Владимир Арсениев
Дерсу Узала (10)

IX глава
Ли-Цун-Бин

Видра. — Харпуните на удехейците. — Долината на Такунчи. — Горски птици. — Самотната фанза. — Старият китаец. — Малка услуга. — Историята на един живот. — Тежки спомени. — Изповед. — Душевен преврат. — Решение и сбогуване. — Талисман.

Едва се зазоряваше, когато напуснахме бивака и тръгнахме по десния бряг на Такема. Реката пак зави на север. Измежду притоците й Хумо, Сяо-Кунчи и Такунчи към долината й спускат планински разклонения, които, като приближат реката, преминават във високи речни тераси с масивна основа, състоящи се от кварцов порфир и витрофиров липарит. Там, където планинските разклонения пресичат реката, са се образували прагове, последният, от които прилича на истински водопад. Водата шумно се устремява към тесния коридор и се разпенва в камъните. Около самия праг се е образувала дълбока дупка. Тук водата тече тихо и на слънчева светлина има изумруден цвят. Дълго бих се любувал на прага, ако нещо друго не бе отвлякло вниманието ми.

Ненадейно недалеч от нас, върху повърхността на спокойната вода, се появи някакъв предмет. Беше главата на видра, която селяните в Русия наричат „порешня“. Видрата има дълго тяло (1 м. и 20 см), дълга опашка (40 см), къси крака и кръгла глава с изразителни черни очи. Лъскавата й козина е тъмнокестенява на гърба и отстрани и сребристосива от долната страна на шията и на корема. Когато се движи по сушата, животното събира предните и задните си крака, от което тялото му се извива нагоре като дъга.

В Усурийския край видрата е разпространена равномерно и навсякъде. Предпочита да живее в реки с много риба и особено на такива места, които не замръзват и където около бреговете има кухини под леда. Забелязано е, че за удовлетворяване на естествените си нужди видрата излиза от водата винаги на едно и също място, дори ако за това трябва да преплува значително разстояние. И обикновено на пясъка тук ловците поставят капани. След като унищожи рибата в някой участък, видрата се придвижва нагоре или надолу по реката, като за целта върви по брега. Чувството й за ориентировка е много добре развито. Там, където реката прави голяма извивка, тя пресича образуващия се полуостров на най-тясното му място. Понякога видрата се прехвърля от една река в друга; случвало се е туземци да убиват видри и в планината, далеч, от каквато и да е река. Това плашливо, хитро и предпазливо животно обича да прави ловните си екскурзии през лунните нощи и рядко се показва денем.

Видрата, която наблюдавах, държеше в устата си риба и плуваше към отсрещния бряг. След минута излезе на един мокър камък. Мократа й козина лъщеше на слънцето. В това време тя се огледа и щом ме видя, хвърли рибата и отново чевръсто се гмурна във водата. Накарах спътниците ми да се скрият в храстите с надеждата, че животното пак ще се покаже, но видрата не се появяваше. Исках вече да стана, когато ненадейно във въздуха се мярна някаква сянка, след което нещо голямо и тежко кацна на камъка. Беше морски орел с бяла опашка. Той хвана една риба и леко се вдигна отново във въздуха. В същото време изплува на повърхността видрата, но вече значително по-далеч от нас. Изглежда, че бе изплувала, само за да набере в дробовете си въздух, и после съвсем се скри.

След около три километра стигнахме устието на река Такунчи, където се разположихме на бивак. Чжан-Бао и Дерсу се заловиха да секат дърва, а Чан-Лин тръгна да лови риба с харпун.

Походният риболовен харпун на удехейците прилича на обикновен малък харпун, снабден с ремък. Носят го пъхнат в пояса и при нужда го надяват на дръжка. Обикновено в рибата се прицелват от брега. За целта трябва предпазливо да се приближат до нея. След удара наконечникът се изхлузва от дръжката и рибата го повлича със себе си, но тъй като той е вързан за ремъка, то и рибата се оказва вързана.

Чан-Лин великолепно боравеше с харпуна и уби шест големи пъстърви, от които приготвихме чудесна вечеря.

На следния ден, 8 септември, ние се сбогувахме с Такема и тръгнахме нагоре по река Такунчи. Такунчи е малко по-дълга от четиридесет километра и тече по крива линия от северозапад на изток. Около устието си тя е широка до 6 и дълбока от 1 до 1,2 метра. Водата й е мътна със син опалов оттенък.

Такунчи тече по типична измита долина, стеснена при устието и разширяваща се нагоре. Островърхите, извисяващи се някак самотно сопки с огладени контури и полегати склонове говорят за постоянни денудационни процеси.

