Владимир Арсениев
Дерсу Узала (12)

XI глава
Преминаване на реката

Връх Шайтан. — Река Сица. — Изворите на река Такема. — Придошлата вода. — Преминаване на реката със сал. — Дерсу в опасност. — Вързаното дърво. — Спасение. — Връщане при морето. — Смешно недоразумение. — Крайбрежните планински рекички Скалата Ван-Син-лаза. — Нерпа. — Бивак при устието на река Кулумбе. — Сянка и душа. — Петнистият елен.

През нощта ние спахме малко, зъзнахме и затова много се зарадвахме, когато на изток се появиха признаците на зората. Слънцето още се криеше зад хоризонта, но на земята вече всичко се виждаше.

Планинска земя от птичи поглед! Каква красота! Където и да погледнеш — навсякъде планини; хребетите им — ту островърхи като гребени на петли, ту равни като плата, ту куполообразни като развълнувана морска шир — се тулеха един зад друг, отдалечаваха се и сякаш се разтваряха в мъглата.

Но ето че слънцето изгря и стопли земята. Сланата изчезна и тревата от пепелносребриста стана отново ръждивожълта и суха.

Стегнахме раниците си и се заизкачвахме на най-високия връх. Много пъти сядахме да почиваме, след това отново се катерехме нагоре и едва към пладне стигнахме билото. Според барометричните измервания височината на върха се оказа 1570 метра. Нарекох го Шайтан. Той е най-високата точка в централната част на Сихоте-Алин. Източните му склонове са каменисти и стръмни, западните — полегати. Камъните, които покриват билото на Шайтан, прилягат извънредно плътно и създават впечатлението, че някой нарочно ги е набивал и нагаждал един към друг.

Слизането от планината също ни отне много време. На следната, съседна седловина барометърът показваше 1066 метра. Оттук Сихоте-Алин завиваше на североизток.

Ние не продължихме нататък по планината, а започнахме да се спускаме към долината на река Сица. От висок връх човек винаги трябва да слиза предпазливо, без да бърза, понякога да спира за почивка и да се оглежда.

Сипеите, мъховете и пълзящите кедри останаха зад нас. Тук намерих мъхесто френско грозде. По-надолу растеше офика, дребна лиственица и нискорасла бреза; още по-надолу — кедър, след това — черна бреза, дъб и т.н.

По пладне спряхме да починем. Докато чаят възври, аз успях да направя няколко снимки с фотоапарат.

В горното си течение река Сица се състои от две рекички, всяка от които на свой ред се разбива на два потока, след това още веднъж и още веднъж. Всички поточета се стичат в обширна котловина, прорязана от оврази.

Никъде хребетът на Сихоте-Алин не се извисява така величествено и рязко, както при изворите на Сица. Тук той наистина прилича на висок планински хребет. Във всички разкрития виждах кристални шисти и кварцове, оцветени с меден окис. Китайците разправят, че на река Сица има злато, а в планината — планински кристал. В долината на река Сица някога е имало хубави иглолистни и смесени гори, които по-късно са изгорели. Сега на мястото на пожарищата са израснали двадесет и пет годишни брезови горички.

Смята се, че река Сица е хубаво място за лов. И наистина тук едва ли не на всяка крачка се виждаха следи от изюбри. Изпотъпканата земя, раздърпаните храсти, снопчетата козина и парчетата рога подсказваха, че предимно на това място се водят брачните борби.

Привечер стигнахме до малка ловна фанза, която според думите на Чан-Лин била построена от някакъв кореец-златотърсач. Кореецът не намерил злато, но същата година хванал много самури. Тук ние спряхме. По здрач Чан-Лин и Дерсу отидоха на лов и убиха един сайк^[1]. През нощта те поред сушиха месото му.

