Владимир Арсениев
Дерсу Узала (17)

XVI глава
Солони

Река Тахобе. — Обидената катеричка. — Обиталището на дявола. — Гръмотевична буря със сняг. — Агди. — Деликатесът на солона. — Заснеженото било. — Издръжливостта на туземците на студ. — Река Кумуху. — Лосове. — Връщане при морето.

Устието на река Тахобе се намира между носовете Максимов и Олимпиада. По-рано то е било в левия край на долината, но после се е преместило, в резултат на което се е образувал сляп ръкав. Този ръкав по-късно се е превърнал в блато.

В долното течение на реката долината е покрита с рядка гора от бряст, липа, дъб и черна бреза. Откритите, чисти и годни за заселване места се намират на два километра по-нагоре от морето.

Тук ние се натъкнахме на малка фанзичка. В първия момент помислих, че стопаните й са удехейци, и едва вечерта научих, че били солони.

По външен вид новите ни познати малко се отличаваха от усурийските туземци. Сториха ми се само малко по-ниски на ръст и с по-широки кости. Освен това бяха по-подвижни и по-експанзивни. Отначало те говореха на китайски, а след това на някакво наречие — смес от солонски и голдски език. И дрехите им много приличаха на удехейските, но не бяха толкова пъстри и имаха по-малко орнаменти.

Цялото семейство се състоеше от десет души: стар баща, двама възрастни сина с жените си и пет малки деца.

Как се бяха озовали тук от Манджурия? От разговорите разбрахме, че по-рано новите ни домакини са живеели на река Сунгари, но за по-добър лов се преселили на река Нор, която се влива в Усури. Там обаче се появили многобройни хунхузки шайки и китайското правителство изпратило срещу тях свои войски. Семейството на солоните попаднало между два огъня: от едната страна ги нападали хунхузите, от другата — правителствените войски, които избивали безразборно всички. Тогава солоните избягали на Бикин, след това се прехвърлили през Сихоте-Алин и се установили на морския бряг.

Следващите четири дни бяха посветени на изследването на реките Тахобе и Кумуху. По-младият от солоните — Да-парл — изяви желание да ни съпровожда. Беше младеж със здраво телосложение, без брада и мустаци. Държеше се гордо и гледаше стрелците отвисоко. Неволно обърнах внимание на леката походка, ловкостта и изяществото на движенията му.

След два дни тръгнахме на поход.

Река Тахобе е дълга 68 километра и тече от запад на изток с малко отклонение на юг. От двете й страни има широки до 200 метра чакълести ивици, отрупани с повалени от буря дървета.

На 24 октомври стигнахме до река Бали, а на 25 наближихме вододела. Планините загубиха резките си очертания. Появиха се невисоки сопки с полегати склонове.

През 1907 година кедрите в крайбрежния район родиха богата орехова реколта; на запад от Сихоте-Алин орехи изобщо нямаше. Затова пък в басейна на Усури се народиха много желъди, а дъбът в Заусурийския край, напротив, беше безплоден.

Ние вървяхме по левия бряг на реката. Аз, Дерсу и Да-парл отпред, а Захаров и Аринин на петнадесетина крачки по-назад. Изведнъж на едно паднало дърво пред нас забелязахме катеричка. Беше застанала на задните си лапички и гризеше кедрова шишарка с прибрана към гърба си опашка. Когато приближихме, катеричката грабна плячката си и бързо се изкатери на един кедър. Отгоре тя любопитно започна да разглежда хората. Солонът тихичко се промъкна до дървото, викна и с всичка сила удари ствола с тоягата си. Катеричката се изплаши, изпусна шишарката и се изкачи още по-високо. На Да-парл това му трябваше. Той вдигна шишарката и без да обръща ни най-малко внимание на обиденото животно, продължи пътя си. Катеричката подскачаше от клонче на клонче и със свистене изразяваше неудоволствието си от извършения посред бял ден грабеж. Смяхме се от сърце. Дерсу не знаеше, че по този начин може да се снабдява с орехи, и реши в бъдеще да използува солонския метод.

— Твоята не трябва се сърди — говореше той на катеричката, за да я утеши. — Нашата долу ходи, как да намери орехи? Твоята там гледай, там много орехи — посочи той към един голям кедър; катеричката сякаш го разбра и тръгна нататък.

