Дийн Кунц
Мистър Убийство (42)

4.

Изоставеният омлет в чинията на Ослет изстиваше, придобивайки сивкав цвят и вид на каучук. Ароматът на осоления бекон, който преди беше толкова апетитен, сега го отвращаваше.

Зашеметен от мисълта, че Алфи евентуално се бе превърнал в същество със сексуални потребности, които задоволява, Ослет все пак бе твърдо решен да не показва безпокойството си. Поне не и пред Уоксхил.

— Хм, всичко това не е нищо друго, освен предположения.

— Да — отвърна Уоксхил, — но ние проверяваме миналото, за да изпробваме теориите си.

— Какво минало?

— Полицейските досиета във всеки град, където Алфи е бил изпращан със задача за последните Четиринадесет месеца. Изнасилвания, а също и изнасилвания, завършващи с убийство през часовете, в които той всъщност не е работил.

Устата на Ослет пресъхна. Сърцето му биеше до пръсване.

Не го беше грижа какво ще се случи със семейство Стилуотър. По дяволите, та те бяха само още едни клингъновци!

Не го интересуваше също и дали Мрежата ще пропадне заедно с всичките си велики амбиции. Не след дълго щяха да образуват друга подобна организация и мечтите щяха да бъдат подновени.

Но ако се окажеше невъзможно да си върнат непослушното момче или да го спрат, тогава съществуваше опасност фамилията Ослет да бъде дълбоко опозорена, което щеше да застраши благополучието им и сериозно да накърни политическия им престиж за десетки години напред. Над всичко друго Дру Ослет искаше уважение. Най-сигурният и върховен гарант за уважението винаги е бил родовият произход. Перспективата името Ослет да стане за посмешище, да се превърне в обект на презрение и обществен гняв, в основен материал за тъпите шеги на някой евтин телевизионен комедиант и тема за поредица от скандални истории в най-различни вестници от „Ню Йорк Таймс“ та чак до „Нешънъл Инкуайърър“, беше потресаваща.

— Никога ли не сте се питали — поде отново Уоксхил — какво е правило вашето момче през свободното си време от една задача до друга?

— Разбира се ние го наблюдавахме съвсем отблизо през първите шест седмици. Той ходеше на кино, на ресторант, на разходка в парка, гледаше телевизия, вършеше всички онези неща, с които хората убиват някой и друг час — реагираше точно така, както ние очаквахме, че ще постъпи в извънлабораторна обстановка. В поведението му нямаше нищо неестествено, нищо извън нормалното и със сигурност нищо, което да е свързано с жените.

— Съвсем естествено е да се държи възможно най-добре, ако е знаел, че го наблюдават.

— Но той не знаеше. Не би могъл. Никога не успя да усети нашите надзиратели. Нямаше начин! Те са най-добрите! — Ослет осъзна, че възразява прекалено разпалено, но все пак не се стърпя и добави: — По никакъв начин!

— Навярно е усетил някого от тях по същия начин, по който е усетил и Мартин Стилуотър — някое сетивно, подсъзнателно възприятие.

Ослет започна да се дразни от Уоксхил. Този човек беше безнадежден песимист!

Като взе термоса и наля кафе за всички, Уоксхил каза:

— Дори да е ходил само на кино и да е гледал телевизия… това не ви ли обезпокои?

— Вижте, той е безпогрешен убиец! Програмиран е! Никакви разкаяния, никакви колебания! Трудно е да бъде хванат и още по-трудно да бъде убит! А ако някъде все пак стане грешка, никой не може да го свърже с притежателите му. Той не знае кои сме ние, нито защо искаме набелязаните хора да бъдат ликвидирани, което значи, че не може да свидетелства. Алфи е нищо! Просто една черупка — напълно кух човек! Обаче той трябва да действа в обществото, да не се хвърля в очи, да се държи като един най-обикновен Джо — да прави неща, които истинските хора вършат в свободното си време. Ако постоянно стоеше в хотелските стаи и гледаше втренчено стените, камериерките биха забелязали, биха си казали, че е доста странен и биха го запомнили. Освен това какво лошо има, ако гледа някой филм или малко телевизия?

— Влиянието на културата. То би могло някак да го промени.