По-нататък пътят ни вървеше надолу по река Сица. Тя е широка около четири метра и дълбока 60 см. В долното си течение реката е осеяна с прагове и е много буйна. С отдалечаването ни от вододела долината все повече и повече се стесняваше и на края се превърна в дълбока клисура. От двете й страни се издигат мощни древни речни тераси от глинести шисти с прослойки от жълт дребнозърнест пясъчник и млечнобял кварц. Шистите са силно притиснати и изглеждат плочести. На една тераса отляво се издига самотна скала, която прилича на старинна кула. Ние с Чан-Лин се изкачихме на скалата, за да видим от високо горното течение на река Такема. Изворите й бяха още далече. Такема завива на север и обгръща изворите на Ку-сун. В най-горното си течение тя приема отляво и отдясно още по един приток. Десният се нарича Чен-Шенза, а левият — Сяо-Дунца.

Според думите на Чан-Лин малко по-нагоре от устието на Сяо-Дунца, на левия бряг на Такема, има скалиста сопка, където удехейците се страхуват да ходят: от планината винаги се сипели камъни, там било обиталището на злия дух Какзаму.

От всичко казано по-горе личи, че хребетът на Сихоте-Алин образува с Такема ъгъл. Отначало този ъгъл е малък, но след това, с отклоняването на реката на юг, става все по-голям и по-голям.

Слязохме от Сихоте-Алин в долината на река Сица и останахме да нощуваме в звероловната фанзичка на Чан-Лин, където той за две години бил уловил 86 самура.

На следния ден по пладне стигнахме до река Такема и тръгнахме надолу по течението й, като се придържахме към десния край на долината.

По пътя видяхме една мечка и няколко изюбъра.

Полюбувахме се на красивата планинска панорама и поехме надолу по десния бряг на Такема. Малко преди да стигнем до река Сяо-Дунанца, спряхме на бивак.

Мрачното от сутринта време привечер се разрази в силен дъжд. Още от първите капки се разбра, че дъждът ще бъде продължителен. Опънахме старателно палатките, събрахме повече сухи дърва и затова прекарахме нощта спокойно. На сутринта дъждът заваля още по-силно. Наложи се да денуваме. Моите спътници убиваха времето си в разговори, спяха или си варяха чай, а аз се занимавах с обикновената си работа. Към единадесет часа сутринта премина кратка буря. Светкавици не се виждаха; гръмотевиците тътнеха някъде горе, облаците се движеха в безреда и вятърът често променяше посоката си. Цял ден и цяла нощ с удивително постоянство валя дъжд. На разсъмване, на 17 септември, облаците се пръснаха и отново стана студено. Върховете на планината заблестяха от сняг и в тази си премяна придобиха празничен вид. Затоплената от слънчевите лъчи земя започна да се размръзва; занемялата вода оживя и на тънки струйки потече по склоновете — по-надолу нейният бяг ставаше все по-стремителен; това повдигна духа на всички ни. Като по уговорка ние бързо приготвихме раниците си и бодро закрачихме по-нататък. Около пладне бяхме близо до река Ъйоготхо (Агато), която се влива в Такема отляво. По Ъйоготхо може да се отиде на река Чее-Бязани (приток на Кусун). Въпреки всичките ни старания този ден можахме да стигнем само до устието на река Тян-чин-гоуза. Малка пътечка ни отведе при една фанзичка, построена сред гъста гора на един километър от Такема. Тук прекарахме нощта, а на другата сутрин отново продължихме да вървим надолу по долината на река Такема.

След бурята времето се беше оправило и ние се движехме доста бързо.

Аз забелязах, че всеки път, щом пътеката се приближеше към реката, моите спътници започваха тревожно да говорят нещо помежду си. Скоро всичко ми стана ясно: от последните дъждове нивото на Такема се беше покачило повече от обикновеното и това беше достатъчно, за да ни попречи да минем реката през някой брод. Оставаше ни или да продължим да вървим по десния бряг до река Сяо-Кунчи и след това през билото на планината да се озовем в долината на река Илимо, или пък да се прехвърлим на другия бряг на Такема, някъде над Такунчи. Пътят през река Илимо беше дълъг и много заобиколен. Посъветвахме се и решихме да се опитаме да минем реката със сал. Само в случай на несполука щяхме да тръгнем към горното течение на река Илимо и по нея да се спуснем към устието на Такема.

