й заповядал да живее в най-пустинните места, за да не би случайно заблудилият се ловец да загине от глад.

Вечерта отпразнувахме минаването на Сихоте-Алин. За вечеря бяха сервирани дикушите, след това си сварихме шоколад, пихме чай с ром, а преди да си легнем, аз разказах на стрелците една от страшните повести на Гогол.

Сутринта веднага почувствувахме, че Сихоте-Алин ни е отделила от морето: на разсъмване термометърът показваше –20°С. Тук ние се разделихме със Сунцай. По-нататък можехме да вървим сами; реката трябваше да ни отведе на Бикин. И въпреки това Дерсу най-подробно го разпита за пътя.

Когато слънцето изгря, ние вдигнахме палатките си, подредихме нартите, облякохме се по-топло и тръгнахме надолу по Ляоленгоуза — планинска рекичка с прагове и корито, задръстено от нападали дървета и камъни. На петнадесетина километра от местността Маака Ляоленгоуза се слива с друга река, която тече от североизток.

Удехейците я наричат Миге. По нея може да се излезе на река Тохобе, където живеят солоните. Според думите на Сунцай там Сихоте-Алин е ниска, а склоновете й са дълги и полегати. Река Миге е дълга петдесет километра и много лъкатуши. Горите около нея се състоят само от иглолистни видове.

От сутринта времето беше мрачно. Из въздуха летеше снежен прах. С изгряването на слънцето задуха вятър, който към обяд се засили и стана поривист. По реката бушуваха снежни вихри; те се зараждаха неочаквано, като по уговорка, носеха се в една и съща посока и пак така неочаквано изчезваха. Могъщите кедри гледаха сурово, поклащаха се и фучаха, сякаш роптаеха срещу лошото време.

Когато е студено, човек трудно върви срещу вятъра. Ние често спирахме и палехме огньове. Ето защо за цял ден можахме да минем не повече от десет километра. Спряхме да нощуваме там, където реката се разделя отведнъж на три ръкава. Поради ветровитото време в палатката беше задимено. Това ни принуди рано да си легнем.

През нощта около луната се появи матово, неясно и размазано петно.

На 17 декември сутринта времето не се беше подобрило. Вятърът духаше с предишната си сила: анемометърът показваше 220; термометърът –30°С. Въпреки това ние продължихме пътя си. Правеше впечатление, че на запад от Сихоте-Алин снегът беше значително повече, отколкото в крайбрежния район.

В средното си течение река Миге е широка 6–7 метра. На много места край бреговете й се виждат тънки ледени корнизи. Те са се получили вследствие намаляването на водата в реката, след като отгоре е била вече замръзнала.

На това място река Миге тече през широка долина, покрита с гъста иглолистно-смесена гора. От широколистните дървесни видове тук растат елши, песъкини, ракити, трепетлики, брястове и брези. Ако се съди по следите, които виждахме по пътя си, в долината на Миге обитаваха лосове, кабарги, вълци, видри, катерички, самури и навярно мечки.

На 19 декември нашият отряд стигна до река Бягаму, която тече от югоизток и по която може да се излезе на река Кусун. И по размери, и по пълноводност тази река е два пъти по-голяма от Миге. Около устието си тя достига 20 метра ширина и метър — метър и половина дълбочина. Според думите на удехейците цялата долина на Бягаму е покрита с пожарища; гора сее запазила само около Бикин. По-рано Бягаму е била един от най-богатите на диви животни райони; тук е имало особено много лосове. Сега това място е пустиня. След пожарите всички животни са се прехвърлили на Арму и Кулумбе, притоци на Иман.

След като изминахме още два километра по течението на реката, ние спряхме на бивак в една гъста смърчова гора на левия й бряг. Това беше нашият дванадесети бивак от морето.

Привечер Захаров отиде на лов, но вместо дивеч донесе риба, която беше уловил в един вир под леда. Бяха червеноперки, толстолоби и леноци — всичко 9 парчета.