— Онова, което има значение, е същността на програмирането му, а не как е прекарвал времето си в събота следобед — каза Ослет и се облегна назад, почувствал се горе-долу по-добре и, ако не Уоксхил, убедил поне себе си. — Проверете миналото му, но едва ли ще намерите нещо.

— Може би вече сме намерили — една проститутка в Канзас Сити. Била е удушена в някакъв евтин мотел, намиращ се точно срещу бар, наречен „Блу Лайф“. Двама различни бармани са дали описание на мъжа, с когото тя е излязла от бара. По думите им той много прилича на Алфи.

В началото Ослет бе усетил между себе си и Питър Уоксхил нещо като духовна обвързаност на двама души, заемащи високо положение в обществото. Дори си бе помислил, че могат да станат приятели и това му бе доставило удоволствие. Но сега имаше неприятното усещане, че Уоксхил изпитва специална наслада от лошите новини, които му съобщаваше.

Уоксхил продължи.

— Един от нашите хора е успял да ни достави мостра от спермата, която Научноизследователският отдел в полицията на Канзас Сити е успял да вземе от вагината на проститутката. В момента е на път за лабораторията ни в Ню Йорк. Ако това е спермата на Алфи, ние вече ще знаем.

— Той не може да произвежда сперма. Той е конструиран…

— Е, ако е негова, тогава ще знаем. Ние имаме картата на цялата му генетична структура и я познаваме по-добре, отколкото Ренд Макнели познава света. Освен това тя е уникална. По-индивидуална е и от пръстовите отпечатъци.

Възпитаник на Йейл! Всичките са една стока — нагли и самонадеяни копелета!

Клокър хвана с палеца и показалеца си една тлъста парникова ягода. Като я разгледа съвсем отблизо, сякаш си имаше свои изключително строги изисквания за каквато и да е храна и не би хапнал нищо, което да не отговаря на щателния му оглед, той каза:

— Ако Алфи е по петите на Мартин Стилуотър, тогава ние просто трябва да знаем къде е Стилуотър сега.

После постави цялата ягода, на големина колкото половин лимон, върху езика си и я глътна така, както жабата би глътнала муха.

— Снощи изпратихме човек, за да огледа къщата им — каза Уоксхил. — Сведенията говорят, че са се изнесли набързо. Чекмеджетата на някакво бюро са били издърпани, дрехите са били разхвърляни, няколко празни куфара са били оставени ей тъй след като са решили, че няма да ги използват. Ако се съди по обстановката, те няма да се върнат през следващите няколко дни, но за всеки случай ние наблюдаваме дома им.

— И вие нямате никакво понятие къде на майната си са? — каза Ослет наслаждавайки се на факта, че поставя Уоксхил в отбранителна позиция.

Напълно невъзмутим, Уоксхил каза:

— Не можем да кажем къде са, но…

— Ах!

— … но смятаме, че можем да предвидим къде ще отидат. Родителите на Стилуотър живеят в Мамът Лейкс. Той няма други роднини на Западния бряг и, освен ако няма някой по-близък приятел там, за когото да не сме разбрали, почти сигурно е, че Мартин Стилуотър ще се обади на майка си и баща си или дори направо ще отиде там.

— А родителите на жена му?

— Когато била на шестнайсет години, баща й застрелял майка й от упор в лицето, после убил и себе си.

— Интересно — каза Ослет, което за него означаваше, че жалките и евтини мелодрами в живота на средния човек винаги щяха да го изумяват.

— Наистина е интересно — съгласи се Уоксхил, имайки предвид може би нещо много по-различно от онова, което искаше да каже Ослет. — Пейджи се върнала вкъщи от училище и намерила труповете им. Няколко месеца била под опеката на една от лелите си. Обаче момичето не я харесало и подало молба в съда да бъде признато за пълнолетно.

— На шестнайсет години?

— Съдията е бил достатъчно впечатлен от нея, за да се произнесе в нейна полза. Рядко се случва, но все пак се случва.

— Сигурно е имала страхотен адвокат.

— Предполагам, че сте прав. Тя изучила всички подадени молби и съществуващи прецеденти и сама се представила в съда.

С всяка секунда положението ставаше все по-мрачно, дори Ослет да бе имал късмет и Мартин Стилуотър да бе взел надмощие над Алфи. А това означаваше, че писателят бе много по-завършен мъж от онзи мухльо, който бяха представили в списание „Пийпъл“. Сега излизаше, че и жена му притежава силен характер и воля повече от обикновеното, което пък означаваше, че тя също щеше да бъде достоен противник.