За целта трябваше да намерим участък, където реката тече тихо и е достатъчно дълбока. Скоро открихме такова място малко по-горе от последния праг. Талвегът минаваше тук близо до противоположния бряг, а откъм нашата страна се проточваше дълга ивица земя, сега покрита с вода. Повалихме три големи ели, очистихме ги от клоните, разцепихме ги на две и свързахме доста здрав сал. Салът беше завършен малко преди да се стъмни и затова отложихме минаването на реката за сутринта.

 

 

Вечерта още веднъж се съвещавахме. Решихме, че когато водата понесе сала край отсрещния бряг, Аринин и Чжан-Бао ще трябва първи да скочат от него, аз ще се заловя да изхвърлям багажа, а Чан-Лин и Дерсу ще продължат да управляват сала. После скачам аз, след мен Дерсу, последен напуска сала Чан-Лин.

На другия ден така и направихме. Сложихме раниците в средата на сала, върху тях наредихме пушките, а самите ние заехме места по краищата. Още щом отблъснахме сала от брега, течението изведнъж го подхвана и въпреки усилията ни го отнесе далеч по-ниско от мястото, където се надявахме да слезем. Когато салът приближи противоположния бряг, Чжан-Бао и Аринин, грабнали по две пушки, скочиха на земята. От тласъка салът се отдалечи малко към средата на реката. Докато той се носеше покрай брега, аз се залових да изхвърлям багажа. Дерсу и Чан-Лин напрягаха всички сили да приближат сала колкото може по-близо до брега, за да ми дадат възможност да сляза. Аз вече се готвех да сторя това, когато ненадейно прътът на Чан-Лин се прекърши и той полетя презглава във водата. Щом се показа на повърхността, Чан-Лин заплува към брега. Тогава грабнах запасния прът и се спуснах да помагам на Дерсу. Малко по-далеч от водата се подаваше камък. Дерсу ми завика да скачам колкото може по-бързо. Тъй като не знаех неговия план, аз продължавах да действувам с пръта. Преди да се усетя, той ме вдигна на ръце и ме хвърли във водата. Хванах се за един храст и се измъкнах на брега. В този миг салът се удари в камъка, завъртя се и пак отиде в средата на реката. На сала беше останал само Дерсу.

Затичахме покрай брега с намерение да му подадем прът, но на това място реката правеше завой и ние не можахме да го догоним. Дерсу правеше отчаяни усилия отново да приближи сала към брега, но какво представляваше неговата сила в сравнение с течението на реката! Отпред, на тридесетина метра, бучеше прагът. Стана ясно, че Дерсу няма да се справи със сала и течението непременно ще го завлече към водопада, близо до който стърчеше от водата клон на потънала топола. Колкото повече салът приближаваше към водопада, толкова по-бързо го носеше течението. Гибелта на Дерсу изглеждаше неизбежна. Аз тичах край брега и нещо виках. През гъсталака видях, че той хвърли пръта, застана на края на сала и в миг, когато салът летеше край тополата, скочи като котка на клона и се хвана за него.