Впрочем две думи за манджурската катеричка. Този представител на гризачите има удължено тяло и дълга пухкава опашка. Малката му изящна главичка е украсена с големи черни очи и малки закръглени ушички, които завършват с кичур дълги черни, разположени ветрилообразно косми. Общата му окраска е пепелносива опашката и главата му са черни, а коремчето — бяло. Много рядко се срещат отделни екземпляри с жълти петна.

Катеричката води ту заседнал, ту скитнически живот в зависимост от това, дали избраният от нея район има изобилна храна. Тя своевременно забелязва кой дървесен вид ще даде лоша, кой — богата реколта и предварително се прехвърля ту в дъбови, ту в кедрови или в широколистни гори с подлес от леска. Тя през целия ден е в движение и дори при лошо време пак излиза от гнездото си, за да се поразходи по дървото. Може да се каже, че катеричката изобщо не понася покоя и само когато е тъмно, лежи на едната си страна, свита и прехвърлила опашка през главата си. Зазори ли се, катеричката е на крак. Сякаш движението й е така необходимо, както водата, храната и въздухът.

Преди двадесетина години кожата на катеричката струваше 20 копейки. Но с нарастването на търсенето й цената растеше и днес стига до 3 рубли на парче.

Главни врагове на катеричката са златката, самурът и човекът.

През целия ден беше мъгливо; небето бе покрито с паяжина от слоесто-перести облаци; около слънцето се появиха „венци“; те все повече намаляваха разстоянието помежду си и на края се сляха в едно матово петно. В гората беше тихо, но по върховете на дърветата вече се разхождаше вятърът.

Това явно тревожеше Дерсу и солона. Те споделяха нещо между си и често поглеждаха към небето.

— Лошо — казах аз, — вятърът започва да духа от юг.

— Не — провлече Дерсу. — Негов така ходи — и посочи на североизток.

Стори ми се, че греши и започнах да възразявам.

— Гледай птица! — възкликна Дерсу. — Виждаш, тя гледай вятър.

Наистина на един смърч бе кацнала врана с обърната на североизток глава. Това бе най-изгодното положение за нея, тъй като вятърът се плъзгаше по перата й. Ако беше кацнала напреки или със задната си част към вятъра, студеният въздух щеше да прониква под перушината й и тя щеше да зъзне.

Привечер небето се заоблачи, излъчването на топлина от земята се намали и температурата на въздуха се повиши от 2 до 10°С. Това беше неблагоприятен признак. За всеки случай ние укрепихме добре палатките си и събрахме повече дърва.

Но опасенията ни излязоха напразни: нощта мина благополучие.

Когато сутринта се събудих, най-напред погледнах небето. Облаците бяха заприличали на паралелни ивици с посока от север на юг.

Не биваше да се бавим. Бързо стегнахме торбите си и тръгнахме нагоре по река Тахобе. Надявах се, че този ден ще се доберем до Сихоте-Алин, но поради лошото време не ни се удаде да сторим това.

Около обед отново се появи гъста мъгла. Планините станаха тъмносини и навъсени. Към четири часа рукна дъжд, а след това заваля мокър и гъст сняг. Пътечката изведнъж побеля; сега можехме да я проследим далеч през гъсталаците и повалените дървета. Вятърът стана рязък и поривист.

Трябваше да спрем на бивак. Недалеч от десния бряг на реката се издигаше самотна скала, която приличаше на развалини от замък с кули по ъглите. В подножието й растяха ниски брези. Мястото ми се стори удобно и аз дадох знак за спиране.

Стрелците се заловиха да събират дърва, а солонът отиде в гората да търси подпори за палатката. След една минута го видях да тича назад. Щом се отдалечи на стотина крачки от скалата, той спря и погледна нагоре, после потича още малко и когато се върна в бивака, тревожно заразказва нещо на Дерсу. Голдът също погледна към скалата, плю и хвърли брадвата си на земята.

