Дийн Кунц
Мистър Убийство (21)

5.

Пейджи стоеше до прозореца и гледаше как сивите, кълбести облаци прииждат от запад, носени от тихоокеанския вятър. Те се трупаха в небето, а там където се скупчваха, земята под тях потъмняваше и огрените от слънцето сгради намятаха черни плащове.

Вътрешното пространство на светая светих на Пейджи, нейния кабинет, се състоеше от три стаи на шестия етаж с два прозореца, предлагащи не особено възхитителна гледка — един голям базар и сгушилите се един до друг покриви на жилищните квартали, които се точеха през целия Ориндж Каунти и очевидно се губеха някъде в безкрая. Пейджи разбира се би предпочела панорамна гледка към океана или към някой зелен и кичест вътрешен двор, но това би означавало по-висок наем, а то бе немислимо в онези ранни години от писателската кариера на Марти, когато тя припечелваше прехраната.

Сега, въпреки нарастващия му успех и внушителен доход, наемането на по-скъп кабинет някъде другаде все още би било неразумно. Кариерата дори на един процъфтяващ писател не означаваше сигурен доход. Когато се разболееше собственикът на магазин за пресни плодове, то той оставяше служителите си да продължат да продават ябълките и портокалите в негово отсъствие, но ако Марти се разболееше, цялото предприятие, макар и със скрибуцане, спираше напълно.

А Марти беше болен… и навярно сериозно.

Не, тя не биваше да мисли за това. Още нищо не знаеха със сигурност. Сега Пейджи беше онова същото момиче от периода „преди Марти“, което се безпокоеше за евентуални неща, вместо да се тревожи само за съществуващи вече факти.

Наслаждавай се на мига, би й казал Марти. Той бе роден терапевт. Понякога тя си мислеше, че от него е научила много повече, отколкото от лекциите и упражненията, които бе посещавала, за да защити доктората си по психология.

Наслаждавай се на мига!

В действителност непрестанният поток от хора и коли, който се виждаше от прозореца й, я зареждаше с енергия. И докато в миналото тя бе склонна да изпада в мрачни настроения, а лошото време й влияеше зле, през всичките й години с Марти и с неговия неизменно весел нрав бе станало възможно за Пейджи да съзре мрачната красота дори в приближаващата буря.

Тя бе родена и отгледана в дом без любов — така суров и студен, както би била някоя пещера на северния полюс. Но тези дни отдавна бяха минало и тяхното влияние върху нея отдавна бе изчезнало.

Наслаждавай се на мига!

Като погледна часовника си, тя дръпна пердетата, защото настроението на следващите й двама клиенти едва ли се отличаваше с устойчивост срещу мрачно време.

Когато завесите на прозорците бяха дръпнати, кабинетът бе така уютен, както която и да било приемна в частен дом. Бюрото, книгите й и медицинските картони бяха в третата стая и тези, които идваха на преглед при нея почти не ги виждаха. Пейджи винаги посрещаше пациентите си в стаята, в която се намираше сега, тъй като бе по-приятна. Канапето с дамаска на цветчета и пухестите възглавници, нахвърляни по него, придаваха голямо очарование на приемната, а трите големи тапицирани с плюш кресла бяха достатъчно удобни, за да могат пациентите да се сгушат в тях и дори да седнат по турски, ако им се искаше. Лампи с копринени абажури и ресни хвърляха приглушена светлина, която играеше в топли отблясъци върху дребните фигурки по краищата на масите и скъпите порцеланови статуетки във витрината на махагоновия шкаф.

Пейджи обикновено предлагаше горещ шоколад и сладки или соленки и чаша студена кола. Това доста улесняваше разговора, защото човек се чувстваше така сякаш е „на гости при баба“. Поне така изглеждаше къщата на баба в онези времена, когато тя не си правеше пластична операция на лицето, не си коригираше тялото чрез хирургическо отстраняване на мастните тъкани, не се развеждаше с дядо, не предприемаше ергенски корабни пътешествия до Кабо Сан Лукас и не отлиташе за уикенда до Лас Вегас с приятеля си.