След една минута салът стигна прага. Краищата на гредите два пъти се показаха от водата и после салът се разпадна на части. Радостен вик се изтръгна от гърдите ми. Но веднага се появи нов тревожен въпрос: как ще измъкнем сега Дерсу на брега и дълго ли ще издържи така? Клонът стърчеше от водата косо по течението, под ъгъл от около тридесет градуса. Дерсу се беше вкопчил в него с ръце и крака. За нещастие нямахме нито едно въже. Всички въжета отидоха за свързването на сала и сега пропаднаха заедно с него. Какво да правим? Не биваше да се бавим. Ръцете на Дерсу можеха да премръзнат, да се уморят и тогава… Започнахме да се съветваме. В това време Чан-Лин забеляза, че Дерсу ни правеше някакви знаци с ръка. От шума на водата в реката не можеше да се чуе какво вика. Най-сетне го разбрахме: искаше да отсечем едно дърво. Да повалим дърво в реката срещу самия Дерсу беше опасно, защото можеше да го откъсне от клона, за който се държеше. Значи трябваше да отсечем дърво по-нагоре. Избрахме една голяма топола и се заловихме да я сечем, но видяхме, че Дерсу отрицателно ни замаха с ръка. Тогава приближихме към една липа — Дерсу започна отново да маха. Най-сетне спряхме до една голяма ела… Дерсу ни даде утвърдителен знак. Сега го разбрахме. Елата не е с дебели клони и затова няма да заседне в реката, а ще заплава. В това време видях, че Дерсу ми показва ремъка си. Чжан-Бао отгатна какво значи това. Дерсу казваше, че трябва да вържем елата. Бързо взех да развързвам раниците и да събирам всичко, което беше подходящо или можеше поне до известна степен да замени въжетата. За тази работа използувахме ремъците на пушките, коланите и връзките на обувките. В раницата на Дерсу се намери и запасен ремък. Изпонавързахме всичко това и с единия край завързахме елата в основата й. След това дружно се заловихме за брадвите. Подсечената ела се олюля. Още едно усилие и тя политна към водата. В това време Чжан-Бао и Чан-Лин хванаха краищата на ремъците и ги завиха около един пън. Течението веднага започна да отклонява елата към прага, тя описа крива от средата на реката към брега и в момента, когато върхът й минаваше покрай Дерсу, той се хвана за клоните й. След това аз му подадох пръчка и ние вече лесно го изтеглихме на брега.

Първото, което направих, бе да поблагодаря на голда, задето навреме ме изхвърли от сала. Дерсу се смути и заразправя, че точно така трябвало да стане: ако той скочел, а аз съм останел на сала, сигурно съм щял да загина, а сега всички сме пак заедно. Той беше прав, но така или иначе бе рискувал живота си, за да не го рискувам аз.

Човек бързо забравя опасността: едва го е отминала и започва да се шегува. Чан-Лин се смееше от цяло гърло и се кълчеше, имитирайки как Дерсу беше седял на клона. Чжан-Бао пък разправяше, че като го гледал как се е вкопчил в клона, си бил помислил дали голдът няма някакво родство с мечката. И самият Дерсу се смееше на това, как Чан-Лин беше паднал във водата; пошегува се и с мене, задето съм се озовал на брега, без да разбера как и т.н. След това се заловихме да събираме разхвърления багаж. Когато свършихме тази работа, слънцето се беше скрило зад гората. Вечерта дълго седяхме край огъня. Чжан-Бао и Чан-Лин разправяха как всеки от тях се е давил и се е спасявал от гибел. Лека-полека разговорите в бивака взеха да стихват. Още известно време разказвачите мълчаливо пушиха лулите си и след това легнаха да спят, а аз се залових за дневника си.

Наоколо беше тъмно. Реката изглеждаше като бездънна пропаст. В нея се отразяваха звездите. Там горе те бяха неподвижни, а долу плаваха с водата, трептяха и изведнъж отново се появяваха на предишното си място. Беше ми особено приятно, че с никого нищо не се случи. И с това радостно чувство задремах.

На другия ден продължихме пътя си надолу по долината на река Такема и в три и половина след обяд стигнахме вече, без каквито и да е приключения до морето. Това беше на 22 септември. С какво удоволствие се опънах на чистата рогозка във фанзата на тазите! Гостоприемните удехейци ни обградиха с внимание: едни ни донесоха месо, други — чай, трети — суха риба. Измих се, облякох чисто бельо и се залових за работа.

