Дийн Кунц
Мистър Убийство (57)

7.

Марти се събуди и усети челото си, опряно в студено стъкло. От другата му страна снегът падаше на гъсти талази.

Бяха спрели до помпите с гориво на някаква бензиностанция. Между помпите и сред падащите снежинки той успя да различи добре осветен магазин за хранителни стоки с големи витрини.

Марти извърна глава от стъклото, надигна се и седна. Той се намираше на задната седалка в някакъв огромен форд.

Зад волана седеше едрият мъж от камбанарията. Той се обърна назад към Марти и рече:

— Как си?

Марти се опита да отговори, но устата му беше пресъхнала, а езикът му бе залепен за небцето. Гърлото го болеше. Изхриптя нещо, но то не бе членоразделна реч.

— Ще се оправиш — каза непознатият.

Якето на Марти бе разкопчано. Той вдигна треперещата си ръка и опипа лявото си рамо. Под просмукания с кръв вълнен пуловер усети някаква странна подутина.

— Полева превръзка — рече мъжът зад волана. — Не можах да направя нещо по-добро, защото бързахме. Като излезем от планините и напуснем областта, ще почистя раната ти и отново ще те превържа.

— Боли ме.

— Не се съмнявам.

Марти се чувстваше не само слаб, но и крехък. Той живееше от словото и никога не бе изпадал в положение, когато да не може да намери подходящи думи. Беше разстроен и потиснат от това, че няма сили да говори.

— Пейджи? — попита той.

— Там, вътре е. С децата — каза непознатият и посочи към бензиностанцията с магазина. — Момичетата са в тоалетната. Мисис Стилуотър отиде да купи по чаша кафе, а аз току-що заредих.

— Ти си…?

— Клокър. Карл Клокър.

— Застреля го.

— Ами да.

— Кой… кой… беше той?

— Дру Ослет. По-важно е: какъв беше?

— Хъ?

Клокър се усмихна.

— Беше роден от мъж и жена, но не бе повече човек от клетия Алфи. Ако някъде там има лоши същества, тероризиращи галактиката, те никога няма дори да помислят да си имат работа с нас, стига да знаят, че нашата раса може да създава същества като Дру.

* * *

Клокър караше колата, а Шарлът седеше на седалката до него. Той се обръщаше към нея с „първи помощник Стилуотър“ и й бе възложил задачата да подава на капитана неговата чаша с кафе, когато му се приискаше да сръбне, и изобщо да внимава то да не се разплиска и непоправимо да замърси кораба.

Шарлът бе необичайно умислена и за разлика от друг път не й се играеше.

Марти с тревога помисли за евентуалните психологически травми, които изпитанието бе оставило в нея… Чудеше се какви ли още тревоги и беди ги очакват.

На задната седалка Емили седеше зад Карл Клокър, Марти — зад Шарлът, а Пейджи бе между тях. Емили не бе просто мълчалива — тя бе притихнала напълно. Марти се безпокоеше и за нея.

Като слязоха от шосе 203 от Мамът Лейкс и се отправиха на юг по шосе 395, придвижването стана по-трудно. Върху пътната настилка имаше поне пет сантиметра сняг и снежната виелица беше в разгара си.

Клокър и Пейджи пиеха кафе, а момичетата — топъл шоколад. Ароматните миризми би трябвало да освежат Марти, но вместо това те усилиха тягостното му чувство.

Подадоха му ябълков сок. От магазина Пейджи бе купила шест кутии ябълков сок.

— Вероятно стомахът ти ще може да приеме само това — рече Клокър. — Но дори да ти се гади от него, трябва да изпиеш колкото е възможно повече, защото с тази твоя рана сигурно жестоко си се обезводнил.

Марти трепереше толкова силно, че не можеше да държи сока без да го разлее. Пейджи сложи сламка в кутията му и попи със салфетка брадичката му.

Той се чувстваше безпомощен и усещаше, че умира… но не знаеше дали възприятието му бе точно или беше просто проклятието да имаш въображението на писател.

* * *

Нощта бе изпълнена с бели снежинки — сякаш денят не бе просто угаснал, а се бе разчупил на безброй малки парчета, които вечно щяха да се носят из безкрайния мрак.

Когато заслизаха от Сиера, те се наредиха в една дълга редица от коли, начело със снегориначка и камион, който ръсеше сгурия. Докато пътуваха, Карл Клокър им разказа за Мрежата, надвивайки шума от мотора и тракането на веригите върху гумите.