— За да накараме Стилуотър да се обади на своите родители — каза Ослет, — трябва да използваме връзките на Мрежата в средствата за масова информация. Нужно е да дадем голяма гласност на снощния инцидент в дома му и да бъде на първа страница във всички ежедневници.

— Ние го правим — каза Уоксхил с вбесяваща самоувереност, очертавайки сякаш с ръцете си невидимите заглавия. — Най-касовият автор на романи стреля по неизвестен похитител! Измама или истинска заплаха? Писателят и семейството му напуснали дома си! Бягство от убиеца или от щателната проверка на полицията? Все неща от този род. Когато Стилуотър си купи вестник или включи телевизора, той ще се обади веднага на родителите си, защото те ще са чули новината и ще бъдат силно обезпокоени.

— И сигурно подслушваме телефона им?

— Да. Включили сме подслушвателно устройство. Щом Стилуотър се обади, ние веднага ще разберем телефонния номер на мястото, където е отседнал.

— А ние какво да правим междувременно? — попита Ослет. — Просто да се мотаем тук, да отидем на маникюрист, да се тъпчем с ягоди, така ли?

При темпото, с което Клокър ядеше ягодите, запасите на хотела скоро щяха да привършат, а малко след това продукцията на всички парници в Калифорния и съседните щати също щеше да бъде изчерпана.

Уоксхил погледна златния си „Ролекс“.

Дру Ослет се опита да улови някакъв знак за показност и суетност в начина, по който Уоксхил погледна скъпия си часовник. Щеше да му бъде приятно да забележи и най-малката нотка, разкриваща един жалък позьор под лустрото на грацията и изискаността.

Обаче Уоксхил май хвърляше поглед към часовника си по същия начин, по който Ослет поглеждаше своя „Ролекс“: като че ли беше някой „Таймекс“, купен в „Кей-Март“.

— Всъщност — додаде Уоксхил — вие ще отлетите за Мамът Лейкс днес, преди обяд.

— Но все пак не можем да бъдем сигурни, че Стилуотър ще се появи там.

— Логично е да го очакваме — рече Уоксхил. — Ако се появи, тогава има голяма вероятност Алфи да го последва. Вие ще имате възможност да приберете нашето момче. Пък ако Стилуотър не отиде в Мамът Лейкс, а само се обади на своите скъпи мамче и татенце, ще отлетите веднага за града, от който той се обажда.

Не желаейки да остава и секунда повече на масата от страх, че Уоксхил може да съобщи още някоя лоша новина, Ослет остави салфетката си до чинията и избута стола си назад.

— Тогава да се размърдаме. Колкото по-дълго нашето момче е на свобода, толкова по-голяма вероятност има някой да го забележи заедно със Стилуотър. Когато това се случи, полицаите ще започнат да вярват на писателя.

Като остана седнал и взе чашата с кафето си в ръка, Уоксхил каза:

— Има още едно нещо.

Ослет бе станал вече. Ненавиждаше факта, че трябва отново да седне — изглеждаше така, сякаш Уоксхил владее положението. Всъщност Уоксхил наистина владееше положението, но само защото разполагаше с нужната информация, а не защото имаше по-висок сан от този на Ослет или по някаква друга причина. В най-лошия случай влиянието им в организацията беше еднакво, а по-вероятно беше Ослет да е с по-голяма тежест. Той остана прав до масата и сведе поглед надолу към възпитаника на Йейл.

Макар че най-сетне бе престанал да яде, Клокър продължи да седи на стола си. Ослет не знаеше дали поведението на партньора му е най-обикновено, малко предателство или просто доказателство, че съзнанието на Стар Трек-любителя пътуваше заедно със Спок и останалата сган към някое затънтено кътче на вселената.

Уоксхил отпи от кафето си и рече:

— Ако трябва да ликвидирате нашето момче, ще бъде жалко, но приемливо. Ако успеете да го върнете в лоното поне, за да бъде вкаран в усмирителна камера и овладян, ще бъде по-добре. Както и да се развият събитията… Стилуотър, жена му и децата му трябва да бъдат елиминирани.

— Няма проблеми.