Владимир Арсениев
Дерсу Узала (19)

XVIII глава
Завещанието

Подготовка за зимуване. — Река Един. — Търсене на лодката. — Росомахата. — Морското крайбрежие между реките Кумуху и Нахтоху. — Река Пия. — Съдбоносният изстрел. — Уплахата на Дерсу. — Договорът. — Връщане назад.

Някога при река Нахтоху е имало лагуна, отделена от морето с пясъчна коса. Сега на мястото й има голямо блато, бреговете на което са обраснали с мъх. Тук много често се срещат блатен багулник, чиито клонки са покрити в гъсти ярко ръждиви власинки; сини боровинки със сиви листчета и някакво растение с гъсти, много дребни и завити като тръбичка листчета. Сред тези храсти все още можеше да се видят прецъфтели и увехнали: блатна сабица с пълзящи корени; къпина с бодливи полулежащи стъбла и жълти плодове; блатно секирче с крилато стъбло и плоски бобови плодове, което по външен вид прилича на усурийската глушина; след това усурийска перуника с груби сухи и сиви листа и на края обикновената за блатата пущица — високо и красиво бяло растение.

Морските носове от двете страни на малкото заливче, в което се влива река Нахтоху, са изградени от пъстри вулканични туфи. Северният нос се нарича на удехейски Чжаали-дуони, а южният — Маас-дуони. Тук, в подножието на отвесните крайбрежни скали, ние устроихме бивака си.

Вечерта аз и Дерсу седяхме край огъня и се съвещавахме. Откакто изчезна лодката, бяха минали четири дни. Ако е била някъде наблизо, тя отдавна би се върнала назад. Аз предлагах да отидем на Амагу и да презимуваме при староверците, но Дерсу не бе съгласен с мене. Той ме съветваше да останем на Нахтоху, да се заемем с лов и като се сдобием с кожи, да си ушием нови обувки. Според него ние можехме да получим от туземците сушена риба и кощрява. Но веднага възникнаха нови затруднения: с всеки изминат ден ставаше все по-студено и след две седмици щеше да бъде невъзможно да се ходи с леко есенно облекло. Все пак предложението на Дерсу беше най-разумно и ние се спряхме на него.

След вечеря стрелците легнаха да спят, а ние с Дерсу още дълго седяхме край огъня и обсъждахме нашето положение. Аз предлагах да отидем във фанзите на удехейците, но Дерсу ме съветваше да остана на морския бряг. Първо — защото тук можехме по-лесно да си намерим прехрана; второ — защото той още не губеше надежда, че Хей-ба-тоу ще се завърне. Ако бил жив, лодкарят непременно щял да тръгне обратно и да ни търси по брега на морето; в случай че не ни намери, можел да си замине и тогава пак сме щели да останем с празни ръце. Нямаше как да не се съглася с неговите доводи. Една от друга по-мрачни мисли минаваха през главата ми и не ми даваха спокойствие.

Поривистият и студен вятър шумеше в сухата трева и бясно раздърпваше едно израснало наблизо самотно младо дръвче. Някъде от тъмнината, откъм високите крайбрежни скали, долитаха странни, приличащи на вой звуци.

Безпокойството продължи да ме измъчва през цялата нощ.

Беше ми обидно до сълзи, че трябва да се върна назад, преди да съм довел работата си докрай. От друга страна пък, да тръгна на зимен поход без необходимата екипировка беше безразсъдно. Ако бях само с Дерсу, бих го направил, без да се замисля, но с нас имаше хора, моралната отговорност за които лежеше върху мен. Чак на разсъмване малко подремнах.

На другия ден вятърът беше много силен; анемометърът показваше 242 при температура на въздуха –6°С и при атмосферно налягане 766 мм.