Мрежата бе съюз от влиятелни политици, бизнесмени, адвокати и хора от масмедиите, обединени от идеята, че традиционната западна демокрация е безрезултатна и в крайна сметка катастрофална система, чрез която да се управлява обществото. Членовете на Мрежата бяха убедени, че повечето граждани са разглезени търсачи на сензации, без каквито и да било морални ценности, алчни, мързеливи, завистливи, расисти и плачевно невежи по отношение на всички най-важни въпроси за човечеството.

— Те вярват — продължаваше Клокър, — че историята на обществото ни доказва следното: тълпата винаги е била безотговорна и цивилизацията е прогресирала само благодарение на някакъв късмет и ревностните усилия на неколцина мечтатели и фантазьори.

— Да не смятат, че тази идея е нова? — попита презрително Пейджи. — Нима не са чували за Хитлер, Сталин или пък Мао?

— Онова, което мислят за ново — отвърна Клокър, — е, че технологическите устои на обществото в днешно време са толкова сложни и, поради сложността си, много лесно уязвими. Според тях заради тази сложност цивилизацията, а и цялата планета дори, не би могла да оцелее, ако правителството взима решения, мотивирани единствено от егоистичните прищевки и хрумвания на тълпата, която дърпа лостовете посредством избирателните си бюлетини.

— Глупости! — рече Пейджи.

Марти би я подкрепил, ако бе достатъчно укрепнал, за да се включи в разговора, но силите му стигаха само колкото да смуче сока и да го преглъща.

— Това, което в действителност искат, е грубата сила — обади се отново Клокър. — Единственото ново нещо в организацията им, независимо от тяхното мнение, е, че те действат единно, дори да са на диаметрално противоположни позиции в политическия спектър. Хората, желаещи да изхвърлят „Хъкълбери Фин“ от библиотеките и онези, които искат да бъдат забранени книгите на Ан Райс, може да са подтикнати от различни свои виждания, но те са духовни братя и сестри.

— Ами да — каза Пейджи. — Свързва ги едно-единствено нещо — желанието да управляват не само постъпките на хората, но и мислите им.

— Най-радикалните привърженици за запазване на околната среда — онези, които искат да намалят броя на земните жители с помощта на най-строги мерки за десет-двайсет години, защото смятат, че екологията е застрашена, до известна степен симпатизират на другите, които са решили да намалят населението в света по най-драстичен начин, защото не им се нрави фактът, че сред хората има твърде много черни или кафяви екземпляри.

— Организация, основаваща се на такива крайности не може дълго да просъществува — рече Пейджи.

— Съгласен съм — каза Клокър, — но ако отчаяно се стремят към власт — пълна власт — то те сигурно биха действали заедно достатъчно дълго време, за да я постигнат. А когато я придобият, ще насочат оръжията си едни срещу други и ние, останалите, ще станем жертва на кръстосания им огън.

— За колко голяма организация говорим? — попита Пейджи.

Клокър се поколеба миг-два, после каза:

— Голяма.

Марти смучеше сок през сламката си, чувствайки се безкрайно благодарен, че все пак съществуваше цивилизация, която посредством високо интелигентната интеграция на земеделие, хранително-вкусова промишленост, опаковане, маркетинг и разпространение даваше на света такъв апетитен продукт, какъвто бе студеният и сладък ябълков сок.

* * *

— Директорите на Мрежата смятат, че съвременната технология е заплаха за човечеството — обясняваше Клокър.

Той превключи чистачките на по-бавни обороти и продължи.

— Обаче нямат нищо против да използват тази технология вместо бръснач, когато става въпрос за домогване до властта.

Разработването на идеята за формиране на една напълно подчинена и послушна армия от човекороботи, които да служат като полицаи и войници през следващото хилядолетие, била една от многото научноизследователски програми, възнамеряващи да изградят новото общество. Тя е била и първата, която дала плодове — Алфи. Първият индивид от първото или, иначе казано, алфа-поколение от оперативни човекороботи.

И тъй като обществото гъмжало от хора с неправилно насочени мисли, но заемащи високи постове в обществото, първите човекороботи трябвало да бъдат използвани за убийството на изтъкнати бизнесмени, политици, важни фигури в областта на масмедиите и образованието, които били твърде назадничави, за да бъдат убедени в необходимостта от промяната. Човекороботът не би трябвало да е истинска личност, а повече или по-малко машина, направена от плът и кръв. Следователно такова същество би било идеалният убиец. То не би могло да знае кой го е създал и кой го направлява и естествено не би могло да издаде шефовете си, нито да разкрие плановете си на действие.

Клокър превключи на по-ниска скорост, когато запъплиха по някакъв стръмен и силно заснежен склон.