Повечето клиенти още при първото си посещение се стряскаха, когато не виждаха събраните трудове на Фройд, нито стандартната кушетка за прегледи, нито пък прекалено строгата атмосфера на един психиатричен кабинет. Дори когато Пейджи напомняше на клиентите си, че тя не е психиатър или доктор по медицина, а само дипломиран консултант-психолог, който вижда посетителите си повече като „клиенти“, отколкото като „пациенти“, хората с по-сериозни комуникационни проблеми от неврозата и психозата оставаха смутени през първите тридесет минути от посещението си. В края на краищата стаята (а Пейджи би искала да вярва, че и приятелският й подход) спечелваше сърцата на пациентите.

Последният преглед Пейджи бе записала за два часа. Посетителите бяха Саманта Ечисън и нейният осем годишен син, Шон. Първият съпруг на Саманта, бащата на Шон, бе починал наскоро, след като Шон бе навършил пет години. Две и половина години по-късно Саманта се бе омъжила повторно и проблемите в поведението на Шон бяха започнали буквално в деня на сватбата й. Това очевидно се дължеше на погрешното му убеждение, че майка му бе извършила предателство спрямо неговия починал баща и един ден би могла да предаде и него самия. Пет месеца вече Пейджи се виждаше с момчето два пъти седмично, опитвайки се да спечели доверието му, откривайки начини на общуване, за да могат да обсъдят болката на Шон, страха и гнева му, за които той не можеше да говори с майка си, Днес Саманта щеше да участва за първи път, което беше важна стъпка, тъй като прогресът обикновено настъпваше бързо, щом детето беше вече готово да каже на родителя си онова, което бе споделило с консултантката си.

Пейджи седеше в едно от креслата, което бе само за нея и посегна към другия край на масата, където се намираше телефонът, наподобяващ антика. Той бе не само телефон, но и преговорна уредба, свързваща кабинета с приемната. Пейджи възнамеряваше да помоли секретарката си, Мили, да въведе Саманта и Шон Ечисън, но уредбата избръмча, преди още Пейджи да вдигне слушалката.

— Марти е на първа линия, Пейджи.

— Благодаря ти, Мили — каза Пейджи и натисна бутон номер едно. — Марти?

Марти не отговори.

— Марти, чуваш ли ме? — попита тя, поглеждайки към уредбата, за да види, дали бе натиснала нужния бутон.

Сигналната лампа за първа линия светеше, но отсреща не се чуваше нито дума.

— Марти?

— Харесва ми гласът ти, Пейджи. Толкова е мелодичен.

Марти звучеше някак… особено.

Сърцето и започна да блъска в гърдите й и тя с усилие потисна страха, който се надигаше в нея.

— Какво каза лекарят?

— Харесва ми снимката ти.

— Моята снимка?! — възкликна Пейджи, изумена.

— Харесват ми косата ти, очите ти…

— Марти, не те…

— Ти си това, от което имам нужда.

Устата й пресъхна.

— Нещо не е наред ли?

Изведнъж той заговори бързо като сливаше изреченията в едно:

— Искам да те целувам Пейджи, да целувам гърдите ти, да те прегръщам, да правя любов с тебе, ще те направя много щастлива, искам да бъда в тебе, ще бъде като на кино, блаженство…

— Марти, скъпи, какво…

Той затвори и не я остави да довърши.

Толкова изненадана и объркана, колкото и разтревожена, Пейджи се заслуша в телефонния сигнал. Сетне постави слушалката върху вилката.

Какво ставаше по дяволите?!

Беше два часа и тя не вярваше прегледът при Гътридж да бе отнел цял час. Следователно той й се бе обадил не от лекарския кабинет. От друга страна пък не би имал достатъчно време, за да се върне вкъщи и да й се обади оттам. Следователно беше й се обадил по път.

Пейджи вдигна слушалката и набра номера на телефона в колата му. Той й отговори на второто позвъняване.

— Марти, какво става, по дяволите?

— Пейджи?

— Какво беше всичко това?

— Кое всичко?

— Да ми целуваш гърдите, за бога! Блаженство… също като на кино!

Марти се поколеба за миг, а Пейджи чу в слушалката тихото бръмчене на двигателя на форда, което означаваше, че е в движение. Един сърдечен удар и после отговорът:

— Мила, не те разбирам.

— Преди минута само ти ми се обади и се държеше така, сякаш…

— Не, не съм бил аз.

— Не си бил ти?!

— Ами не.

— Шега ли си правиш?

— Искаш да кажеш, че някой се е обадил и се е представил за мене?

— Да, той…

— Като мене ли говореше?

— Да.

— Точно като мене?

Пейджи замълча и се замисли за миг.

