Дийн Кунц
Мистър Убийство (7)

7.

Марти стоеше облегнат на рамката на вратата, докато гледаше как момичетата сядат едно след друго на столчето пред тоалетката в спалнята, за да може Пейджи да разреши косите им. По петдесет минавания с четката.

Навярно монотонното, ритмично движение или пък успокояващата гледка на това толкова мило, домашно ежедневие облекчиха главоболието на Марти. Каквато и да беше причината, болката премина.

Косата на Шарлът беше златиста, също като на майка й, а тази на Емили беше толкова тъмна, че изглеждаше почти черна, също като неговата. Докато майка й разчесваше косите й, Шарлът непрекъснато си бъбреше с нея. Обаче Емили мълчеше — извила гръб като котка, затворила очи, отдала се изцяло на удоволствието от ресането.

Общата им стая бе разделена на две противоположни една на друга половини — доказателство, че между сестрите имаше и други различия. Шарлът обичаше плакати, в които имаше движение: пъстроцветни балони, издигнали се над пустинята, огряна от светлината на звездите; балерина в подскок с кръстосани нозе; увлечени в бяг газели. Емили предпочиташе плакати с есенни листа; вечно зелени дървета, отрупани със сняг; огромна вълна, посребрена от лунните лъчи, разбиваща се в бледо очертания бряг. Покривката върху леглото на Шарлът беше в зелено, червено и жълто, а на Емили беше от бежов плюш. Във владенията на Шарлът цареше безпорядък, Емили пък обичаше реда.

Освен това домашните им любимци също бяха различни. В тази половина от стаята, която беше на Шарлът, в стената имаше вградени лавици, побрали нейния малък терариум. Там беше домът на костенурката Фред; огромният буркан с широко гърло, където живееше бръмбарът Боб, сгушен сред сухи листа и трева; имаше и клетка за хамстера Уейн; в терариума до него живееше змията Шелдън, а съседната клетка се обитаваше от мишока Мустачко, който почти през цялото време държеше под око Шелдън въпреки армираното стъкло, разделящо владенията им; в последния терариум живееше хамелеонът Лорета. Шарлът се бе противопоставила енергично на идеята да има котенце или куче, поради това, че са общоприети домашни любимци: „Кучетата и котките непрекъснато ходят навсякъде. Човек не може да им направи малка, чиста къщичка и в нея да ги пази“, беше заявила тя.

Емили имаше само един любимец. Казваше се Пийпърс. Беше камък, голям колкото лимон, изгладен от времето и течащата вода в седловината Сиера, откъдето го бе взела по време на почивката им там миналата година. Емили му бе нарисувала две одухотворени очи и настойчиво повтаряше: „Пийпърс е най-хубавият любимец на света! Не е нужно нито да го храня, нито да чистя след него. Той винаги е до мен и е толкова умен и мъдър. А когато съм тъжна или евентуално много ядосана, аз просто му казвам каква ми е болката и той поема всичко — тревожи се той, за да не се налага аз да мисля за това и да ми е добре.“

Емили беше в състояние да изказва мисли, които на повърхността бяха детски, но като се замислеше човек, изглеждаха много по-дълбоки и по-зрели, отколкото можеше да се очаква от едно седем годишно момиченце. Понякога, надниквайки в тъмните й очи, Марти чувстваше, че тя е дете на седем, което наближава своята четиристотна годишнина. Той нямаше търпение да види колко интересна и многостранна личност ще бъде Емили, когато стане голяма.

След като косите им бяха разчесани, момичетата се пъхнаха в двете еднакви креватчета, мама ги зави, целуна ги и им пожела приятни сънища.

— Не оставяйте дървениците да ви изпохапят — предупреди тя Емили, защото това изречение винаги ги разсмиваше.

Пейджи се отдалечи и тръгна към вратата, а Марти взе стола с високата облегалка, който винаги стоеше до стената, и го постави в долния край на двете легла, точно по средата. Освен миниатюрната лампа с батерия, защипана за тетрадката му, и ниския лампион във формата на Мики Маус, включен в контакта на стената, той изгаси всички светлини в стаята. Седна на стола, вдигна тетрадката така, че да може да чете, и изчака тишината наоколо да придобие онова особено качество на приятно и спотаено очакване, което изпълваше театъра в мига преди вдигането на завесата.

Настроението бе вече подходящо.