Когато разбраха, че оставаме тук за дълго и дори може би за през цялата зима, стрелците се заловиха да събират изхвърлените от вълнението на брега дървета и да правят землянка. Това беше разумно хрумване. Те изградиха печка от плочести каменни шисти, коминът на която направиха по корейски, от хралупесто дърво. Входовете закриха с платнищата от палатките, а по покрива наслагаха мъх с чимове. Вътре в землянката настлаха смърчови клони и суха трева. Получи се, общо взето, доста удобно помещение.

На 10 ноември в бивака ни се отбиха удехейци от нос Сосунов. Един от тях взе пръчка и сръчно ми начерта на пясъка план. Когато разгърнах пред него 40-верстата карта, той бързо се ориентира и сам започна да посочва на нея реките, планините и носовете, без да бърка имената им. Смаях се: толкова бързо свикна с мащаба и веднага разбра какво е проекция. Помня как ме учеха да разчитам топографски карти и колко време ми трябваше, за да свикна да правя това, а тук един обикновен непросветен туземец, който никога не беше виждал карта, се ориентираше по нея толкова свободно, сякаш цял живот се беше занимавал само с това. Предполагам, че хората, на които им се налага да скитат из планините, свикват да гледат земята отгоре в проекция. Едновременно с това у тях се развива и чувство за мащаб.

На следния ден аз и Дерсу решихме да се отправим на юг по морския бряг и да видим дали там няма следи от пребиваването на Хей-ба-тоу, като между другото се опитаме и да половуваме.

Със същата цел Захаров и Аринин поеха на север, а Сабитов и Туртигин — нагоре по реката, към устието на река Ходе.

Ние тръгнахме от река Нахтоху рано и поехме по образуваната от прибоя ивица.

Още от сутринта времето беше мрачно; на небето — само облаци. Един слънчев лъч се промъкна през тях, плъзна се по водата, освети като с прожектор сопката на брега и пак се скри в облаците. След това заваля ситен сняг. Тъй като се страхувах, че ще ни застигне снежна буря, не ми се искаше да напускам землянката. Светлата ивица на запад и движението на облаците в югоизточна посока обаче бяха сигурен признак, че времето ще се оправи. Тъй като и Дерсу беше на същото мнение, ние бодро тръгнахме на път. След два часа снегът престана и мъглата се пръсна. Денят беше чудесен — топъл и тих.

Планинските потоци все още бълбукаха, но по заглъхващия шум личеше, че скоро и те ще се покрият с ледена кора и съвсем ще замлъкнат. Там, където по-рано от пукнатините на камъните незабелязано бе сълзяла вода, сега се бяха образували големи ледени издутини, които непрекъснато се увеличаваха и изглеждаха като замръзнали водопади.

Ние вървяхме по брега на морето и умувахме върху това, какво се бе случило, че Хей-ба-тоу беше изчезнал безследно. Повдигахме този въпрос вече за стотен път и винаги стигахме до един и същ извод: трябва да си направим обувки и да се върнем при староверците на Амагу.

На около 150 крачки пред нас тичаше моето куче Алпа. Изведнъж аз видях две живи същества: едното бе Алпа, другото също приличаше на куче, но беше по-тъмно на цвят, пухкаво и късокрако. То тичаше с неловки и тежки скокове при крайбрежните скали и сякаш искаше да изпревари кучето. Беше росомаха — най-едрата представителка от семейство Порови. Най-големите размери, до които достига това космато и тромаво животно с мечешки стъпки, са един метър на дължина и 45 см на височина. Общата му окраска е тъмнокафява, гърбът му е черен, от двете страни на тялото — от рамената към опашката — се проточва по една широка светлосива ивица.

Козината на долната част на тялото и на горната половина на краката му е значително по-дълга, отколкото на останалото тяло. Росомахата има къса шия, дебела, удължена глава и въоръжени със здрави и силни нокти крака.

