Владимир Арсениев
Дерсу Узала (22)

XXI глава
Зимните празници

Средното течение на река Бикин. — Зимен лов на диви свине. — Вечеря в юртата. — Недоразумение при размяната на пари. — Представата на туземците за разстоянията. — Елха в гората. — Игри върху леда. — Лотария.

Както и трябваше да се очаква, на разсъмване студът се усили и стигна до –32°С. Колкото повече се отдалечавахме от Сихоте-Алин, толкова повече температурата се понижаваше. Известно е, че в приморските страни по планинските върхове често пъти е по-топло, отколкото в долините. Очевидно след отдалечаването ни от морето ние навлязохме в „езерото от студен въздух“, което заливаше долината на река Усури.

Ние тръгнахме на път при изгрев-слънце.

След устието на Бягаму Бикин дълго време тече право на запад, като не се смятат завоите, които реката прави на места. На голямо протежение тук брегът е висок и терасовиден. Той прилича на плато и е известен сред китайците под името Лао-бей-лаза^[1]. Изграден е от мощна лавова покривка. Горният слой на базалта се е превърнал в глина и това е станало причина терасата да се заблати, което пък на свой ред е повлияло върху растителността. Затова ние виждаме тук само брезови и трепетликови горички и хилави лиственици.

От платото Лао-бей-лаза извират два потока: Кямту и Сигими Бяса. По-нататък в Бикин — от дясната й страна — се вливат реката Бей-си-лаза, извираща от планина със същото име, малкото поточе Музейза и река Лаохозен, получила названието си от думата „лаоху“, което в превод значи тигър. Според разказите на удехейците преди няколко години тук се бил появил тигър, който непрекъснато обикалял капаните за самури, строшавал ги и изяждал всичко, попадало в тях.

Никоя река не се разделя на толкова много ръкави, както Бикин. Удехейците казват, че има места, където могат да се изброят до 22 ръкава. Течението на Бикин е много по-спокойно от течението на Иман, но коритото й е задръстено с потънали стъбла на дървета, което много затруднява движението на лодките. От устието на Бягаму до железопътната линия има около 350 километра.

Малко под Лаохозен се намираше едно удехейско селище със същото название, което се състоеше само от три юрти.

Ние стигнахме до него по здрач. Появяването на неизвестни хора някъде „отгоре“ изплаши удехейците, но щом разбраха, че в отряда ни е и Дерсу, веднага се успокоиха и ни посрещнаха много радушно. Този път не опъвахме палатки, а се настанихме в юртите.

Вечерта разпитвах удехейците за техния живот на Бикин и за отношенията им с китайците.

М. Венюков, който е пътувал из Усурийския край през 1857 година, пише, че тогава на Бикин изобщо не е имало китайци; местното население се състояло само от удехейци, които той нарича орочони. Синовете на Небесната империя се появили значително по-късно. Те донесли със себе си и едрата шарка, която вилняла толкова силно, че от някои селища не е останал жив нито един човек. През 1895 година по Бикин са живеели само 306 души от двата пола. Пристигналите тук китайци скоро станали повече от удехейците, подчинили ги и се оказали пълни господари на реката. Скоро удехейците потънали в дългове към тях и изпаднали в положението на роби. Разказите за нечовешкото отношение на китайците към местното население са изпълнени с ужас: те са убивали хора, продавали са ги като животни, пребивали са ги с тояги… А за да разберат колко са уловените самури, неведнъж прибягвали и към изтезания. Това продължавало дотогава, докато началникът Ястребов не се притекъл на помощ на удехейците. Той се изкачил с един отряд войници по реката и изселил оттам всички китайци, като оставил само старите и сакатите. Тази мярка помогнала, удехейците въздъхнали по-свободно, но през последните години китайците отново започнали да нахлуват към Бикин. Този път обаче се заселвали в местността Сигоу.

Бяха минали вече две седмици, откакто вървяхме през тайгата. По това, как стрелците се стремяха към населените места, аз схващах, че им е необходима по-продължителна почивка от обикновената нощувка: Затова реших да останем един ден в Лаохозенското селище. Когато разбраха това, стрелците започнаха да се настаняват в юртите. Нямаше ги бивачните грижи: не беше нужно да се секат смърчови клони, да се събират дърва и т.н. Те се събуха и веднага се заловиха да готвят вечеря.