Следващите два дни бяха дъждовни, особено вторият. Изтегнат на кана, аз с удоволствие се излежавах под одеялото. Вечерта, преди да си легнат, тазите за последен път извадиха жаравата от печката и я сложиха по средата на фанзата в съда с пепел. През нощта се събудих от силен шум. Навън бушуваше буря, по прозорците плющеше дъжд. Съвсем бях забравил къде се намираме; струваше ми се, че спя в гората край огън, под открито небе. В тъмното смътно видях светлината на угасващите въглени и се изплаших.

— Дерсу, Дерсу — развиках се аз. — Ставай по-скоро. Дъждът сега ще залее огъня.

Дерсу стана от леглото си.

— Нищо, нищо, капитане! Сега ние слагаме огън по-близо — каза той и взе да търси брадвата си.

— Пфу! — чух изведнъж гласа му. — Как така заблуди! Нашата във фанза спи. Тебе капитан играй.

Едва тогава се сетих, че спя не в гората, а във фанза, върху кан и под топло одеяло. Със сладостно съзнание легнах пак на леглото си и под шума на дъжда потънах в много-много дълбок сън.

На 25 септември сутринта ние се сбогувахме с Такема и продължихме да вървим на север. Канех Чан-Лин да дойде с нас, но той отказа. Наближаваше времето за лов на самури: трябваше да си приготви мрежа, инструменти, изобщо да се организира за лов през цялата зима. Подарих му малка берданка и ние се разделихме като приятели^[2].

От Такема на север тръгват два пътя: единият — през планината, далеч от морето, другият — по ивицата, нанесена от вълните. А. И. Мерзляков тръгна с конете по първия, а аз — по втория път.

Пътят на А. И. Мерзляков, който започваше от фанзата на удехееца Сиу-Ху, отиваше право на изток и прекосяваше няколко малки възвишения. След като минал рекичката Хуля, Мерзляков завил на североизток, после пресякъл (в горното й течение) още една река — Шооми — и след три дни излязъл на река Кулумбе. Тук някъде, близо до скалата Мафа, видял открити находища от каменни въглища. След това по друга безименна планинска рекичка се озовал на река Найна точно при корейските фанзи.

Както вече казах, аз избрах втория път — по брега на морето.

Когато приближихме устието на Такема, забелязах, че докато сме обикаляли из планините, реката е успяла да измести устието си. Сега то беше в левия край на долината, а там, където бяхме минали реката с лодка, се беше образувал висок вал от пясък и чакъл. Устията на реките в крайбрежния район много често се местят по този начин под влияние на наводненията и дейността на морския прибой.

Големите разкрития по морския бряг на север от река Такема се състоят предимно от лави и от техни туфи (биолитов дацит), по-нататък следват полскошпатови шистови скали и диорит. Брегът е от кулисен тип. И наистина морските носове се подават един зад друг подобно на кулиси в театър. Близо до брега никъде няма острови. Тук-там около разрушените от морския прибой носове са се образували крайбрежни арки. По-късно техните сводове са се срутили и са останали само стълбове — любимо място за почивка на птиците.

От планинските рекички след Такема най-напред идва Коами (на удехейски Агана, а на морските карти Лаоенгоу), след това — при нос Болшев — Шооми (на китайски Сеами, на удехейски Соми). Близо до морето техните долини са се съединили и са образували обширна низина, покрита с рядка гора. Шооми е дълга дванадесет километра. Изворите й се намират близо до планината Туманная, през която се отива за река Такема към местността Илимо.

Долината на Шооми е непропорционално широка, особено в горната си част. Планините от лявата й страна са така измити, че може съвсем незабелязано да се премине в намиращата се в съседство река Кулумбе. Тук видях същите каменни сипеи, каквито имаше и при река Аохобе. Фуниевидните дупки между тях, с диаметър около два метра и дълбочина метър и половина, служат като водоприемници. През тях водата отива в земята, като близо до устието отново се появява на повърхността.