Тя живее из горите по планините, където се срещат сърни и особено кабарги. Росомахата с часове седи неподвижно на някое дърво или камък край пътеката на кабаргата и я дебне. Тя великолепно е изучила нрава на своята жертва, познава любимите й пътеки и навиците й; добре й е известно например, че при дълбок сняг кабаргата препуска все по един и същ кръг, за да не утъпква нов път. Ето защо, когато подплаши кабаргата, росомахата тича подире й, докато не се затвори кръгът. След това се изкатерва на дървото и зачаква кабаргата отново да мине край нея. В случай че това не й се удаде, улавя жертвата си по друг начин: преследва я, докато тя падне от умора. Ако междувременно види друга кабарга, росомахата не се спуска подир нея, а продължава да преследва първата, дори когато тя се намира извън полето на зрението й. Росомахата е голяма злосторница: щом се вмъкне в помещение за продукти, започва настървено да унищожава всичко, което й падне пред очите. Тя непременно ще изпомърси сушеното месо, рибата и останалото продоволствие и едва тогава ще си отиде. По-рано туземците са ценели кожата й повече от самурената и едва когато дошли китайците и руснаците, разбрали грешката си. Преди двадесетина години кожата на росомахата струваше не повече от три рубли. Ловците не я преследват нарочно; убиват я само ако случайно попадне на мушката им.

Росомахата е разпространена по целия Усурийски край, като на юг стига приблизително до 44° сев. ширина. Тя не се среща в Посиетския, Барабашкия и Сайфунския район и около Николск-Усурийския. В планините на Сихоте-Алин може да се види доста често.

Алпа спря и започна любопитно да разглежда случайната си спътница. Исках да стрелям, но Дерсу ме спря, като каза, че трябва да пазим патроните. Забележката му беше съвсем разумна. Аз повиках Алпа обратно. Росомахата побягна и се скри в един от овразите.

Крайбрежната линия между реките Холонку и Нахтоху е леко вдлъбната и се ограничава от носовете Плитняк, Бакланий и Сосунов (на удехейски Хуо-ло-дуони, Леникто-дуони и Хорло-дуони), които навлизат доста навътре в морето. След тях брегът отново извива на северозапад и при нос Олимпиада пак навлиза в морето.

Като се върви от река Нахтоху в посока на Унтугу, скалите по морското крайбрежие са разположени в следния ред: най-напред са силициевите шисти, а след това андезитът, като на места се забелязва и стъкловиден базалт. Още по на юг се нижат някакви дълбочинни зеленокаменни скали, след тях — базалтов андезит и още по-нататък — порфирит. Покривните пластове се състоят от цветни редуващи се слоеве туфи. Много интересна тук е отвесната скала Хадие с плочеста вертикална и дъговидна слоистост. Около река Пия има две скали, Садзасу-мамаса-ни, които по форма наподобяват хора. Удехейците разправят, че някога те наистина са били хора, но всесилният Тему (господарят на рибите и другите морски животни) ги превърнал в скали и ги принудил да охраняват крайбрежните сопки.

Тук на брега бяха натрупани голямо количество сухи изхвърлени от вълните дървета. Щом избрахме място за бивак и оставихме вещите си, аз и Дерсу тръгнахме в различни посоки на лов.

Силно лъкатушещото корито на река Пия блуждае по долината и ако наблюдава реката от птичи полет, у човек се създава впечатлението за дантела. В долната част на долината почвата е наносна: тинята и ивиците нов пясък, затиснали тревата и храстите, говорят, че в края на лятото тези места два пъти са били заливани от водата. Близо до морето расте храстовидна елша и високостъблена ракита, по-нагоре до долината — лиственица, бяла бреза, трепетлика и топола, а още по-нататък — клен, черна топола, ясен и тук-там смърч и кедър. Склоновете на планините, които обграждат долината, са обрасли откъм слънчевата страна със закелявял дъб, а от северната — със стара, покрита с мъх иглолистна гора.

Не стана нужда дълго да търсим дивеч. Когато ние с Дерсу отново се срещнахме, денят преваляше. Слънцето вече надничаше зад планините, лъчите му бяха проникнали навътре в гората и озаряваха със златисто сияние стволовете на тополите, острите върхове на смърчовете и мъхнатите шапки на кедрите. Някъде встрани от нас се раздаде пронизителен вик.