При устието си реката мие висока тераса, основата, на която се състои от красиви глинести шисти с тънки прослойки от сиви пясъчници. Малко по-нагоре, от дясната й страна, се виждат разкрития от твърде древни конгломерати, които имат такъв вид, сякаш са минали през огън. По-нататък, от лявата страна, следва акмуровиден плочест гранит, а още по-нагоре — пак глинести, но твърде интензивно нагънати шисти.

Най-интересни от притоците в средното течение на Такунчи са двата малки безименни притока отдясно и големият приток (река Талда) — отляво. Първият води към Илимо, вторият — към река Сакхома (Сяо-Кема), а третият — пак към река Такема. Около устието на всеки от притоците има по една звероловна фанза.

До първата от тях стигнахме много скоро. Поотпочинахме си, пихме чай със сухари и продължихме по-нататък. Цялата долина на река Такунчи, подобно на долината на Такема, е покрита с гъста смесена иглолистна гора. Силно измитото корито на реката и купищата повалени от бурите дървета показват, че през време на дъждове на Такунчи стават наводнения.

Втората половина от пътя минахме леко, без каквито и да е приключения и щом стигнахме до следващата звероловна фанза, ние се разположихме да нощуваме в нея като у дома си.

Нещо стана със слънцето. То вече не светеше тъй, както през лятото, изгряваше по-късно и рано бързаше да отиде на почивка. Тревата по земята започна да съхне и да пожълтява, а листата по дърветата — да посърват. Първи бяха почувствували приближаването на зимата лозите и кленовете: бяха се изпъстрили в оранжеви, пурпурни и виолетови тонове.

По здрач ние с Дерсу тръпнахме на лов за изюбри. Те вече се бяха събрали на стада. Мъжките не искаха да влизат в борба: отговаряха на призивите на другите, но въпреки това стояха зад стадото и с рога прогонваха женските от мястото, където можеше да се появи съперник.

След вечеря всички се настанихме на топлия кан. Дерсу почна да разказва едно от своите приключения. Около него седяха Чжан-Бао и Чан-Лин и внимателно го слушаха. По кратките им възгласи разбрах, че голдът им разказваше нещо интересно, но сънят така ме беше овладял, че не бях в състояние изобщо да се боря с него и съм заспал като убит.

На 9 септември продължихме да се придвижваме към Сихоте-Алин. В хубавите гори винаги има много птици. Освен обикновените за Усурийската тайга черни и пъстри кълвачи, шишаркотворки, сойки и диви гълъби, врани, орли и горски зидарки тук, близо до реката, по старите пожарища, обрасли вече с млади широколистни дървета, се срещаха отделни сиви кълвачи. Удехейците ги наричат „земни“ кълвачи, защото се хранят на земята, а не по дърветата. Всеки път при приближаването на хора тези птици издаваха ужасни крясъци и се стараеха колкото се може по-бързо да се скрият в листака.

На друго място в тревата видях ръждиви дроздове. Щом чуеха шума от нашите крачки, изведнъж всички дроздове се вдигаха във въздуха и кацаха по клоните на близките дървета, бръщолевейки така, сякаш разменяха мнения за станалото. Из шубраците сновяха малки симпатични птички с ивичести гърбове и бели главички. Бяха сибирски мухоловки. Щом насекомите изчезнеха, те трябваше да отлетят в топлите страни. Това време вече наближаваше. Неслучайно мухоловките бяха започнали да се събират на ята. Над сипеите кръжаха два ястреба. Охотоните бяха за тях лакома стръв. Но тези гризачи са твърде предпазливи. Не се отдалечаваха много от дупките си и при най-малкия намек за опасност чевръсто се скриваха в камъните. И все пак след умело маневриране пернатите хищници не оставаха без плячка.

Залисани в работа, не усетихме как мина денят. Слънцето се готвеше да залезе. Златистите му лъчи проникваха дълбоко в гората и я правеха особено привлекателна.

Ускорихме крачка.

Малката, едва забележима пътечка, която ни служеше като пътеводна нишка, непрекъснато криволичеше: минаваше ту на единия бряг на реката, ту на другия. Долината ставаше все по-тясна и по-тясна, после съвсем неочаквано изведнъж се разшири. Релефът придоби неясни, мъгляви очертания. Това беше горното течение на река Такунчи. Тук три потока се сливаха в един. Разбрах, че се намирам в подножието на Сихоте-Алин.

Разклоненията на хребета, силно измити и прорязани от планинските потоци, приличаха на сопки, изолирани една от друга. Зад тях се виждаше гребенът на вододела; той ограждаше изворите на Такунчи като висока стена. Тук природата сякаш искаше рязко да разграничи морското крайбрежие от басейна на река Иман. На същото място, където трите потока се съединяваха, имаше полянка и на нея — малка фанзичка, покрита с кора от дървета и суха трева.