Привечер се върнаха от лов младежите-удехейци. Те съобщиха, че близо до селището са забелязали следи от диви свине и на следния ден се готвят да организират хайка. Ловът обещаваше да бъде интересен и аз реших да отида с тях.

Зимно време, когато паднат дълбоки снегове, амурските туземци ходят на лов за диви свине със ски. Дивите свине тичат бързо, но скоро се уморяват. Тогава ловците ги догонват и ги убиват с копия. За такъв лов не вземат пушки, за да не се хабят патрони, които в тайгата винаги струват много скъпо. Освен това ловът с копия допада на удехейците и като спорт. При него младите хора могат да покажат силата и ловкостта си.

Те започнаха да се готвят още от вечерта: постегнаха отново ремъците на ските, изостриха копията си. Тъй като бе решено да се тръгне преди изгрев-слънце, то след вечеря всички си легнаха рано.

Беше още тъмно, когато усетих, че някой разтърсва рамото ми. Събудих се. В юртата гореше силен огън. Удехейците вече бяха готови: бавеха се само заради мене. Облякох се бързо, пъхнах два сухара в джоба си и излязох на брега на реката.

Току-що бе почнало да се зазорява. Звездите една след друга гаснеха: избледнелият месец бавно плуваше срещу леките облачета. От другата страна на небето изгряваше зората. Беше студено. Живакът в термометъра бе слязъл до –39°С. Наоколо цареше тържествена тишина: нито едно листче не трепваше. Тъмната гора стоеше като стена и сякаш се ослушваше как пукат от студ дърветата. Тези звуци се носеха в застиналия утринен въздух като плющене на бич.

Удехейците вървяха отпред, а аз подире им. Като повървяхме малко по река Лаохозен, те свиха встрани, след това се изкачиха на малка височина и от нея се спуснаха в съседната долчинка. Тук ловците започнаха да се съвещават. След като си поговориха малко, те тръгнаха напред, но вече тихо, без разговори.

След половин час стана съвсем светло. Слънчевите лъчи, които осветиха планинските върхове, известиха обитателите на гората за настъпването на деня.

Тъкмо в това време ние стигнахме до мястото, където предишния ден младежите бяха видели следите от диви свине.

Трябва да отбележа, че през лятото дивите свине почиват през деня, а излизат да си търсят храна през нощта. През зимата става обратно: денем те бодърствуват, а нощем лягат да спят. За един ден дивите свине не са могли да отидат много далече. Започна преследването.

