Дийн Кунц
Мистър Убийство (44)

6.

Посредством факта, че остана седнал до масата, а Дру Ослет нервничеше прав, Уоксхил упражняваше своя контрол. Ослет изпитваше неприязненост към него, но същевременно, колкото и да не му се искаше да признае, той му се възхищаваше.

— Почти е сигурно, че жената и децата са видели Алфи при втория инцидент снощи. Те не осъзнават какво точно става, но ако знаят, че когато говори за свой двойник, Стилуотър казва истината, то тогава те знаят твърде много.

— Казах, че няма проблеми — припомни му Ослет с раздразнение.

Уоксхил кимна.

— Да, добре. Но щабът изисква работата да бъде свършена по определения начин.

Въздъхвайки, Ослет най-накрая не издържа и седна.

— А той е…?

— Направете го да изглежда така, сякаш Стилуотър е превъртял.

— Убийство и самоубийство?

— Да, но не обикновено убийство и самоубийство. Щабът ще бъде доволен, ако всичко изглежда така, като че ли Стилуотър е бил завладян от илюзиите на един душевно болен човек.

— Както кажете.

— Съпругата трябва да бъде простреляна по един път във всяка гърда, както и в устата.

— А дъщерите?

— Първо, накарайте ги да се съблекат голи. Завържете ръцете им на гърба. Краката им завържете при глезените. Има един специален кабел с платнено покритие, който искаме да използвате. Ще ви бъде доставен. После застреляйте всяко момиче с по два куршума. Веднъж в… интимната област и веднъж между очите. Стилуотър трябва да изглежда така, сякаш той се е застрелял — веднъж в небцето. Ще запомните ли всичко това?

— Разбира се.

— Много е важно да го направите точно по този начин. Никакви отклонения от сценария!

— Каква е историята, която ще искаме да докажем — попита Ослет.

— Не прочетохте ли статията в „Пийпъл“?

— Не цялата — призна Ослет. — Стилуотър изглежда такъв мухльо… при това досаден.

— Преди две години един човек в Мериленд застрелял жена си и децата си точно по този начин — рече Уоксхил. — Той беше стълб в обществото и хората бяха шокирани. Истинска трагедия. Всички се чудеха защо го е направил. Изглеждаше толкова безсмислено и съвсем не в характера му. Стилуотър е бил заинтересуван от този случай, възнамерявайки да напише роман със същия сюжет, изследващ евентуалната мотивация на тази трагедия. Обаче след като разследвал случая, той напълно го изоставил. В „Пийпъл“ казва, че го изоставил, защото прекалено много го разстроил. Казва също, че художествената литература и по-специално неговите книги трябва да осмислят нещата, да внасят ред сред хаоса и че просто не могъл да намери какъвто и да е смисъл в случилото се в Мериленд.

Ослет остана на стола, притихнал за един кратък миг, опитвайки се да мрази Уоксхил, но усещайки, че неприязненото му отношение бързо се изпарява.

— Трябва да призная… че е много добре измислено.

Уоксхил се усмихна почти свенливо и сви рамене.

— Ваша ли беше идеята? — попита Ослет.

— Да, моя. Предложих я в щаба и те веднага си паднаха по нея.

— Гениална е! — каза Ослет, искрено възхитен.

— Благодаря.

— Много сполучливо хрумване! Мартин Стилуотър убива жена си, децата и себе си по същия начин, по който онзи човек го е сторил в Мериленд. Изглежда истинската причина, поради която не е могъл да напише романа, е фактът, че трагедията е твърде близка за писателя — тя е точно това, което тайно винаги е искал да стори на семейството си.

— Именно.

— И то винаги гложди съзнанието му.

— Промъква се в сънищата му.

— Този налудничав импулс символично да изнасили…

— … и буквално да убие…

— … своите дъщери…

— … да убие жена си, която…

— … ги е отгледала — довърши изречението Ослет.

Те отново се усмихнаха един на друг така, както когато говореха за прекрасното кафене на една пряка от „Шанз Елизе“.

— Никой няма да може да разбере връзката между убийството на семейството му и онези побъркани, писмени показания, които Стилуотър е дал в полицията за това, че го преследва някакъв негов двойник. Всички ще помислят, че двойникът също е плод на болната му фантазия.

— Току-що разбрах, че пробите от кръвта на Алфи, взети в къщата в Мишън Виехо, ще бъдат потвърдени като проби от кръвта на Стилуотър.

— Да. Ходил ли е той периодично да му вземат кръв, която да съхранява за ловката интрига? И защо? Ще бъдат изградени много теории, разбира се. Но в края на краищата загадката няма да е така интересна както онова, което Стилуотър е сторил на семейството си. Никой няма да може да разплете истината от всичко това.

Ослет почувства надежда, че може би ще си върнат Алфи, ще спасят Мрежата и в крайна сметка ще запазят авторитета си.

Като се обърна към Клокър, Уоксхил каза:

— А вие, Карл? Виждате ли някакви трудности?

Макар че седеше до масата, Клокър изглеждаше така, сякаш се бе зареял някъде в мислите си. Той отново с мъка съсредоточи вниманието си върху настоящето, като че ли в съзнанието си се носеше заедно с „Ентърпрайс“ към някаква враждебна планета, намираща се в мъглявината на рака.

— На земята има пет милиарда души — отвърна Клокър. — Ето защо ние мислим, че тя е пренаселена. Но за всеки един от нас вселената има стотици хиляди звезди — едно безкрайно множество от звезди.

Уоксхил изгледа втренчено Клокър в очакване на някакво допълнително обяснение, но когато разбра, че Клокър няма какво повече да каже, той се обърна към Ослет.

— Предполагам, че Карл има предвид следното — отзова се Ослет. — Хм… сред многообразието на безкрайния свят, който ни заобикаля, какво значение има дали няколко души ще умрат малко по-рано, отколкото ако биха умрели от естествена смърт?