Райнер Бютнер
АЛФ — Искам всичко! (9)

Най-гледаното предаване

Един мъж в син гащеризон поставяше малък уред върху телевизора на Танерови. Кейт, Уили, Лин и Брайън от доста време следяха с растящо напрежение работата на Рон, техника от регистриращата агенция „Томпсън-ТВ“, наричана още „Семейство Томпсън“.

В този миг през шубера откъм кухнята се провря една космата глава. Ставаше ли дума за телевизия, не биваше никой да липсва. Пък нали той беше и главният телезрител в семейството. АЛФ следеше всяко движение на механика със смесица от недоверие и любопитство. Беше неспокоен. И как да е спокоен, когато някакъв си непознат бърника в любимата му играчка.

Уили се ядоса. С буйни жестове той напразно се опита да обясни на АЛФ, че трябва незабавно да изчезне.

Рон изпъшка високо и накрая обясни на внимателно наблюдаващото семейство функцията на инсталирания от него уред за регистрация. В ръката си държеше малка лъскава кутийка с много копчета отгоре.

— И, ъъ, с това дистанционно управление подавате номера на своя код. Тогава уредът се включва и показва кой какво гледа. С тези данни след това нашата компания ще направи оценката!

Откъм кухнята се чу трясък. Обезпокоен, Рон се огледа.

— Котката — обясни Кейт с престорено равнодушие.

Лицето на Рон обаче си остана скептично. И сякаш в потвърждение откъм кухнята се надигна такава шумотевица, сякаш силен земетръс унищожаваше целия инвентар.

Кейт се видя принудена да допълни обяснението си отпреди малко.

— Котката е голяма — каза тя небрежно и сви рамене.

Телевизионният техник Рон изгледа Танерови и внезапно се разбърза. Тази къща и това семейство не му вдъхваха доверие. Той захвърли упътването за регистриращия апарат и надве-натри се сбогува, но не пропусна да добави:

— Ако имате други въпроси, обадете се в офиса.

В секундата, когато Рон излезе, АЛФ се появи на шубера.

— Къде е Рон? — попита той лицемерно. — Предполагам, че не е разказвал на Лин неприлични вицове. Като да кажем „Една жена имала едно куче…“

— АЛФ! — Резкият тон на Кейт накара АЛФ да млъкне.

Кейт нямаше никакво настроение за мръсните вицове на АЛФ. Интересуваше я нещо съвсем друго.

Каква я забърка в кухнята ти, нещастен звяр?

— Търсех си доматено пюре и изпуснах един домат — опита се да омаловажи шумотевицата АЛФ. Той майсторски смени темата. — Какъв е този уред? Дали ще мога аз, прокуденият от външния свят АЛФ, да пазарувам чрез него по телевизията? — Ушите на АЛФ щръкнаха от вълнение. Той предусещаше неподозирани възможности за себе си.

Кейт ликвидира всичките му надежди с едно-единствено изречение.

— Не, АЛФ, това е регистриращ уред! Сега ние се приобщаваме към „Семейство Томпсън“ — обясни гордо тя.

АЛФ нищо не разбра. Как така изведнъж семейство Томпсън? Едва научи как се пише „семейство Танер“. Искаше да знае по-точно какво има в това странно сандъче.

— Това е брояч на зрителите. Има го в много обикновени средни семейства — опита се да му обясни Уили. — Уредът регистрира какво гледаме по телевизията — продължи той. — Това е в услуга на рекламата, която по този начин се информира кои предавания са достатъчно привлекателни, за да ги прекъсват с реклами. Освен това уредът ни спестява месечните такси за телевизия. Опрощават ни се заради дребното усилие да обслужваме регистриращия апарат.

Сега вече АЛФ бе неудържим. Той хукна към дневната толкова бързо, колкото бе по силите на късите му крака. И то съвсем навреме, защото Кейт раздаваше личните кодова номера, които в бъдеще всеки трябваше да регистрира, когато реши да гледа някакво предаване.

АЛФ подскачаше нервно от крак на крак.