След това двамата дойдоха при мен и ме замолиха да преместя бивака. Попитах за причината. Солонът ми каза, че когато почнал да сече едно дърво под скалата, дяволът два пъти го замерил отгоре с камъни. Дерсу и солонът толкова убедително ме молеха да се махнем оттук и по лицата им беше изписана такава тревога, че аз отстъпих и наредих да пренесат палатката на около четиристотин метра надолу по реката. Там намерихме още по-удобно място от предишното.

Всички дружно се заловихме за работа; събрахме дърва, накладохме големи огньове. Дерсу и солонът положиха много труд, за да направят някаква ограда: сякоха дървета, забиваха ги в земята и ги подпираха с прътове. За тази цел не пожалиха дори и одеялата си.

Когато го запитах защо правят това, Дерсу ми обясни, че са направили оградата, за да не може дяволът да вижда от скалите какво става в бивака. Досмеша ме, но не го показах, за да не обидя стария си приятел. Моите стрелци се бяха разположили наблизо и малко мислеха за това, дали ги гледа дяволът от сопката или не. Интересуваше ги повече вечерята.

През нощта времето още повече се влоши. Хората се бяха пъхнали в палатките и се сгряваха с горещ чай. Към 11 часа преди полунощ изведнъж заваля гъст сняг, след което нещо блесна на небето.

— Светкавица — възкликнаха едновременно стрелците.

Преди да успея да им отговоря, се чу рязък гръм.

Тази придружена със сняг гръмотевична буря продължи до два часа пред нощта. Мълниите святкаха често и имаха червеникав оттенък. Тътенът им мощно и продължително се търкаляше по небето; усещаше се как земята и въздухът потреперват от него.

Този вид буря беше толкова ново и необикновено явление, че всички хвърляха любопитни погледи към небето, но то беше тъмно и само при святкането на мълниите можеха да се видят тежките облаци, които плуваха в югозападна посока.

Една от гръмотевиците беше особено оглушителна. Падна гръм точно там, където се намираше скалистата сопка. Към неговия трясък се присъедини и някакъв силен шум; бе произлязло срутване. Трябваше да се види колко се развълнува солонът! Той реши, че дяволът се сърди и разрушава сопката.

Да-парл накладе още един огън и се скри зад оградата. Погледнах Дерсу. Беше смутен, учуден и дори изплашен: дяволът на скалата, който хвърляше камъни, придружената със сняг гръмотевична буря и срутването в планината — всичко се беше смесило в главата му и според него имаше връзка едно с друго.

— Ендули^[1] гони дявола! — каза доволно той и заговори нещо на солона.

В това време бурята започна да се отдалечава, но на небето още дълго святкаха мълнии, озарявайки с широки пламъци хоризонта. В тези мигове особено отчетливо можеха да се видят контурите на далечните планини и тежките дъждовни облаци, които изливаха примесен със сняг дъжд.

Дълго време още отдалеч долиташе глухият тътен на гръмотевиците, от които земята и въздухът потреперваха.

След като пиха чай, стрелците легнаха да спят, но аз седях още дълго край огъня и разпитвах Дерсу за дяволите и за необичайната гръмотевична буря. Той охотно ми отговаряше.

— Гърмът — това е Агди. Когато дяволът дълго се задържи на едно място, богът Ендули изпраща буря и Агди прогонва дявола. Така че където се е разразила бурята, там е бил дяволът. След като дяволът си отиде (тоест след бурята), наоколо се възцарява спокойствие: зверовете, птиците, рибите, тревите и насекомите също разбират, че дяволът си е отишъл, и стават жизнерадостни и весели…

Що се отнася до бурята, Дерсу каза, че по-рано светкавици и гръмотевици имало само през лятото, а зимните бури били донесли руснаците. Тази буря била третата, която той помнел през живота си.

Увлечени в разговора, ние не забелязахме как бе минало времето.

Започваше да се развиделява… От тъмнината изплуваха гористите сопки. Дяволската скала и храстите, надвиснали над реката. Всичко предвещаваше облачно време… Но неочаквано иззад планините на изток се появи кървавочервена заря и обля в пурпур навъсеното небе. В това златисторозово сияние ясно се очертаха всеки храст и всяко клонче по дърветата. Наблюдавах като омагьосан светлата игра на лъчите на изгряващото слънце.