За първи път в живота си видях колко бързо удехейците карат ски из гората. Скоро започнах да изоставам от тях и след това съвсем ги изгубих от погледа си. Да се мъча да ги догоня нямаше смисъл, затова спокойно тръгнах по пъртината, направена от ските им. Бях карал така около половин час; на края се уморих и седнах да почина. Изведнъж зад мене се раздаде някакъв шум. Обърнах се и видях два глигана, които в ситен тръст пресякоха пъртината. Вдигнах бързо пушката и гръмнах, но не улучих. Изплашените глигани се метнаха встрани. Тъй като не намерих кръв по следите им, аз реших да ги преследвам. След около петнадесет-двадесет минути отново ги догоних. Те очевидно се бяха уморили и с мъка вървяха по дълбокия сняг. Изведнъж животните усетиха опасността и като войници по команда бързо се обърнаха с глави към мене. По това, как движеха челюстите си, и по звука, който долиташе до мен, аз разбрах, че острят глигите си. Очите на животните горяха, ноздрите им бяха разширени, ушите щръкнали. Да беше един глиган може би щях да стрелям, но пред мен стояха два секача. Без съмнение те ще се нахвърлят върху мен. Въздържах се и не стрелях: реших да изчакам друг, по-удобен случай. Глиганите престанаха да скърцат със зъби; вдигнаха нагоре муцуни и започнаха усилено да душат въздуха, след това бавно се обърнаха и продължиха пътя си. Тогава заобиколих отстрани и отново ги догоних. Глиганите отново спряха. Единият от тях почна да дере с глигите си кората на едно паднало дърво. Изведнъж животните настръхнаха, наддадоха кратък рев и започнаха да си проправят път вляво от мен. В това време видях четирима от удехейците. По израза на лицата им разбрах, че бяха забелязали животните. Тръгнах след тях. Глиганите не можаха да се отдалечат много. Спряха и се приготвиха за отбрана. Удехейците ги заобиколиха и започнаха да се приближават към тях от четирите страни. Това накара глиганите да се въртят ту на една, ту на друга страна. На края те не издържаха и се спуснаха вдясно. С удивителна ловкост удехейците ги удариха с копията си. Единият глиган беше ударен точно под лопатката, а другият бе ранен във врата. Последният се хвърли напред. Младият удехеец се опита да го задържи с копието си, но в това време се чу късо сухо пращене. Глиганът бе достигнал дръжката на копието с бивните си и просто го бе прерязал като тънка пръчка. Ловецът загуби равновесие и падна напред. Глиганът се хвърли към мен. Вдигнах инстинктивно пушката си и стрелях почти в упор. По една случайност куршумът улучи животното право в главата. Едва сега забелязах, че удехеецът, на когото глиганът бе счупил копието, седеше на снега и затискаше с ръка една рана на крака си, от която обилно течеше кръв. Дори и сам пострадалият не бе забелязал кога глиганът бе успял да го нарани с глигите си. Аз го превързах, а удехейците набързо устроиха бивак и събраха дърва. Един от тях остана с ранения, друг отиде за нарти, а останалите продължиха лова.

 

 

Раняването на ловеца не предизвика в селището тревога; жена му се смееше и се шегуваше с него. Тези случаи са толкова чести, че никой не им обръща внимание. По тялото на всеки мъж винаги може да се намерят следи от глиги или от нокти на мечка.

За един ден стрелците поправиха повредите на нартите, удехейските жени закърпиха ботушите и дрехите им. За да облекча хората си, аз наех двама души с нарти и кучета, които трябваше да ни придружат до следващото селище.

На другия ден — 23 декември — ние продължихме пътя си.

По-нататък река Бикин продължава да тече на северозапад. Долината й ту се стеснява до 200 метра, ту се разширява до три километра и повече.

В планините тук расте предимно иглолистна гора, годна за строителен материал, а долу, в долината, има смесена гора от ясени, тополи, брястове, кленове, дъбове, липи и корково дърво.

След Лаохозен Бикин приема отдясно рекичките Сагде-ула, Кан-гату, Хабагоу, а отляво — Чугулян-куни, Давасигчи и Сагде-ге (но китайски Ситцихе). От Давасигчи може да се излезе пак при средното течение на река Арму. Двете високи сопки от дясната страна на реката се наричат Лао-бей-лаза и Сифантай.

Около устието на река Давасигчи имаше удехейско селище, което се състоеше само от четири юрти. Всички мъже бяха на лов и в селището бяха останали само жените и децата. Надявах се, че тук ще сменя водачите си и ще наема други, но поради отсъствието на мъжете това се оказа невъзможно. За моя радост лаохозенските удехейци се съгласиха да ни придружат и по-нататък.

След пладне ние отминахме още едно селище — Канготу. Тук ние се разделихме с манджуреца Чиши-у. Дадох му пари и храна.