— Ами аз? — измънка той. — За мен няма ли номер? Окей, окей! Знам, че съм извънземен, но пък не съм и гастарбайтер! — Той драматично захлупи лице с лапите си. — Ако не получа номер — измърмори пак, — дайте ма поне една буква!

— Добре, ето ти една — перна го Кейт по главата, — „Н“ като „не“.

— „Не“ има две букви — възрази той, но в следващия момеят трябваше да се примири. В пристъп на гняв Кейт бе запратила една възглавница в посока Мелмак.

Уили прояви съчувствие.

— Опитай се да разбереш, АЛФ. Това изследване на зрителите… респективно преброяването им е… хм… ограничено върху… регистрираните жители… не се отнася до теб. Рекламата положително не се интересува от космически зрители!

На АЛФ му стана ясно.

— Това е нечовешко — запротестира той. — Да не говорим за мъчителното отрицание, съдържащо се в твоята граматическа конструкция. Но разбрах, всичко е добре! С други думи, значението на „Семейство Томпсън“ е заложено предимно в „Семейство“…

АЛФ тайничко изтри една сълза от ъгъла на окото си. Този трик досега винаги бе имал ефект. И сега АЛФ не се излъга.

— Естествено, че ти си част от семейството, АЛФ — окуражи го Лин незабавно.

— Е, да — отвърна саркастично АЛФ. — Точно толкова, колкото Арнолд Шварценегер принадлежи към семейство Кенеди!

Ето че и Брайън, следил досега безучастно спора, взе думата. Той защити правата на АЛФ и пледира да му се даде номер. Нали и без това извънземният най-много гледа телевизия. А Рон, човекът от „Томпсън-ТВ“ изрично каза, че всеки вкъщи трябва да подава своя номер.

На Кейт й дойде до гуша. Този път логиката бе явно на страната на извънземния. Скърцайки със зъби, тя се предаде. АЛФ получи номер 5 и предупреждението да бъде изключително внимателен с копчетата на дистанционното управление. Извънземният зае войнишка стойка пред Кейт и се провикна от все сърце:

— Кейт! Кейт! Сладка бъбривке! Повредил ли съм някога нещо?

Безспорно самочувствието му функционираше отлично!

Кейт имаше усещането, че не е чула добре. Не каза нищо, само измери АЛФ с изпитателен поглед.

— Повредил ли съм нещо напоследък?

Пак многозначителен поглед от страна на Кейт.

— Тази седмица…

Кейт не се поддаде повече на играта. Изгледа го презрително и се зае с телевизионното списание.

Преди АЛФ да се посвети всеотдайно на лъскавата кутийка, която щеше да му осигури участие в красивия телевизионен свят, той реши да отскочи още веднъж до кухнята. Не след дълго пак се появи с огромна купа, пълна с пуканки.

Но Кейт и Уили се бяха настанили вече удобно пред телевизора. Гледаха предаването „Наука“ и очакваха прогнозата за времето.

— Какъв е тоя буламач? — измърмори АЛФ с пълна уста. — На другия канал показват страстна любовна история. Нещо от живота. А истинският смисъл, дълбокият смисъл на целия този цирк с проучване на зрителското мнение би трябвало да е единствено в това да се установи какво наистина искат да гледат хората. — Понякога АЛФ се питаше как изобщо са могли да живеят Танерови без неговите напътствия.

Едва сега Кейт забеляза, че АЛФ се е заел с планина от пуканки.

— Смятах, че тиганът за пуканки е повреден — сподели тя изненадата си.

— Повреден е. Изпекох ги с твоята маша — обясни той с невинна физиономия.

— Тогава не искам да чувам с какво си стопил маслото!

— Със сешоар!

Кейт не успя да реагира, защото някой почука на вратата. Чукане ли?! Така можеше да блъска само един: Тревор!

— Веднага в кухнята! — прозвуча познатата в подобни случаи заповед на Кейт към оранжевия на цвят член от семейството.