— Е, старче, време е и ние да подремнем — обърнах се аз към Дерсу, но той вече спеше, опрян на едно паднало дърво, проснато на земята край огъня.

На другия ден всички се успахме и станахме много късно.

По небето все още пълзяха облаци, но вече не изглеждаха толкова страшни, както през нощта.

Хапнахме, пихме чай и пак тръгнахме нагоре по река Тахобе, която трябваше да ни отведе на Сихоте-Алин. От нашия бивак до главния хребет имаше още един преход. Според думите на солона нямало да се изкачваме много.

От другата страна на хребета се намира река Михе, приток на Бикин, която тече успоредно на Сихоте-Алин.

Аз не тръгнах към нея, а поех надясно по поточето Ада, за да изляза на един от горните притоци на съседната река Кумуху, като възнамерявах по нея да се спусна към морето. На свечеряване ние за малко не стигнахме до вододела и спряхме на бивак сред една гъста гора.

Вечерта солонът уби една катеричка, одра я, надяна я на шиш и се залови да я пече, като заби шиша в земята близо до огъня. След това взе стомахчето на катеричката и го сложи върху въглените. Когато то се зачерви, солонът започна апетитно да дъвче съдържанието му. Стрелците се разплюваха, но това ни най-малко не смути солона. Той каза, че катеричката е чисто животно, което яде само орехи и гъби, и предлагаше да вкусим от този деликатес. Всички отказахме…

В това време Аринин, който започна да поправя огъня, бутна катеричката и тя падна. Той я постави на предишното й място, но не така, както преди, а с главата надолу. Солонът се засуети и бързо я обърна с главата нагоре, като каза, че катеричката трябвало да се пече само по този начин, защото иначе щяла да се обиди и ловецът нямало да има слука; рибата, напротив, се поставяла на огъня само с главата надолу, а опашката й трябвало да бъде нагоре.

На 28 времето беше също намръщено, както и предишния ден. Потоците все още клокочеха в планините, но вече бяха започнали да се поддават на студа. Навсякъде из водата плаваше ледена каша, край бреговете се появиха ледени корици, тук-там по дъното им започна да се образува лед.

Още от бивака пътят ни тръгваше нагоре. А колкото по-високо се изкачвахме в планината, толкова по-дебела ставаше и снежната покривка. На билото снегът беше дълбок до коляно. Тъмнозелената иглолистна гора се бе облякла в бяла премяна и изглеждаше празнично. Натежалите от снега смърчови клони се бяха привели към земята; те оставаха в това напрегнато положение, докато някое случайно паднало отгоре клонче или шишарка не събаряше пухкавия снежен кит, обсипвайки ни със студен снежен прах.

Представата за зима беше пълна. В гората цареше удивителна тишина.

Според барометричните измервания височината на билото беше 880 метра над морското равнище.

Солонът ни подканваше да бързаме, тъй като скоро щял да задуха северозападният вятър и щяло да бъде истинска беда, ако лошото време ни настигнело тук.

Виелицата е нещо обикновено в планината, когато веднага след като падне сняг, задуха вятър. А признаците на вятъра вече бяха налице: облаците бързо се носеха на изток; бяха станали по-леки и по-прозрачни и вече можеше да се посочи къде се намира слънцето.

Послушахме съвета на солона и забързахме.

Към Кумуху се спускахме по също такава стръмнина, по каквато се изкачвахме откъм река Тахобе.

Гората, която покриваше северния склон на вододела между басейните на двете споменати реки, е смесена иглолистна, мрачна и отрупана с повалени дървета.

Предсказанията на солона се сбъднаха. Когато ние се озовахме в ниското, в планината се чу шум, който постепенно се усилваше и се спускаше към долината. Погледнах назад: заснежените сопки „пушеха“ — започваше виелицата.

Малко поточе ни отведе при каменистата, задръстена с повалени дървета рекичка Цаони, която се влива в Кумуху отдясно. След полудневна почивка ние се измъкнахме от ветровалния участък и вечерта стигнахме до река Кумуху, която на това място е малко по-широка от Цаони и почти не се отличава от нея по характера си. В горното си течение Кумуху е не по-широка от 4–5 метра. Ако от това място се тръгне нагоре по нея към Сихоте-Алин, то пак може да се излезе на река Михе, но вече при самите й извори. Казват, че от устието на река Цаони до Сихоте-Алин има един ден път.