Този бе най-щастливият час от деня на Марти. Часът за приказки. Независимо от това какво му се случваше, когато сутрин станеше от сън, той винаги с нетърпение очакваше времето за приказките.

Сам беше съчинил тези приказки и ги бе записал в една тетрадка, озаглавена Приказки за Шарлът и Емили, които всъщност един ден той вероятно щеше да издаде. А може би нямаше. Всяка една дума от тези приказки беше дар за дъщерите му и решението, дали да ги споделят с другите или не, изцяло принадлежеше на тях.

С тази вечер се слагаше началото на една специална наслада — приказки в стихове, които щяха да продължат, докато траеха коледните празници. Навярно това щеше да му помогне да забрави неприятната случка в кабинета си.

Денят на благодарността отмина

с повечко пуешко от предната година…

— В стихове е! — възкликна Шарлът, очарована.

— Шшшшт! — смъмри Емили сестра си.

Правилата за часа на приказките не бяха много, обаче бяха важни. Едното от тях беше, че аудиторията, състояща се от двете момичета, нямаше право да прекъсва четеца по средата на изречението или, както беше в този случай, по средата на стиха. Връзката с тях беше много ценна, реакциите им му бяха много скъпи, но всеки разказвач трябваше да получи уважението, което му се полагаше.

Марти започна отново:

Денят на благодарността отмина

с повече пуешко от предната година.

Тъпкахме се славно с ориз

и със картофи, загребвайки

с ръце като със кофи.

Туршия от зеле, бисквити две по две —

загладихме коремите,

та всичко под нас се тресе.

Момичетата се кикотеха точно, където той очакваше, и Марти едва се сдържаше да не се обърне към Пейджи, за да разбере как й се харесват стиховете, тъй като тя не ги бе чула до този момент. Ала никой не би откликнал на разказвача в този миг — той просто трябваше да изчака края, за да чуе аплодисментите: непоклатимата увереност в собствените сили, независимо от това дали бе подправена или истинска, беше от съществено важно значение за успеха.

Вижте! Големият празник

все идва и идва, и идва…

Знаете празникът кой е, нали?

Не е Вси Светии, нито е Великден,

На него ти не ще си ни тъжен, ни сломен.

Познахте ли, деца, кой е този ден?

— Коледа! — извикаха едновременно Шарлът и Емили.

Незабавният им отговор потвърждаваше факта, че той ги бе завладял напълно.

Тези дни, скоро ще накичим елха.

И може би няма да е само една…

Може би две ще са, може би три!

С гирлянди и топки всяка ще блести.

Низ се люлее от сияйни светлини!

В синьо и червено покривът искри

и сякаш проговаря: „Пристъпвай леко ти!“

Сол покрива всичко, няма ледена кора,

дядо Коледа пристига със своята шейна.

Горко ни, ако счупи си крака или врата,

тежко ни, ако пръсне си огромната глава!

Марти погледна към момичетата — лицата им сякаш блестяха на фона на мрака в стаята. Безмълвно те му казваха: Не спирай! Продължавай!

Господи, колко обичаше всичко това! Как ги обожаваше само!

Ако имаше рай, то той беше тук, в този момент.

Почакайте, чуйте! Лоша новина!

Дядо Коледа е упоен и е с вързана уста.

Не вижда и не чува той,

в найлонова торба.

Шейната му навън съвсем е празна,

на дядо Коледа откраднали са кредитната карта.

В сметките му скоро и петак не ще остане,

престъпникът е хитър и никой няма да го хване.

— Оххх! — възкликна тихо Шарлът като придърпа завивката си. — Става страшно!

— Ама разбира се! — рече Емили. — Нали татко го е написал?!

— Много ли е страшно? — попита Шарлът, дръпвайки одеялото чак до брадичката си.

— Обула ли си чорапите си? — попита я Марти.

Като се изключеше лятото, Шарлът винаги спеше с чорапи, защото иначе й бе студено на краката.

— Чорапите ли? — рече тя. — Да, защо?

Както седеше на стола, Марти се наведе и сниши гласа си до шепот.

— Защото тази история ще свърши чак на Коледа, а до тогава ще ти разтрепери и чорапите поне десет пъти.

Той направи страховита физиономия.

Шарлът се зави до носа.

Емили се изкикоти и рече умоляващо:

— Хайде, татко, давай по-нататък!

Слушайте как сребърни звънчета

ехтят във планини и долини,

вижте и еленчето в небето —

глупавата гъска го научи да лети!