— Тъй като не е обременен от религия, философия, ценностна система, семейство или минало — продължаваше Клокър, — няма опасност човекороботът-убиец да започне да се съмнява в правотата на ужасните зверства, които извършва, да покаже съзнание или някакъв признак на свободна воля, които биха могли да попречат при изпълняването на поставените му задачи.

— Но явно, че с Алфи нещо не е било както трябва — каза Пейджи.

— Да. А и никога няма да разберем какво точно е било.

Но защо съществото приличаше на мене, искаше да попита Марти, обаче само оброни глава върху рамото на Пейджи и загуби съзнание.

* * *

Залата на кривите огледала в някакъв панаирджийски лунапарк. Трескаво търси изход. Огледалните отражения го гледат с гняв, завист, омраза… понякога не успяват да следват движенията и мимиките на лицето му… Той излиза от едно огледало и влиза в друго… Преследва го непрекъснато нарастваща армия от Мартиновци… всички външно толкова приличат на него… но отвътре са така мрачни и студени. Ето ги вече пред него — протягат ръце от огледалата, покрай които минава и в които се спъва, хващат го, дърпат го, говорят му в един глас: Искам живота си!

Огледалата изведнъж се счупиха и той се събуди.

Електрическа светлина.

По тавана — сенки.

Лежи в някакво легло.

Ту му е студено, ту горещо. Трепери и се поти.

Опита се да седне в леглото. Не можа.

— Мили?

Едва има сили да обърне глава.

Пейджи. Седи на стол. До леглото.

Зад нея — друго легло. Под одеялата има нещо. Децата. Спят.

На прозорците — пердета. По краищата им е тъмно — нощ. Тя се усмихна.

— Чуваш ли ме, скъпи?

Той се опита да оближе устните си. Бяха напукани. Езикът му бе пресъхнал и сякаш покрит с косми.

Пейджи извади една кутия с ябълков сок от пластмасова кофа, пълна с лед, където сокът се изстудяваше, повдигна главата му от възглавницата и пъхна сламката между устните му.

След като отпи малко, успя да каже:

— Къде?

— В един Бишъпски мотел.

— Много далече?

— Засега така трябва — рече тя.

— Той?

— Клокър? Ще се върне.

Умираше от жажда. Тя му донесе още сок.

— Тревожа се — прошепна той.

— Недей. Не се тревожи. Вече всичко е наред.

— Той.

— Клокър ли? — попита тя.

Кимване.

— Можем да му вярваме.

Надяваше се, че е права.

Той отново отпусна глава върху възглавницата.

Лицето й беше ангелско. Избледня и се загуби…

* * *

Измъква се от залата с огледалата и навлиза в дълъг и тъмен тунел. Светлина в края на тунела. Той бърза към нея… зад него стъпки — преследва го цяла армия! Настигат го… мъжете от огледалата! Светлината е спасението му — изходът от лунапарка. Изскача от тунела. Навън денят е ослепително ярък… но това е заснежено поле пред някаква изоставена църква! Той тича към входа с Пейджи и децата… Другият е по петите им… Чува се изстрел — ледена игла пронизва рамото му… ледът се превръща в огън, а огънят…

Болката беше нетърпима.

Виденията му се размиваха от сълзи. Той мигаше и отчаяно се опитваше да разбере къде е.

Същото легло, същата стая.

Някой дръпна одеялата встрани.

Той беше гол до кръста. Превръзката я нямаше.

Новата болезнена експлозия в рамото му изтръгна от него задавен вик, но нямаше сили, за да вика. Ето защо от устните му се отрони само едно: „Аххх!“

Отново премига и отпъди сълзите.

Пердетата все още скриваха прозорците. Краищата бяха тъмни — нощта бе сменила деня.

Клокър се наведе над него и започна да побутва рамото му.

Отначало, тъй като болката беше мъчителна, той си помисли, че Клокър се опитва да го убие. Но в следващия миг видя, че Пейджи е до Клокър и се успокои — тя нямаше да позволи Карл Клокър да му направи нещо лошо.

Пейджи се опитваше да му обясни нещо, но той улавяше само откъслечни думи: „Сярна пудра… антибиотик… пеницилин…“

Отново превързаха рамото му.

Клокър му би инжекция в здравата ръка. Марти го гледаше. Въпреки всичките си други болки, усети убождането от иглата.

За известно време отново беше в залата с огледалата.

Когато пак се събуди, разбра, че е в леглото. Той обърна глава и видя Шарлът и Емили, седнали накрая на съседното легло. Те бдяха над него. Емили държеше в ръце любимеца си, Пийпърс — камъка, на който бе нарисувала чифт очи.