— Е, не точно. Говорът му приличаше много на твоя… и все пак не беше съвсем същият. Трудно е за обяснение.

— Надявам се, че си му затворила, когато е започнал да говори неприлични думи.

— Ти… — Пейджи се сепна и се поправи. — Той затвори пръв. Освен това разговорът не беше неприличен.

— О, така ли? Ами това, че искал да ти целува гърдите?

— Ами на мене не ми се стори неприлично, защото мислех, че си ти.

— Пейджи, припомни ми, ако обичаш… Кога за последен път съм ти се обаждал в службата, за да ти кажа, че искам да ти целувам гърдите?

Тя се разсмя.

— Е… май че никога.

Марти се засмя, а Пейджи добави:

— Може би идеята не е лоша. Би било хубаво от време на време да освежаваме малко ежедневието си.

— Гърдите ти са много апетитни за целувки.

— Благодаря.

— Също и дупето ти.

— Караш ме да се изчервявам — каза Пейджи и наистина поруменя.

— А също и…

— Е, това вече е неприлично — рече тя.

— Да, но аз съм потърпевшият.

— От къде на къде?

— Ти се обади на мене и едва ли не ме принуди да говоря мръсни думи.

— Да, бе! Еманципация, нали разбираш…

— И как ще свърши всичко това?

Една тревожна мисъл бе споходила Пейджи, но тя не искаше да я изкаже на глас: навярно Марти й се бе обадил все пак по телефона в колата в състояние на мозъчно затъмнение, подобно на онова от съботния следобед, когато цели седем минути бе повтарял онези две думи пред касетофона, а после нямаше никакъв спомен за това.

Стори й се, че същата мисъл току-що бе споходила и Марти, защото и той се умълча.

Най-накрая Пейджи наруши мълчанието.

— Какво каза Пол Гътридж?

— Мисли, че може би е стрес.

— Мисли ли?

— Ще ми запише час за изследвания за утре или сряда.

— Но не беше разтревожен, така ли?

— Не… или поне се престори, че не е.

По-свободното държане на доктор Гътридж с пациентите не се пренасяше и върху поведението му, с което той им съобщаваше особено важна информация. Беше винаги прям и говореше по същество. Дори при тежкото заболяване на Шарлът, когато мнозина лекари биха смекчили сериозните последици от болестта, за да могат родителите постепенно да привикнат към мисълта за най-лошото, Пол направо и съвсем делово бе описал състоянието й пред Пейджи и Марти. Той знаеше, че фалшивият полу оптимизъм не означава състрадание. Щом Пол не беше особено разтревожен за състоянието на Марти и симптомите, които показваше… то тогава това бяха добри новини.

— Имаше един брой в повече от последното издание на „Пийпъл“ и ми го даде.

— Охо! Казваш го така, сякаш ти е дал торба с кучешки изпражнения.

— Е, не беше това, което очаквах.

— Не е чак толкова лошо — рече Пейджи.

— Откъде знаеш? Та ти още не си я виждала!

— Но тебе те зная. Зная също как реагираш на такива неща.

— На едната снимка съм като чудовището Франкенщайн, налегнато от страхотен махмурлук.

— Винаги съм харесвала Борис Карлоф.

Марти въздъхна.

— Май ще трябва да си сменя името, да си направя пластична операция и да се преместя да живея в Бразилия. Но преди да си купя билет за самолета за Рио, ще трябва ли аз да взема децата от училище?

— Аз ще ги взема. Днес имат един час повече.

— О, вярно! Днес е понеделник — уроците по пиано.

— Ще се приберем към четири и половина — каза Пейджи. — Тогава ще ми покажеш статията в „Пийпъл“ и цяла вечер ще плачеш на рамото ми.

— Я зарежи тази работа. Ще ти покажа статията, но смятам цяла вечер да целувам гърдите ти.

— Обичам те, Марти.

— И аз те обичам, мила.

Когато затвори телефона, Пейджи се усмихваше. Той винаги успяваше да я развесели дори в най-мрачни и тежки мигове.

Тя не желаеше да мисли повече за странното телефонно обаждане, за болести и затъмнения, за снимки, на които Марти приличаше на чудовище.

Наслаждавай се на мига.

В разстояние на минута или две Пейджи правеше тъкмо това, а после се обади на Мили по уредбата и й каза да влязат Саманта и Шон Ечисън.