При фанзичката заварихме един самотен стар китаец. Когато излязохме от храстите, той най-напред понечи да бяга. Но, види се, самолюбието, преклонната възраст и обичаят на гостоприемството го принудиха да остане. Старецът се смути и не знаеше какво да прави.

По това време вече бяха започнали да преследват бракониерите и да ги изселват извън пределите на Заусурийския край. Китаецът навярно мислеше, че веднага ще го арестуват и с конвой ще го изпратят в залива Олга. От вълнение седна на един пън и дълго не можа да се успокои. Дишаше тежко, на пресекулки и по лицето му изби пот.

В това време слънцето се скри зад планините. Вълшебната светлина в гората угасна; наоколо стана мрачно и прохладно.

Мястото, на което се намираше фанзичката, ми се стори толкова уютно, че реших тук да пренощуваме.

Дерсу и Чжан-Бао приветствуваха стареца по свой начин, а след това се заловиха да кладат огън и да готвят вечеря. Аз седнах настрана и дълго разглеждах китаеца.

Беше висок, малко прегърбен, с черни помътнели очи и дълга рядка бяла брада. Жилестият му врат, тъмното набръчкано лице и изтънелият му нос го правеха подобен на мумия. Облечен бе със стара, отдавна вече избеляла риза от синя даба, препасана със също толкова стар шарф, отстрани на който бяха окачени ловен нож, лопатка за изкопаване на женшен и торбичка за кремък и чакмак. Беше обул сини панталони и ниски саморъчно направени обувки от еленова кожа с кожени върви за стягане, а на главата му имаше обикновен парцал, почернял от пушек и мръсотия.

Старият китаец не приличаше на обикновените работници — китайци. Тези ръце с дълги пръсти, този профил и гърбав нос, както и особеният израз на лицето му говореха, че е попаднал в тайгата случайно.

„Навярно политически бежанец“ — помислих аз.

Мярна ми се мисълта, че именно аз съм причината за страха му. Стана ми неловко. В това време Аринин ми донесе канче чай и две парчета захар. Станах, отидох при китаеца и му ги подадох. Старецът така се смути, че изпусна канчето на земята и разля чая. Ръцете му трепереха, в очите му се появиха сълзи. Той коленичи и извика сподавено:

— Тау-се-ба, та-лай-я! (Благодаря, капитане!)

Вдигнах го и казах;

— Бупа, бе-хай-па, латурл! (От нищо не се страхувай, дядо!)

Всеки се залови със своята работа: аз почнах да чертая дневния ни маршрут, а Дерсу и Чжан-Бао — да готвят вечеря. Лека-полека старецът се успокои. След чая останах край огъня и почнах да го разпитвам как се е озовал на Такунчи.

Китаецът ми разправи, че се казва Ли Цун-бин, че е на седемдесет и четири години, родом е от Тянцзин и произхожда от богата китайска фамилия. Още на младини се скарал с близките си. По-малкият брат му нанесъл кръвна обида. В работата била замесена жена. Баща му застанал на страната на брата. Тогава Ли Цун-бин напуснал родителската си къща и отишъл на Сунгари, а оттам се прехвърлил в Усурийския край и се заселил на река Даубихе. По-късно, когато на Даубихе дошли руски преселници, се прехвърлил на река Улахе, след това живял на реките Судзухе, Пхусун и Вай-Фудзин, докато най-после се добрал до река Такема, където прекарал тридесет и четири години подред. Преди това се занимавал с лов. Първата му пушка, за която заплатил с тридесет великолепни самурени кожи, се палела с фитил. След това почнал да търси скъпия корен женшен. На стари години вече не можел да се занимава с лов и станал звероловец. Това го принудило да се установи на едно място, по-далеч от хората. Харесал си река Такунчи и се преместил тук преди много години. Живеел сам-самин. От време на време някой от туземците се отбивал случайно при него, а и самият той един или два пъти в годината се спускал до устието на Такема. След това старецът си спомни за майка си, за детинството, за градината и къщата на брега на реката.

На края замълча, клюмна глава на гърдите си и потъна в размисъл.

Огледах се. Край огъня седяхме само ние двамата. Дерсу и Чжан-Бао бяха отишли за дърва.

Нощта обещаваше да бъде студена. По усеяното със звезди небе като широка ивица се бе проточил Млечният път. Рязък, студен вятър повяваше от северозапад. Бях премръзнал и отидох във фанзата. Китаецът остана край огъня самичък.

Забелязах, че Дерсу се движеше край стареца на пръсти, говореше шепнешком и изобщо се стараеше да не шуми.