И двете момичета изглеждаха ужасно сериозни.

Успя да им се усмихне.

Шарлът стана от леглото, дойде при него и го целуна по потното лице.

Емили също го целуна и сложи Пийпърс в дланта на здравата му ръка. Марти успя да обхване камъка с пръстите си.

По-късно, когато се събуди от един дълъг и без видения сън, Марти чу, че Пейджи и Клокър разговарят.

— … ще бъде опасно да го местим — каза Пейджи.

— Трябва — каза Клокър. — Не сме много далече от Мамът Лейкс, а и пътищата, по които бихме могли да тръгнем, не са много.

— Но нали никой не ни търси?

— Вярно, обаче не бих се обзаложил, че няма да го направят. Рано или късно някой ще ни потърси… и вероятно няма да ни оставят на мира до края на живота ни.

Марти ту идваше в съзнание, ту отново изпадаше в несвяст. Когато отново видя Клокър, надвесен над него, той го попита:

— Защо?

— Вечният въпрос — рече Клокър и се усмихна.

Като се опита да придаде повече финес на вечния въпрос, Марти отново попита:

— Защо ти?

Клокър кимна и каза:

— Чудиш се, разбира се… Ами аз никога не съм бил техен човек. Те направиха сериозна грешка, когато решиха, че наистина им вярвам. Цял живот съм търсил приключения и героични действия, но изглежда съдбата не ги бе определила за мен. А после дойде това. Мислех си, че ако играя по правилата им, все някога щеше да дойде ден, в който бих могъл да нанеса сериозен удар върху Мрежата, а дори и да я направя на пух и прах — бам! Като с плазмено оръжие!

— Благодаря ти — рече Марти, когато усети, че съзнанието му отново го напуска. Искаше да благодари преди да изпадне в несвяст.

— Хей, ама ние още не сме излезли от гората! — рече Клокър.

* * *

Когато пак дойде в съзнание, Марти не се потеше, нито трепереше, но все още беше слаб.

Бяха в някаква кола и се движеха по безлюдна магистрала по залез-слънце. Пейджи беше зад волана, а той седеше до нея, придържан от предпазния колан.

— Добре ли си? — попита го тя.

— По-добре — отвърна й той, а гласът му вече не трепереше както преди. — Жаден съм.

— Долу пред краката ти има ябълков сок. Ще потърся някъде отбивка, за да спрем.

— Не, ще се справя — каза Марти без да е съвсем сигурен, не ще може.

Наведе се напред и с дясната си длан опипа пода — тогава разбра, че лявата му ръка се придържа от превръзка, минаваща през врата му. Той хвана една от металните кутии, издърпа я от гнездото й в кашончето, закрепи я между коленете си, дръпна металния пръстен в средата на дъното й и я отвори.

Сокът не бе много студен, но нищо не бе му се услаждало така, както този сок — отчасти защото бе успял сам да си го вземе. Той пресуши кутията на три дълги глътки.

Когато обърна глава, Марти видя как Шарлът и Емили похъркват леко изхлузени на задната седалка, пристегнати с предпазните колани.

— Почти не са спали през последните две-три нощи. Сънуваха кошмари, безпокояха се за тебе. Обаче, когато тръгнахме, се почувстваха по-спокойни, а и движението на колата ги приспа.

— Нощи ли?! Значи са няколко?

Марти знаеше, че са напуснали Мамът Лейкс във вторник през нощта и си мислеше, че е сряда.

— Кой по ред залез е този? — попита той.

— Петъчният — отвърна Пейджи.

Той беше останал безпомощен почти три дни. Огледа се наоколо, хвърляйки бегъл поглед към равнините, които бързо чезнеха в нощта и отново попита:

— Къде се намираме?

— Невада, Шосе 31, на юг от Уокър Лейк. Ще се качим на магистрала 95 и ще тръгнем на север към Фалън. Там ще отседнем в някой мотел за тази вечер.

— А утре?

— Уайоминг, ако можеш да издържиш.

— Ще издържа.

— Карл знае едно място, където ще можем да отседнем.

Тогава Марти я попита за колата — никога не беше я виждал.

— Карл я достави — отвърна Пейджи. — А също и сярната пудра и пеницилина, с които те лекувах. Той май знае всичко, от което човек би могъл да се нуждае. Голяма скица е!

— Аз дори него познавам — каза Марти, посягайки за нова кутия ябълков сок, — но го чувствам като брат.

Той отвори кутията и изпи почти една трета от сока. Чак тогава додаде:

— А и шапката му също много ми харесва.