На мръкване, малко преди да стигнем река Хабагоу, ние се натъкнахме на още една обитавана юрта и спряхме при нея на бивак. В юртата имаше една млада жена с две малки деца; мъжът й също беше на лов. Този път аз останах при стрелците в палатката. Вечерта при мен дойде Дерсу и каза, че жената ме кани на гости. Обикновено удехейските жени са крайно мълчаливи. Те винаги гледат навъсено, недоверчиво, не говорят с чужди хора и често дори и лаконично не отговарят на зададените им въпроси. За разлика от тях нашата нова позната бе много приветлива и се държеше просто и непринудено. Тя ни разпитваше за кусунските тази, за живота в града, за железницата и т.н. След вечеря аз я помолих да ми развали десет рубли. Жената започва нещо тихичко да си шепне с Дерсу. Той й отговаряше и се смееше с глас. После разбрах, че не била разбирала нищо от пари и питала Дерсу дали няма да я измамя, ако ми донесе всичките си пари и ми даде сам да се оправя с тях. След като получи успокоителен отговор, тя отиде в хамбара и донесе оттам малка кутийка от брезова кора, украсена с орнаменти. В тази кутийка имаше около четиридесет рубли в банкноти. Когато ми подаваше кутийката, тя каза, че самите те предпочитат сребърните пари пред банкнотите: мъжът й — защото можели да се крият в земята, а тя — защото можела да ги зашива като украшения по дрехите.

Трябваха ми по-дребни пари, затова след като сложих на коленете й банкнотата от десет рубли, започнах да вадя от кутията банкноти по една рубла. Изведнъж видях в очите й сълзи.

— Какво има? — попитах аз голда.

— Тя казва — отвърна Дерсу, — че ти си дал една хартийка, а от кутийката си взел десет.

Казах й да не се безпокои, че няма да я излъжа и когато си дойде мъжът й, ще разбере, че съм постъпил правилно. Но удехейката отговори, че и мъжът й не разбира от пари и продължи да се облива в сълзи. За да я успокоя, аз се отказах от размяната на парите, сложих банкнотите от една рубла отново в кутийката, взех своите десет рубли и й подарих една новичка сребърна монета от половин рубла. Тревогата веднага изчезна от лицето й; тя се усмихна през сълзи, после се залови да ни гощава с каша от кощрява и хайвер и пак започна да разпитва за живота на удехейците, живеещи от другата страна на Сихоте-Алин.

Към десет часа вечерта аз излязох от юртата и неволно погледнах към небето. Кой знае защо — може би поради особено чистия въздух или по някакви други причини — звездите изглеждаха по-едри и по-ярки и от това на небето бе по-светло, отколкото на земята. Контурите на съседните планини и заострените върхове на смърчовете се виждаха отчетливо, ясно, затова пък долу всичко тънеше в мрак. Неясни, почти неуловими за ухото звуци изпълваха сънния въздух; шумът от полета на някоя нощна птица, падането на снега от клонче на клонче, шумоленето на подухваната от лекия ветрец изсъхнала тревичка — дори всичко това заедно не би могло да наруши тишината, която цареше в природата.

Влязох в палатката. Стрелците вече отдавна спяха. Поседях малко край огъня, после свалих обувките си, добрах се до мястото си и веднага заспах.

На следващия ден продължихме пътя си. В планините се виждаха разкошни кедрови гори, но затова пък в долината иглолистните дървета постепенно изчезваха и на тяхно място се появяваха широколистни дървесни видове, които обичат тинестата почва и изобилната влага.

Животинското население в тези гори е много разнообразно. Тук можем да срещнем тигър, рис, дива котка, катерица, бурундук, изюбър, сърна, кабарга, росомаха, самур, пор и летяща катерица. Хималайската мечка се среща в долното течение на Бикин само до река Хабагоу; по-високо се намират владенията на кафявата мечка. При хубава реколта от кедрови орехчета дивите свине се изкачват до река Бягаму; ако се родят малко кедрови орехчета, те се спускат надолу, зад скалите Сигонку-Гуляни. Бикин с право се смята за една от най-богатите на риба реки в този край. В нея в голямо количество се въдят: горе — хариус и ленок, в тинестата вода по ръкавите — шаран, михалца и щука, а долу, близо до устието — таймен и усурийски сом. Кетата се качва почти до изворите й.

При скалите Сигонку имаше удехейци. От тях научих, че на Бикин търсят някого, че дори и приставът е излязъл да участвува в търсенето на изчезналите, но поради дълбокия сняг се е върнал обратно. Тогава още не знаех, че ставало въпрос за мене. Според думите на удехейците по-нататък имало още две празни юрти. И аз реших през последния предпразничен ден да останем на почивка в тези изоставени колиби.