— Веднага в кухнята! Веднага в кухнята! — имитира АЛФ реакцията на Кейт, без да пропусне да й напомни основните идеи на движението за еманципация. — Като жена не бива да ти убягва унизителният тон на този категоричен императив!

Още малко, и Кейт щеше да изпусне нервите си.

— Вън! — изкрещя тя.

Съвършено невъзмутим, АЛФ тръгна към кухнята и извика на Кейт от вратата:

— Предаваш сестрите си, мила моя! Значи нищо не си разбрала!

Най-сетне! Уили отвори на Тревор. Щом забеляза новата придобивка на Танерови, той подхвана любимия си разговор за най-добрите телевизионни програми.

— Не гледате ли „Парад на полката“? Това е едно от най-добрите предавания в последно време. Трябва да го видите. — И пъргав като невестулка, Тревор грабна дистанционното управление и превключи на „Полката“.

— Розамунд, подари ми сърцето си и кажи „да“! — гърмеше високоговорителят.

Тревор изпадна в екстаз. Като влюбен дресиран мечок той направи няколко крачки в две четвърти такт върху паркета на Танерови.

АЛФ гледаше танцовото представление през шубера. Той бе пленен от Треворовата „полка“. Забравяйки каквато и да е предпазливост, той вдъхновено започна да ръкопляска в такт.

Отличният танцьор на полка Тревор бе в стихията си. Той подхвана Уили през кръста, за да се завърти вихрено с него из стаята.

С елегантна странична стъпка обаче Уили навреме успя да се освободи от прегръдката на Тревор.

— Всъщност ние искахме да видим прогнозата за времето, Тревор. Ще направят преглед на цялата седмица — изпъшка той.

— Няма ли да видим първо програмата за следващата седмица? — Тревор Ачмонек се приземи от небесата на полката, в които витаеше, и останал без дъх, тупна като майски бръмбар върху дивана до Уили.

— За нещо определено ли дойде всъщност, Тревор? — Уили смяташе, че съседът не бе дошъл да му показва танцови стъпки.

— О, да, можете ли да пускате нашата пръскачка за трева, когато заминем? Ние с Ракел ще се поразходим до Ню Йорк.

Нямаше спор, че Танерови с удоволствие щяха да помогнат.

— Къде е кранът за водата? — попита Уили.

— Няма проблем. Впрочем ние нямаме кран. Аз винаги използвам вашия — обясни Тревор с най-невинна физиономия.

Той бръкна дълбоко в купата с пуканките на АЛФ, сбогува се за четири седмици и както обикновено тръшна входната врата след себе си.

— Парад на полката! Полка-парад! Искам да го видя! — изхвърча с възторжен вик от кухнята извънземният и се насочи право към телевизора.

— Откога се интересуваш от полка? — попита Уили.

— Откакто чух Котешкия марш — провикна се АЛФ в отговор.

— Котешкият марш ли? — засмя се Уили.

— Ами, да, пианистът настъпва опашката на някоя котка и…

— АЛФ! — предупредителният вик на Уили прекъсна музикално-теоретичните изложения на извънземния. — Не говори глупости! Сигурно си чул някаква модерна симфония — обясни Уили и се тръшна изнемощял върху дивана. Искаше най-после спокойно да гледа „Гласове на науката“.

АЛФ трябваше да разбере, че този път не би могъл да се наложи. Науката победи полката. За него това означаваше първо да се изчака. Щеше да настъпи и неговият час.

Беше около полунощ, когато Уили се събуди от някакъв шум в кухнята. Съвсем ясно се чуваше гърленото „ха-ха-ха!“ на АЛФ и звукът на телевизора. Макар и капнал от умора, Уили се надигна от леглото, за да види какви ги върши отново гостът от Мелмак. Той отвори предпазливо вратата на кухнята и запали лампата.

— Какво става тук, АЛФ? Часът е три!

Гледката не изненада Уили. Облечен в крещящо жълта пижама на вертикални черни райета, извънземният седеше до кухненската маса и зяпаше телевизора.

Уили взе дистанционното управление и мигом го изключи.