Пейджи звънко се разсмя, въпреки едва долавящия се хумор в забележката. Марти също се засмя.

— Господи — рече тя, а колата се носеше през сивата пустош. — Обичам те, Марти. Ако беше умрял, никога нямаше да ти го простя.

* * *

Същата нощ те взеха две стаи в един мотел във Фалън. Дадоха фалшиви имена и платиха предварително в брой. Вечеряха в мотела с пица и пепси. Марти беше прегладнял, но две пици го заситиха.

Докато ядяха, играеха на „Виж кой е маймуната сега!“ Трябваше да изброяват думи, означаващи храна и започващи с буквата „П“. Децата не бяха в много добра форма. Всъщност те бяха така тихи, че той се разтревожи.

Може би просто бяха изморени. След вечеря, въпреки че бяха дремвали в колата, Шарлът и Емили заспаха само секунди след като бяха положили глави на възглавниците.

Оставиха вратата между двете стаи отворена. Карл Клокър беше снабдил Пейджи с една малка картечница „Узи“, която незаконно бе приспособена за автоматична стрелба. Сложиха я върху нощното шкафче, за да им е под ръка.

Пейджи и Марти легнаха в едно легло. Тя се изпъна до него от дясната му страна, за да може да го държи за здравата ръка.

Заговориха се и Марти откри, че тя е разбрала отговора на въпроса, който така и не успя да зададе на Карл Клокър: Защо то приличаше на мене?

Един от най-могъщите хора на Мрежата, главен собственик на една огромна империя за рекламен бизнес, загубил четири годишния си син. Момчето умряло от рак. Докато лежало на смъртния си одър в болницата „Сидър Синай“ преди пет години, детето трябвало да изтърпи да му вземат проби от кръв и костен мозък, тъй като под напора на чувствата баща му решил Алфа-сериите от човекороботи да бъдат произведени като се използва генетичния материал на покойния му син. Ако функционалните човекороботи станели реалност, то те щели да бъдат вечен паметник на момчето му.

— Господи… Но това е лудост! — промълви Марти. — Кой баща би помислил, че цяла една раса убийци, продукт на генното инженерство, ще бъде подходящ паметник за сина му?! Всемогъщи Боже!

— Бог няма нищо общо с това — каза Пейджи.

Представителят на Мрежата, на когото възложили да вземе кръвните и костни проби от лабораторията, се объркал и вместо на момчето взел пробите на Марти, които трябвало да определят дали той ще може да даде кръв и костен мозък на Шарлът, ако това се наложело.

— Значи те искат да управляват света? — рече Марти, зашеметен — той не се бе възстановил напълно и имаше нужда от сън, но преди да потъне в обятията му, трябваше да разбере само едно нещо още.

— Щом са започнали изобретяването на Алфи преди пет години, как така той е пораснал толкова бързо?

— Според Клокър — каза Пейджи, — те са „подобрили“ устройството на човека по няколко начина.

Дали на Алфи необикновен метаболизъм и невероятно скоростни процеси на възстановяване. Постигнали също и извънредно бързото му съзряване чрез човешкия хормон на растежа и го отгледали от ембрионален зародиш чак до трийсетина годишен мъж като непрекъснато го хранели интравенозно и с електричество стимулирали растежа на мускулите му почти две години.

— Като някакъв отвратителен, изкуствено отглеждан зеленчук — каза Пейджи.

— Мили Боже — прошепна Марти, поглеждайки към нощното шкафче, за да се убеди, че автоматът е още там. — Не са ли имали известни съмнения, когато са видели най-после, ме човекороботът не прилича на момчето?

— Първо, момчето е умряло от рак на възраст между две и четири години. Не са знаели как е щяло да изглежда, ако е било здраво през всичкото това време. Освен това с поправките, които са нанесли в генетичния материал, те без друго не са били много сигурни, че приликата между Алфа-поколението и момчето ще е голяма.

— Учили са го да говори, да смята и разни други неща главно чрез сложни и свръхинтелигентни начини за вкарване на информация в мозъка, докато той е спял и растял.

Тя продължаваше да му разказва, но гласът й постепенно избледняваше, докато той потъваше в съня си, изпълнен с парници и оранжерии, в които човешки ембриони плуваха в зловещи цистерни…

… те са свързани чрез пластмасови тръбички с животоподдържащи машини и бързо израстват от ембриони в напълно зрели хора… всички са негови двойници… и изведнъж всички едновременно отварят очи — хиляди и хиляди… наредени до цистерните в хиляди и хиляди оранжерии… и всички казват като един: Искам си живота!