— На кое място са те? — попитах аз удехейците.

— Бей-си-лаза-датани — отвърна единият от тях.

— Колко версти има дотам? — попита Захаров.

— Две — уверено отговори удехеецът.

Помелих го да ни заведе и той веднага се съгласи. От тези удехейци купихме лосово месо, риба, мечешка сланина и продължихме по-нататък. Когато минахме три километра, аз попитах водача ни далеч ли са юртите.

— Не са далече — отвърна той.

Ние обаче извървяхме още четири километра, а юртите като омагьосани все повече се отдалечаваха от нас. Време беше да спрем на бивак, но беше обидно да ровим снега и да нощуваме в палатки, щом юртите са наблизо. На всичките ни въпроси колко ни остава до тях, удехеецът отвръщаше кратко:

— Още малко.

След всеки завой на реката аз мислех, че ще видя юртите, но отминавахме завой след завой, нос след нос, а те никъде не се виждаха. Така изминахме още седем-осем километра. Изведнъж на мен ми хрумна да попитам водача ни колко версти са останали още до Бей-си-лаза-датани.

— Седем — отвърна той със същия уверен тон.

Стрелците се тръшнаха на земята и почнаха да ругаят. Оказа се, че нашият водач нищо не разбирал от версти. Удехейците никога не трябва да се питат за разстояния, защото те ги измерват с време: половин ден път, един ден, два дни път и т.н.

Тогава аз дадох знак за спиране. Удехеецът ни разправяше, че юртите са съвсем близо, но никой вече не му вярваше. Стрелците започнаха бързо да разчистват снега, да събират дърва и да опъват палатките. Бяхме много закъснели: дълбокият здрач ни завари на работа. Въпреки това бивакът стана много удобен.

Вечерта аз гощавах спътниците си с шоколад и ром. После им разказах за живота в древния Рим, за Колизея и гладиаторите, които е трябвало със страданията си да развличат развратената аристокрация.

Стрелците ме слушаха с дълбоко внимание.

После им показвах съзвездията по небето. Денем, на слънчева светлина, ние виждаме само земята, а нощем — цялата вселена. Сякаш по необятния небосклон бяха разпръснати блестящи светлинни прашинки. Имахме чувството, че от тихите сияещи звезди към земята се спускаше покой и поради това всичко в природата беше толкова тържествено и тихо.

На следния ден почивахме.

Още при заминаването ни от Владивосток бях взел със себе си елхови украшения, позлатени орехи, свещници с щипки, златист прашец, парафинови свещи, разнообразни по форма колачета и други подобни подаръци: сребърна чашка, джобно ножче със седефена дръжка, кехлибарено цигаре и т.н. Всичко това пазех в колекционните сандъци за празника.

Край нашата палатка растеше малка елхичка. Украсихме я с бомбониерки и ледени висулки.

През деня организирахме на реката игри. Забихме в леда кол и вързахме за него две въжета. Краищата на въжетата закачихме за коланите на двама души, на които завързахме очите. На единия бе дадено в ръцете звънче, а на другия — усукана кърпа. Играта се състоеше в следното: единият трябваше да звъни със звънчето, а другият да се ориентира по звука и да удря първия с кърпата. Играта увлече всички. Туземците се смееха до припадък и се търкаляха по земята, така че аз не на шега започнах да се безпокоя за здравето им. Когато се стъмни, наредих да запалят бенгалски огньове. Вечерта беше ясна и тиха. Подаръците бяха разиграни на лотария. Дерсу спечели лула и това беше добре дошло за него. След това раздадох и сладките неща. Всички бяха доволни и весели. Песента на стрелците се разнасяше далеч по реката, будеше ехото и горските животни.

Около полунощ всички влязоха в палатките и легнали на сухата трева, разказваха анекдоти, подхвърляха си остроти и се смееха. Лека-полека гласовете им започнаха да стихват, репликите им ставаха все по-редки и по-редки. Стрелецът Туртигин се опита да възобнови разговора, но никой не му отговори.

Скоро дружното хъркане извести, че всички са заспали.