20 декември използувахме за преход до Бикин. Десният бряг на Бягаму е висок, левият — нисък и горист. Планините имат китайско название Бей-си-лаза и Дан-цанза. Техните голи върхове сега бяха покрити със сняг. Белотата им рязко се открояваше от тъмната зеленина на иглолистната гора.

Бягаму заобикаля Бей-си-лаза от юг и след това завива на запад.

В долното си течение реката се разделя на двойни ръкави, които образуват острови, покрити с гора. В горното й течение растат лиственица, смърч и бяла ела, в средното — кедър, а по-долу по долината — хубави смесени гори от ясен, планински бряст, топола, бряст, елша, песъкиня, люляк, чашкодрян, липа и тънкостеблена ракита.

Измерих няколко смърча. От 40 измерения на четири места, (по 10 измерения на всяко място) аз получих цифрите 44, 80,103 и 140 сантиметра. Тези цифри показват, че колкото по-далеч отивахме от Сихоте-Алин, толкова по-доброкачествена ставаше гората.

От едрите бозайници в горното течение на Бягаму се срещат лосът, рисът, кафявата мечка и росомахата; по-надолу по течението — изюбърът, дивата свиня и тигърът. От птичето население видях по снега следи от глухари, след това няколко пъти срещнах големоклюни врани, сойки и сойки-ронжи, сокерици, пъстри и черни кълвачи, зидарки и червенушки. Дерсу ми съобщи, че когато през зимата реките започват да замръзват, всички едри грабливи птици се спускат към долните течения на реките, където могат по-лесно да си намират храна.

Бягаму се влива в Бикин като широка около сто метра и дълбока 2–2 1/2 метра река.

Бикин (на удехейски Бики, на китайски Дизинхе) е една от най-големите реки в Усурийския край. Тя е дълга към 500 километра й изворите й се намират в планините на Сихоте-Алин на еднаква географска ширина с нос Гладкий.

Близо до устието на река Бягаму имаше самотна удехейска юрта. Личеше, че в нея отдавна не живее никой. В представата на туземците такива изоставени юрти винаги служат за обиталища на зли духове.

Според часовника ние отдавна трябваше да си устроим бивак. Аз исках да вляза в юртата, но Дерсу ме помоли да почакам малко. Той нави на една пръчка брезова кора, запали я, пъхна факелът в юртата и започна с викове да я размахвана всички страни. Захаров и Аринин се смееха, но той съвсем сериозно им обясняваше, че когато се внесе огън в юртата, дяволът излита през отвора на покрива заедно с дима. Едва тогава човек може да влезе в нея без страх.

Стрелците изметоха сметта от юртата, закриха с платнище от палатките входа и накладоха огън. Веднага стана уютно. Наоколо се разля приятна топлина.

Късно вечерта войниците пак си разказваха страшни истории: говореха за мъртъвци, гробища, запустели къщи и привидения. Изведнъж нещо силно изтрещя на реката — като оръдеен изстрел. Разказвачът спря на половин дума. Всички изплашено се спогледаха.

— Ледът се пропука — каза Захаров.

Дерсу обърна глава в посока на шума и силно завика нещо на своя език.

— На кого викаш? — попитах аз.

— Нашата изгони дявол от юрта, сега негов се сърди и леда пука — отвърна голдът.

И като подаде глава от платнището на палатката, той пак силно завика на някого в пространството.

— Все едно, нашата не се страхува. Твоята трябва друг място отиде. Там нагоре има още една празна юрта.

Когато се върна на мястото си, лицето му беше пак равнодушно, съсредоточено. Войниците се кикотеха в шепите си. Впрочем със своите таласъми те бяха също толкова наивни, колкото и Дерсу с дявола си.

В това време някъде далече ледът отново изтрещя.

— Замина — каза Дерсу доволно и махна с ръка в посока на шума.

Облякох се и излязох от юртата. Нощта беше ясно. По чистото безоблачно небе плуваше пълна луна. Снегът искреше и от това изглеждаше още по-светъл. В нощния въздух пак се беше възцарило спокойствие.

Когато свърших работата си, аз още веднъж пих чай, увих се в одеялото и сладко заспах, обърнат с гръб към огъня.