Ездачът му кикоти се,

тресе се в смях безумен:

той луд е или смахнат,

или просто малоумен.

Има нещо тук, туй всеки ще рече.

Щом дядо Коледа това е, той не е добре:

бърбори, бръщолеви и киска се безспир.

Шега ли е това или злокобен пир?

Очичките му злобни са същински остриета!

Извикайте на помощ няколко ченгета!

Вижте го отблизо — психопат е и в червата!

И даже… оле-мале! Миришат му устата!

— Олеле, мамичко! — прошепна Шарлът и се покри с одеялото чак до очите.

Тя все казваше, че не обича страшните приказки, но първа се оплакваше, ако рано или късно в дадена история не се случеше нищо страшно.

— И така кой е виновникът? — попита Емили. — Кой е завързал дядо Коледа, кой го е ограбил и е избягал с шейната му?

Внимавайте с Коледа тази година,

нов ужас ще пристигне

и яка ви гърбина.

Близнакът на Коледа —

подъл фантом,

потайно настанил се е

във вашия дом.

Пазете децата си, майчици мили!

Коминът с парцали да бяхте увили,

защото след малко във вашата къща

убиецът-гном се отново завръща…

— Ойии! — извика Шарлът и се зави през глава.

— Какво е направило дядо Коледа толкова лош? — попита Емили.

— Може да е имал лошо детство — отвърна Марти.

— Може би така се е родил! — извика Шарлът изпод одеялото.

— Възможно ли е хората да се раждат лоши? — учуди се Емили, но още преди Марти да може да каже нещо, тя сама отговори на въпроса си. — Ами да, възможно е, разбира се! Щом някои хора се раждат добри като тебе и мама, значи други пък се раждат лоши!

Марти попиваше реакцията на момичетата, опиянен от щастие. От една страна той беше писател и съхраняваше в паметта си думите им, ритмичността на речта и изразите им, за да може един ден, когато станеше нужда, да ги използва при създаването на някоя сцена в бъдещ свой роман. Той осъзнаваше, че не е много похвално да е така погълнат от работата си, та дори собствените си деца да превърне в литературен материал. Навярно от морална гледна точка беше отблъскващо, но Марти не можеше да се промени. Такъв си беше… Обаче от друга страна той беше баща и това бе от първостепенна важност за него. Със съзнанието си той попиваше този миг, защото след време щяха да му останат само спомените от тяхното детство. Марти искаше да може да си припомни всичко: добрите и лоши обикновени мигове, както и големите събития. Всичко трябваше да е отразено чрез висококачествена фотографска и звукозаписна техника — „Техниколор“ и „Долби“! Съвършена яснота! Защото то бе така скъпоценно за него, че той не можеше да понесе да го загуби.

— Близнакът на дядо Коледа има ли си име? — попита Емили.

— Да — отвърна Марти, — има си, но трябва да почакаш до следващия път, за да го чуеш. Сега ще спрем до тук.

Шарлът подаде глава над одеялото и двете момичета пожелаха баща им да прочете първата част на поемата още веднъж, както самият той очакваше, че ще направят. Но дори и след втория път, те щяха да са твърде погълнати от поемата, за да могат да заспят. Щяха да поискат да им я прочете трети път и той щеше да се подчини, защото тогава вече щяха да знаят добре думите и да се успокоят. Най-сетне, в края на третото четене те щяха вече да са или дълбоко заспали, или унасящи се в дрямката.

Когато отново прочете първия ред, Марти чу как Пейджи се обърна, излезе от стаята и се отправи към стълбите. Щеше да го чака в голямата всекидневна, а огънят навярно щеше весело да пращи в камината. И може би щеше да има и по чаша червено вино с нещо за похапване… двамата щяха да се гушат един в друг и да си разказват как е минал денят им.

Всяка минута от вечерта оттук нататък беше за Марти много по-интересна дори и от околосветско пътешествие. Той беше безнадежден случай на домашар. Очарованията на дома и семейното огнище имаха за него по-голяма притегателна сила, отколкото тайнствените пясъци на Египет, великолепието на Париж и загадъчният ореол на Далечния изток взети заедно.

Марти намигна на всяка от дъщерите си и като започна отново да чете „Денят на благодарността отмина“, той вече бе забравил, че нещо тревожно се бе случило преди това в кабинета му и че неприкосновеността на неговия дом бе накърнена.