Дийн Кунц
Мистър Убийство (6)

6.

Мразовитият вятър излъсква небето над Канзас Сити, докато най-накрая то заприличва на безкрайно голямо парче кристал, в което са разпръснати звезди, а зад него се блъска безбрежната стихия на мрака.

Под тази грамада от черно пространство се е сгушил ресторант „Блу лайф“, също като научноизследователска станция на дъното на океана, напомпана с достатъчно налягане, та да устои и да не бъде сплескана от огромната водна маса. Фасадата на „Блу лайф“ е покрита с тънък слой алуминий, напомнящ влаковете с парни локомотиви и крайпътните гостилници от 50-те години. Сини и зелени неонови сияния озаряват името на заведението, изписано в свободни и волни щрихи, осветявайки алуминиевата фасада, която блести примамливо, също толкова съблазнителна, колкото и светлините на Нептун.

Вътре малкият джазов състав върти с пълна сила рокендролни изпълнения от последните две десетилетия. Убиецът тръгва към бара, извит като подкова в средата на салона. Въздухът в заведението е изпълнен с цигарен дим, бирени изпарения и миризма на пот. Толкова е гъст и плътен, че прилича на водна завеса.

Тълпата, събрала се тук, представлява съвсем различна гледка от онези, които непрестанно показват на телевизионния екран през този уикенд по случай Деня на благодарността. Посетителите, скупчили се около масите, са най-вече шумни младежи с твърде много енергия и тестостерон за тяхно собствено добро. Те крещят, за да надвикат гръмотевичния трясък на музиката, дърпат келнерките, за да привлекат вниманието им, и викат, за да аплодират китариста, когато изпълни някое особено сложно соло.

Решимостта им да се забавляват на всяка цена наподобява трескавото безумие на насекоми.

Една трета от мъжете около масите са придружени от млади съпруги и приятелки, поклоннички на максимата „много коса, много грим“. Те са също така невъздържани и груби, както и мъжете и край семейното огнище биха изглеждали също толкова неподходящи, колкото и шарени, скрибуцащи папагали край смъртния одър на монахиня.

Барът с формата на подкова заобикаля един кръгъл подиум, облян в червените, ярки светлини на прожекторите. Стъпили върху него, две млади жени с изключително стегнати тела се мятат в такт с музиката, наричайки това танц. Облечени са в каубойски костюми, но направени така, че да дразнят мъжките апетити — целите са с пайети и на ресни. Едната от жените сваля горнището си и предизвиква ураган от свирки и дюдюкания.

Мъжете, седнали на високите столове около бара, са от най-различни възрастови групи и, за разлика от клиентите около масите, изглеждат така, сякаш са съвсем сами. Те седят и мълчаливо се взират в двете загладени танцьорки. Мнозина се поклащат върху седалките на столовете и клатят глави наляво и надясно в такт с някаква музика, съвсем не така влудяваща, както тази, която свири съставът. Приличат на колония от морски анемони, разлюлявани от дълбоки и бавни течения, тъпо очакващи да им падне някой апетитен залък.

Убиецът сяда на единия от двата свободни стола до бара и поръчва бутилка „Бекс Дарк“ на бармана, който може с мишниците си спокойно да чупи орехи. И тримата бармани са високи, мускулести и без съмнение са назначени на тази длъжност заради способността им да изпълняват също и ролята на биячи, когато изникнеше такава необходимост.

Танцьорката в противоположния край на сцената, чиито гърди се тръскат на воля, е зашеметяваща брюнетка с хилядаватова усмивка. Тя се е унесла в музиката и изглежда представлението й доставя истинска радост.

Макар застаналата по-близо до бара, дългокрака, русокоса танцьорка да е по-хубава от брюнетката, движенията й са рутинни, механични и тя изглежда безчувствена или от наркотици, или от погнуса. Не се усмихва, нито поглежда към някого, а погледът й е отправен към някакво далечно място, което само тя вижда.

Отношението й към мъжете, които я гледат, включително убиеца, е надменно и пренебрежително. С каква наслада само той би изпразнил оръжието си в нейното изящно тяло! Един пълнител със сигурност би изстрелял право в средата на смръщеното й лице.

Тялото му е разтърсено от силна възбуда само при мисълта, че може да й отнеме красотата. Похищаването на хубостта й много повече го привлича, отколкото отнемането на живота й. Той не отдава никакво значение на живота, но красотата цени високо, защото собственото му съществуване често е непоносимо тягостно.

За щастие пистолетът му е в багажника на взетия под наем форд. Оставил е оръжието си в колата нарочно, за да избегне изкушения от този род, когато се чувства подтикнат да извърши насилие.

Не по-малко от два-три пъти на ден го връхлита желанието да унищожи всеки, който е близо до него — мъже, жени, деца… без значение. В плен на тези мрачни пристъпи, той мрази всички човешки същества на земята, независимо дали са красиви или грозни, богати или бедни, умни или глупави, млади или стари.

Вероятно омразата му отчасти се дължи на усещането му, че е различен от тях и че винаги трябва да живее като аутсайдер.

Ала обикновеното отчуждение не е основната причина, поради която той често мисли да убие някого. Нужно му е нещо от другите хора, което те не желаят да му дадат. И заради това, че го таят в себе си, той ги мрази с такава страст! Способен е на всякакви зверства… макар и да не знае какво точно очаква да получи от другите.

Понякога тази тайнствена нужда е толкова силна, че става болезнена. Тя е нещо като потребност, близка до глада… но не глад за храна. Много пъти той застава разтреперан на ръба на някакво откритие, разбирайки, че решението е смайващо лесно и че трябва само да отвори ума и сърцето си за него. Обаче отговорът винаги му убягва.

Убиецът дръпва дълга глътка от бирата си — иска я, а няма нужда от нея. Да искаш не значи, че имаш нужда.

Горе, на подиума блондинката смъква горнището си и излага на показ своите бледи, щръкнали гърди.

Ако си вземе пистолета и двуредните пълнители от багажника на колата, ще може да стреля поне деветдесет пъти. Когато убие арогантната блондинка, може да пречука и другата танцьорка… после тримата бармани с по един куршум в главата. Доста добре владее огнестрелните оръжия. Като свърши с петимата, може да се прицели в бягащата тълпа. Мнозина от онези, които избегнат куршумите, ще загинат, прегазени от другите в паническото им бягство.

Перспективата за една такава касапница го възбужда. Той знае, че кръвта може поне за малко да го накара да забрави нуждата, която го тормози и преследва. И друг път е изпитвал същото. Нуждата води след себе си отчаянието; отчаянието прераства в гняв; гневът е последван от омраза; омразата ражда насилието… а насилието понякога го успокоява.

Убиецът дръпва нова глътка от бирата си, чудейки се дали не е луд.

Спомня си как в един филм някакъв психиатър уверява главния герой, че само хората със здрав разсъдък се питат дали не са луди. Истински смахнатите са винаги твърдо убедени в своя здрав разум. Следователно, той би трябвало да е нормален, поне дотолкова, че да може да се съмнява в себе си.