— Ей, какво значи това? — развика се АЛФ. — Аз чакам любимото си предаване. Днес героят Стийв ще извади един крайник на тарантулата. Трябва да го гледаш, Уили!

Нещо съвсем друго интересуваше Уили в момента.

— Защо телевизорът е в кухнята?

— Защото не можах да пренеса хладилника в дневната. Решение по целесъобразност! Но не е толкова страшно. — АЛФ се опита да включи телевизора.

— Долу лапи от дистанционното управление! — нареди Уили на извънземния телеманиак.

АЛФ се опита с добро.

— Уили, обичам те, когато заповядваш! — Последва бърза смяна на темата. — Уили, тази вечер гледах предаването за полката. Толкова е смешно. А защо има толкова нисък рейтинг?

Уили седна до АЛФ на кухненската маса, разтърка очите си и му обясни, че предаването не е чак толкова смешно и освен това не го гледа нито един самоуважаващ се зрител. Изключение правят само някои странни птици, като, да кажем, Ачмонекови или някой извънземен с объркан вкус.

АЛФ се отказа да спори с Уили на тема вкус, защото по Коледа Уили бе гледал по телевизията „Бамби“ на Уолт Дисни и бе пролял сълзи от вълнение. Без да се поддава на провокации, АЛФ попита какво ще стане с предаване, когато се установи, че се гледа малко.

— Ще бъде спряно!

— Какво, искаш да кажеш, че „Парад на полката“ може да бъде свален от програмата? — АЛФ бе смаян. Той хвана здраво за ръката Уили, който тръгна отново към спалнята. — Момент, момент, значи ако повече хора гледат „Парад на полката“, той ще получи висока оценка, така ли?

— Ако стане някакво чудо. — И Уили се насоча категорично към кревата.

Тъй като никога не се осланяше на чудеса, АЛФ взе решение сам да подхване работата. В полунощ на следващия ден по телевизията предаваха повторението на „Парад на полката“. В това време АЛФ припряно майстореше нещо в гаража на Уили. На практика му трябваха едновременно пет лапи, за да може да си служи с телефона, компютъра, дистанционното управление на регистриращото устройство и телевизора. Той бе свързал регистриращия уред, телевизора и телефона с безброй жици. АЛФ се трудеше с пот на челото, сякаш трябваше да поправи космическия си кораб. На сутринта се тръшна, умрял за сън, в коша за пране.

 

 

След една седмица настъпи моментът. Вечерта АЛФ седеше нервен пред телевизора и чакаше „Парада на полката“.

Лин го гледаше и клатеше глава.

— Наистина не мога да повярвам, че това тъпо шоу ти харесва. Защото иначе имаш по-различен вкус от Ачмонекови.

Кейт и Уили вечеряха. Когато прозвучаха първите звуци на полката, двамата изпъшкаха на висок глас. Откакто АЛФ отвори сърцето си за музика от Бохемия, за него не съществуваше вече нищо по-велико от полката. Освен може би печеното мариновано говеждо, а напоследък и кнедлите. Преди известно време той се бе информирал за курсове по танци. А най-голямото му желание за Коледа бе акордеон и панталон с лампази. Танерови горещо се надяваха, че поради слаб резонанс сред публиката това предаване вероятно скоро ще бъде свалено.

В момента обаче нямаше такива изгледи. На екрана се появи състав от жени, облечени с тиролски рокли, и мъже с кожени панталони.

— Благодаря, здравейте, целувам ви ръка, приятели на полката! — засия водещият и раздаде целувки на публиката.

АЛФ седеше запленен пред екрана и отвръщаше по същия начин на поздрава.

След това акордеонистът благодари екзалтирано на зрителите.

— Най-красивата ни мечта се превърна в действителност. Ние самите не можем да повярваме. Според последното проучване на „Томпсън“ „Парад на полката“ е начело в класацията на зрителите. Благодарим ви, уважаеми зрители, благодарим ви!

Кейт, Уили и Лин се спогледаха ужасени. Само АЛФ се провикна:

— Успях! Успях! — Щом забеляза изненадата на семейството, той веднага се поправи: — Хм, да, да, исках да кажа, как е могло да стане това?