На север от река Шооми планинският характер на страната е изразен много рязко. А може би на човек само така му се струва поради контраста между островърхите сопки и равната повърхност на морето.

Рядката гора, която покрива склоновете на планините, се състои предимно от монголски дъб, амурска липа и черна бреза. От храстите най-разпространени са калината, спиреата, леспедецата, шипката и леската. Тук по каменистите склонове събрах мимоходом камбанка (едроцветен платикодон) — едно от най-обикновените и красиви растения от формацията лещаци и ливади по местата на бившите пожарища, — видовото название, на което подсказва, че има големи цветове; после мащерка с вече повехнали твърди виолетови цветове и едро великденче с кадифеномъхести стъбла и къси островърхи назъбени листа. Какъв е цветът на това растение — не бих могъл да кажа. Съдейки по увехналите венчета, на мене ми се стори, че е имало не бели, а сини цветове. След това самокитка — пищно високо растение със ситен мъх в горната част на стъблото и големи кадифени листа; засъхналите й цветове, разположени като едро съцветие, навярно са били сиво-сини. И на края дребнолистното плюскавиче с окапали вече цветове, от които бяха останали само дълбоките чашки с подаващи се навън дълги тичинки.

Изследването на река Шооми ни отне доста много време. След пладне се върнахме при морето и тръгнахме към възвишенията, разположени от лявата страна на долината. Удехейците ги наричат Сахадуони и Канда-дуони (нос на дявола Канда). Всяко от тях е високо около 240 метра.

След около два часа и половина ние наближихме река Кулумбе. Южният нос от дясната й страна заслужава особено внимание. Тук може да се видят великолепни образци от стълбовидно разпадане на базалтите. От лявата страна на реката се издига висока тераса — доказателство за отрицателното движение на бреговата линия.

По бреговете и по островите на Кулумбе расте тънкостъблен върбалак, а на терасата — рядка липова и дъбова гора. Зад нея се издига висока скала, която местните китайци са нарекли Ян-тун-лаза^[3].

След като минахме Кулумбе през брод, ние се изкачихме на терасата, накладохме огън и почнахме да се сушим. Оттук добре се виждаше всичко, което ставаше във водата.

Току-що беше започнала есенната миграция на кетата. Стотици хиляди риби закриваха дъното на реката. Те ту стояха неподвижно, ту изведнъж, сякаш изплашени от нещо, се спускаха настрани и след това бавно се отдръпваха назад.

Чжан-Бао стреля и уби две риби — напълно достатъчно за вечерята ни.

В северния край на долината, на мястото, където крайбрежната тераса опира в планината, на пътя ни се издигаше висока скала от роговообманков андезит. Тук се налагаше да се катерим нагоре, без да се хващаме за камъните, защото се клатеха и измъкваха от гнездата си. От другата страна на скалата пътеката минаваше по един корниз на двадесетина метра над морето. Да вървиш с гърди напред по пътеката е опасно, защото корнизът е тесен — може да се движиш само странично, обърнат с лице към стената, като се държиш за скалните издатини. Самият корниз е неравен и е наклонен към морето. Тук са загинали много хора. Удехейците наричат тази скала Куле-Рапани, а китайците — Ван-Син-лаза, по името на китаеца Ван-Син — първа жертва на непредпазливостта. Да се върви с ботуши по корниза е рисковано: хората обикновено правят това боси или обуват меки и сухи обувки. Ван-Син-лаза не може да се мине в дъждовно време, сутрин след роса и при поледица.

Тъй като бяхме прекосили река Кулумбе през брод и обувките ни бяха мокри, отложихме минаването на скалата Ван-Син-лаза за другия ден. Започнахме да търсим място за бивак. В това време от водата се показа някакво животно. Вдигнало глава, то с явно любопитство ни разглеждаше. Това беше нерпа.