Както винаги, спряхме на бивак на брега на реката.

На мръкване небето се изясни и нощта обещаваше да бъде студена. Осланях се на одеялото си и легнах настрани от огъня, отстъпвайки мястото си на солона, който беше облечен много леко. В три часа сутринта се събудих съвсем премръзнал. Колкото и да се мъчех да се завия по-хубаво, нищо не помагаше: студеният въздух намираше откъде да се промъкне и го усещах ту в рамото, ту в краката си. Трябваше да стана.

Наоколо беше тъмно: огънят бе изгаснал. Събрах тлеещите главнички и почнах да ги раздухвам. След минута се изви пламък и аз можах да видя всичко наоколо: Захаров и Аринин лежаха под защитата на палатката, а Дерсу спеше седнал и облечен.

Когато събирах дърва, видях, че солонът е заспал съвсем настрана, далеч от огъня. Беше и без одеяло, и без топли дрехи и лежеше върху насечените смърчови клони, покрит само със своя платнен кафтан. Тъй като се страхувах да не се простуди, аз започнах да разтърсвам рамото му, но той спеше толкова дълбоко, че едва го събудих. Да-парл стана, почеса се по главата, прозя се, след това пак легна на предишното си място и шумно захърка.

Удехейците са удивително издръжливи на студ. Те свикват с него от детинството си, от момента, когато за първи път вдъхнат въздух.

Аз се постоплих малко край огъня, след това се пъхнах в палатката при стрелците и едва тогава заспах, както следва.

На другата сутрин всички станахме много рано. Храната, която носехме със себе си, бе на привършване и затова трябваше да бързаме. Сутрешната ни закуска се състоеше от печена катеричка, остатъци от една изпечена в пепел питка и горещ чай.

Когато потеглихме, слънцето току-що изгряваше. То се показа иззад гората, светло и лъчезарно, и освети с ярките си лъчи заснежените планински върхове.

Река Кумуху (на удехейски Куму), наречена от руснаците река Кузнецов, води началото си от хребета Сихоте-Алин, тече в посока на географския паралел и само в долната си част се отклонява на юг и се влива в морето при нос Олимпиада (46°12,5’ сев. ш. и 138°20,0’ изт. д. по Гринуич). По пътя си Кумуху приема следните притоци: отляво — реките Яаса I, Яася II, Усмага, Тапку, Ного, Тагди, Хандями и Дионго, а отдясно — освен Цигони, по която бяхме дошли ние, още Лиго, Цаолосо, Бутиче и Амукта. Най-бързата от тях е Лиго, а най-спокойната — Тагди. От Тагди може да се отиде на река Сваин, която се влива в морето на север от река Кузнецов.

С лодките си удехейците стигат до река Тагди; нагоре по Кумуху могат да се движат само по леда с шейни, в които са впрегнати кучета или елени. В средната част на Кумуху, особено отляво, между реките Тагди и Ласа, се виждат следи от някогашни пожарища. Както навсякъде, горите са изгорели предимно по хребетите и са се запазили само в долините.

Река Кумуху е интересна още и с това, че точно тук се срещат манджурската и охотската флора. Първата я виждаме в долините, втората — по планинските хребети. Създава се впечатлението, че едната флора като клин се врязва в другата. Сега, когато листата бяха окапали, от планините добре се виждаше къде свършват широколистните и къде започват иглолистните гори. Долините изглеждаха сиви, а хребетите — тъмнозелени.

Тук сред храстовидната растителност още можеха да се срещнат някои представители на манджурската флора, като например 1) леска, лешниците на която са вложени в удължена тръбичка, покрита с гъсти бодливи власинки; 2) шипка с червеникави клонки и силно удължени плодове, които остават по вейките едва ли не през цялата зима; 3) калина, която ражда в изобилие сочни светлочервени плодове; 4) от перуниковите — виещ се брей, мъжките и женските екземпляри на който се различават помежду си; 5) актинидия, образуваща гъсталаци сред подлеса, 6) лимонник, с гроздове от червени плодове, от които в устата остава леко парене като от пипер.