— Кабарга! — прошепна Дерсу в отговор на моя въпросителен поглед.

След две-три минути аз видях животното, което приличаше на сърна, само че бе значително по-ниско на ръст и с по-тъмна окраска. От устата му стърчаха надолу чифт тънки бивни зъби. Като се отдалечи тичешком на стотина крачки, кабаргата се спря, обърна към нас грациозната си главичка и замря в очаквателна поза.

— Къде е? — попита Дерсу.

Аз му посочих.

— Къде? — отново попита той.

Започнах да насочвам погледа му с ръка по линията на онези предмети, които се открояваха и повече се забелязваха, но колкото и да се стараех, той нищо не виждаше. Дерсу бавно вдигна пушката си, още веднъж внимателно се вгледа в мястото, където се намираше животното, гръмна — и не улучи. Изстрелът се разнесе широко по цялата гора и замря в далечината. Изплашената кабарга се метна настрани и се скри в гъсталака.

— Улучих ли? — попита ме Дерсу и по очите му разбрах, че не бе забелязал резултатите от изстрела си.

— Този път не — отвърнах аз. — Кабаргата избяга.

— Нима моята не улучи? — изплашено попита той.

Ние тръгнахме към мястото, където стоеше кабаргата. На земята нямаше кръв. Без съмнение Дерсу не беше улучил. Започнах да се шегувам с приятеля си, но той седна на земята, сложи пушката на коленете си и се замисли. После изведнъж скочи бързо на крака, направи на дървото голям знак с ножа си, грабна пушката и тичешком се отдалечи на около 150 крачки. Мислех, че иска да се оправдае пред мен и да докаже, че случайно не бе улучил кабаргата. Обаче от това разстояние петното на дървото не се виждаше добре и той трябваше да се приближи. Най-после си избра място, постави поставката за пушката си и започна да се прицелва. Дерсу се цели дълго, два пъти отдръпва главата си от приклада и изглежда, че не се решаваше да натисне спусъка. Най-после гръмна и се завтече към дървото. От това, как веднага се отпуснаха ръцете му, разбрах, че не е улучил белега. Когато отидох при него, видях, че шапката му е захвърлена на земята, пушката също; смутеният поглед на широко отворените му очи беше насочен някъде в пространството. Докоснах рамото му, Дерсу трепна и бързо-бързо заговори.

— По-рано никакъв хора първи не може намери животно. Постоянно моята първи вижда. Моята стреляй — винаги в неговата риза дупка прави. Моята куршум никога не бърка. Сега моята петдесет осем години. Окото лошо гледа, не мога виждай. Кабарга стреляй — не улучи, дърво стреляй — също не улучи. При китайците не искай ходи — тяхна работа моята не разбирай. Как сега моята по-нататък живей?

Едва сега разбрах колко неуместни са били шегите ми. За него, който изкарваше препитанието си от лова, отслабването на зрението беше равносилно на гибел. Трагизмът на станалото се увеличаваше още и от обстоятелството, че Дерсу беше съвсем самотен. Къде да отиде? Какво да прави? Къде ще склони на стари години побелялата си глава?

Дожаля ми до болка за стария човек.

— Нищо — казах му аз, — не се страхувай. Ти много си ми помагал, много пъти си ме спасявал от беда. Аз съм ти задължен. Ти винаги ще намериш при мен подслон и парче хляб. Ще живеем заедно.

Дерсу се засуети и започна да събира вещите си. Вдигна пушката си и я погледна като вещ, която сега му беше съвсем ненужна.