Пръстеновидният тюлен или нерпата се отнася към разреда на перконогите. Тялото му е дълго над два метра и тежи около осемдесет килограма. По крайбрежието на Усурийския край нерпата се среща навсякъде, но по на север тя става все по-многобройна, което се обяснява с безлюдността на крайбрежието. Цветът на тялото на животното е светлосив със сребрист оттенък и ясно изразени тъмни пръстеновидни петна. По-голямата част от времето си нерпата прекарва във водата, но понякога излиза да почива на крайбрежните камъни. Сънят й е тревожен: тя често се буди и се озърта на всички страни. Слухът и зрението й са развити по-добре от другите сетива. И колкото е тромава на сушата, толкова е пъргава във водата. В родната си стихия тя става смела до дързост и дори напада човек. Отличителна черта в поведението на нерпата е любопитството и любовта й към музиката. Ловците я примамват, като свирят с уста или удрят с пръчка по някакъв металически предмет.

Дерсу викна нещо на нерпата. Тя се гмурна, но след минута пак се появи на повърхността. Тогава той хвърли срещу нея камък. Нерпата се потопи във водата, но скоро отново изплува отгоре и вдигнала високо глава, упорито гледаше към нас. Това изкара голда от търпение. Той взе първата попаднала му под ръка винтовка и гръмна. Куршумът плесна съвсем близо до животното.

— Ех, брат, не улучи — казах му аз.

— Моята негов плаши — отвърна той. — Убий не иска.

Попитах го защо прогони нерпата. Дерсу отговори, че тя брояла колко хора са дошли на брега. Човек може да брои животните, но нерпата?! Това много засягаше ловното му самолюбие.

Останалата част от деня ние разпределихме по следния начин: Чжан-Бао и Дерсу отидоха да огледат скалата — искаха да сринат нестабилните камъни и където е възможно — да издълбаят стъпала, а аз почти до тъмно чертах маршрутите.

Щом свърших с чертането, повиках кучето си, взех пушка и тръгнах малко да поскитам по брега.

Когато стигнах до река Кулумбе, седнах на един камък и се заслушах в тихите като шепот звуци, които винаги изпълват тайгата в часовете на здрача. Безбрежният океан, сънната земя и дълбокото небе с милиони непознати светила изглеждаха еднакво величествени.

Кучето ми седеше до мене и наострило уши, също внимателно се вслушваше в горските звуци. Неочаквано то трепна и загледа нагоре по реката. След това чух зад себе си сумтене и бързо се обърнах. Някаква тъмна маса се движеше близо до реката. Беше голяма мечка. Помнех още урока, който бях получил миналата година на река Мутухе, и не стрелях. Но Алпа не издържа и се разлая. Мечката спря, подуши въздуха, после се обърна назад и с ръмжене навлезе отново в ракитака.

Станах и бързо тръгнах към бивака. Огънят в лагера гореше с ярък пламък и осветяваше с червена светлина скалата Ван-Син-лаза. Около него се движеха хора; познах Дерсу — стъкваше главните. Искрите изхвръкваха нагоре като фойерверк, пръскаха се като дъжд и бавно гаснеха във въздуха.

Четвърт час по-късно бях при другарите си. След вечеря дълго седяхме край огъня и си приказвахме: говореха повече Дерсу и Чжан-Бао, а аз слушах. Времето летеше незабелязано. Когато разговорите ни свършиха, съзвездието Близнаци вече показваше полунощ. Хвърлихме още веднъж дърва в огъня, увихме се в одеялата и легнахме да спим. Не зная защо този бивак ми е оставил неизгладимо впечатление.

На другия ден, 26 септември, така се случи, всички станахме много рано. Утринната зора беше пурпурна, слънцето изгря деформирано; барометърът показваше 758, температурата беше 6°С.

Ние се греехме край огъня и пиехме чай. Изведнъж Чжан-Бао извика. Обърнах се и видях мираж. Във въздуха, малко над повърхността на водата, се виждаха параход, две платноходни шхуни, а зад тях планини; след това се появи постройка, която никак не приличаше нито на руска къща, нито на китайска фанза. Това явление продължи няколко минути, след което започна да избледнява и постепенно се разсея във въздуха.