В средното си течение Кумуху е широка 20 метра, а по фарватера си е дълбока около един метър. Средната бързина на течението е 8 км в час при обикновено ниво. Според думите на туземците близо до морето има находища от каменни въглища на повърхността.

Независимо от всичките ни усилия този ден можахме да стигнем само до река Тагди. До морето оставаха още двадесетина километра.

Когато набелязаният маршрут е към края си, човек винаги бърза: иска му се пътят да свърши по-скоро. Всъщност, когато стигнехме до морето, ние нищо нямаше да спечелим. От устието на Кумуху пак щяхме да тръгнем по някоя река към планината; пак щяхме да устройваме биваци, да опъваме палатки и да събираме дърва за през нощта; но все пак в края на набелязания маршрут винаги има нещо особено привлекателно. Затова всички си легнахме рано, за да станем по-рано.

Когато на другия ден източният хоризонт порозовя, всички станахме като по команда и започнахме да се стягаме за път. Аз взех пешкира си и тръгнах към реката да се мия.

Природата все още се намираше в онова състояние на покой, когато всичко дреме и се наслаждава на предутринния отдих. От реката се вдигаха студени изпарения; на земята бе паднала обилна роса… Но ето че лек утринен ветрец премина през гората. Мъглата веднага се раздвижи и се показа противоположният бряг. Бивакът стихна — хората бяха започнали да закусват. Изведнъж до слуха ми долетя хрущене: нещо вървеше по чакъла. Огледах се и видях две сенки — едната висока, другата по-ниска. Бяха лосове — женска и едногодишно теле. Те стигнаха до реката и започнаха жадно да пият вода. Майката отметна глава и зачеса със зъби хълбока си. Любувах се на животните и се страхувах да не ги забележат стрелците. Изведнъж женската усети опасността и вдигнала големите си уши, внимателно загледа към нас. От устните й капеше вода и по спокойната повърхност на реката се образуваха кръгове. Тя трепна, издаде дрезгав рев и се спусна към гората. В този миг пак духна вятър и противоположният бряг отново потъна в мъгла. Захаров гръмна, но не улучи и аз в душата си се зарадвах, че стана така.

Най-сетне изгря слънцето, мъглата придоби оранжеви оттенъци. През нея започнаха да се очертават храстите, дърветата, планините…

След половин час ние вървяхме по пътеката и весело бъбрехме помежду си.

На една поляна съвсем близо до морето се бе заселил староверецът Долганов, който експлоатираше туземците, живеещи по съседните реки. Не ми се искаше да спирам при човек, който осигуряваше благополучието си за сметка на бедняците, и затова тръгнахме направо към морето, където при устието на реката намерихме Хей-ба-тоу и лодката му. Той беше пристигнал на Кумуху още в деня на тръгването си от Кусун и ни бе чакал тук около една седмица.

Вечерта стрелците накладоха големи огньове. Настроението им беше весело, сякаш се бяха върнали у дома си. Хората така бяха свикнали с походния живот, че съвсем не забелязваха трудностите.

Почти цял ден никъде не ходихме. Трябваше да починем, да съберем сили и да приведем в ред вещите си. Най-после настъпи 1 ноември — първият ден на зимния месец. Сутринта температурата падна до –10°С и духаше силен вятър.

В която и посока да духаше вятърът — от континента към морето или обратно, от морето към континента, — той винаги минаваше по долините. Ако долините са разположени в северозападна посока, вятърът духа с такава сила, че събаря дървета и вдига покривите на къщите. Обикновено с изгряването на слънцето вятърът стихва, а към четири часа след обяд започва да духа отново.

От река Тахобе до Кумуху има пешеходна пътека, прокарана по планината, която не се отдалечава от морето. Това разстояние е 16 километра. В топографско и геологично отношение цялата местност между двете споменати реки представлява обширна лавова покривка. Сега това са ниски хълмове, прорязани от дълбоки оврази. Някога тук е имало хубава гора, но от нея са останали само пънове и отделни изсъхнали дървета. По овразите, за които споменах, текат към морето потоците Цала, Анкуга, Лолобинга, Тахалун, Калама и Кумолун.