От време на време надничах през вратата и виждах стареца — седеше все на същото място, в една и съща поза. Пламъците на огъня осветяваха старческото му лице и по него играеха червени и черни сенки. На тази светлина той изглеждаше като призрак от оня свят, железен, нажежен до червено човек. Китаецът така бе унесен в мислите си, че съвсем бе забравил, струва ми се, за нашето присъствие.

За какво ли мислеше? Навярно за младостта си, за това, че би могъл да уреди живота си и по друг начин, за близките си, за любимата, за своя прекаран самотно в тайгата живот…

Късно вечерта отново надникнах през прозореца. Вятърът раздухваше угасналия огън. Понякога се появяваше слаб пламък и осветяваше за миг мършавата фигура на стареца.

Той продължаваше да седи на същото място, подпрял с ръце главата си, гледаше въглените и си спомняше далечното минало. Исках да го викна, но не зная защо не се реших да направя това.

Най-после привърших работата си и затворих тетрадката. Вече се канех да лягам, когато се сетих за стареца и излязох от фанзата. На мястото на огъня бяха останали само няколко въгленчета. Вятърът ги раздухваше и разнасяше по земята искри. А китаецът седеше на пъна тъй, както и преди един час, и напрегнато мислеше за нещо.

Казах на Дерсу да го повика във фанзата.

— Не бива, капитан — тихо ми отвърна голдът, като силно подчерта думата „не бива“, и прибави, че когато човек си спомня своя живот, не трябва да го безпокоят.

Разбрах, че в такива минути човек наистина трябва да бъде оставен на спокойствие, върнах се във фанзата и легнах на кана.

Вятърът тъжно виеше в комина и сухата трева на покрива шумолеше. Отвън нещо дращеше по стената — навярно сухо клонче на растящ наблизо храст или дърво. Приспиван от тези звуци, сладко заспах. Когато се събудих на другата сутрин, слънцето вече беше високо. Облякох се набързо и излязох от фанзата.

Наоколо всичко беше побеляло от скреж. Водата в локвите беше замръзнала. Под тънкия слой лед имаше въздушни мехури. Засъхналата ръждивожълта трева толкова силно искреше, че ме заболяваха очите. Клоните на дърветата, камъните и утъпканата пътека се бяха покрили със студена матова коричка.

Огледах се и забелязах, че всичко, което довчера се търкаляше в безреда около фанзата, е прибрано и наредено под навеса. Чжан-Бао, Дерсу и Чан-Лин седяха край огъня и тихичко си приказваха.

— А къде е старецът? — попитах ги аз.

Чжан-Бао посочи с ръка към гората. Едва сега забелязах в края на полянката малко олтарче, направено от греди и покрито с кедрова кора. Старецът беше коленичил до него и се молеше. Не исках да му преча и тръгнах към ручея да се мия. След петнадесетина минути старецът се върна във фанзата и почна да подрежда торбата си.

— Закъде се стяга? — попитах аз спътниците си.

Тогава Чжан-Бао ми обясни, че старецът е решил да се върне в родното си място, да се помири с брат си, ако още е жив, и там да свърши дните си.

След като подреди торбата, старецът свали от лявата си ръка дървена гривна и като ми я подаваше, каза:

— Вземи я, капитане, пази я, ще ти донесе щастие!

Благодарих му за подаръка и веднага надянах гривната на ръката си. След това той се поклони доземи в четирите посоки и почна да се прощава със сопките, с фанзата и с ручея, който бе утолявал жаждата му.

Около фанзата растяха две лиственици. Под тях имаше малка скамейка. Ли Цун-бин се обърна към листвениците с трогателна реч. Разправяше, че ги е посадил със собствените си ръце и те са станали големи дървета. Много години почивал тук на скамейката по вечерен хлад, но ето че сега трябвало да се раздели с тях завинаги. Старецът се просълзи отново. Направи дълбоки поклони.

След това се сбогува и с моите спътници. Те на свой ред му се поклониха до земята, помогнаха му да нарами торбата си, подадоха тоягата му и отидоха да го изпратят до гората.

На края на полянката старецът още веднъж се обърна и погледна към мястото, където бе живял в самота толкова години. Като ме видя, той махна с ръка, аз му отговорих по същия начин и усетих на ръката си гривната.

Когато Дерсу, Чжан-Бао и Чан-Лин се върнаха, ние приготвихме раниците си и продължихме по своя път. Щом стигнахме до края на гората, и аз като стареца се обърнах назад.

Нещо сякаш беше умряло! Полянката и фанзичката, които вчера ми изглеждаха толкова уютни, изведнъж ми станаха чужди, пусти.

Изоставена къща! Душата е отлетяла, останал е само трупът.