Тогава всички заговорихме за него. Чжан-Бао каза, че в крайбрежния район миражите се появяват есенно време и то предимно в сутрешните часове. Мъчех се да обясня на спътниците си, какво представлява миражът, но виждах, че не ме разбират. По израза на лицето на Дерсу отгатнах, че той не е съгласен с мене, но от деликатност не иска да ми възразява. Реших да поговоря с него по този въпрос из пътя.

Когато напуснахме бивака, започнах да го разпитвам как си обяснява това явление. Отначало той избягваше да отговаря и вече губех надежда да узная нещо от него, но една случайно произнесена от мене дума даде нужната насока на разговора ни. Казах „сянка“ и попаднах точно където трябваше. Той разбираше думата „сянка“ в смисъл на астрална сянка, в смисъл на душа и се зае да ми обяснява появяването на миража по много сложен начин. Според него душа — сянка (ханя) — имали не само хората, животните, птиците, рибите, насекомите, но и растенията, и камъните, и изобщо всички неодушевени предмети.

— Хора спи — казваше Дерсу, — ханя ходи; ханя назад ходи, хора се събудил.

Докато човек спял, душата напускала тялото, скитала и виждала много неща. На това се дължали и сънищата. Душата на неодушевените предмети също можела да напуска своята материя. Наблюдаваният от нас мираж според Дерсу бил сянката (ханя) на онези предмети, които по това време се намирали в състояние на покой. Така просто, одушевявайки природата, първобитният човек си обясняваше такова сложно оптическо явление като миража.

Преминаването на скалата Ван-Син-лаза наистина беше много опасно. Стараех се да не гледам надолу и предпазливо местех крака си от едно място на друго. Последен вървеше Дерсу. Когато той се спусна към морския бряг, аз облекчено въздъхнах.

Непосредствено зад скалата тече малкото поточе Дзалянкуни (на картите Талянкуни), до него е възвишението Уонгу, след което идват рекичките Момокчи и Асектани (на картите Остегни). Разстоянието от устието на Кулумбе до Асектани е десет километра.

Тези места са много интересни в зоогеографско отношение. Тук се намира последният естествен резерват на петнистите елени. По размери това животно заема междинно място между сърната и изюбъра и е единствен представител на опашатите елени. Лятната му окраска е доста пъстра: общият тон на козината му е тухленочервен; отстрани на тялото му са разположени седем реда бели петна, големи колкото ябълка; по гърба му минава черна ивица; опашката, която животното постоянно размахва, е украсена с дълги черни косми. През зимата еленът става кестенявосив и петната почти напълно изчезват. Мускулестата му шия е покрита с доста дълга козина, която отпред и на гърдите е малко по-тъмна, отколкото по останалите части на тялото. Рогата на мъжкарите са лишени от долни надочни израстъци, каквито имат изюбрите; китайците ценят младите рога на животното много високо (от 800 до 1200 рубли чифта).

Петнистият елен обитава южните части на Усурийския край. За северна граница на неговото разпространение в басейна на Усури може да се смятат река Иман и — на морския бряг — река Амагу (нос Арка). През последните двадесет години ареалът на елените се е съкратил десет пъти. На местата, където те по-рано са скитали на цели стада, са се заселили корейци и са взели да унищожават горите. Бедните животни започнали да се отдръпват на север, но не могли да издържат на живота в иглолистните гори и много скоро загинали. Сега в целия Усурийски край има само три естествени резервата: 1) остров Асколд в залива Петър Велики: 2) планинската област отдясно на горното течение на река Судзухе (местността Юм-бей-си) и 3) малкият участък на крайбрежието на Японско море, между реките Кулумбе и Найна (нос Арка). Щом подушат това, звероловците бързо ще изтребят останалите елени. Би трябвало местните власти да се погрижат за охраната на тези резервати отсега, докато още не е късно.