Твърде късно! Кейт надуши опасност. Тя тръгна заплашително към АЛФ.

— Как направи така, малък изеднико, та това идиотско предаване да излезе на първо място?

АЛФ се оказа притиснат и приложи известната си хитрост да отхвърля и отрича. Тъй като с нея не можа да постигне много, той се опита да прехвърли вината върху Уили. Всъщност той го бил посъветвал да манипулира цифрите. Щом Уили рязко възрази и заплаши да пристъпи към ръчни аргументи, АЛФ не без гордост призна делото си:

— „Парад на полката“ беше като готова за старт ракета — обясни той. — За да я изстрелям, аз се обадих на няколко души, около хиляда, или нещо подобно, и ги призовах да дадат гласа си за предаването.

Щом видя ужасеното лице на Уили, той веднага успокои всички.

— Не се притеснявайте! Използвах по-евтината тарифа — от два до шест часа през нощта. И само в рамките на четиридесет и осемте обединени щати. Зная, че трябва да пестим, а несъмнено и аз искам да помогна!

Уили попи с кърпа потта от челото си. Не можеше да повярва на признанието. Хиляда зрители не бяха достатъчни да издигнат на първо място предаването.

— Естествено, трябваше да се захрани и системата „Томпсън“ — уточни АЛФ. — Аз свързах измервателния уред с мултитрансформатора на моя космически кораб и след това влязох в мрежата.

Техническите подробности бяха възхитителни. Но вместо комплимент за толкова умения, върху АЛФ се изля едно първокласно конско евангелие. Кейт и Уили постоянно се редуваха. „Незаконна“, „погрешна“ и „злонамерена“ бяха най-безобидните определения за неговата работа.

Извънземният разбра, че тази дейност не е била ориентирана в най-добрата посока. Той слушаше с наведена глава. Образ, достоен за съжаление! После сам започна да се удря през пръстите и да мърмори:

— О, АЛФ, лошо момче, лошо момче! Ах, ти, капризно, разглезено агънце! Агънце, ама лошо!

 

 

В същото време сред програмните директори в телевизията цареше смут. Как бе възможно „Парад на полката“ да се превърне в такава сензация? Докато в първа програма празнуваха, на господин Брандън, директора на втора програма, предстоеше уволнение. От него се търсеше отговорност за нанесения на програмата удар. В края на краищата именно на него бяха предложили този парад. Той бе отказал. Мразеше акордеони!

Господин Брандън говореше изнервено по телефона. Постоянно се опитваше да успокои разни отговорни лица. Същевременно някакви служители опразваха кабинета му. Секретарката се сбогува и благодари за съвместната работа през последните години. Брандън за една нощ бе слязъл от пиедестала и сега, напълно отчаян, седеше в почти празната стая с телефонния апарат в скута си. Когато той иззвъня, реши да проведе последния разговор.

— Ало! Тук е АЛФ. Исках само да кажа, че много съжалявам за всичко. Надявам се, че никой няма да загуби работата си заради Полкагейт.

— Напротив! Аз вече я загубих! — пророни Брандън. В този миг някой пъхна глава в кабинета и посочи часовника.

Гузната съвест не даваше покой на АЛФ. Той обясни на лишения от власт програмен директор как е манипулирал броя на почитателите на „Парада на полката“. Брандън се почувствува подигран. Допусна дори, че е жертва на подлото предаване „Скрита камера“!

АЛФ го успокои. За да поправи грешката си, той предложи на Брандън:

— Направете предаване за някое средно семейство. Тогава съвсем неочаквано, като от ясно небе, върху гаража им ще кацне космически кораб, а от него ще слезе един сладичък, глезеничък, миличък извънземен…

На Брандън му дойде до гуша.

— Това е налудничава измислица! — измърмори той уморен и затвори.

 

 

На следващия ден Рон, мъжът от „Томпсън-ТВ“ дойде да си вземе обратно регистрационния уред. Беше го извикал Уили.