Слънцето току-що се беше скрило зад хоризонта. От планините от изток се проточиха дълги сенки. Незамръзналата още вода в реката блестеше като огледало; в него се отразяваха храстите и дърветата, които растяха край брега. Сякаш и там долу, под водата, съществуваше свят като нашия и светло небе като нашето…

При реката ние се разделихме. Дерсу се върна в бивака, а аз реших още малко да потърся дивеч. Дълго скитах из гората, без да видя каквото и да е. На края се уморих и тръгнах да се връщам.

На запад бавно гаснеше зарята. Посинелият въздух бе станал сънно неподвижен; долината придоби мрачен вид и заприлича на дълбока пукнатина в планините.

Изведнъж в храстите нещо се размърда. Замрях на мястото си и се приготвих да стрелям. Отново се чу лек трясък и от елшите изскочи сърна. Започна да пасе трева, явно без да ме забелязва. Бързо се прицелих и гръмнах. Нещастното животно се хвърли напред и заби муцуна в земята. След минута животът го напусна. Взех ремъка си, вързах краката на сърната и я метнах на плещите си. Нещо топло потече по врата ми: беше кръв. Тогава оставих ловния си трофей на земята и се развиках. Скоро чух да ми се обажда Дерсу. Той дойде без пушка и ние заедно понесохме сърната на един прът.

Когато наближихме бивака, вече се бе свечерило напълно. Луната беше изгряла и осветяваше с фосфоресциращите си лъчи морето, крайбрежните камъни, гората и водата в реката. Наоколо беше тихо. Само лекият нощен ветрец слабо шумолеше в тревата. Този шум е толкова еднообразен, че привикналото ухо не го забелязва. В нашия бивак гореше огън; неговата светлина трептеше по земята на червени петна и се смесваше с черните сенки и с бледните лъчи на месеца, който крадешком се промъкваше през клончетата на храсталаците. В далечината се виждаше високият нос Бакланий, обвит в морски изпарения.

След лова се чувствувах уморен. Докато вечеряхме, аз разказвах на Дерсу за Русия, съветвах го да изостави пълния с опасности и лишения живот в тайгата и да дойде да живее с мен в града, но той продължаваше да мълчи и да мисли упорито за нещо.

Най-после усетих, че клепките ми натежават. Увих се в одеялото си и заспах.

През нощта се събудих. Луната се беше изкачила високо на небето; звездите, които се намираха ниско над хоризонта, блестяха като брилянти. Минаваше полунощ. Имах чувството, че цялата природа бе потънала в дрямка. Няма нищо по-прекрасно от безпределно широкото море, заляно от лунна светлина, и небето, обсипано с тихи сияещи звезди. Тъмната вода, грамадните скали на брега и мълчаливата гора в планините напълно хармонираха помежду си и създаваха величествено красива картина.

Край огъня седеше Дерсу. Още от пръв поглед разбрах, че не беше лягал да спи. Той се зарадва, че съм се събудил и започна да грее чая. Забелязах, че се вълнува, че прави всичко, за да ми угоди и да ми попречи да заспя отново. Аз се подадох на желанието му и казах, че повече не ми се спи. Дерсу хвърли още дърва в огъня и когато те се разгоряха, стана от мястото си и тържествено заговори.

— Капитан! Сега моята ще говори. Твоята трябва слушай.

Той започна да разказва какъв е бил животът му по-рано, как е останал самотен и как изкарвал прехраната си, като ходел на лов. Пушката му винаги го спасявала. Той продавал младите еленови рога и срещу тях получавал от китайците патрони, тютюн и платове за облекло. Никога не мислел, че очите могат да му изменят и че няма да може да ги купи вече срещу никакви пари. От около половин година усещал, че зрението му отслабва, но се надявал, че това ще мине. Днес окончателно се убедил, че повече не го бива за лов, и това го изплашило. После си спомнил думите ми, че при мен винаги ще намери подслон и къшей хляб.

— Благодаря, капитан — каза той. — Горещо благодаря! — И: изведнъж коленичи и се поклони до земята.