— Защо се отказвате от „Семейство Томпсън“? — попита Рон.

— Заради котката… Знаете, голямата котка… Тя постоянно си играеше с колчетата.

Възмутен, Рон изгледа Танерови.

— Впрочем кой ли е избрал точно вас за типично американско семейство?

— Грешка в компютъра! — обясни Уили със стоическа усмивка.

— И аз така мисля! — сподели Рон и отново бързо напусна дома на Танерови.

АЛФ беше чул всичко от кухнята и сега подаде глава през шубера.

— Как така този тип ще казва, че ние не сме типично американско семейство? — възмути се той. — Тук има двама възрастни… две деца, една котка, една…

— Ти скоро поглеждал ли си се в огледалото? — прекъсна го Кейт.

— Ха, гледай на мен като на ваш син, когото някога не сте имали.

АЛФ бе обиден.

— Ние имаме син — отбеляза Уили между другото.

— Тогава в мое лице виждате един син, когото никога не сте желали!

Уили избягваше да влиза в подобни щекотливи спорове с АЛФ. Той изпитваше голямо облекчение, че фаталната кутийка най-после бе извън къщата им.

— Сега поне няма да се страхуваме, че „Парад на полката“ ще остане на първо място, сине мой! — И изгледа демонстративно АЛФ.

— Такава надменност показва само, че ти си нямаш и понятие — ухили се насреща му АЛФ. — Струва ми се, че твоето твърдение не доказва нещо повече от некомпетентност — продължи той в отговор на недоумението на Уили.

Танер го гледаше втрещен и незабавно поиска сведения за по-нататъшните планове на АЛФ. В отговор извънземният измъкна изпод давана цял кашон, пълен с пликове за писма.

— Сега започнах съвсем легална акция със зрителски писма, за да спася „Парад на полката“. И понеже става дума, когато следващия път минеш покрай пощата, моля те, донеси сто в петдесет хиляди марки!

Уили побесня. Но имаше да уреди още един въпрос с АЛФ. Вместо пощенски марки той извади от чантата си последната сметка за телефона. Отнасяше се за данни от компютъра, нанесени върху няколко метра хартия. Той прочете на глас:

— Обаждане номер четиристотин шейсет и две: дванайсет минути, Уест Спрингфийлд, Масачузетс.

— Виноват! — призна АЛФ.

— Обаждане номер четиристотин шейсет и три: седемнайсет минути с Лансинг, Мичиган — продължи Уили.

— Mea culpa! Mea maxima culpa!^[1] — намекна АЛФ за образованието си.

— Обаждане номер четиристотин шейсет и четири…

— Престани с това, Уили! Скучно е! — запротестира АЛФ.

— Съжалявам, приятелю — рече хапливо Уили, — може би трябва да ти изпея сметката, за да се забавляваш по-добре.

АЛФ реши, че идеята съвсем не е лоша.

— Да, обичам, когато гласът ти трепти във високите тонове — подмаза се той.

С подобни ласкателства обаче сега АЛФ не можеше да спечели татко Танер. С лекцията си Уили преследваше друга, точно определена цел.

— Когато си направил нещо наистина лошо — зачете педагогът, — трябва поне да си извлечеш поука, за да може следващия път да прецениш нещата по-добре. Не е ли правилно?

Съзнаващ вината си, АЛФ наведе глава.

— Правилно! Продължавай с телефонната сметка!

Уили продължи да чете номер след номер: Бристол, Кънектикът, Калифорния, Тексас, Флорида. АЛФ стана бавно и взе акордеона от кухненския шкаф. Тихичко започна да свири: „Розамунд, подари ми сърцето си…“

Уили го изгледа сърдито. Извънземният веднага престана да свири и продължи смирено да слуша четенето на списъка.

— Обаждане номер четиристотин шейсет и пет: Паола, Канзас, номер четиристотин шейсет и шест…

В мислите си АЛФ вече отдавна беше другаде. В света на приказките, в които се казва: „… И ако са още живи, те и до днес броят!“