Бързо отидох да го вдигна и заговорих, че, напротив, аз му дължа живота си и ако той дойде да живее при мене, ще ми достави само удоволствие. За да го отвлека от тъжните му мисли, предложих да се заловим за чая.

— Почакай капитан — каза Дерсу. — Моята още не свършвай говори.

След това продължи да ми разказва за своя живот. Каза ми, че когато бил още млад, един стар китаец го научил да търси и да познава корена женшен. Но той никога не продавал намерените корени, а ги пренасял живи в горното течение на река Лефу и ги посаждал в земята. За последен път бил на женшеновата си плантация преди петнадесетина години. Всички растения виреели добре: там имало 22 корена. Той не знаеше дали са още запазени или не, но вярваше, че са запазени, защото били посадени в едно затънтено място и наоколо нямало човешки следи.

— Всичко корен на тебе! — завърши той дългата си реч.

Това ме порази; започнах да го увещавам да продаде корените на китайците и да вземе парите за себе си, но Дерсу настояваше на своето.

— Моята не трябва — говореше той. — На моята малко останало живее. Скоро умирай. Моята горещо искай панцуй^[1] на тебе подари.

Изразът на очите му беше толкова умолителен, че аз не можех да се противя. Моят отказ би го обидил. Съгласих се, но взех от него дума, че след завършване на експедицията той ще дойде с мене в Хабаровск. Дерсу също се съгласи.

Решихме напролет да отидем на река Лефу и да потърсим скъпоценните корени.

Посребрената луна се бе спуснала на запад. На източния небосклон се бяха появили нови съзвездия. Носещата се из въздуха влага бе паднала на земята и покриваше всички предмети с тънък сребрист скреж. Това бяха верни признаци, че скоро ще се зазори.

Дерсу още веднъж хвърли дърва в огъня. Яркият трептящ пламък се изви нагоре и освети с червеникаво сияние храстите и крайбрежните скали — безмълвни свидетели на нашия договор и на задълженията, които поехме един към друг.

Но ето че на изток се появи розова ивица: изгряваше зората. Звездите бързо започнаха да гаснат; вълшебната нощна картина изчезна и в потъмнелия сиво-син въздух се разля неясната утринна светлина. Червените въглени на огъня прегоряха и се покриха с пепел; главните димяха — струваше ми се, че огънят се скрива вътре в тях.

— Хайде да поспим малко — предложих аз.

Дерсу стана и поправи палатката; след това и двамата легнахме, покрихме се с едно одеяло и заспахме като убити.

Когато се събудихме, слънцето вече беше високо. Утрото беше мразовито и ясно. Водата в езерцата се бе покрила с тънък блестящ слой лед; само незамръзналите места изглеждаха като тъмни петна.

Закусихме на бърза ръка със студеното месо, пихме чай и щом стегнахме торбите си, тръгнахме обратно към река Нахтоху.

Там заварихме всички заедно. Аринин бе убил тюлен-сивуч, а Захаров — нерпа. По този начин се бяхме снабдили със значителен запас от кожа и предостатъчно месо.

От 12 до 16 ноември ние останахме на Нахтоху. През това време стрелците ходеха за червени боровинки и събираха кедрови орехчета. Дерсу размени при удехейците двете сурови кожи за една обработена кожа от лос и накара местните жени да ни скроят ботуши, които ние сами ушихме — всеки според крака си.

На 17 сутринта ние се сбогувахме с река Нахтоху и потеглихме назад към староверците. Когато тръгвахме, аз още веднъж погледнах морето с надеждата, че отнякъде ще се покаже лодката на Хей-ба-тоу. Но морето беше пустинно. Вятърът духаше откъм материка и затова на брега беше тихо; в далечината обаче се образуваха големи вълни. Махнах с ръка и дадох сигнал за тръгване. Мъчно ми беше, че се връщаме назад, но нямаше какво да се прави. Обратният ни път мина, без каквито и да е приключения.

На 22 ноември достигнахме Тахобе, а на 23 сутринта бяхме на Кусун.